Петър Бобев
Тайната книга (5)

В плен на асасините

Слав Граматик лежеше в трюма редом с Жак Баптист. И двамата — с оковани във вериги нозе, за които висяха окачени железни топузи. Въздухът беше тежък, застоял, с мирис на мухъл и мръсотии. Наоколо шумоляха едри корабни хлебарки като неспиращ дъжд. Трополяха плъхове, които понякога притичваха и по телата им. Кожата смъдеше като залята с вряла вода от ухапванията на пълчищата дървеници. Докато Жак Баптист се окайваше през цялото време, Слав предпочиташе да мълчи. Неохотно отговаряше на безбройните въпроси, с които го обсипваше другарят му. Всъщност какъв смисъл имаше от празнословия, от вайкане? Участта на всеки, който е паднал в ноктите на инквизицията, е една и съща. И с хленч, и без хленч. Предстоеше му само едно — да устои до този миг, когато душата му щеше да съблече телесната си обвивка, за да се яви пред бога; да сдържи езика зад зъбите си, да не издаде никого, да запази в себе си всичко, което знаеше. Той не се съмняваше. Ако целяха да убият него самия, можеха да го сторят още в България. Ако държаха само да му отнемат Тайната книга, тя и без туй вече беше у тях. Явно, нужен им беше той самият, за да научат от него колкото може повече за реда на богомилската общност, за водителите й, за връзките й със западните еретици, от които папите вече години наред губеха съня си. Трябваше да мълчи. И ако му се удадеше, да избяга. Не биваше да пропусне и най-нищожната възможност. И то не заради себе си. Та какво беше той? Главно заради Тайната книга. Тя трябваше да стигне на всяка цена до тези, за които беше предназначена.

А тоя Жак Баптист, божем също така съвършен, непрекъснато бърбореше, питаше. Сякаш не го очакваше и него кладата. В уплахата беше забравил най-простото богомилско задължение — с никого освен със своя настойник да не споделя поверената му тайна. Слав го оправдаваше с това, че клетникът се бе объркал от страх. И се тревожеше само за едно — как ли ще устои на изтезанията? И тъкмо защото не беше сигурен в твърдостта му, още повече мълчеше.

Ето, чуха се тежки стъпки. През люка отгоре се надвеси грубо моряшко лице.

— Излизай!

Двамата се подчиниха мълчаливо. Поеха на ръце веригите с железните тежести и се заизкачваха по стръмната стълба. С мъка излязоха навън и задъхани се изправиха насред палубата, примигвайки от слънчевия блясък.

Корабът на Оноре Рок плаваше с пълни платна на запад. Небето искреше в синева — тъй синьо, както може да бъде само в Средиземноморието. Далеч напред по гладката повърхност на морето, тъмносиньо, натежало, се бяха разпълзели морските течения като белезникави повлякла върху полиран мрамор. А до самия кораб мраморът олекваше, изсветляваше, ставаше прозрачен като китайска коприна, под която се виждаха изоставащите назад медузи. Понякога се стрелваха тъмните гърбове на подплашени риби, малки и големи. Вълнорезът разцепваше прозрачната коприна с тих плисък и я разнищваше на бели пенести ресни.

Палубата беше приела предишния си вид. По мачти и надстройки бяха заели местата си всички махнати за примамка на еретиците икони и разпятия. Под мачтата, до дървената статуя на мадоната, беше прикрепено отново сандъчето, в което капитанът пазеше зъба от мощите на света Бригита от времето, когато още не бе преминал на служба към светата църква, а като беден пират претърсваше чуждите кораби. Отмъкнал го бе от последната търговска нава, която бе оплячкосал. Само него бе запазил за себе си. Останалата плячка бе продал и с парите бе направил седем витража на катедралата в Ним. Тъй бе откупил опрощението за седемте смъртни гряха, които бе вършил и които щеше да върши. Досега магическата мощ на благочестивия зъб беше покровителствувала и кораба, и владелеца му от всякакви беди и премеждия. Трябваше да го покровителствува и в бъдеще.

Оноре Рок стоеше на кърмата под тента пред капитанската кабина и оглеждаше морето, без да се обърне към пленниците, на които кокът предложи ежедневия обяд: парче хляб и шепа маслини. На робите освен това даваха и по един чироз, ала двамата еретици не ядяха месо, затова им беше насипал повече маслини. Трябваше да ги откарат живи до брега, пък там бог да им е на помощ!

Към кръгозора на изток отмина тежък кораб. Двуглавият орел върху платната показваше, че е ромейски. На слънцето блестяха секирите на скандинавските наемници, с които беше натъпкан. От запад се мярна венецианска галера. С гордия си ход тя сякаш искаше да потвърди за лишен път, че морето наистина принадлежи на Венеция — от Крит до Мармара, където едва сега опитваха да се закрепят генуезците.

Двама въоръжени до зъби моряци застанаха пред пленниците.

— Ей ти, мечокът! — изръмжа единият. — Капитанът те вика.

Слав вдигна веригата и покорно се изкачи по стълбата на горната палуба. Жак Баптист го проследи с учуден поглед. Оноре Рок даде знак с очи и пазачите се отдръпнаха. Тогава се наведе над него.

— Еретико! — рече той. — Искаш ли да се спогодим? Богомилът го изгледа в недоумение.

— Какъв откуп даваш, ако те пусна?

Пиратът отново се бе събудил у него. И по пиратски преценяваше положението — щом бяха пратили цял кораб, значи тоя човек струва много. А който струва много, може и да плати много. Пленникът отвърна глухо:

— Аз нямам пари, нищо нямам… Капитанът присви очи:

— Я не го усуквай! Ами размисли! Озовеш ли се в инквизицията, губиш всичко: и живота, и имането.

Хем го убеждаваше, хем си правеше сметката. Защо пък да не пипне и откупа, и папската награда? Като си побъбреше с него, все щеше да му хрумне още нещо. Пък и да понаучи повечко за пленника — пак щеше да е от полза.

В този миг наблюдателят от мачтата се провикна:

— Сарацини!

Тъй на запад наричаха всички мохамедани. А по това време никой никога не знаеше кой с кого воюва: ту ромеите със селджуците, които пък не прекъсваха войната с измаилитите, ту генуезците с константинополските латини — всеки срещу всички.

Оноре Рок мигновено забрави пленника си. Нали му беше в ръцете? Но сарацините, виж, можеха да му създадат безброй главоболия. Никога не си сигурен какво може да им хрумне — да те отминат равнодушно или да те нападнат.

Той изскочи на мостика:

— На оръжие!

От кубрика наизлязоха въоръжените матроси, като пътем пристягаха броните и шлемовете, окачаха мечовете на поясоците, опъваха тетивите на лъковете. Други вдигнаха запасните платна.

Сарацините ги догониха леко. Къде можеше да се мери с тях тежката търговска нава? Оноре Рок крещеше, заканваше се. Напразно. Двата кораба се изравниха. От сарацинската галера излетяха въжета с куки, впиха се в борда на навата, придърпаха я. Набързо прехвърлените абордажни мостчета сцепиха двете палуби в една. Нищо не можеше да възпре устрема на нападателите. Мощен глас надвика глъчката на боя:

— В името на аллаха, всемогъщия и милостивия! Юруш!

Грозен рев: „Аллах! Аллах!“ последва думите му. После като лавина от злоба и настървение пиратите се стовариха върху франкската палуба. Сечта почна. Зачаткаха мечове и ятагани.

Застанал на капитанския мостик, Слав Граматик гледаше потресен развихрената битка. Не очакваше добро нито от едната страна, нито от другата. Оставаше му само едно — да скъса някак си веригата и да бяга. Залостил желязната топка в планшира, той се хвана с две ръце за мачтата и напрегна мускули. Първият напън не му се удаде. Повтори, потрети. Все без полза. Халките оставаха здрави, непокътнати. Само израниха глезена му до кръв. Поне топуза да махнеше. С веригата на крака все можеше да се надява за спасение с плуване. Видял една паднала брадва, Слав се затътри към нея. Вдигна я и удари синджира. Пак. И пак. Изхаби острието. Ала не се отчая. В огъня на сражението никой не го погледна. Без да усеща премалялата си ръка, той продължи да удря — една брънка се разхлаби. Тогава запъна острието в нея, докато я отвори съвсем и веригата с дрънчене падна на палубата. Богомилът се хвърли към капитанската каюта, където беше прибрана Тайната книга. Без нея нямаше право да бяга. Тя беше по-нужна на братята, беше по-ценна от неговия живот, от неговата свобода.

Не я достигна, строполи се пред нея. Някой бе хванал остатъка от веригата му и го бе спънал.

Додето се усети, отгоре му се метнаха няколко измаилтяни. Заслабнал от пленничеството, от напрежението да скъса веригата, той не можа да им окаже съпротива.

Повлякоха го по палубата, прехвърлиха го на арабската галера и го приковаха към една гребна пейка редом с още трима нещастници на едно и също весло. Озърна се. На предната редица опъваше гръб и Жак Баптист.

Макар и омаломощен, богомилът посегна към тежката дръжка. Натисна и той в ритъма на тъпана.

Развъртял камшика, с който нанасяше удари наляво и надясно, надзорникът мина по пътеката между редиците и Слав го видя. От удивление замалко щеше да изтърве веслото. Надзорникът беше бившият капитан Оноре Рок.

Слав Граматик знаеше, пълна беше сарацинската флота с вероотстъпници-християни. Повечето от кормчиите, дърводелците, оръжейните техничари бяха все такива. Някои дори, без да променят вярата си, им служеха срещу заплата. Едни побягнали от господарското насилие, други за лека печалба, трети — отскубнали се от правосъдието злосторници, четвърти — ей като капитана, да се отърват от робията. Ала не всекиго вземаха сарацините. Диреха вещи хора, изкусни майстори, опитни моряци. Такива трябваха на исляма. За вран и копан, за греблата — роби колкото щеш.

Кой знае колко време греба така Слав, облян в пот под убийственото слънце. От умора пред очите му взеха да се превъртат огнени кръгове.

Няколко роби, от запасните, дето подменят умрелите гребци, разнесоха храната. И то каква храна: чироз и късче от някаква просена питка, печена преди месеци.

Слав подаде сушената риба на съседа си, червенокос и мършав като скелет, сякаш изплетен изцяло от жили.

— Вземи! — рече му. — Аз не ям месо.

Робът, поел с учудване неочакваното благодеяние, изведнъж се досети:

— Бугр ли си?

— Истински християнин — отвърна богомилът. Оня пък му предложи част от питката си:

— Не понасям милостинята. Само размяна. Пък и не се нуждая от повече, свикнах на глада.

И след като изяде набързо дела си, додаде:

— Казвах се Хейнрик, Хейнрик ван Ленеп. Преди Светата инквизиция да ме продаде в робство. Сега нямам име…

Слав го изгледа съчувствено. Робът помълча малко, сетне рече:

— Еретикът не е човек. Защо да не го продадеш, вместо да го изгориш на кладата? Защо да не вземеш пари от него? Светата църква не се гнуси от сребърниците.

— Катар ли си? — запита Слав. Оня не отговори, замълча.

Съседът му отляво, преглътнал последната хапка, простена.

— Господи! Нямаш ли милост, господи? Надзирателят изсвири тревога. Гребците мигом хванаха веслата. Тъпанът задумка, учести ритъма си. Робите напрегнаха мишци, загребаха с пълен размах, без да знаят какво става на горната палуба, откъдето като от небесата идваха заповедите. Дърводелецът на кораба Али ибн Сауд, който стоеше до разговарящите роби и поклащаше замислено глава, при сигнала за тревога забърза към трюма.

А на капитанския мостик избухна неочакван спор. — Защо ме бавиш? — гневеше се Рашид бен Омар. — Волята на имама, да го дари аллах с живот хиляда години, е да стигна по-скоро в страната на френките… Реисът Сюлейман, капитанът, белобрад арабин с белег от сабя между очите, който му придаваше зло, заплашително изражение, възрази:

— Иншалах! Дали ще стигнеш, или няма — това е воля на аллаха. Аллах ми тика в ръцете тая плячка. Нямам право да я изпусна. Ако е писано, ще стигнем при френките, ако не — няма…

Той засенчи с ръка очи и се взря в далечината, където се виждаше малка ладия, която се опитваше да избяга, опънала до скъсване платната. Напразно. Тясна и повратлива, мохамеданска галера я догони бързо. Канджите сцепиха двата борда въпреки безредно пуснатите стрели и метнатите копия от обречените. Докато пиратите се прехвърляха върху кафирската палуба, от другата й страна се долепи и пленената нава на Оноре Рок с готовите за абордаж бойци.

Съпротивата на християните се оказа съвсем кратка. Многочислеността, бойният опит на нападателите взеха бързо надмощие. Сарацините изхвърлиха в морето убитите и тежко ранените, а здравите тозчас откараха на своята галера, в люка за робите.

Накрая извлякоха от капитанската каюта и Женевиев дьо Монгри, притиснала до гърдите си малкия Жан, стиснала зъби, готова да понесе и тоя удар на съдбата, на земния властелин сатаната.

Похитителите я изправиха пред първенците си с вързани ръце. Сюлейман реис поглади доволно бялата си сплъстена брада. Досещаше се, че в ръцете му е попаднала аристократка. Познаваше добре занаята си. Щеше да измъкне щедър откуп.

Той опря ятаган в гърлото на един от пленените моряци. Известно му бе, такива пленници като нея крият произхода си, за да намалят цената си.

— Коя е тази? — запита той.

Пред зверския му израз нещастникът се разтрепера. Тогава Женевиев дьо Монгри се изправи:

— Няма защо да го заплашваш. Казвам се Женевиев дьо Монгри.

Рашид бен Омар неволно възкликна:

— Дъщерята на абат Мишел дьо Монгри? Тя кимна с достойнство.

Рашид усети, че ще му прилошее от радост. Това наистина беше дело на аллаха. Да му я сложи в ръцете…

Той се обърна към реиса с положени на гърдите ръце.

— Такава е била волята на аллаха. Вече можем да се връщаме.