Петър Бобев
Тайната книга (15)

Бунтът на инквизитора

Когато папистите успяха да се съберат край Стария монастир, завариха там подкрепленията, изпратени от конт Амори дьо Монфор, който правеше последни усилия да спечели някакво надмощие в безнадеждно проточилата се война.

Навред, не само сред миряните, още повече сред войскарите, кардинал Ромен дьо Сент Анж беше пуснал своите шпиони. От един капелан в дошлата част отец Франсоа Льокок научи вестта, че тамплиерът Мишел дьо Монгри е получил писмо за освобождаването на дъщеря си. А това, то се знае, объркваше сметките му. Монгри беше богато владение. Инквизицията не биваше да го изпусне. Затова Женевиев дьо Монгри трябваше да бъде изгорена като еретичка. И то колкото е възможно по-скоро. Амори дьо Монфор губеше не само сраженията, губеше и богатствата си.

Шушукаше се, че неудачният конт се кани да отстъпи правата си на краля и да зареже борбата. И светият отец, волю-неволю все по-често обръщаше поглед към бунтовника Раймонд VII. Предпочиташе на това място един конт пред един крал. Ако шпионинът на инквизицията не знаеше това, тогава какво знаеше? Папата беше поставил на Раймонд едно-единствено условие — да се отрече от еретиците, за да получи благословията му и ведно с нея — цялата власт над Лангедок. А това в по-далечните планове значеше — още един съперник на френския крал. Въпросът беше в това: ще зареже ли Раймонд своите досегашни поддръжници, ще ги продаде ли в изгодната сделка?

За светата църква, за нейното най-мощно оръжие — инквизицията, отец Франсоа беше готов да стори всичко. С целия фанатизъм, на който бе способен. Защото и тя му беше дала всичко. Простия слуга бе превърнала в човек. Защото човек без власт не е никакъв човек, а говедо, овца, все едно нищо. Дала му беше власт не само над простите селяци и чираци от работилниците, дала му беше власт над кавалери, над виконти. Една изтървана дума пред него можеше да отправи виновника с всичкия му блясък, богатства и титли на кладата. Властта е единственото благо, заради което си заслужава да живее човек. Тя е наслада, с която не може да се сравни никоя друга, защото самата тя е източник на всички наслади: на женски ласки, на разкош, на пиршества и пиянства. И на това, що е над всичко — съзнанието, че си по-силен, че другите зависят от теб, че свеждат гузно очи пред твоя поглед, че треперят. Да се страхуват от тебе — и то тия, които преди години не са те смятали за човек… Ония, аристократите, родените с власт, не могат да разберат това чувство. Защото не са изпитали другото, което той е изпитал — унижението… За унижения властта е като кристален извор след мъчителна жажда…

Абат Симон се бе затворил в килията си. Забранил бе да го безпокоят за каквото и да било. Но Франсоа Льокок нямаше време за чакане. Всеки миг можеше да пристигне тамплиерът и да изтръгне от ръцете им ценната плячка. Затова почука решително и влезе в килията.

От погледа му не можа да убегне сянката, която се мярна в очите на страшния инквизитор. Не само сянка на досада, повече на страх. И сърцето на шпионина отново потръпна от доволство.

— Ваше преосвещенство! — рече той почтително. — Какво ще наредите за еретичната?

Ала под тая привидна почтителност абатът прочете скритото тържество. И се опита да защити достойнството си.

— Сега не е време да се занимаваме с някаква жена. Имаме по-големи грижи.

Отец Франсоа помълча малко, предчувствуващ насладата от следващия си удар. Накрай, привел ниско глава, добави:

— Абат дьо Монгри идва насам със заповед от конт дьо Монфор. За освобождаване на дъщеря си.

— Е? — сопна му се инквизиторът.

Шпионинът едва удържа самодоволната си усмивка. Сякаш четеше в душата на инквизитора. Виждаше всичко, най-съкровените му вълнения. Ликуваше, като гледаше напразните опити на Симон Еретик да изглежда равнодушен. Играеше си с него, както си играе с уловената мишка преситена домашна невестулка.

— Ако е така — рече той, — трябва да я пуснем. Симон Еретик вдигна рамене.

— Ако трябва, ще я пуснем. Франсоа Льокок прие най-невинен вид.

— Тогава негово блаженство кардинал Ромен дьо Сент Анж ще запита защо не е била извършена навреме екзекуцията. И по чия заслуга Светата инквизиция се е лишила от имението Монгри. Може да допусне всичко: и неугаснали симпатии към еретиците, и минали чувства… Много размисли могат да минат през главата на един досетлив човек.

Абат Симон стисна челюсти тъй, че зъбите му изскърцаха. С усилие се сдържа да не скочи отгоре му и да го удуши със собствените си ръце. Да прекърши тънкото му вратле. И да сложи край веднъж завинаги на всичко…

А отец Франсоа, сякаш не забелязал нищо, добави с най-покорната си усмивка:

— Аз само за ваше добро, монсиньор. И за светата църква, чиито верни слуги сме ние двамата.

Симон дьо Клерк процеди през стиснати устни:

— Светата църква ще получи своето!

В днешния лош ден беше намразил целия свят — с еретиците му, с христовите му воини. Без да се бави повече, той нареди:

— Водете я на кладата!

Длъжен беше да сложи край на всичко! Нямаше защо да отлага. Ако я премахнеше, може би най-сетне щеше да се отърве от всички мъки, от всички колебания. Щеше да намери и той своя покой…

И когато след малко Франсоа Льокок го уведоми с раболепен поклон, че всичко е готово, той коленичи пред иконата на богородица, прекръсти се трикратно след пошепнатата молитва и излезе навън, приел отново обичайния си суров и безчувствен израз, от който трепереха враговете. Зениците му гледаха зло и студено.

Начело на мълчаливата свита от смръщени доминиканци с отметнати назад качулки, които бяха открили лъсналите им тонзури, абатът премина през шпалира от благородници и военачалници, посред струпаното войнишко множество. Все тъй мълчаливо зае мястото си на покрития с червен балдахин трон под гора от хоругви и кръстове, носени от неподстригани послушници.

На два кола висяха привързани две чучела с надписи на гърдите: „Филип“ на единия и „Българина“ на другия. Неуспели да изгорят самите обвиняеми, инквизиторите бяха решили да сторят това задочно, за назидание и заплаха. За тях и това на пръв поглед безсмислено аутодафе имаше смисъл. Еретиците, дори останали живи, всъщност бяха мъртви, осъдени на вечни мъки в ада и поставени извън законите на земята.

Абат Симон даде знак. И хорът на монасите запя в настъпилата тишина. Отначало тихо, приглушено, като шепот на листа, кога полъхне вечерникът. Неусетно песента се усилваше, политаше над множеството, заехтяваше звучно и тържествено.

И ето, тълпата се раздвои, отстъпи, направи път на стражите, които водеха отдавна осъдената грешница. По риза, с разплетена коса, пребледняла, тя пристъпваше като замаяна с широко отворени, ала невиждащи очи, с безизразно вкаменено лице, оглушала в страданието.

Пред кладата я спряха, обърнаха я към инквизитора, който продължаваше да гледа пред себе си нейде далеч, отвъд струпаното множество, отвъд планините, които обграждаха долината, с такъв безучастен вид, сякаш не я забелязваше.

Франсоа Льокок произнесе на висок глас присъдата, с която трибуналът на Светата инквизиция изпращаше на изгаряне тленното тяло на грешницата, за да спаси душата й, пречистена от огъня, през които щеше да премине.

После протегна дървеното разпятие към устните й.

— Дъще! — рече той. — Смири душата си! В сетния час измоли опрощение от бога за тежките си прегрешения. Разкай се, дъще, за да получиш изкуплението и вечното блаженство!

Женевиев дьо Монгри трепна, сякаш се събуди от сън. Извърна глава с погнуса. После промълви тихо, но ясно, тъй, че всички чуха думите й:

— Махнете се, слепи фарисеи! Не аз ще се разкайвам за делата си, а вие. Вас, тираните, слугите на Мамона, бог ще съди.

Свикнал с упоритостта на еретиците, Франсоа Льокок добави търпеливо:

— Имаш малко време, дъще. После ще бъде късно. Пред вярната неотменима смърт Женевиев отново бе придобила дързостта на дьо Монгри. Знаеше, че и с разкаяние, и без него, нямаше да получи пощада.

— Умирам — рече тя твърдо, — в името на единствената истина. В смъртта си ще се слея с белите апостоли на мира и световното братство, които очертават пътя на жертвата.

Внезапно Симон Еретик се надигна:

— Стига, грешнице! Престани с вашите кабалистични заклинания!

Множеството трепна. Никога не бяха виждали така разстроен своя безчувствен инквизитор. Какво ли ставаше сега с него?

— Водете я! — извика абат Симон и се тръшна в креслото си.

И палачите със спуснати качулки, през чиито прорези святкаха безизразните им очи, я поведоха по дървената стълба, вързаха я за третия свободен кол между двете чучела и слязоха обратно на земята.

Отец Франсоа поднесе свещта, запалена от кандилото в олтара на монастирската черква. Палачът допря до нея факлата си, после докосна четирите ъгъла на кладата. Подложената слама пламна мигновено, запращя натрупаната борина. Пламъците лумнаха изведнъж, извисиха се.

Тогава Женевиев дьо Монгри, както постъпваха повечето бугри, запя предсмъртния си псалом.

Смятал бе, надявал се бе Симон дьо Клерк, че е надживял слабостта си. Че е станал неуязвим за простите човешки чувства. А то…

Като затихнал вулкан изведнъж в него изригна сподавяната с толкова усилия страст.

Вече не беше инквизитор, вече не беше Симон Еретика, беше станал отново човек, най-обикновен човек, с всички човешки пороци и несъвършенства.

Той скочи от стола си:

— Не мога, господи! Не мога!

После извика с глас, който не търпеше възражения:

— Махнете я! Разпръснете кладата!

Хвърли се нататък, разбута слисаните войници и притича до горящата клада. Нямаше никакво време. Женевиев бе изгубила съзнание, клюмнала, отпусната върху въжетата. Пламъците я обгръщаха, косите и ризата й горяха.

Симон Еретик сряза с ножа си въжетата, грабна я на ръце и отскочи назад.

Франсоа Льокок се изпречи пред него.

— Абат Симон — пресрещна го той със суров глас, който изведнъж бе загубил всякаква почтителност, станал властен и заповеднически. — Съзнаваш ли какво вършиш?

Като обезумял абатът изръмжа:

— Махни се, куче, от пътя ми!

И го блъсна. Шпионинът се зари в прахта.

Тогава Симон Еретик прекоси площада с бързи крачки, постави безжизненото тяло върху седлото на един кон и седна зад него.

Ала преди да пришпори коня, Франсоа Льокок се хвърли към него, като крещеше:

— На оръжие, Христови воини! Дръжте отстъпника! Някои от кръстоносците не искаха да се месят в разправиите на големците и се отдръпнаха, ала други, най-усърдните католици и главно кавалерите, послушаха зова му. Кавалерите никога не обичаха предводители духовници. Грабнали оръжията си, те се спуснаха след беглеца, водени от фанатизирания шпионин, който не спираше да ги подканя:

— Еретика отново се отметна! Дръжте Еретика!

Настигна го и понеже беше безоръжен, увисна на стремето му.

В съзнанието на абат Симон не бе останало никакво друго чувство, никаква друга мисъл. Само един порив, див, неосъзнат — да спаси Женевиев! Без да размисля, в отчаяна решителност, той измъкна кинжала си и го заби между плешките, на папския шпионин, който се свлече в нозете на коня.

Отмъстил бе, разплатил се бе най-сетне за дългите години унижения и низости, за страха пред опасния доносник, когото трябваше да търпи, пред когото трябваше да угодничи, макар че се гнусеше от него като от противно влечуго. Смазал бе най-сетне отровната усойница…

Той пришпори коня си към отворената задна порта на монастира и полетя към планината. Враговете му се втурнаха към своите коне и докато ги яхнат, беглецът взе преднина. Превали един рид, спусна се направо през котловината, премина плиткия поток и отново пое нагоре по следващото възвишение.

Тогава разбра, че преследвачите му ще го достигнат. Неговият кон носеше двама, нямаше сили да издържи неравното надпрепускване.

Ето, наближиха го на хвърлей стрела.

Пътят се измъкна от гората и се мушна между две надвиснали канари. Върху едната стърчеше, като че ли нарочно поставен, каменен блок, който можеше да се срине надолу и да заприщи пътя. Това беше първата мисъл, която му хрумна, щом го видя.

Симон Еретика скочи от коня — нямаше време за колебания — и притича нагоре по скалата. Натисна камъка с рамо. С всички сили.

В този миг една профучала напосоки стрела се заби в гърба му. С вик от болка той се свлече на земята.

Когато преследвачите се изкачиха горе, те намериха страшния инквизитор мъртъв, с широко отворени очи и странна усмивка на доволство върху присинелите устни. Като че ли им се надсмиваше в смъртта си, освободен от подлостта и страха.

Бяха изпълнили задачата си. Затова мълчаливо поеха обратно, повели със себе си коня на абата с отпуснатата като вързоп върху седлото пленница.