Петър Бобев
Тайната книга (8)

Завръщането на тамплиера

Галерата на ордена, боядисана в червено и бяло, с размахани весла и опънати триъгълни алени платна, върху които бяха извезани гербовете му, наближаваше родния бряг с развети знамена, чиито дълги краища се влачеха по водата. Край бордовете и по бойните кули, където стърчаха заплашително метателните й машини, бяха наредени щитовете на пътуващите рицари-монаси, всеки със своя родов герб. Върху горната палуба над кърмата, украсена с позлатена резба, под опънатия балдахин от червено кадифе седеше на скъп трон абат Мишел дьо Монгри, един от магистрите на ордена — широкоплещест мъж с посребрена брада, загърнат в черна мантия с избродиран върху нея сърмен кръст. В нозете му лежеше, вторачил в него умните си очи Фахад, верният му ловен гепард.

Неспокоен изглеждаше старият абат. Не бяха празни приказките на заловения Саид бен Омар, който се бе хвърлил отгоре му с кинжал, когато нищо неподозиращият тамплиер слизаше от коня, за да влезе в катедралата на Тир. Глупак се оказа младият покушител, глупав и неопитен. Не знаел, а би трябвало това първом да научи, че тамплиерът никога не сваля бойните си доспехи. Обет е дал за това пред бога. Че с тях язди, с тях плува, с тях танцува, с тях под свещеническите си одежди извършва и черковното богослужение.

Това беше грешката, която му струва живота. Кинжалът, срещнал рицарската броня, отскочи от ръката му и преди младежът да го хване отново, за да го забие в своите гърди, Фахад, обучен в лов на хора, се метна отгоре му и го стисна за гърлото, та притичалите оръженосци едва го спасиха.

Отначало нападателят се опитваше да мълчи. Отгде можеше да знае клетникът, че светата църква има способи да разприказвали най-неразговорливите. Накрай проговори и той. Призна, че бе прибързал, че от нетърпение да отмъсти за баща си не бе дочакал, както му бе наредил имамът. Разкайваше се пред аллаха, ала не за покушението. Разкайваше се само за това, че не бе изпълнил точно и безпрекословно всичките нареждания. И повече от самохвалство, в последно удовлетворение пред смъртта, издаде някои неща от плана на Рашид.

Затова бързаше абат дьо Монгри, убеден, че думите на заловения не бяха празен брътвеж. Личният му астролог също го потвърди. Познаваше добре зловещата слава на тези безпощадни убийци. Арабите ги наричат фидаини — самопожертвуващи се. А сектата им беше известна като хашишуини, което значи „пушачи на хашиш“. Французите преиначаваха това трудно за тях име в асасини — убийци. Кръстоносците в светите места не се бояха от нищо друго повече отколкото от асасините. И не само те. Страхуваха се и селджуките и Еюбидите. Султан Ал-ад-дин Кей Кубад, най-веротърпимият сарацински управник, се чудеше как да се оварди от тях, както трепереше някога дори страшният Саладин, който бе изгонил кръстоносците от Ерусалим. Не си губеха времето асасините с простолюдието. Избираха си жертви все от знатните хора, тия, що струваха нещо: и от християните, и от мохамеданите. Много шейхове и бейове бяха паднали под ножовете им, още повече европейски благородници. Прясна все още беше историята с Ричард Лъвското сърце, когото Хенрих VI, императорът на Свещената римска империя, плени и пусна само срещу откуп от сто и петдесет хиляди марки сребро. И главното обвинение срещу пленника беше, че е убил маркиз дьо Монферат. Тогава, за да се оправдае, Ричард писал на Планинския старец, който самохвално бе признал, че наистина неговите хора са погубили маркиза.

Какво им струваше да отвлекат от Франция една беззащитна жена, за да изнудят баща й, който им бе сторил толкова много злини? Наистина, какво им струваше? Не беше дете абат дьо Монгри, та да не знае, че за пари много негови сънародници са готови на всякаква низост в полза на сарацините. Че страната му гъмжи от покръстени маври, за които никой не знае в кой ден могат да се отметнат от Христа, за да изпълнят повелите на родната си вяра. Не би могъл да заяви направо: „Връщам се във Франция, за да спасявам дъщеря си.“ Членовете на ордена нямат семейства, нямат близки, нямат деца. Орденът за тях е всичко — и дом, и семейство. Затова абатът бе предложил услугите си да оглави отряда тамплиери, определен в помощ на кръстоносците, които се готвеха да изкоренят албигойската ерес от Лангедок.

Слугите наредиха масите под балдахина. Кавалерите-монаси заеха места съобразно сана си, както бяха с ризниците, окичени с бисери и скъпоценни камъни, наметнати с копринени плащове, със скъпи кръстове на шии и пръстени на ръцете. В ордена членуваха само благородници, а всеки благородник-монах разполага и с дузина оръженосци, пажове и слуги. Почнаха да поднасят ястията, всекиму според вкуса и настроението. Тамплиерите се славеха с умението да си угаждат богато. Последният ден от пътуването трябваше да се ознаменува с разкошно пиршество. С гозбите, щедро посипани с подправки, знатните изтъкваха богатството си. Храната на бедните беше без чер пипер, без карамфил, без канела — ей тъй, само сварена. Добре беше, ако имаше поне сол. А големците слагаха подправки дори във виното, за да го направят още по-пивко.

Извън балдахина, до самия парапет на долната палуба седяха двама трубадури и с лютни в ръце се редуваха да възпяват подвизите на кръстоносците. Нареждаха бодри стихове за великите подвизи на Ричард Лъвското сърце, за неустрашимата му храброст — как-препускал пред редиците на готовите за бой сарацини и ги подканял към единоборство, без някой да излезе насреща му. Макар обрекли живота си богу, тамплиерите бяха хора на удоволствието. Не се знаеше кога вража стрела ще прекъсне дните им в божа угода. Затова гледаха да изживеят колкото може по-добре времето, което им оставаше. Накрай, мъртво пияни, слугите ги отнасяха по леглата. Право беше онова, що се мълвеше сред знатни и незнатни: „Пиян като тамплиер.“

Единствен абат дьо Монгри остана на палубата. Не само защото пиеше по-малко от младите монаси, а защото издържаше повече от тях. Мисълта му отново отскочи към еретиците — тези, които трябваше да бъдат смазани с негова помощ. При тая мисъл и без вино дори, кръвта му нахлуваше в главата, причерняваше му. Ако той беше на папския престол, щеше да вдигне всички християни, от целия свят, щеше да сбере всички ордени: тамплиери, йоанити, тевтонци, за да ги стовари като мощен юмрук върху омразните богохулници, да заздрави тялото на светата църква, и подир това да ги хвърли на юг, срещу осквернителите на божия гроб. Най-първо щеше да забрани на Венеция и Генуа, които имаха свои квартали и черкви в Александрия, Кайро и Дамиета, да търгуват със сарацините — срещу търсените и плащани направо със злато подправки да снабдяват Египет със желязо, кораби и всичко друго, що му е нужно за войната с християните. Щеше да им забрани също така да продават и деца в робство, от които сарацините попълваха редиците на мамелюците — най-дивите защитници на исляма. Не би оставил да го залисват и измамните български царе, както коварният Калоян бе лъгал години наред негово светейшество Инокентий III, докато накрай плени кръстоносеца Балдуин и го умори в тъмницата на Търновград. Нямаше да се доверява и на сегашния еретически покровител Иван Асен. Не би разчитал и на маджарския крал, който вече се бе сродил с еретика; не би разчитал и на константинополските латинци, които се чудеха и маеха как да намалят броя на враговете си, а сам щеше да стъкми нов кръстоносен поход, и то срещу България, та веднъж завинаги да смаже това еретическо гнездо.

Морето, все още неутихнало, нагънато в дълги блестящи дипли, които биеха галерата в кърмата и я люлееха плавно напред-назад, поруменяваше бързо, попило пламъците на залеза. И върху тая руменина, като върху раздухана жарава, се надигаше причернелият франкски бряг.

Цяла нощ плаваха покрай сушата. И цяла нощ абатът не се прибра в каютата си. Само поиска от слугите да го завият добре със сукненото руанско наметало. Не дремна, притиснат от спомените. А имаше какво да си припомня старият кавалер. Всъщност целият му живот беше само възпоминания. Нямаше вече мечти, нямаше вече надежди. Освен една — с верска ревност да заслужи вечното блаженство. Всеки тъй, както може: отшелникът с пост и отрицание от живота, писците с житията на божите угодници, а такива като него — с меч и воинско умение да изтребват враговете на правата вяра. Спомени, и от детинство, и от младостта. И от зрелостта. Охолното детство в богатия замък, буйната младост, преминала в турнири, лов и любовни лудории, щастливата женитба и раждането на дъщеричката Женевиев. После неочаквано — смъртта на любимата жена, оставила го вдовец с петгодишно дете. А на туй отгоре и оня злополучен дуел… Мишел дьо Монгри знаеше истината, освен него я знаеше само бог. Но не повярваха на убиеца, а бог не се меси в хорските работи. Щяха да го осъдят за убийство, без да чуят клетвите му, че Франсоа дьо Трит го бе нападнал пръв, заслепен от луда ревност, усъмнил се, че младият вдовец навестява понякога замъка и прелестната му съпруга. Издебна го на горската поляна и се хвърли отгоре му с изваден меч. Нямаше друг изход за Мишел дьо Монгри. Прие боя, без секунданти, без никакви свидетели. И в честен бой го срази. Ала не му повярваха. Франсоа дьо Трит бе племенник на Рене дьо Трит, когото навремето Балдуин Фландърски бе направил маркиз на българския Плъвдин — онзи същия Плъвдин, чиито ароматни вина възпяваше Фридрих Барбароса. Беше племенник и на тулузкия епископ. Това бе достатъчно, за да обесят победителя му, макар и кавалер. Нямаше друг избор. И Мишел дьо Монгри побягна от Франция, постъпи в ордена на тамплиерите. За да се спаси от дългата ръка на тулузкия епископ, се скри под крилото на папата. Негово светейшество опрощаваше греховете на всички благородници, които вдигнеха оръжие в защита на божия гроб, които наметнеха мантията на христовите кавалери. С жар и старание, с дързост и себеотрицание бе преминал през всички степени на ордена, за да стане пръв съветник на великия магистър, негова дясна ръка, да стане страшилище за сарацините, пример за честно и вярно служене на кръста.

Вълнуваше се старият тамплиер. Суровото му лице, изпечено от южното слънце и вкаменено от жестоките сражения, не можеше да скрие обзелата го възбуда. От толкова години не беше се връщал в родината, от толкова години, сякаш цяла вечност, не беше виждал дъщеря си. А внука си въобще не познаваше. И сега се прибираше у дома не като гузен злодей, а начело на мощен отряд от още по-мощния орден, с чиято воля се съобразяваха дори кралете и папата.

На разсъмване кормчиите обърнаха двете кормилни весла и насочиха кораба към брега. Морето зад кърмата просветна като огромно златно блюдо, оградено от синия перваз на утринната омара, над която розовееше небосводът.

Неусетно слънцето се прехвърли над кръгозора и просна огнената си пътека, която заслепяваше до болка очите. Сънливи гларуси политаха с крясък ниско над вълните, кацаха върху притихналата вода, а когато корабът ги отминеше, отново излитаха, за да го догонят.

Галерата се прилепи леко до кея, моряците пуснаха трапа. Под звуците на сребърните фанфари и звънтежа на цимбалите абат дьо Монгри слезе на пристана, където го очакваше насъбралата се набързо смълчана и враждебна тълпа от ранобудни чираци, предачи и тъкачи с болезнено бледи лица, омацани бояджии и кожари, ковачи със зачервени от духалата очи, грънчари с напукани от глината ръце. Богатите търговци и аристократите още се излежаваха в меките си легла. Затова никой от тях, нито гражданин, нито духовник, не беше излязъл да посрещне знатните гости.

Дьо Монгри не ги изчака. Нямаше време. Без да се бави, веднага щом служещите братя изкараха от трюма конете и багажа на кавалерите, абатът възседна жребеца и пое в тръс към някогашния си замък начело на блестящата, облечена в желязо и скъпи одежди кавалкада. С един скок Фахад, гепардът, се нагласи на седлото зад него. А подир тях закрачиха простите воини, с къси сукнени палта, препасани с ремъци и увиснали на тях мечове, с кръгли шлемове на главите и с излъскани до блясък алебарди в ръце.

Веднага щом излязоха от градските врати, старият тамплиер погледна нагоре. Знаеше какво ще види. И го видя. Сърцето му се разтуптя. Иззад ожънатото поле, обрамчено от тъмната зеленина на гората, се издигаше върху стръмната грамада на хълма Монгри родният му замък — дори от тая далечина внушителен и горд.

След три часа достигнаха разклона, откъдето се отделяше коларският път, що извеждаше към владенията му, преминавайки по дървен мост над тясната речица. Неподдържан отдавна, мостът бе почнал да се руши. Талпите бяха прогнили и на места зееха опасни пролуки. Минавайки, конете щяха да си натрошат краката.

Наблизо, в малка ръжена нива, жънеха тридесетина селяни. Мишел дьо Монгри изпрати оръженосци да ги докарат.

Скоро жетварите застанаха пред него със свалени шапки и забити в земята сърдити погледи.

— Грабвайте брадвите! — рече им той. — Да направите начаса моста!

Най-старият селянин вдигна очи.

— Имай милост, монсиньор! Остави ни да привършим жетвата! Досега жънахме на господаря, онзи ден му закарахме камъни за пристройката на замъка, вчера му гонихме дивеча на лова. Пък и брадви нямаме. Ей тъй ще се орони зърното. Ще гладуват и тая зима чедата ни…

— Няма! — сряза го абатът. — Бог има грижа за всички. Той не оставя и птиците небесни…

Старецът изглежда не вярваше много на баснята за небесните птици. Затова настоя:

— Остави ни, господарю! Ей там нагоре, при лъката, има брод.

Тамплиерът се сопна:

— Мен не учете, а почвайте работа! Че ей сега ще обеся някого на върбата.

— Милост, монсиньор! — примоли се селякът. — Поне ти, божи човек, имай милост! Той, синьорът ни, от милост не разбира…

Абатът изправи коня си на задните крака и нещастниците отстъпиха страхливо назад.

— Никаква милост, въшливци! Вас и бог не ви обича, щом ви е направил селяци!

Тогава ненадейно и старецът извиси глас:

— Не меси бога в земната неправда, монсиньор! Не е виновен той за кривата нагласа. Нас не бог е направил безправни, а сатаната — земният уредник.

Абат дьо Монгри го изгледа слисан. Значи тъй, още първия ден — и еретици. Познаваше той добре еретическия език. Не се лъжеше.

— Млък, мръсен бугр! — изкрещя му той. — Няма да злословиш за бога пред лицето ми. Целият свят, и видим, и невидим, е дело на бога. Управниците, владетелите, са божи избраници. Който се противи на тоя ред, значи се противи богу. Значи служи на антихриста. Той даде знак на слугите си с очи. И те мигновено хванаха нещастника, нахлузиха примката на врата му и преметнаха въжето през един върбов клон. Докато слисаните му съселяни се опомнят, старецът вече подритваше конвулсивно с крака. Тамплиерските слуги бяха все опитни палачи. В страната на сарацините бяха наловчили ръцете си, бяха вкаменили сърцата си.

— А сега на работа! — почти пошепна дьо Монгри. Но клетниците го чуха. Тозчас намериха брадвите, насякоха дървета и за по-малко от час потегнаха моста. Абат дьо Монгри стъпи на новия гредоред. Без да се обръща, им подвикна:

— И помнете! Не за проповед идват тамплиерите. А за огън и меч. Който богохулства, скъпо ще плати.

После продължи пътя си, прекоси полето и навлезе под свода на гората.

Чак привечер отново изскочиха на открито и продължиха нагоре по криволичещия път между скалите. Ето, накрая, зад последния завой, пред очите му отново израсна, тъмна и заплашителна, каменната зидария на родния замък. Вратата зееше отворена над спуснатия през рова мост. Безпокойство стисна сърцето му. Какво търсеха насам кръстоносците, какви бяха тия доминиканци, които кръстосваха двора забързани, с мушнати ръце в ръкавите на препасаните с върви раса?

Двамата стражи на входа опитаха да препречат пътя му с копията си. Побеснял от гняв, той измъкна меча.

— Я да се махате, че…

И те, макар че не го познаваха, стреснати от заплашителния му вид, отстъпиха назад, пропуснаха него и свитата му. Сред двора абатът скочи от коня си и с бързи крачки се отправи към жилищната кула.

И там, на първата площадка, напреде му излезе Франсоа Льокок.

Абат дьо Монгри се провикна отдалеч:

— Какво дирите в дома ми?

Доминиканецът успя да овладее вълнението си при вида на неочаквано завърналия се господар.

— Брате во Христе — рече той глухо, — монасите, и доминиканци, и тамплиери, нямат собственост.

Тамплиерът го прекъсна, разярен от обидното подмятане:

— Какво дирите в дома на дъщеря ми?

Със свъсени вежди Франсоа Льокок процеди през зъби:

— Претърсваме го!

Абат дьо Монгри го стрелна с мятащ мълнии поглед:

— С какво право?

Доминиканецът помълча, преди да отговори:

— Дъщеря ви, ваше преосвещенство, е еретичка!

В първия миг дьо Монгри сякаш онемя. После изтегли меча и се хвърли срещу безочливеца, който го бе обидил така.

— С кръвта си ще ми платиш за това, мръсен пес господен!

Ала притичалите кръстоносци успяха да скрият зад щитовете си пребледнелия доминиканец, който иззад стоманената стена добави:

— Истината ти казвам, абат дьо Монгри. Кълна се в кръста! В Светата инквизиция пазим самопризнанията й. А Женевиев дьо Монгри успя да избяга, отскубна се от справедливото наказание. Отвлече и сина си, твоя внук. Затова замъкът Монгри, наследство на еретичката, по волята на негово светейшество премина във владение на Светата инквизиция.

Посивял от вълнение и гняв, с треперещи устни, абат дьо Монгри изхриптя:

— Махнете се! Махайте се оттук, докато не съм заповядал да ви изколят до един! Чувате ли?

И се хвърли върху щитоносците, зад които се криеше Франсоа Льокок.

— Чуваш ли? В делата на рода дьо Монгри няма да се месиш! С главата си ще платиш за тая дързост. Замъкът е на моя внук. Кръвта на дьо Монгри е владяла тоя замък векове наред, тя ще го владее и в бъдеще!

Той внезапно отпусна меча си.

— Ако ли пък Женевиев, както казваш ти, е забравила бога, нея ще съдя аз, нейният баща. Не ти! Не инквизицията! По-жестоко ще я съдя… Ала замъка не давам! Замъкът ще остане на дьо Монгри!