Нора Робъртс
Безсмъртие в смъртта (8)

Осма глава

Противно на предсказанията на Рурк, Ив не се събуди в прекрасно настроение. Него го нямаше в леглото, което може би беше мъдро решение. Все пак приспивателното не беше предизвикало странични ефекти, ето защо тя нямаше особено основание да се гневи на Рурк заради капана, устроен от него. Чувстваше се едновременно освежена и вбесена.

Червената лампичка на електронния бележник върху нощното шкафче проблясваше. Ив включи устройството и гласът на Рурк я раздразни още по-силно.

— Добро утро, лейтенант. Надявам се, че си спала добре. Ако станеш преди осем, ще ме завариш в кътчето за закуска. Сърце не ми даваше да те събудя. Изглеждаше толкова кротка и спокойна.

— Не, не задълго — процеди тя. Само за десет минути успя да вземе душ, да се облече и да постави кобура си.

Кътчето за закуска, както го наричаше той, представляваше обширно, слънчево помещение в съседство с кухнята. На масата седеше не само Рурк, но и Мейвис. Двамата ослепително се усмихнаха, когато забелязаха Ив.

— Не се хили, трябва да си изясним това-онова! — сопна се тя.

— Лицето ти отново е румено. — Сякаш бе безкрайно доволен от себе си, Рурк се изправи и леко я целуна по носа. — Знаеш ли, восъчножълтия тен не ти отива. — Той изръмжа, тъй като юмрукът й се заби в корема му.

Мъжествено се изкашля и добави:

— Очевидно си възстановила силите си. Искаш ли кафе?

— Искам да запомниш, че ако още веднъж ми погодиш такъв номер, ще те… — Тя замлъкна и с присвити очи изгледа Мейвис. — Ти пък защо се хилиш?

— Истинско удоволствие е да ви наблюдава човек. Толкова си падате един по друг!

— Този до теб съвсем ще падне, ако го фрасна още веднъж. — Тя смаяно продължи да се взира в приятелката си, сетне заяви: — Изглеждаш… добре.

— И се чувствам по същия начин. Снощи си поплаках на воля, изядох цяла кутия шоколадови бонбони и престанах да се самосъжалявам. Казах си, че най-способното ченге в Ню Йорк е на моя страна, че имам най-добрите адвокати, които може да си позволи само мултимилионер, както и мъж, влюбен до полуда в мен. Осъзнах, че като приключи цялата дандания, ще си спомням за случилото се като за някакво приключение. Освен това вниманието на медиите ми гарантира отлична реклама. Убедена съм, че ще постигна бляскава кариера. — Посегна към ръката на Ив, която седна до нея. — Вече не се страхувам.

Ив недоверчиво я изгледа.

— Вярвам ти. Личи си по изражението ти.

— Много мислих по въпроса, но в крайна сметка всичко се свежда до едно: че не съм убила Пандора. Ще откриеш престъпника и отново ще бъда свободна. Дотогава ще живея в тази невероятна къща, ще ми поднасят невероятна храна. — Тя набоде на вилицата си последното парче палачинка, тънка като лист хартия. — А пък името ми ще бъде във всички вестници, ще го споменават в телевизионните новини.

— Това е едната страна на въпроса. — Ив неспокойно се изправи и се приближи до автоготвача да си поръча кафе. — Не искам да те плаша, но онова, което те очаква, не е като разходка в парка.

— Очевидно ме смяташ за много тъпа, Далас.

— Не исках да те за…

— Мислиш, че не знам какво ме очаква. Съзнавам го, но не вярвам, че ще се случи най-лошото. От сега нататък ще мисля позитивно. Освен това реших да ти направя услугата, за която ме помоли вчера.

— Прекрасно. Предстои ни много работа. Искам да се съсредоточиш, да опиташ да си припомниш всички подробности, дори най-незначителните… Какво е това? — обърна се тя към Рурк, който постави купичка пред нея.

— Закуската ти.

— Но това е овесена каша!

— Точно така.

Ив се навъси.

— Предпочитам палачинките.

— Ще хапнеш и от тях, но след като си изядеш кашата.

Тя гневно го изгледа и с неудоволствие взе лъжицата, като заяви:

— Май трябва сериозно да си поговорим.

Мейвис лъчезарно се усмихна на Рурк и възкликна:

— Страхотни сте, когато сте заедно. Радвам се, че имам възможността да поживея с вас и да ви опозная по-отблизо. И преди знаех, че Рурк е готин, но го смятах просто за някакъв милионер, когото Ив е успяла да свали.

— Недей да ни благодариш за убежището. Приятел в нужда се познава, нали? — Той също й се усмихна.

— Ти си единственият мъж, който успя да й стъпи на шията! — възкликна певицата.

— Млъквай, Мейвис — нареди Ив. — Напрегни си мозъка, но не ми казвай нищо, преди да си говорила с адвокатите си.

— Те вече ме предупредиха. Сигурно трябва да постъпя така, както в моментите, когато се опитвам да си спомня някое име или къде съм оставила нещо. Преставаш да мислиш за това, започваш да се занимаваш с друго и внезапно се досещаш за онова, над което си блъскала главата си. Значи започвам да се занимаваш с друго — например със сватбата ти. Леонардо спомена, че скоро ще направи първата проба на роклята ти.

— Леонардо ли? — Ив за малко щеше да падне от стола. — Нима си разговаряла с него?

— Адвокатите ми разрешиха. Смятат, че е добре да подновя връзката си с него. Това щяло да придаде романтична окраска на случилото се и да накара хората да ми съчувстват. — Мейвис подпря лакът върху масата и разсеяно докосна трите обеци на лявото си ухо. — Обаче не се съгласиха да бъда подложена на хипноза или на детектора на лъжата, защото не са сигурни точно какво ще си спомня. По принцип вярват в невинността ми, но не искат да рискуват. Все пак ми разрешиха да се срещам с Леонардо. Ето защо час по-скоро трябва да определим ден за първата проба.

— В момента не ми е до проби. Господи, нима си въобразяваш, че ме интересуват модели и кройки? Няма да се омъжа, докато не приключа с разследването. Сигурна съм, че Рурк ме разбира.

Той взе цигара, втренчи се в нея и заяви:

— Не, не те разбира.

— Слушай…

— Не, ти ме чуй! — Мейвис стана, яркосинята й коса проблесна под слънчевите лъчи. — Няма да позволя тази каша да провали плановете ти, които са не по-малко важни и за мен. Пандора се постара да съсипе живота ми, както и този на Леонардо. А смъртта й ми направи още по-лоша услуга. Няма да позволя да съсипе и вас. Сватбените планове не търпят отлагане, Далас, затова се постарай да намериш време за пробата.

Ив нямаше сърце да спори, особено като забеляза насълзените очи на приятелката си.

— Добре де. До гуша ми дойде от приказки за тази глупава рокля.

— Не говори така. Ще бъде направо сензационна.

— Точно това исках да кажа.

Мейвис подсмръкна и отново седна.

— И така, кога ще отидем при Леонардо?

— Слушай… в твой интерес е да не ни виждат заедно. Предполагам и онези многознайковци, адвокатите, ще ме подкрепят. Някак си не върви ченгето, разследващо убийство, да бъде в близки отношения с обвиняемата.

— Искаш да кажеш, че нямам право да излизам… — Мейвис смаяно я изгледа, сетне й хрумна нещо и цялата грейна. — Тогава няма да ни виждат заедно — просто Леонардо ще работи тук. Рурк, нали нямаш нищо против?

— Напротив. — Той с наслаждение дръпна от цигарата си. — Смятам, че това е идеалното разрешение.

— Няма що. Следователят, обвиняемата и собственикът на жилището, където е извършено престъплението, и който случайно е бивш любовник на жертвата и настоящ на обвиняемата, живеят като едно голямо, щастливо семейство. Започвам да мисля, че всички сте се побъркали.

— Но кой ще научи? Домът на Рурк се охранява така, че е истинска крепост. Освен това, ако се случи най-лошото и попадна в затвора, искам преди това да прекарам колкото е възможно повече време с Леонардо. — Мейвис се нацупи, личеше си, че няма да отстъпи. — И така ще направя.

— Ще помоля Съмърсет да приготви помещение, което да служи за ателие.

— Благодаря ти от мое име и от името на Леонардо.

— Виждам, че сте заети с осъществяване на налудничавата си идея. Затова ви напускам — трябва да разследвам убийство! — Ив скочи от стола и забърза към вратата.

Рурк се провикна след нея:

— Забрави да изядеш палачинката.

— Изяж я ти и дано се задавиш.

— Луда е по теб — обади се Мейвис.

— О, да, дори се чувствам неудобно от милите й думи и от вниманието, с което ме обгражда. Искаш ли още една палачинка?

Певицата потупа корема си.

— По дяволите, защо пък не.

 

 

Поради късо съединение светофарът на пресечката между Девето авеню и Петдесет и шеста улица не работеше, поради което имаше страхотно задръстване на уличното движение. Пешеходци и шофьори, пренебрегвайки закона за шумовото замърсяване, изливаха гнева си; първите се надпреварваха да крещят, а вторите натискаха клаксоните. Ив предпочиташе да вдигне стъклото на колата, за да изолира врявата, ала климатичната инсталация отново „стачкуваше“.

Като капак на всичко майката Природа беше решила да накаже жителите на Ню Йорк с незапомнени горещини. Ив намръщено наблюдаваше как бетонните сгради сякаш трептят от жегата. Каза си, че ако продължава така, до обяд ще се случат още много аварии.

Хрумна й да се свърже със службата за контрол на въздушното движение, но уредите отново отказаха да й се подчиняват. Забеляза, че неколцина притеснени шофьори вече я бяха изпреварили. Ала движението във въздушното пространство също беше задръстено. Двама регулировчици с едноместни хеликоптери се опитваха да внесат някакъв порядък, но бръмченето на витлата и заповедите на двамината само изнервяха още повече обстановката.

Ив кисело се усмихна, като забеляза надписа „Обичам Ню Йорк“ върху лепенката на задната броня на колата, заседнала пред нейната.

Единственото разумно разрешение бе да поработи, докато чака.

— Свържи ме с Пийбоди — нареди тя на видеотелефона, разнесе се пропукване от атмосферните смущения, сетне на екрана се появи лицето на помощничката й.

— Пийбоди, отдел „Убийства“.

— Тук Далас. След петнайсет минути ме чакай пред западния вход на полицейското управление.

— Слушам, лейтенант.

— Вземи всички дискове с данни относно убийствата на Йохансен и на Пандора и бъди… — Тя млъкна и впери поглед в екрана. — Защо около тебе няма никой, Пийбоди? Не си ли в участъка?

— Само един-двама колеги се явиха на работа тази сутрин. На Девето авеню има страхотно задръстване. Задължително е сутрин да се слуша бюлетина на пътнотранспортната служба — добави Пийбоди. — Чух за задръстването и минах по заобиколен път.

— Я млъкни — промърмори Ив и прекъсна връзката. През следващите няколко минути прослуша съобщенията от видеотелефона в канцеларията, после си уреди среща с Пол Редфорд в службата му. Обади се в лабораторията с молба да й подготвят по-скоро токсикологичния анализ на кръвта на Пандора. Получи уклончив отговор и преди да прекъсне връзката, им отправи „конструктивна“ заплаха.

Питаше се дали да позвъни на Фийни и да му полази по нервите, но внезапно забеляза тесен коридор, образувал се сред колите. Натисна газта, рязко зави наляво и се промъкна през пролуката, без да обръща внимание на оглушителните клаксони и на неприличните жестове на разгневените шофьори. Като се надяваше машината да не й изневери, натисна бутона за вертикално излитане. Сякаш с нежелание колата се издигна на минималните три метра височина.

Ив зави надясно, покрай претъпкан с хора конвейер; за миг пред очите й се мернаха нещастните, изпотени лица на пътниците, после машината достигна до Седмо авеню. Контролните уреди на таблото я предупредиха, че има опасност от претоварване. След пет пресечки колата буквално се задъхваше, но Ив беше успяла да се измъкне от задръстването. Рязко се спусна на платното, при което за малко щеше да си прехапе езика, и зави към западния вход на полицейското управление.

Вярната Пийбоди вече я очакваше. Дявол знае как изглеждаше спокойна и невъзмутима, макар че навярно се задушаваше в униформата си.

— Когато ви издава звук, сякаш е прегряла, лейтенант — заяви тя, когато се настани на предната седалка.

— Нима? Не съм забелязала.

— Самата вие изглеждате прегряла, лейтенант. — Ив само я изгледа злобно и насочи автомобила към Пето авеню. Пийбоди отвори чантата си, извади портативен вентилатор и го прикрепи към таблото. Живителната струя студен въздух почти накара Ив да се разплаче от облекчение.

— Благодаря.

— Климатичната инсталация на този модел автомобили не е надеждна — с невъзмутимо изражение заяви Пийбоди. — Но вие едва ли сте го забелязала.

— Много си устата и това ми допада. А сега ми кажи с какви нови данни разполагаме по случая Йохансен.

— От лабораторията ме уведомиха, че все още не са открили всички елементи, съдържащи се в праха, който намерихме. Имам чувството, че шикалкавят. Може би напълно са анализирали това съединение, но засега пазят откритието си в тайна. Сигурен източник ми съобщи, че от отдел „Наркотици“ са поискали да бъдат уведомени с приоритет, тъй че в момента се водят пазарлъци. При анализа е констатирано, че убитият не е вземал наркотици.

— Значи не се е друсал — замислено изрече Ив. — Бумър си падаше по дрогата, сега е имал огромна доза, а не я е докоснал. Какво ти говори това, Пийбоди?

— Като се съди по състоянието на жилището му и по показанията на дроида портиер, покойният е имал време и възможност да опита „забранения плод“. Знам, че беше пристрастен. Следователно стигаме до извода, че е знаел или е подозирал нещо, затова не е докоснал дрогата.

— Напълно подкрепям мнението ти. Какво научи от Касто?

— Твърди, че няма абсолютно никаква представа за какво става дума. Не беше особено учтив, но все пак предложи да ми предостави необходимата информация и да ми сътрудничи.

Нещо в тона й накара Ив да я погледне.

— Да не би да те е свалял?

Пийбоди гледаше право пред себе си, очите й бяха леко присвити.

— Не мога да го обвиня в непристойно държание.

— Престани да се държиш толкова официално и отговори на въпроса ми.

Руменина заля шията на Пийбоди, лицето й пламна.

— Ами… прояви известен интерес към личността ми.

— Господи, все едно чета полицейски рапорт! Мога ли да знам дали ти също проявяваш интерес към него?

— Бих могла, но подозирам, че въпросната личност много повече се интересува от прекия ми шеф. — Тя погледна Ив право в очите. — Сигурна съм, че си пада по вас.

— Е, да внимава да не се пребие — язвително отговори Ив, но се почувства поласкана. — Аз пък се интересувам от друг мъж. Обаче този Касто си го бива, нали?

— Като ме погледне, имам чувството, че езикът ми надебелява и не мога да обеля нито дума.

— Какво чакаш тогава?

— Не съм готова за сериозна връзка с някой мъж.

— Кой ти говори за обвързване. Изчукайте се няколко пъти и готово.

— Предпочитам любовта и приятелството пред сексуалните преживявания, лейтенант — категорично заяви Пийбоди.

— Имаш право. Има огромна разлика. — Ив въздъхна. Тревожеше се за Мейвис и се налагаше да прояви огромно усилие, за да се съсредоточи. — Исках да те подразня. Знам какво е, когато се опитваш да си изпълняваш задълженията, а пред теб се изпречи някакъв тип, който направо ти взима ума. Няма как, налага се да работиш заедно с него.

— Слушам. — Внезапно Пийбоди се усмихна и добави: — Ще се жертвам в името на дълга, макар да признавам, че дори ми прави удоволствие да гледам лейтенант Касто. — Вдигна поглед, когато Ив зави към подземния паркинг на един небостъргач на Пето авеню. — Не е ли тази сграда собственост на Рурк?

— Повечето от зданията на тази улица му принадлежат. — Електронният портиер огледа превозното й средство и го пропусна. — Тук се намира централата му, в тази сграда се помещава и нюйоркският клон на „Редфорд Продъкшънс“. Имам среща с Пол Редфорд, трябва да го разпитам във връзка с убийството на Пандора. — Тя вкара колата в клетката, запазена за нея от Рурк, и изключи двигателя. — Не разследваш официално този случай, но си прикрепена към мен. Фийни е затънал в работа, а на мен ми е необходим човек, който да слуша и да наблюдава всичко. Имаш ли нещо против?

— Не ми хрумват никакви възражения, лейтенант.

— Наричай ме Далас — поправи я Ив, когато слязоха от колата. Електронната бариера се включи, предпазвайки автомобила от случайни драскотини и от кражба. Макар да бе толкова очукан и издраскан, че крадец не би го погледнал. Приближиха се до частния асансьор, Ив набра своя код и с извинителен тон промърмори:

— Спестява време.

Очите на помощничката й се разшириха, когато влязоха в кабината. Побираше най-малко шест души и беше украсена с уханни, екзотични цветя.

— О, изцяло подкрепям начина за спестяване на време.

— Трийсет и пети етаж — нареди Ив. — „Редфорд Продъкшънс“. После заобяснява: — В нощта на убийството Пандора устроила скромно тържество в дома си. Навярно Редфорд е последният, който я е видял жива. Джери Фицджералд и Джъстин Йънг също са присъствали, но си тръгнали рано, след като Мейвис и Пандора се сбили. Двамата твърдят, че са прекарали заедно нощта, като по този начин взаимно подкрепят алибито си. Редфорд останал още известно време в дома на Пандора. Ако Фицджералд и Йънг казват истината, подозренията срещу тях отпадат. Колкото до Мейвис, убедена съм, че не лъже. — Замълча за миг, очаквайки реакцията на Пийбоди, но тя не промълви нито дума. — Сега ще видим какво може да „изстискаме“ от продуцента.

Асансьорът плавно се прехвърли в хоризонталното ниво. Вратите се отвориха и в кабината нахлу шум.

Очевидно служителите на Редфорд по време на работа обичаха да слушат музика. Ритмичните звуци се разнасяха от вградени в стените високоговорители. Двама мъже и една жена седяха на огромно, подковообразно бюро, жизнерадостно говореха по видеотелефоните, лъчезарно се усмихваха към екраните на компютрите.

Вдясно се намираше нещо като преддверие, където очевидно се устройваше скромно тържество. Присъстващите разговаряха, отпиваха от малки чаши и опитваха разнообразните сладкиши. Гласовете и смеховете им се открояваха на фона на ритмичната музика.

— Сякаш е сцена от негов филм — прошепна Пийбоди.

— Да живее Холивуд. — Ив се приближи до бюрото, избра един от тримата секретари, който й се стори по-малко наперен, и му показа значката си. — Лейтенант Далас. Имам среща с господин Редфорд.

— Да, лейтенант. — Секретарят, който приличаше на древногръцки бог с изваяните си черти и с къдравата си руса коса, лъчезарно се усмихна. — Ще му съобщя, че сте тук. Моля, вземете си от закуските.

— Гладна ли си, Пийбоди?

— Сладкишите изглеждат страхотни. На излизане ще си вземем достатъчно.

— С теб мислим еднакво.

— Господин Редфорд има честта да ви приеме, лейтенант. — Съвременният Аполон излезе иззад бюрото. — Позволете да ви придружа.

Преведе ги през врати от матирано стъкло в коридор, където шумът не се чуваше, но звучаха гласовете на много хора.

Приближиха до двойна врата, обкована с блестящо сребро. Секретарят я отвори с театрален жест.

— Гостите ви, господин Редфорд.

— Благодаря, Цезар.

— Цезар — промълви Ив. — Знаех си, че ми прилича на някого.

— Лейтенант Далас. — Пол Редфорд, който седеше зад подковообразен работен плот, сребрист като обкова на вратата, побърза да стане. Зад него имаше прозорец, от който се разкриваше великолепна гледка към града. Подът на кабинета беше гладък като стъкло и украсен с цветни орнаменти. Продуцентът стисна ръката на Ив със заучена сърдечност. — Много съм ви задължен, че се съгласихте да ме посетите. През целия ден имам важни срещи и не мога да се отделя от службата.

— Не се притеснявайте. Това е помощничката ми, полицай Пийбоди.

Той се усмихна широко, но неискрено; усмивката му беше грижливо репетирана като ръкостискането му.

— Моля, седнете. Какво да ви предложа?

— Само информация. — Ив се огледа и премигна от удивление. Столовете, диваните, изобщо всички мебели наподобяваха животни — тигри, кучета или жирафи.

— Първата ми съпруга беше декоратор — обясни домакинът. — След развода реших да запазя мебелите. Те са най-хубавият спомен от този период в живота ми. — Настани се на кресло с формата на куче и подпря краката си на възглавничка, наподобяваща котка, свита на кълбо. — Доколкото разбрах, искате да говорим за Пандора.

— Точно така — отвърна Ив и си помисли, че ако действително е бил любовник на манекенката, то много бързо е преодолял скръбта си. Фактът, че беше подложен на полицейски разпит очевидно също не го тревожеше. Беше напълно спокоен и отлично се справяше с ролята на гостоприемен домакин.

Ив обърна внимание на ленения му костюм, който навярно струваше няколко хиляди долара, както и на скъпите му италиански мокасини. Помисли си, че продуцентът е не по-малко фотогеничен от актьорите във филмите му. Чертите му бяха изключително правилни и говореха за силен характер. Добре подстриганите му мустаци се открояваха върху забележителното му, загоряло лице. Тъмната му коса беше прибрана в сложна плитка, дълга до раменете му.

Изглеждаше точно такъв, какъвто всъщност беше — преуспяващ продуцент, притежаващ голяма власт и богатство.

— Бих искала да направя запис на разговора ни, господин Редфорд.

— Държа да го сторите, лейтенант. — Той се облегна и скръсти ръце на гърдите си. — Научих, че сте арестували лице, заподозряно в извършване на убийството.

— Така е. Но разследването продължава. Познавахте ли покойната, известна като Пандора?

— Да. Нещо повече, смятах да заснема филм с нейно участие. Освен това с нея се движехме в едни и същи кръгове и при удобен случай спях с нея.

— Да разбирам ли, че сте били любовници?

— Не, лейтенант. С нея не се любехме, а правехме секс, а това са две различни понятия. Всъщност се съмнявам, че на света има мъж, който да се е любил с Пандора или поне да е опитал. Ако го е направил, то е бил кръгъл глупак, за какъвто аз не се смятам.

— Оставам с впечатлението, че не ви е била особено симпатична.

— Симпатична ли? — Редфорд се изсмя. — Не, за бога. Беше най-противното същество, което познавам. Но действително беше талантлива. Не колкото си въобразяваше и само в определени области, ала все пак…

Вдигна елегантните си ръце и тежките му пръстени, украсени с тъмни камъни, проблеснаха.

— Красотата е леснопостижима, лейтенант. Някои я притежават по рождение, други я купуват. В наши дни разкрасяването изобщо не е проблем. Красотата винаги е била на мода, но хубавите жени са безчет. Следователно, за да си изкарва прехраната с външния си вид, дадена жена трябва да има талант.

— Като Пандора.

— Да. Тя притежаваше някакво първично сексуално излъчване. А сексът е „стока“, която винаги ще се продава.

Ив кимна.

— Разликата е в това, че днес тази търговия е лицензирана.

Продуцентът развеселено й се усмихна.

— Разбира се, нали държавата трябва да получава приходи отнякъде. Но всъщност имах предвид как сексът може да се използва за рекламиране и продажба на даден продукт: от безалкохолни напитки до кухненски принадлежности. Но на първо място стои модата.

— И точно в тази област се е проявявал талантът на Пандора.

— Да. Облечи я в рокля, ушита от стари, избелели завеси, и сравнително интелигентни хора ще дават луди пари, за да изглеждат като нея. Беше родена търговка, способна да продаде всякакъв продукт. За съжаление си беше втълпила да стане актриса. Не осъзнаваше, че не би могла да пресъздаде някакъв образ, че я бива само и единствено за ролята на Пандора.

— Все пак сте замислял заснемането на филм с нея, нали?

— Така е, но според сценария тя щеше да играе самата себе си. Мисля, че щеше да се справи. Да не говорим, че филмът би спомогнал за продажбата на много стоки — ето откъде очаквах огромни приходи. За съжаление не успях да осъществя замисъла си.

— В нощта на убийството сте бил в дома й.

— Да, не искаше да остава сама. Подозирам, че искаше да натрие носа на Джери, като й съобщи, че ще изпълнява главната роля в мой филм.

— Как реагира госпожица Фицджералд?

— Изненада се, дори подозирам, че се вбеси. Самият аз също се нервирах, тъй като все още исках да запазя проекта в тайна. Предполагам, че помежду ни щеше да се разиграе интересна сцена, но ни прекъсна появата на една очарователна млада дама. Същата, която сте арестували — добави той със злобен блясък в очите. — Медиите твърдят, че била ваша близка приятелка.

— Струва ми се, че се отклонихме от въпроса. Предлагам да ми разкажете какво се случи след появата на госпожица Фрийстоун.

— Мелодрама, насилие… все едно, че гледах филм. — Той очерта с ръце въображаем екран. — Смелата, красива млада жена застава пред нас, готова да се унизи, да моли. Личи си, че е плакала, смъртнобледа е, в очите й се чете отчаяние. Готова е да се жертва, да отстъпи на съперницата си мъжа, когото обича, в името на неговата кариера и на щастието му.

Следва едър план на лицето на Пандора. Изражението й е презрително, личи си, че е разярена и изпълнена с маниакална решителност. Изчезнала е ослепителната красавица, на нейно място стои разгневена харпия. Тя не се задоволява със саможертвата на съперницата си, иска да й причини страдание. Нахвърля се върху нея с най-грозни епитети, сетне с юмруци. Ситуацията, бих казал, е „класическа“ — две жени в безмилостна борба за мъжа, когото обичат. По-младата черпи енергия от безкористната си любов, но яростта и желанието за мъст на Пандора й дават неподозирана сила, тя използва дългия си маникюр вместо оръжие. Разхвърчава се перушина, както се казва в подобни случаи. В този момент се намесват двамина мъже от онемялата от изумление публика и единият бива ухапан заради смелостта си.

Продуцентът потръпна и разтърка рамото си.

— Пандора впи зъбите си в мен като побесняло куче, докато се опитвах да я отдръпна от съперницата й. Честно казано, и на мен ми идваше да я ударя. След това вашата приятелка си отиде. На раздяла подхвърли някакъв банален израз в смисъл, че Пандора горчиво ще съжалява, ала всъщност изглеждаше сломена, не изпълнена с жажда за отмъщение.

— Как реагира Пандора?

— Беше въодушевена. — Както изглеждаше и самият Редфорд, докато разказваше за случилото се. — През цялата вечер беше в особено настроение, а след скандала реакциите й станаха съвсем непредсказуеми. Джери и Джъстин побързаха да си тръгнат, макар с риск да обидят домакинята. А пък аз останах още малко — надявах се да успокоя Пандора.

— Успяхте ли?

— Ни най-малко. Вече бе напълно обезумяла. Избълва какви ли не абсурдни закани. Щяла да намери малката мръсница и да издере лицето й с нокти… щяла да кастрира Леонардо. Като си уредяла сметките с него, не ще можел да се занимава дори с амбулантна търговия. Даже просяците нямало да носят скапаните модели, сътворени от него и още куп заплахи в същия дух. След двайсетина минути ми омръзна да я слушам и заявих, че си отивам. Тя се нахвърли върху мен с обвинения, че съм й развалил вечерта, обсипа ме с обиди. Заяви, че изобщо не съм й необходим, че имала много по-добри и по-доходни предложения.

— Твърдите, че сте напуснал дома й към дванайсет и половина така ли?

— Не си погледнах часовника, но предполагам, че е било по това време.

— Искате да кажете, че е останала сама в дома си.

— Да. Нямаше прислуга, само домашни дроиди. По принцип не обичаше да е заобиколена от хора, освен ако сама ги е поканила. Доколкото знам, през онази нощ в къщата нямаше никого.

— Къде отидохте, след като напуснахте дома й?

— Дойдох тук и дезинфекцирах раната си, която се оказа дълбока. Поработих още малко, проведох няколко разговора с хора от Калифорния. После отидох в клуба. Влязох през служебния вход и прекарах час-два в сауната в басейна.

— В колко часа отидохте в клуба?

— Навярно около два. Знам, че наближаваше пет часът, когато се прибрах у дома.

— Видяхте ли някой познат, разговаряхте ли с някого между два и пет часа?

— Не. Обичам да бъда сам, поради което предпочитам да посещавам клуба нощем. В Калифорния разполагам със собствена сауна, но докато съм тук, съм принуден да се примиря с известни неудобства.

— Как се нарича клубът ви?

— „Олимп“, намира се на Медисън авеню. — Той повдигна вежда. — Доколкото разбирам, алибито ми не е солидно. Пропуснах да спомена, че часовете на влизането и излизането ми от клуба са записани от системата за охрана. Това е задължително.

— Знам — отвърна Ив и си помисли, че непременно ще повери твърденията му. — Познавате ли някого, който да има зъб на Пандора и да иска да си отмъсти?

— Лейтенант, списъкът на враговете й е дълъг колкото един човешки живот. — Отново се усмихна и равните му зъби проблеснаха; гледаше я развеселено, но очите му бяха като на хищник, който дебне жертвата си. — Не мисля, че съм сред тях, защото не държах особено много на Пандора.

— Вземахте ли същия наркотик, към който е била пристрастена?

Редфорд настръхна, поколеба се и на лицето му се изписа дружелюбно изражение.

— Отлична тактика, лейтенант, поздравявам ви. Неочакваните въпроси често заварват хората неподготвени и предизвикват откровени отговори. Официално заявявам, че никога през живота си не съм вземал какъвто и да било наркотик. — Ала прекалено широката му усмивка подсказа на Ив, че той лъже. — Знаех, че от време на време Пандора прибягва до дрогата, но смятах, че това си е нейна работа. Все пак съм длъжен да спомена, че напоследък очевидно вземаше някакъв нов наркотик и имах впечатлението, че попрекалява с дозата. Има и още нещо, което премълчах, но сега ще го споделя: онази вечер, преди пристигането на гостите, правихме секс с Пандора. — Замълча, сякаш искаше да си припомни всички подробности. — Когато влязох в спалнята й, тя точно изваждаше някаква таблетка от красива дървена кутийка. Струва ми се, беше китайска. Имам предвид кутийката — добави с усмивка. — Пандора се изненада от появяването ми, тъй като бях подранил, побърза да пъхне кутийката в чекмеджето на тоалетката си, след което го заключи. Попитах я какво толкова има да крие, а тя отговори… — Редфорд отново замълча за секунда и присви очи. — Чакайте да си спомня. Май каза, че това било нейното съкровище… или не, отговори, че било наградата й. Точно така се изрази. После си наля шампанско и глътна таблетката. След това правихме секс. Отначало ми се стори, че тя не изпитва никакво желание, сетне внезапно я обзе луда страст, беше направо ненаситна. Никога не бях преживявал нещо подобно с нея. Когато се облякохме и слязохме на долния етаж, Джери и Джъстин току-що пристигнаха. Не се поинтересувах какво взема Пандора — това просто не ме засягаше.

 

 

— Как ти се стори нашият красавец, Пийбоди?

— Хитър е.

— Като лисица. — Докато асансьорът се спускаше надолу, Ив пъхна ръце в джобовете си. — Презирал е Пандора, но въпреки това е спял с нея, искал е да се възползва от таланта й.

— Смятам, че мислено й се е подигравал, мъничко се е страхувал от нея, но е знаел каква полза ще извлече от нея.

— Какво би се случило, ако реши, че Пандора повече не му е необходима или че става прекалено опасна? Мислиш ли, че би я убил?

— Моментално. — Пийбоди първа излезе от асансьора, който ги беше отвел обратно в подземния гараж. — Не е от хората, които биха изпитвали угризение на съвестта. Сигурна съм, че ако е съществувала реална опасност Пандора да спечели повече от сделката или пък ако е разполагала с факти, с които да го изнудва, Редфорд не би се поколебал да я отстрани. Самодоволни типове като него, умеещи да се контролират, често са склонни към насилие. А пък и алибито му не струва.

— Нали? — Ив се ухили при мисълта, че може да уличи в лъжа продуцента. — Ще го проверим, но първо ще отидем в жилището на Пандора за онази кутийка. Обади се в диспечерската служба и поискай разрешение за влизане в апартамента.

— Предполагам, че ако не го получите, това няма да ви спре — измърмори Пийбоди, но все пак се подчини на заповедта.

 

 

Кутийката беше изчезнала. Ив беше толкова неприятно изненадана и смаяна, че в продължение на десет секунди безмълвно се взира в отвореното чекмедже, преди да осъзнае, че е празно.

— Нали това наричат „тоалетка“?

— Да. Господи, отрупана е с шишенца и бурканчета, пълни с мазила. Крем за това, крем за онова… — Пийбоди сякаш не можеше да повярва на очите си. Взе мъничко бурканче и възкликна: — Има дори крем за подмладяване. Знаеш ли колко струва, Далас? В „Сакс“ го продават по пет стотачки. Толкова пари за някакви си четиринайсет грама! Мисля, че не е трудно да поддържаш красотата си, ако си червив с пари. — Постави бурканчето обратно върху тоалетката и се изчерви при мисълта, че само за миг се е изкушила да го пъхне в джоба си. — Ако пресметнем колко струват всички тези парфюми и мазила, навярно ще се получи тлъста сума — десет, дори петнайсет хиляди, похарчени само за козметика.

— Я се стегни, Пийбоди!

— Да, лейтенант. Извинете.

— И така, търсим една кутийка. „Метачите“ вече са си свършили работата тук, взели са дисковете от видеотелефона на жертвата. Вече знаем, че в нощта на убийството никой не е търсил Пандора, нито тя се е обаждала някому. Поне не се е обаждала оттук.

Откри някаква емайлирана кутийка и обнадеждено я отвори. Вътре имаше най-различни пръстени — златни, сребърни, от слонова кост и от блестящ порцелан.

— Странно защо е държала бижутата си тук — обади се Пийбоди. — Нали видяхме, че фалшивите са прибрани в онова стъклено сандъче, а пък истинските — в сейфа?

Ив я погледна и установи, че помощничката й говори съвсем сериозно. Не можа да се сдържи и прихна.

— Не са точно бижута. Поставят се на онази работа на мъжа, после…

— О, да. — Пийбоди небрежно вдигна рамене, макар че не можеше да откъсне очи от пръстените. — Просто си помислих, че ги е държала на странно място.

— Права си — глупаво е да държиш секс играчки до леглото си. Докъде бях стигнала? Значи Пандора взема втора таблетка и я изгълтва с шампанско, вместо с вода. В главата й се върти една и съща натрапчива мисъл — някой скъпо ще си плати задето е провалил вечерта й. Ще накара онзи червей Леонардо да пълзи в краката й и да я моли да му прости. Ще му отмъсти, че зад гърба й е чукал някаква никаквица и че е позволил на малката уличница да дойде в дома й — в собствения й дом, по дяволите! — и да й провали тържеството. — Ив затвори някакво чекмедже и отвори друго. — На охранителния диск е отбелязано, че е излязла от дома си малко след два. Вратата се заключва автоматично. Странното е, че Пандора не взима такси, макар жилището на Леонардо да се намира в другия край на града и макар да е носела обувки с много високи и тънки токчета. Проверихме във всички таксиметрови компании и със сигурност знаем, че не е наела кола. Притежавала е мини видеотелефон, но така и не го открихме. Ако допуснем, че го е взела със себе си и се е обадила някому, след това самата тя или някой друг се е погрижил уредът да изчезне.

— Особено ако се е свързала с убиеца. Логично е той или тя да побързат да се освободят от инкриминиращия ги видеотелефон — отбеляза Пийбоди и отвори огромния гардероб, състоящ се от две нива. Гледката я накара да онемее и да се задъха — на закачалките висяха стотици тоалети, върху някои от които все още бяха прикрепени етикетчета с цената. — Приемам, че е чувствала необикновен прилив на енергия, предизвикан от дрогата, но в никакъв случай не би могла да се добере пеш до центъра на града. Погледнете, върху подметките на повечето й обувки няма дори драскотина. Пандора е била от жените, свикнали да се движат само с кола.

— Точно така, била е друсана. Казала си е, че няма да се вози в някакво миризливо такси, че само да изщрака с пръсти и ще се появят поне половин дузина роби, готови да я отведат където си пожелае. И тя постъпва точно така. Някой я качва в колата си и потеглят към дома на Леонардо. Но защо?

Удивена от начина, по който Ив преценяваше възможното поведение на Пандора, Пийбоди забрави за обиска и смаяно се втренчи в началничката си, която продължи:

— Навярно е настоявала, дори си е послужила със заплахи. Питам се дали се е обаждала на Леонардо или на друг човек. Когато се озовават пред ателието, откриват, че камерата над входната врата е счупена. Или пък Пандора я е счупила.

— Какво, ако това е било дело на убиеца? — Пийбоди зарови из огромен куп копринено бельо с цвят на слонова кост. — Ако предварително е намислил да я очисти?

— В такъв случай е безсмислено да я води в дома на Леонардо — намеси се Ив. — Ако пък допуснем, че виновникът е самият моделиер, защо ли му е притрябвало да извършва престъплението в собственото си жилище? Не съм сигурна, че непознатият, който и да е той, първоначално е възнамерявал да убие Пандора. Когато са отишли в ателието, там не е имало никого. Ако алибито на Леонардо се потвърди, то по същото време той се е опитвал да се натряска до козирката и е търсел Мейвис, докато тя е правела същото. Пандора побеснява, тъй като не го заварва вкъщи. В желанието си да му отмъсти, започва да буйства и да чупи всичко, което й попадне. Може би решава да си изкара яда на спътника си. Ожесточено се нахвърля върху него. Той сграбчва бастуна, за да се отбранява или пък замахва и го стоварва върху нея. Пандора е смаяна, внезапно изпитва страх. Досега никой не се е осмелил да я удря, осъзнава, че е в опасност. След първия замах непознатият вече не може или не желае да спре. Пандора рухва на пода, обляна в кръв.

Пийбоди мълчаливо я слушаше. Беше видяла снимките от мястото на престъплението. Твърде възможно бе всичко да се е случило точно както го описваше началничката й.

— Убиецът е застанал над трупа, задъхва се. — Ив притвори клепачи и се опита да си представи всичко с по-големи подробности. — Целият е изпръскан с кръвта на жертвата, миризмата на кръв сякаш го задушава. Ала той не изпада в паника — не може да си го позволи. Замисля се какво би могло да го уличи в престъплението. Видеотелефонът, разбира се. Грабва го и го пъхва в джоба си. Сега трябва да действа хладнокръвно, да прояви максимална съобразителност. Внимателно преглежда съдържанието на чантата на убитата, за да се убеди, че в нея няма нищо, което да подскаже на полицията самоличността му. Изтрива следите от пръстите си върху бастуна и върху всички предмети, които мисли, че е докоснал.

Ив сякаш гледаше старо копие на някакъв филм — неясно и надраскано — където образите от време на време изчезват. Убиецът — струва й се, че е мъж — бърза да прикрие следите си и предпазливо заобикаля локвите от кръв.

— Налагало му се е да бърза от страх, че всеки момент Леонардо може да се върне. И все пак е трябвало да не пропусне нищо, за да не остави улики. Почти е привършил, когато чува стъпки. Влиза Мейвис, която извиква името на Леонардо, после забелязва трупа и коленичи до него. Появата й е добре дошла за убиеца. Удря я по главата, при което тя изпада в безсъзнание, после притиска пръстите й към бастуна, може би дори нанася още няколко удара върху мъртвата. Взима безжизнената й ръка и прекарва острите й нокти по лицето на Мейвис, после разкъсва роклята й. Накрая облича една от широките роби на Леонардо, за да прикрие окървавените си дрехи.

Затвори най-долното чекмедже, изправи се и срещна изумения поглед на асистентката си.

— Все едно, че сте присъствала — промълви Пийбоди. — Дали някой ден ще мога и аз да го правя, да „влизам в кожата“ на убиеца?

— Със сигурност ще можеш, ако разследваш още няколко убийства. Обаче ще установиш, че излизането е много по-трудно. По дяволите, къде е проклетата кутийка?

— Какво, ако Пандора я е взела със себе си?

— Не мисля, че го е сторила. Къде е ключът, Пийбоди? Редфорд каза, че Пандора заключила чекмеджето. Но къде ли е ключът?

Пийбоди мълчаливо извади портативния си компютър и поиска списък на вещите, намерени в джобовете или в чантата на жертвата. Загледа се в монитора и съобщи:

— Сред веществените доказателства не фигурира никакъв ключ.

— Следователно убиецът го е взел. Отишъл е в дома на жертвата, взел е кутийката и всичко останало, което му е било необходимо. Да прегледаме диска от системата за сигурност.

— Предполагах, че „метачите“ вече са го сторили.

— Но защо да го правят? Пандора не е била убита тук. Те са проверили само часа, в който е напуснала сградата. — Ив се доближи до монитора на системата за охрана и поиска да прегледа записа на случилото се през въпросната нощ във въпросния час. Видя как Пандора се появява от къщата и с бърза крачка излиза от обсега на камерата. — Два часът и осем минути. Добре, да видим какво се получава. Смъртта е настъпила около три. Компютър, превърти до 3:00, после продължи със скорост трикратно по-голяма от реалното време. — Тя впери поглед в хронометъра и внезапно извика: — Стопкадър! Ах, този мръсник! Какво виждам, Пийбоди?

— Ами… губи се времето от 4:03 до 4:35. Някой е изключил камерата, навярно чрез дистанционно устройство. Във всеки случай е разбирал от тези неща.

— И този някой е рискувал адски много, за да вземе някаква си кутийка с таблетки. — Тя мрачно се усмихна. — Имам страхотно предчувствие, Пийбоди, и мисля, че ще се окажа права. А сега да вървим и да спретнем един хубав скандал на момчетата от лабораторията.