Петър Бобев
Тайната книга (4)

Кошмарите на инквизитора

То беше страшен сън. И не само тая нощ. От седмици, от месеци наред. Все едни и същи присъници, от които по челото му избиваше ледена пот, а сърцето се разтопуркваше с мъчителни болки като еж, който подскача в гърдите му. В едно и също време в него се въплътяваха съдникът и подсъдимият, палачът и мъченикът. Една след друга през паметта му преминаваха безбройните жертви, плачеха, виеха, скубеха си косите, очаквайки присъдата. И когато той я изречеше, мигом, по чудо, заемаше мястото на осъдения, който пък се преобразяваше в палач. Още не казал: „Бичуване!“, и осъденият почваше да го шиба с камшика; още не пошепнал; „Разпъване на колело!“, и се виждаше привързан към него; усещаше нажежения шлем, който овъгляваше косата, кожата, черепа му; огнените езици на разпалената клада обгаряха дрехите и плътта му; ноздрите му се задавяха от смрадта на печеното месо. Той се събуждаше с писък и отново потъваше в клокочещия казан на кошмарите, за да продължи прекъснатите изтезания и неизживените ужаси.

И ето отново, за кой ли път, пред него изплува от мъглата на съновиденията със засъхнала кръв по лицето и гърдите омразният му съперник, съпругът на Женевиев, непреклонният еретик Жан дьо Траси. Едва се крепи на крака, но намира сили да го заплюе. Симон дьо Клерк успява да се измъкне от мръсното блато и се нахвърля върху врага си. Удря, удря както тогава, а оня стои насреща му непоклатим като камък. „Да се изгори на кладата!“ — крещи Симон както тогава и се събужда, задъхан от гняв и ужас…

До леглото му бе застанал брат Франсоа Льокок и го гледаше с присмехулната си камериерска гримаса.

— Ваше преосвещенство! — пошепна той. — Събудете се!

„Проклет доносник! — помисли си абат Симон с погнуса. — Навсякъде се вре, навсякъде души, слухти, дебне.“ През седмица, през две пуска гълъби до господаря си, кардинал Ромен дьо Сент Анж, папския легат. Не забравя благодетеля си. И тогава като негов слуга само с клевета се издигна. Злословеше за всички, що се мяркаха покрай господаря му: и роднини, и приятели, и куртизанки, и офицери, и подчинени, и лакеи. За тия заслуги, макар и неграмотен, от великодушие кардиналът го ръкоположи за свещеник, падре Франсоа. И понеже дори „Патер ностер“ не умееше да изрече без грешка, го остави без енория. Намери му подходяща работа. Сякаш самият бог го бе създал за инквизитор. Вместо разум му бе дал послушание, вместо съвест — злоба. Нямаше по-яростен доминиканец от брат Франсоа, по-усърден в издирването, по-непреклонен в разпита. Ала не за това го мразеше Симон дьо Клерк. Всеки държи да има ревностни и непреклонни помощници. Не само го мразеше. По-лошо, боеше се от нето. От кардинал Ромен не се боеше, дори с папата би се оправил някак си, ако му се наложеше да се оправдава. С тоя не би могъл. Ако Симон Еретик беше жесток, жесток по принуда, тоя беше самият сатана, жесток по душа. Та нали тъкмо за това, за туй усърдие и тая стръв кардиналът му бе възложил най-важната задача. За никого сред духовниците не беше тайна, още по-малко за самия абат Симон, защо папският легат бе изпратил при него някогашния си камериер, който преди това бе почиствал спалнята му след нощните оргии. Възложил му бе да следи не простите селяци и градските чираци. По-опасен от тях беше Симон дьо Клерк, отметналият се еретик. Както веднъж е изменил на еретиците, тъй утре може да измени и на папата. Несигурен беше някогашния бугр, ала полезен за светото дело. Никой не познаваше еретическите тайни, еретическите хитрини, цялото им подмолно устройство, главатарите им, силата и слабостта им. Затуй му бе възложила Светата инквизиция най-отговорното дело — да изкорени това учение, което той познаваше най-добре от всички. Но за безопасност, да не би лукавият отново да го изкуши (за борба с лукавия), папският легат бе прикачил към него най-ревностния си шпионин. Да следи всяка крачка, не само денем, а и нощем на бившия грешник. Защото вълкът менява козината си, не и нрава си. Еретикът си остава винаги еретик. Който веднъж се е усъмнил в една истина, по-лесно може да се усъмни и в друга. При това не беше забравил негово блаженство как бе променил Симон дьо Клерк убежденията, вярата, целия си живот. Как от гонена жертва се бе превърнал в безмилостен ловец.

Не бе забравил тоя ден и абат Симон. Отдавна се бе разколебал той. Сигурен беше, в началото не се съмняваше, че видимият свят е творение на Сатанаила. Нима всемилостивият и всемогъщият бог би могъл да създаде толкова зло, събрано на едно място? Ясно, само със зла умисъл, със сатанинска цел бяха изградени и земята, и морето, и въздухът дори. Разколеба се по-късно, когато Женевиев дьо Монгри предпочете Жан дьо Траси, а кръстоносците нахлуха в страната. Бугрите не устояха насреща им, отстъпиха. Симон дьо Клерк се бе надявал, след като успее въстанието, след като бъде разгромена църквата, да се докопа до някое монастирско имение, да облече голото си аристократско име със замъци и земи, със села и крепостни селяни. Тъй както се надяваха мнозина. И както се надяваха, додето имаше надежда, тъй се и отказаха първи от делото, когато връхлетя бедата. Не устоя и Симон дьо Клерк. Озлобен към целия свят, той прие тоя начин да отмъстя на ощастливения си съперник. Покрай него намрази всички бугри. Всички ли? И Женевиев ли?

Затова се отметна леко. Поне външно. Още щом го въведоха в подземието за разпит, щом видя осакатените в мъченията нещастници, заяви, че се е разколебал, нещо повече — че е намразил ереста и е готов да прегърне честния кръст, та да се влее в редиците на светата църква. Да се бори срещу нейните врагове. А когато говореше за еретиците, той си представяше единствено Жан дьо Траси, който бе оглавил един бунтовнически отряд в околността на замъка Монгри.

Кардинал Ромен можеше да бъде обвинен в безброй недостатъци, във всички човешки грехове. Само не и в наивност. Не от наивност взе при себе си разкаяния грешник. Каза му откровено: „Сине, длъжен си с верско усърдие да докажеш смирението си, да изкупиш тежката си вина пред бога!“

С много кръв, с много убийства се наложи да изкупува вината си новооглашеният доминиканец. Ала никое старание не задоволи папския легат. Все му се струваше малко, все изискваше още. Както откъртен от скалата камък се търкаля по надолнището, отскача, опитва да се спре в някой корен или кичур трева и все напразно, тъй и Симон дьо Клерк вече не можеше да се задържи по своето надолнище. Продал бе душата си. А му бяха противни и мъките, и кръвта на случайните хора, които нито обичаше, нито мразеше. За една-единствена кръв жадуваше, за кръвта на Жан дьо Траси, който изглеждаше неуловим. Това го озлобяваше. Още повече го озлобяваше безсилието пред кардинала, ужасът, що изпитваше пред суровия папски легат. И най-страшното — ужасът от Светата инквизиция, тая същата, на която той беше един от най-усърдните крепители. При всяко следствие, когато произнасяше присъдата, го обхващаше леден трепет, като си въобразяваше, че и той самият би могъл да се окаже на подсъдимата скамейка, ако някой успееше да прочете мислите му.

А неговите мисли го отнасяха все по-често при Женевиев, при анатемосаната еретичка; за него, откакто я видя за пръв път, та до днес непостижим блян, терзание и обич; Женевиев, заради която — в това не се съмняваше — и сега беше готов на всичко… На всичко…

А когато веднъж едва успя да се спаси с лека рана от покушението, що му бяха устроили бугрите, страхът отново скова съзнанието му. Убеди се, че вече е напълно сам. Срещу целия свят. Против него бяха еретиците, не беше с него и духовенството. Не напразно му бяха преиначили името, не напразно му бяха прикачили прякора. Да знаят всички, да не му се доверяват.

Сам сред целия свят, срещу целия свят!

— Ваше преосвещенство! — повтори Франсоа Льокок. — Нося ви лоша вест.

Симон Еретик прекара ръка по челото си да разгони кошмарите, по-жестоки наяве, отколкото насън. Надигна се в леглото.

— Говори, брате!

А му се искаше да хване тоя брат за гърлото и да го прати по дяволите, където му беше мястото. Не го направи. Слабодушието надделя. Франсоа Льокок натърти:

— Синът на Женевиев дьо Монгри е избягал.

Гръм да бе паднал, не би го разсънил тъй. Тази вест объркваше всичките му планове.

— Как? — запита той, задъхан от изумление.

— Тая заран, когато влязъл в килията му, монахът я намерил празна. Ведно с него изчезнал и стражът, който бил пред вратата.

Недочакал повече обяснения, абат Симон почна да се облича трескаво сам, забравил да повика камериера си.

Тогава брат Франсоа подметна:

— Аз бях предупредил, ваше преосвещенство, че не бива да имате вяра на това вълче. Казах да го приковете с вериги. А вие с вашето християнско милосърдие…

И тоя път абат Симон овладя гнева си. Боязънта от шпионина бе дълбоко всадена в душата му. А беше убеден, че и за този пропуск още днес ще бъде донесено на папския легат. В мрежа от опущения го бе оплел кардиналът. И в нея се мяташе като безпомощна птица страшният инквизитор, без да има сила да я разкъса. Симон помнеше, тъй отначало бе отказал да затвори и Женевиев, не можеше да понесе мисълта, че тя, тъкмо тя ще гние в тъмницата. Твърдеше, че е дребен дивеч, че не заслужава заради нея да се пилеят сили. Затова тогава на своя глава брат Франсоа я бе отвлякъл, да докаже, че съвсем не е дребен дивеч. Тъй и сега с малкия Жан…

Без да му отговори, абат Симон изтича към подземието. Нямаше насилие. Всичко стоеше на мястото си, здраво и непокътнато. И каменните зидове, и плочите на пода, и яката дъбова врата. Вратата беше отворена отвън, с ключ. Пазачът или сам бе я отключил, или пък беше съучастник на похитителите. Детето не би могло да се измъкне само. Съществуваше заговор — добре скроен, добре изпълнен.

Цял час трая разпитът на монасите, слугите и войниците от подземията. И накрая нещо като че ли се поизясни. Вратарят си припомни, че рано заранта, тъкмо след като бе отворил главната порта, същият пазач излизал от манастира на една каруца, натоварена с винена бъчва. Били двама: войникът и един от слугите. Когато го потърсиха, оказа се, че и слугата е изчезнал.

Вратарят се кълнеше, че в колата не е имало никой друг, ни дете, ни коте дори.

— А в бъчвата? — досети се брат Франсоа. Запитаният преглътна мъчително.

— Как така човек в бъчва? Беше пълна с вино.

— Отгде знаеш, че е била пълна?

Нещастникът се изпоти. Но пред суровия поглед на инквизитора трябваше да признае:

— Опитах го. Наляха ми едно канче.

— Идиот! — изруга го невъздържано абатът. — Та тя е била с три дъна: отпред виното, отзад момчето.

И след като нареди да му ударят сто камшика, възседна коня и препусна към замъка на Женевиев начело на дружина от петдесетина конника. Останалите войници щяха да тръгнат подире му, щом се приготвят, за да обсадят, ако се наложи, и да завземат Монгри. Дълго пътуваха през гората, водени от абат Симон, на две крачки зад когото като негова сянка яздеше Франсоа Льокок. Понякога изрядко, не устоял на изкушението, абатът се извръщаше назад, за да пришпори след това още по-ядно коня си при вида на укорително-присмехулната полуусмивка върху противното лице на бившия кардиналски камериер.

Най-сетне гората пооредя. Отпреде им светна обширна поляна, оградена отвред с дървета. В далечината, над бухналата горска зеленина, върху мрачносивата скална грамада на хълма Монгри, се надигаше вековният замък дьо Монгри.

Неволен спомен стисна устните на абата. Тук, на тая поляна, пред очите на цял Лангедок, той преживя непоносимия си позор. Тогава турнирите бяха рядко и радостно събитие. Първата вълна на албигойската война беше преминала и в състезанията на честта кавалерите даваха изблик на буйната си кръв.

Симон Еретик отново се върна назад, в миналото, на същото място, сякаш отново видя под стария дъб украсената с килими и засенчена с балдахини дървена площадка, на която седеше конт Раймонд, обкръжен от неучаствуващите в борбите благородници. И най-важното — дамите, седнали пред всички на разкошните си столчета, облечени в най-пищните си премени. А сред тях — Женевиев, по-хубава, по-желана от всякога. Херолди обявяваха със звънки фанфари и барабани началото и края на всеки двубой. В почивките свиреха музиканти, а трубадури възпяваха подвизите на някогашни рицари и съвършенството на отдавна изчезнали от този свят хубавици. Жонгльори и ваганти забавляваха простолюдието, което се притискаше до нашарената в червено и бяло ограда.

Една след друга, сред звън на желязо, предизвикателни възгласи и облаци прах, се сменяха сражаващите се двойки, а оръженосците притичваха да изправят сваления на земята свой господар, който не можеше да се надигне сам, затиснат от тежките си доспехи. Имаше ли ранени, тогава дотичваха бръснарите, за да ги превържат.

Симон дьо Клерк едва сдържаше възбудата си. Той беше силен и опитен рицар, ала важността на предстоящия бой го вълнуваше тъй, че свиваше до болка сърцето му, спираше дъха му. Устните му неволно шепнеха молитви за помощ, за закрила. Нищо, че бугрите не признаваха светиите. Изходът от днешната битка щеше да реши съдбата му, бъдещето му, цялото му щастие. Днес Женевиев дьо Монгри трябваше да изяви кому от двамата си настойчиви обожатели ще отдаде сърцето си. Ако вече не го бе отдала. Знаеха го всички, цял Лангедок.

И ето, фанфаристите обявиха новия двубой. Симон стегна поводите на жребеца си, спусна забралото на украсения с бяло перо шлем и излезе на арената. От другия край се показа съперникът му, скрит като него в желязо, с развяващо се на главата червено щраусово черо. По тях, по разноцветните пера, по пъстрите им наметки, по украсените с гербове щитове щяха да ги различават зрителите.

Двамата се изправиха пред трибуната, за да поздравят сюзерена и дамата си. Тогава Симон дьо Клерк вдигна меча си и извика дръзки:

— До смърт!

Такъв беше обичаят. Щом единият пожелае, другият няма право да откаже. Нямаше право да се меси и сюзеренът. А и кралят Филип II Август, още не бе забранил дуелите.

Тъй пламна лютата битка. Противниците се отправиха към противоположните краища на арената, оръженосците им поднесоха копията и при сигнала на тръбите двамата връхлетяха в кариер един срещу друг. Първият сблъсък излезе несполучлив. Копията им се подхлъзнаха в срещнатите устойчиви щитове. Едва успели да се разминат, те се обърнаха за нова схватка. Втурнаха се отново един срещу друг. И тогава щастието се усмихна на Симон, за да го изостави напълно след това. Той се оказа срещу слънцето. Същото слънце блестеше не само в очите му. То блесна и в излъскания му щит. И умело насочен от ръката на Симон, неговият отблясък ослепи Жан дьо Траси. Само за миг. Но миг, достатъчен за опитния боец да отправи копието си в гърдите на врага и да го срине на земята. Ако не беше поискал двубой до смърт, това щеше да значи пълна победа. И Женевиев щеше да бъде негова. За беда той самият бе предизвикал съдбата. Длъжен беше да довърши наченатото. Когато видя, че поваленият неприятел се изправя с изваден меч, Симон едва сдържа желанието си да връхлети отгоре му и да го стъпче с коня си. Ала рицарските правила не допускаха това. Длъжен беше да им се подчини. Той също скочи на земята, нападна спешен. Ударите зачаткаха по броните като желязна градушка. Дълго продължи яростната схватка, с променлив превес. И двамата се задъхваха под тежкото снаряжение. Все по-вяли ставаха нападите и ударите им — все по-неточни.

Симон вече помисли, че не му е останала сила за друг удар. Затова в него, в последния замах вложи и сетните си сили. Но премерил зле, не улучи врага си, който бе отскочил встрани, и политна в празното. Преди Симон да се опомни, съперникът му го блъсна с щита си и го повали в праха. После го затисна с коляно и отметна с меча си забралото на шлема му. Победеният не устоя пред насоченото острие, вдигна ръка за пощада. А по-добре да бе загинал тогава! Жан дьо Траси имаше право да го убие. Законите на турнира позволяваха това. Но той беше бугр — изпълни молбата му, пощади го. Само отряза бялото перо от шлема му и отиде, та го положи в нозете на Женевиев дьо Монгри. По-добре земята да се бе разтворила тогава, да го бе спасила от позора! От срама, от презрението…

Затова тъкмо тук, на същата поляна, когато Жан дьо Траси му падна в ръцете, инквизиторът Симон Еретик издигна кладата, на която омразният му враг изгоря, превърна се на пепел и дим. Само че загина така, както не бе допускал Симон дьо Клерк. Симон бе очаквал от него молби и вайкания. Това очакваше, това щеше да бъде най-сладкото му отмъщение. Ала не получи такова удовлетворение. Когато изпрати падре Франсоа да го изповяда пред смъртта, Жан дьо Траси рече: „Нямам нужда от поп! Защото няма нужда от посредник между човека и бога.“ А когато Симон дьо Клерк приближи, за да се наслади на победата си, оня го заплю, както беше вързан на кола.

И с това отрови целия му живот. Не можа да помогне нищо: ни кладата, ни пръснатата без гроб пепел на врага му, ни стотиците избити след това еретици.

С неговата смърт Симон се надяваше най-сетне сърцето му да се смири, душата му да се отпусне. А може би и още нещо — Женевиев да стане по-благосклонна. Всъщност не постигна покой. Щастието му стана още по-непостижимо. Когато я срещна отново, тя сякаш не го видя. Но той знаеше, че го е видяла. Почувствува го по мраза от нейните очи, който облъхна сърцето му. И адът в душата му се развихри още по-буйно. И злобата му към целия свят. Пропищя всичко наоколо. Ала писъците на жертвите вече нито го трогваха, нито го облекчаваха. Обхващаше го задавяща жестокост, от която той самият страдаше не по-малко от своите жертви.

Абат Симон тръсна глава да разпъди мъчителния спомен и пришпори ядно коня си. Отмина проклетото място.

Още по пътя за Монгри срещна своите съгледвачи, които му съобщиха, че владетелката на замъка отпътувала със сина си в галоп към морето.

Разбрал намеренията й, Симон Еретик препусна след нея, последван от цялата си дружина. Когато закова коня си на кея, ладията с Женевиев дьо Монгри вече излизаше в открито море.

Инквизиторът заповяда да се качат на друг кораб, за да преследват бегълката. Ала и това не му се удаде. Бе попаднал в еретическо свърталище. Още при неговата поява всички моряци и рибари се бяха разбягали, бяха се изпокрили в изби и тавани. И ако се опиташе да ги измъкне насила от там, щеше да се стигне до бой, изходът от който трудно можеше да се предвиди.

Налагаше се да стори друго, да изчака цялата войска. Тогава щеше да накара тая еретическа паплач да плати за бягството на съмишленичката си, да му плати за всичко, за цялата злоба и отчаяние, които тровеха душата му.