Нора Робъртс
Безсмъртие в смъртта (14)

Четиринайсета глава

Ив пристигна в управлението само пет минути преди десет, когато имаше среща с Редфорд. Нарочно не се отби в канцеларията си, защото беше уверена, че там я чака съобщение от командир Уитни да се яви спешно при него. Надяваше се, че когато отиде в кабинета му, ще разполага с нова информация.

Със задоволство установи, че продуцентът е коректен, тъй като пристигна точно в определения час. Изглеждаше невъзмутим като по време на първата им среща.

— Лейтенант, надявам се, че разговорът ни ще бъде кратък. По това време на деня обикновено имам най-много работа.

— В такъв случай да не губим време. Моля, седнете. — Тя заключи вратата.

Обстановката в залата за разпити не предразполагаше много. Масата беше малка, столовете — обикновени, без тапицерия, стените — голи. Огледалото очевидно служеше за наблюдение от съседното помещение, с цел разпитваният да бъде сплашен. Ив включи записващото устройство и продиктува необходимите данни.

— Господин Редфорд, имате право на адвокат, който да присъства по време на разпита.

— Да разбирам ли, че ме уведомявате за правата ми, лейтенант?

— Стига да пожелаете, ще го сторя. Срещу вас не е предявено обвинение, но имате право на адвокат, докато се провежда официален разпит. Ще се възползвате ли от правото си?

— Този път — не. — Той изтръска някаква прашинка от ръкава на сакото си, при което на китката му проблесна златна гривна. — На драго сърце се съгласих да ви сътруднича при разследването и присъствието ми тук го доказва.

— Ще чуете запис на предишните ви показания, което ще ви даде възможност да прибавите, да промените или да се откажете от тях. — Тя включи устройството и Редфорд се заслуша с нетърпеливо изражение.

— Потвърждавате ли така записаните си показания?

— Да. Доколкото си спомням, събитията се развиха точно както съм ги описал.

— Добре. — Ив постави нов диск и скръсти ръце. — Имал сте сексуални отношения с жертвата, нали?

— Да.

— Но всеки от двама ви се е чувствал необвързан.

— Точно така. Не желаехме да се ангажираме с по-сериозна връзка.

— В нощта на убийството вземал ли сте наркотици заедно с Пандора?

— Не.

— А по друго време?

Редфорд се усмихна и наклони глава. Ив забеляза, че в дългата му плитка проблясва златна верижка.

— Не. За разлика от Пандора не се интересувам от наркотици.

— Знаете ли кода за охранителната система на къщата й в Ню Йорк?

Продуцентът смръщи чело.

— Кодът ли? Възможно е да го имам. — За пръв път изглеждаше обезпокоен. Ив си представяше как обмисля отговора си и възможните последствия. — Доколкото си спомням, тя ми го съобщи, за да я посещавам, когато пожелая. — Очевидно беше успял да се овладее. Извади електронния си бележник и натисна няколко бутона. — Да, записал съм го.

— Използвахте ли кода, за да влезете в дома й в нощта на убийството?

— Не се наложи, тъй като ми отвори един от домашните дроиди.

— Да, било е преди да я убият. Известно ли ви е, че чрез кода се задейства и изключва нейната видео система.

Редфорд отново се наежи.

— Не ви разбирам.

— Чрез кода, с който разполагате, външната охранителна камера може да бъде изключена. Което се е случило около един час след убийството. Твърдите, че по това време сте бил в клуба. Ала точно тогава някой, който е познавал жертвата, знаел кода, както и това, че в дома няма никой, е изключил системата за сигурност, проникнал е в къщата и е взел нещо.

— Бях в клуба, лейтенант. Часовете на влизането и излизането ми са надлежно отбелязани.

— Редовните членове могат да сторят това без да прекрачат прага на клуба — изрече Ив и забеляза как лицето на Редфорд се изопна. — Твърдите, че сте видял богато украсена кутийка, от която Пандора взела някаква таблетка. После я заключила в чекмеджето на тоалетката си. При обиска тази кутийка не беше открита. Сигурен ли сте, че сте я видял?

Погледът на Редфорд беше смразяващ, ала в очите му се четеше и нещо друго. Все още не паника, но странно безпокойство.

— Сигурен ли сте, че подобна кутийка съществува?

— Видях я със собствените си очи.

— Ами ключът?

— Ключът ли? — Той посегна към каната с вода. Ръката му не потрепваше, но очевидно съзнанието му трескаво търсеше най-правилният отговор. — Носеше го окачен на златна верижка на шията си.

— Нито ключ, нито верижка са били открити на местопрестъплението.

— Което означава, че убиецът ги е взел, нали, лейтенант?

— Жертвата носеше ли „медальона“ така, че да се вижда?

— Не, носеше го… — Той млъкна и по лицето му пробягна нервен тик. — Ще бъда откровен, лейтенант. Носеше го под дрехите. Но както вече споменах, не бях единственият, който е виждал Пандора гола.

— За какво й плащахте?

— Моля?

— През последните осемнайсет месеца сте превел над триста хиляди долара по различните банкови сметки на жертвата. Питам ви защо сте го направил?

Лицето му стана безизразно, ала за пръв път в погледа му се четеше страх.

— Не ви засяга за какво харча парите си.

— Прав сте, но в случая става дума за убийство. Пандора изнудваше ли ви?

— Що за абсурден въпрос!

— Напротив, много логичен. Знаела е някаква тайна, която би могла да ви злепостави, и ви е държала натясно. Изнудвала ви е, като е искала различни суми. Мисля, че е изпитвала удоволствие от факта, че ви държи в ръцете си. Твърде вероятно е да ви е дошло до гуша. Започнал сте да осъзнавате, че има само един изход от нетърпимото положение. Всъщност Пандора не се е интересувала от парите. По-скоро се е наслаждавала на властта, която е упражнявала над вас, и не е пропускала да ви го натяква.

Редфорд се задъха, но изражението му остана непроницаемо.

— Не оспорвам, че от Пандора можеше да се очаква да прибегне към изнудване. Ала не разполагаше с никакви изобличаващи факти срещу мен, пък и не бих й позволил да ме заплашва.

— Как бихте постъпил?

— Човек с моето обществено положение може да си позволи да не обръща внимание на подобни дребнави заяждания. В нашия занаят успехът е много по-важен от сплетните.

— Тогава защо сте плащал на Пандора? Може би за да се любите с нея.

— Оскърбявате ме.

— Прав сте. Предполагам, че никога не ви се налага да плащате, за да легнете с някоя жена. От друга страна, платената любов може би ви действа по-възбуждащо. Често ли посещавате стриптийз клуба в Йист Енд?

— Изобщо не стъпвам в този квартал, камо ли в някакъв долнопробен бардак.

— Ала все пак знаете какво представлява. Бил ли сте там с Пандора?

— Не.

— А сам?

— Казах ви, че не съм стъпвал в подобно заведение.

— Къде бяхте около два часа след полунощ на десети юни?

— Защо питате?

— Можете ли да докажете къде сте бил в упоменатото време на въпросната дата?

— Нямам представа къде съм бил, нито съм длъжен да отговоря на този въпрос.

— Защо сте внасял суми по сметките на Пандора? И дали тези пари са били възнаграждение за свършена от нея работа или просто сте й правил подаръци?

Редфорд сви длани в юмруци и заяви:

— Искам да се консултирам с адвокатите си.

— Както обичате. Прекъсваме разпита, за да може свидетелят да се посъветва с адвоката си. — Нареди на записващото устройство да се изключи и усмихнато се обърна към продуцента: — Най-добре им кажете всичко, което знаете. И ако в тази история е замесен още някой, сериозно си помислете дали да продължавате да го прикривате. — Тя се изправи. — Навън има автомат, откъдето да позвъните.

— Благодаря, нося си мобилния видеотелефон — надуто произнесе Редфорд. — Моля да ми осигурите помещение, където никой няма да подслушва разговора ми.

— Разбира се. Последвайте ме.

 

 

Ив успя да избегне срещата с Уитни, като му изпрати доклад за свършеното до момента и изобщо не стъпи в канцеларията си. Повика Пийбоди и заедно излязоха от управлението.

— Здравата раздруса този надут пуяк Редфорд.

— Това беше целта.

— Допадна ми как го подхвана оттук-оттам, сетне нанесе решаващия удар.

— Този тип бързо ще се окопити. Разполагам с още един коз — парите, които е превел на Фицджералд — но сега той ще бъде по-предпазлив и подготвен за всякакви изненади. Адвокатите му добре ще го подковат.

— И повече не ще те подценява. Смяташ ли, че той е убиецът на Пандора?

— Твърде е възможно. Най-малкото защото е изпитвал омраза към нея. Ако успеем да докажем връзката му с производителя на новия наркотик… — Замълча и си каза, че им предстои още много работа, а не разполагат с почти никакво време. След няколко дни Мейвис ще трябва да се яви на предварителното дело. Ако дотогава не съберат солидни доказателства… — Непременно трябва да открием кой е продал дрогата на Пандора. Сетне ще го проследим.

— Значи затова ти е необходим Касто.

— Той има повече връзки. Щом открием продавача, ще пуснем по следите му нашето момче от наркоотдела. — Видеотелефонът й иззвъня и тя се намръщи. — По дяволите! Знам, че ме търси Уитни. Предчувствам го. — Придаде си делово изражение и включи видеото. — Далас слуша.

— Далас, какво правиш?

— В момента пътувам към лабораторията. Трябва спешно да направя една справка.

— Наредих да се явиш при мен точно в девет.

— Съжалявам, сър, но не съм получила съобщението ви, тъй като още не съм била в канцеларията си. Ако сте получил доклада ми, навярно вече знаете, че тази сутрин трябваше да разпитам важен свидетел. В момента той се съветва с адвокатите си. Смятам, че…

— Престани с твоите врели-некипели, лейтенант. Преди няколко минути разговарях с доктор Майра.

Ив се вцепени, побиха я тръпки.

— Разочароваш ме. — Уитни говореше тихо и не откъсваше поглед от лицето й. — Не мога да си представя, че би пожелала да губиш времето на хората от отдела с подобни щуротии. Нямаме нито намерение, нито желание да извършим формално или неофициално разследване на инцидента. Въпросът е приключен веднъж завинаги. Ясно ли е?

Ив усети как в гърдите й се надига вълна от смесени чувства: облекчение, чувство за вина, благодарност.

— Сър, аз… Да. Разбрах.

— Прекрасно. А сега да се върнем към действителността. Информацията, изнесена от Канал 75 ни създаде сериозни проблеми.

— Да, сър. — Каза си, че трябва да се стегне, че съдбата на Мейвис е в нейни ръце. — Навярно сте прав.

— Знаеш, че разпоредбата забранява наши служители да дават сведения на медиите без предварително разрешение.

— Разбира се, сър.

— Как е госпожица Фарст?

— Виждала съм я само на екрана, но ми се стори, че вече е добре.

Уитни се намръщи, но в очите му проблясваше дяволито пламъче.

— Побързай с разследването, Далас. Искам те при мен точно в осемнайсет часа. Ще дадем пресконференция.

Когато разговорът приключи, Пийбоди възкликна:

— Добре го изпързаля. При това му каза истината, само дето сега не пътуваме към лабораторията.

— Не съм уточнила в коя лаборатория отиваме.

— Защо Уитни беснееше за това друго разследване. Има ли нещо общо с нашия случай?

— Не, това е стара история. Стара и отдавна забравена. — Ив с облекчение въздъхна и насочи колата към портала на „Лаборатории Фючърс“, които бяха подразделение на мултимилионната компания на Рурк. — Лейтенант Далас от нюйоркската полиция — съобщи тя на електронния пропуск.

— Очакват ви, лейтенант. Моля оставете колата си на синия паркинг и използвайте нашия транспорт до източния комплекс, шести сектор.

Пред сградата ги посрещна дроид от женски пол — привлекателна брюнетка с млечнобяла кожа и светлосини очи. На значката бе написано името й — Ана 6. Когато заговори, гласът й беше мелодичен като камбанен звън.

— Добър ден, лейтенант. Надявам се, че лесно ни открихте.

— Без проблеми.

— Радвам се. Доктор Ингрейв ви очаква в солариума. Обстановката там е много приятна. Моля, последвайте ме.

— Това се казва дроид — прошепна Пийбоди.

Ана 6 се обърна и ги дари с ангелска усмивка.

— Аз съм нов, експериментален модел. На този етап сме само десет и всички работим тук, в комплекса. Надяваме се серийното производство да започне след шест месеца. За създаването ни са необходими много изследвания и за съжаление засега цената ни е доста висока за обикновения купувач. Надявам се, че по-големи индустриални предприятия ще проявят интерес към нас, преди да излезем на масовия пазар.

Ив наклони глава и попита:

— Рурк виждал ли те е?

— Разбира се. Той одобрява всички нови продукти и лично участваше в създаването ми.

— О, сигурна съм.

— От тук, моля. — Ана 6 ги поведе по дълъг коридор, боядисан в бяло като в болница. — Доктор Ингрейв смята, че мострата, която сте й предоставили, е крайно любопитна. Сигурна съм, че ще ви бъде полезна. — Спря до миниатюрен екран, вграден в стената, набра някакъв код и съобщи: — Ана 6, придружавана от лейтенант Далас и от сътрудничката й.

Част от стената се плъзна встрани и разкри голямо помещение, изпълнено с различни растения и осветявано от лампи, които имитираха слънчеви лъчи. Дочуваше се ромонът на поточе и жуженето на пчели.

— Ще се върна да ви отведа до изхода. Моля, не се стеснявайте да поискате разхладителни напитки или нещо друго. Доктор Ингрейв е прекалено разсеяна и често пропуска да бъде гостоприемна.

— Иди да се усмихваш някъде другаде, Ана — кисело изрече някой. Гласът сякаш идваше иззад някакви огромни папрати. Ана 6 безмълвно излезе в коридора, вратата безшумно се плъзна и се затвори. — Зная, че без дроидите не може, но все пак ме изнервят. Заповядайте насам.

Ив предпазливо пристъпи към папратите и ги разтвори. На земята беше коленичила жена. Побелялата й коса беше прибрана в неугледен кок, ръцете й бяха почервенели и изцапани с пръст. Гащеризонът й, който навярно някога е бил бял, сега беше покрит с лекета. Когато вдигна глава, Ив забеляза, че грозноватото й лице също е изцапано.

— Наглеждам моите червеи. Опитвам се да създам нова разновидност. — Тя протегна дланта си, върху която се гърчеше един от любимците й.

— Много интересно — промълви Ив и си отдъхна, когато доктор Ингрейв зарови червея в пръстта.

— Значи вие сте ченгето, за което Рурк ще се жени. Винаги съм мислила, че ще избере някоя чистокръвна аристократка с кльощав врат и с големи цици. — Присви устни и изгледа Ив от главата до петите. — Добре че не го направи. Породистите искат много угаждане и грижи. Затова предпочитам хибридите. — Избърса мръсните си ръце в още по-мърлявите си дрехи и се изправи. — Ровенето в пръстта е отлична терапия. Ако повечето хора я прилагаха, нямаше да се тъпчат с лекарства и наркотици.

— Като заговорихме за наркотици…

— Да, елате насам. — Тя се отправи към другия край на помещението, после забави крачка, и се обърна към Ив: — Знаете ли какво е това?

— Ами… цвете — отвърна младата жена, страхувайки се, че зад въпроса се крие уловка.

— Най-обикновена петуния. Хората забравиха естествената красота. Всички търсят нещо екзотично, нещо по-голямо, по-различно… А сега на въпроса. — Тя се настани на стол пред огромния тезгях, върху който имаше градинарски инструменти, автоготвач, чиято червена лампичка показваше, че не е зареден, и свръхмодерен компютър.

— Онова, което ми изпратихте по онзи ирландец, дето разбираше от петунии, се оказа доста любопитно.

— Фийни разбира от всичко.

Ингрейв включи компютъра и обяви:

— Вече анализирах мострата, която ми донесе Рурк. Успя да ме омагьоса и да ми извади душата от бързане. Тези ирландци — истински чаровници са. Дори Бог ги обича. Много са точни. Така… до къде бях стигнала? О, да. Новата проба ми помогна още повече.

— Значи имате резултатите…

— Не ме юркай, момиче! Правя услуги само на ирландски симпатяги. И не обичам да работя с ченгета. — Ингрейв широко се усмихна. — Бъкел не разбират от наука. Бас държа, че хабер си нямаш от периодичната таблица.

— Слушайте, доктор Ингрейв… — Ив облекчено въздъхна, тъй като в този момент формулата се появи на екрана. — Кой има достъп до компютъра ви?

— Абсолютно никой, освен това е защитен със специална парола. Не се безпокой, Рурк ме предупреди, че става въпрос за строго поверителна информация. В този бизнес съм от времето, когато още не си била родена. — Посочи с мръсната си ръка към екрана и продължи: — Няма да се занимаваме с основните елементи, които и дете може да различи. Предполагам, че вече си ги разпознала.

— Интересува ни неизвестният…

— Зная какво ви интересува, лейтенант. Ето къде са се затруднили хората от полицейската лаборатория. Не са успели да определят елемента по тази формула, тъй като тя е закодирана. Наглед представлява пълна безсмислица. — Пресегна се и взе лабораторно стъкло, покрито с тънък слой прах. — Дори най-големите ви специалисти трудно биха го определили. Прилича на едно, мирише на друго. Всъщност химическата реакция при смесването на всички елементи променя свойствата на новополученото вещество. Разбираш ли поне малко от химия?

— Необходимо ли е?

— Ако повече хора се занимаваха с…

— Доктор Ингрейв, аз се занимавам с разследване на убийства. Кажете ми какво представлява веществото и ще ме улесните безкрайно.

— Липсата на търпение е още един проблем на съвременните хора — изсумтя Ингрейв и взе малка колба. На дъното й имаше няколко капки млечнобяла течност. — Тъй като изобщо не те интересува, няма да ти обяснявам как съм го постигнала. Важното е, че изолирах непознатия елемент.

— Това ли е?

— Да, в течна форма. Навярно от вашата лаборатория са те информирали, че това е разновидност на валериана, която се среща в югозападните райони на Съединените щати.

— Е?

— Близо е до истината, но не получава голямата награда. Действително става въпрос за растение и валерианът е използван при присаждането. Това тук обаче е нектар от цветове, които не се срещат нито в Америка, нито където и да било на нашата планета. — Пресегна се, взе някакво растение в саксия и го постави пред Ив. — Това е цветето, което те интересува.

— Красиво е — обади се Пийбоди и се наведе да помирише големите цветове, накъдрени по краищата, обагрени във всички цветове на дъгата. Притвори очи и по-дълбоко вдъхна аромата. — Господи, прекрасно е. Напомня ми… — Главата й се замая. — Адски е силно.

— И още как. Престани да го душиш, че после не можем да те свестим. — Ингрейв дръпна саксията.

— Пийбоди, стегни се! — Ив я разтърси за рамото.

— Все едно, че изпих цяла чаша шампанско наведнъж. Усещането е великолепно.

— Експериментален хибрид — обясни доктор Ингрейв, — известен под кодовото название „безсмъртниче“. Това тук е засадено преди четиринайсет месеца и оттогава непрестанно цъфти. Отглеждат го в колония „Рай“.

— Седни, Пийбоди! — сопна се Ив и попита Ингрейв: — Нима искате да кажете, че нектарът от тези цветове е непознатият елемент, който ни интересува?

— Сам по себе си нектарът има силно въздействие и при пчелите причинява реакция, напомняща алкохолното опиянение при хората. Знае се, че тези насекоми буквално се пристрастяват към него.

— Пчели-наркомани, така ли?

— Нещо подобно. Отказват да опрашват другите цветя, тъй като не могат да се откъснат от това. Вашите лаборанти не познават въпросното растение, защото то е в списъка на забранените за износ и е под юрисдикцията на Галактическата митница. Хората от колония „Рай“ се опитват да издействат вдигане на забраната, тъй като губят милиони от липсата на експорт.

— Значи „безсмъртничето“ е само образец.

— Засега. Възможно е приложението му в медицината и по-специално в козметиката. Приемането му прави кожата по-гладка и по-еластична и създава впечатление за подмладяване.

— Но това е отрова! Продължителното използване разрушава нервната система. От нашата лаборатория го потвърдиха.

— Арсеникът също е отрова, но някога жените са го използвали в малки количества за избелване и почистване на кожата. Някои представителки на нашия пол са готови на всичко, за да запасят красотата и младежкия си вид. — Тя с безразличие вдигна рамене. — В съчетание с другите елементи от тази формула нектарът служи като активатор. Резултатът е химическа дрога, към която много лесно можеш да се пристрастиш и която предизвиква прилив на енергия, повишава потентността — накратко, човек се чувства подмладен. Ако върху хибридите престане да се упражнява контрол, те ще започнат да се размножават като зайци, което пък означава, че производството на дрогата ще бъде много евтино и за кратко време ще се получават големи количества.

— Размножаването ще бъде ли възможно в условията на нашата планета?

— Да, тъй като условията на колония „Рай“ са същите като тези на Земята.

— Донасяш си няколко растения — замислено изрече Ив, — осигуряваш си лаборатория и останалите химикали…

— И получаваш по химичен път наркотик, който ще се продава като топъл хляб. Заплащаш високата цена — с кисела усмивка добави Ингрейв — и усещаш прилив на енергия, чувстваш се млад и сексапилен, запазваш красотата си. Онзи, който е измислил въпросната формула, е първокласен химик, отличен познавач на човешката природа и ловък бизнесмен.

— Но полученото вещество е смъртоносно!

— Разбира се, след пет-шест години нервната система на онзи, който използва дрогата, ще рухне. Ала през тези години го очаква безкраен празник, а производителят ще спечели милиони.

— Откъде знаете толкова подробности за това… „безсмъртниче“, щом то се среща само на колония „Рай“?

— Знам ги, защото съм най-добрият специалист в тази област, защото се интересувам от всички новости, пък и дъщеря ми работи в „Рай“. Лицензирана лаборатория като нашата има право да внесе въпросното растение.

— Нима искате да кажете, че на нашата планета вече има „безсмъртничета“?

— Да. Повечето са безобидни копия, но се среща и оригиналът. Разбира се, употребата му е под строг контрол. Предай доклада ми и двете проби от дрогата на умниците от полицейската лаборатория. Надявам се да разберат за какво става дума.

 

 

— Как се чувстваш? — Ив продължи да държи под ръка Пийбоди, докато отключваше вратата на колата.

— Прекрасно, някак отпочинала.

— Прекалено „отпочинала“, за да ти поверя шофирането. Тъкмо исках да те помоля да ме закараш до цветарския магазин. Планът се променя: първо хапваш нещо като противодействие на наркотика, после занасяш образците и доклада на Ингрейв в лабораторията.

— Далас — Пийбоди отпусна глава на облегалката, — чувствам се великолепно.

Ив наежено я изгледа.

— Хей, нали няма да ме разцелуваш или нещо подобно?

— Не си моят тип. Освен това не съм настроена за любов, просто се чувствам добре. Ако приемането на наркотика предизвиква подобни реакции, хората ще полудеят по него.

— Някой вече е достатъчно полудял, за да убие трима души.

Ив се втурна на бегом в магазина за цветя. Разполагаше с ограничено време да открие другите заподозрени и да ги принуди да разкрият картите си, след което да се върне в управлението, да напише рапорта си и да отиде на пресконференцията.

Рурк, който стоеше до някакви миниатюрни дръвчета, я забеляза и я повика при себе си.

— Хайде, скъпа. Консултантът ни очаква.

— Извинявай, че закъснях — задъхано произнесе тя. Питаше се кому са притрябвали подобни дръвчета, пред които се чувстваше като великан.

— И аз току-що влизам. Помогна ли ти доктор Ингрейв?

— И още как. Страхотна скица е. Видях и Ана 6.

— О, дроидите от серията „Ана“. Мисля, че ще имат страхотен успех.

— Особено сред юношите.

Рурк се засмя и я поведе през магазина.

— Марк, запознай се с годеницата ми Ив Далас.

Цветарят, с вид на добродушен чичо, стисна ръката й.

— Да видим какво ще си изберете. Организирането на една сватба е трудна работа, а не разполагаме с никакво време.

— Рурк е виновен, той настоя да побързаме.

Марк се засмя и приглади сребристата си коса.

— Седнете, починете си, пийнете чай. Предстои да ви покажа много образци.

Всъщност изборът на букет й достави удоволствие. Обичаше цветята, но не предполагаше, че съществуват толкова видове. След пет минути усети, че й се завива свят от различните орхидеи, лилии, рози и гардении.

Рурк предложи букетът да бъде стилен, от естествени цветя, не от хибриди.

— Разбира се. Ще ви покажа няколко холограми, които може би ще ви подскажат някаква идея.

Ив ги разгледа и си представи как с Рурк стоят под разцъфнало дърво и си разменят брачни обети. Побиха я тръпки. Обърна се към Марк и плахо попита:

— Какво ще кажете за петунии?

— Моля?

— Харесвам ги, толкова са естествени.

— Разбира се, идеята е прекрасна. Ще прибавим и лилии. А цветът…

— Имате ли безсмъртничета? — прекъсна го тя, подтикната от необясним импулс.

— О, тези цветя са прекрасни. Трудно е да се снабдиш с тях, но са много издръжливи и изглеждат чудесно, когато се подредят в кошница. Имам няколко имитации…

— Интересуват ни истинските безсмъртничета — напомни му Ив.

— Страхувам се, че те се внасят в много малки количества, при това само от лицензираните градинари.

— Продавате ли много от тях?

— Изключително рядко и то само на други лицензирани експерти. Имам нещо подобно, което положително ще ви…

— Водите ли отчет на кого ги продавате? Възможно ли е да ми дадете имената на въпросните купувачи?

— Естествено, но…

— Необходими са ми имената на всички, които са поръчвали безсмъртниче през последните две години.

Марк смаяно я изгледа и Рурк побърза да се намеси:

— Годеницата ми е запалена градинарка.

— Ясно. Вероятно ще ми отнеме няколко минути. Казахте, че искате имената на всички купувачи, нали?

— Да, на всеки, който през тези две години е поръчвал безсмъртниче от колония „Рай“. Започнете с клиентите от Щатите.

— Моля, изчакайте, ще се опитам да ви помогна.

— Харесва ми идеята да се оженим под разцъфнало дърво. — Ив скочи от стола и се обърна към Рурк. — А на теб допада ли ти?

Той също стана и сложи ръце на раменете й.

— Предлагам да оставиш на мен избора на цветята и подреждането им. Искам да те изненадам.

— Добре. И без това съм ти задължена.

— Започни да ми се отплащаш. Първото, за което те моля, е да не забравяш, че в петък трябва да присъстваме на ревюто на Леонардо.

— Не съм забравила.

— Напомням ти, че трябва да поискаш три седмици отпуск за сватбеното ни пътешествие.

— Нали се уговорихме за две.

— Да, но сега ми дължиш още една. Ще ми обясниш ли внезапния си интерес към цветята от колония „Рай“? Предполагам, че си открила непознатия елемент.

— Това е нектарът от безсмъртничето и е следата, която свързва трите убийства. Сега ми е необходим още малко късмет и…

— Надявам се, че ще бъдете доволна. — Марк се върна и й подаде някакъв лист. — Оказа се много по-лесно, отколкото предполагах. Поръчките за безсмъртниче са много малко, тъй като има куп формалности около доставката му.

— Благодаря. — Ив взе разпечатката и набързо прегледа списъка. Очите й заблестяха. Промърмори „пипнах ли те!“ и се обърна към Рурк: — Трябва да изчезвам! Ако искаш, поръчай купища цветя. И не забравяй петуниите! — Тя хукна навън, като в движение извади комуникатора си и се свърза с Пийбоди.

— Ами… букетът? — смаяно промълви Марк. — Тя не си избра букет.

Рурк проследи годеницата си с поглед и промълви:

— Знам какво й харесва.