Нора Робъртс
Безсмъртие в смъртта (2)

Втора глава

— Наложително ли беше да я удариш?

Ив, която наблюдаваше как жената постепенно идва в съзнание, отговори простичко:

— Да.

Леонардо остави скенера на пода и въздъхна.

— Сигурен съм, че сега тя ще превърне живота ми в истински ад.

— Лицето ми, лицето ми! — Като се съвзе напълно, Пандора бавно се изправи на крака и предпазливо докосна челюстта си. — Имам ли синини? Личат ли си? След един час имам снимки.

Ив вдигна рамене.

— Май няма да отидеш.

Очевидно мислите на Пандора се мятаха в съзнанието й като обезумяла газела. Внезапно тя се обърна към Ив и просъска през стиснатите си зъби:

— Свършено е с теб, кучко. Ще те съсипя! Никога повече няма да се появиш по телевизията и за нищо на света не ще стъпиш отново на подиума, където дефилират манекени. Знаеш ли коя съм?

При създадените обстоятелства фактът, че е гола, подсили раздразнението на Ив.

— Хич не ме е грижа коя си!

— Какво става тук? По дяволите, Далас, той иска само да вземе мерките ти… Ах! — Мейвис, която влетя в ателието, понесла две чаши, буквално се вкамени. — Здравей, Пандора.

— О, значи и ти си тук. — Очевидно Пандора не беше изразходвала цялата си злоба и жлъч. Хвърли се като тигрица върху Мейвис, чашите полетяха на земята. След секунда двете жени се боричкаха на пода и се опитваха взаимно да си изскубят косите.

— Престанете, за бога! — извика Ив. Съжали, че не носи шоковия си пистолет, за да прекрати недостойната схватка. — По дяволите, Леонардо, помогни ми да ги разтървем, преди да се стигне до фатален край. — Тя се хвърли в мелето и задърпа ръцете и краката на двете жени. Сетне, за собствено удовлетворение, удари с лакът Пандора право в ребрата и извика: — Ей богу, ще те вкарам в ареста! — Тъй като не разполагаше с каквото и да било друго, побърза да нахлузи джинсите си, възседна Пандора и извади значката от джоба си. — Погледни, идиотка такава! Аз съм ченге. Засега си обвинена в упражняване на физическо насилие и в нанасяне на побой, но ако не се усмириш, ще измисля още нещо.

— Разкарай си кльощавия задник от мен — спокойно произнесе Пандора и завидното й самообладание накара Ив машинално да се отмести.

Пандора се изправи на крака, изтупа черната си прилепнала рокля, презрително изсумтя, отметна гъстата си, огненочервена коса, сетне презрително изгледа Леонардо със зелените си очи, обрамчени с гъсти ресници.

— Значи една жена вече не ти е достатъчна, боклук такъв! — Повдигна изящната си брадичка и последователно измери Ив и Мейвис от глава до пети. — Апетитът ти вероятно е нараснал, но очевидно количеството се отразява на качеството. Разочарована съм от лошия ти вкус, драги.

— Пандора, изслушай ме. — Леонардо, който още не можеше напълно да дойде на себе си и сякаш всеки момент очакваше нова словесна атака, нервно навлажни устните си с език. — Ще ти обясня всичко. Лейтенант Далас е моя клиентка.

Червенокосата изсъска като кобра:

— О, така ли си започнал да наричаш любовниците си? Нима си въобразяваш, че можеш да ме захвърлиш като прочетен вестник, Леонардо? В тази игра аз диктувам условията.

Мейвис докуцука до исполина и го прегърна през кръста.

— Леонардо не се нуждае от теб, нито пък те желае.

— Пет пари не давам какво желае. Колкото до това дали съм му необходима… — Плътните й устни се извиха в неприятна усмивка. — Май не ти е обяснил нещата от живота, малката. Ако не съм аз, следващия месец няма да има ревю на неговите второразредни модели. Нашият приятел не ще успее да продаде нищо, следователно няма да разполага със средства да плати за платовете и за материалите, както и да върне тлъстия заем, който получи от момчетата, дето не обичат да чакат за парите си.

Пое си дълбоко въздух и огледа счупените си нокти. Гневът й прилягаше не по-малко от елегантната черна рокля.

— Направо ще ти съдерат кожата, Леонардо. През следващите няколко дни съм доста заета, но ще направя всичко възможно да се срещна със спонсорите ти. Как мислиш, че ще реагират, когато им обясня, че не искам да снижавам критериите си и да демонстрирам твоите долнопробни модели?

— Няма да го направиш, нали? — прошепна Леонардо с нескрит ужас. Ив беше уверена, че паниката му действа на Пандора както поредната инжекция действа на наркоман. — Това ще означава край на кариерата ми. Заложил съм всичко на ревюто — време, пари…

— Жалко, че не си помислил за подробностите, когато си вкарал в леглото си тази малка мръсница. — Тя присви очи. — Мисля, че до края на седмицата ще успея да обядвам с хората, които са ти отпуснали кредити. Следователно разполагаш само с няколко дни, за да прецениш по-нататъшните си действия, скъпи. Отърви се от новата играчка или скъпо ще си платиш. Знаеш къде да ме намериш.

Сетне с походката на манекенка се отправи към вратата и на излизане я затръшна, сякаш да подчертае последните си думи.

— По дяволите! — Леонардо се строполи на най-близкия стол и с длани закри лицето си. — Както винаги Пандора се появи в най-неподходящи я момент.

— Моля те, не й позволявай да съсипе кариерата ти, да отрови любовта ни! — Мейвис, която бе готова да се разплаче, коленичи пред исполина. — Не й разрешавай да ти диктува как да живееш, нито да те изнудва. — Внезапно в очите й проблесна искрица надежда и тя скочи на крака. — Но тя действително го изнудваше, Далас. Защо не я арестуваш?

Ив дозакопча ризата, която беше успяла да облече в суматохата.

— Скъпа, нямам право да я арестувам само защото заплашва, че няма да демонстрира моделите на Леонардо. Мога да я задържа за упражняване на физическо насилие, но след един-два часа тя ще бъде на свобода.

— Но Пандора действително го изнудваше. Леонардо е вложил в тези модели всичко, което притежава. Ако ревюто не се състои, той ще бъде напълно разорен.

— Искрено съжалявам, но въпросът не е от компетентността на полицията. — Тя разсеяно прокара длан през косата си. — Слушай, тази жена беше вбесена, освен това бе дрогирана — личеше по очите й. Убедена съм, че ще се успокои и че ще промени решението си.

— Няма — намеси се Леонардо и се облегна на стола. — Чухте заканата й, че ще ме накара скъпо да си платя и съм сигурен, че ще я изпълни. Навярно сте разбрали, че с нея бяхме любовници, но напоследък отношенията ни се бяха поохладили. Пандора беше извън планетата няколко седмици и смятах, че това е краят на интимната ни връзка. Междувременно се запознах с Мейвис. — Той слепешката потърси ръката й и я стисна. — Тогава осъзнах, че между мен и Пандора всичко е свършено. Разговарях с нея и й съобщих за решението си. Или поне се опитах.

— След като Далас не може да ти помогне, остава само един изход. — Брадичката на Мейвис потрепери. — Трябва да се върнеш при Пандора. — Преди Леонардо да възрази, тя побърза да добави: — Няма да се срещаме, поне докато мине ревюто. След това ще решим какво да правим. Не бива да допускаш тя да разубеди спонсорите и да ти попречи да покажеш великолепните си модели.

— Нима мислиш, че мога отново да бъда с нея? Да я докосвам и да я любя, след като обичам теб?

— О, скъпи! — От очите й рукнаха сълзи. — О, Леонардо! Не говори за любовта си към мен. Обичам те прекалено много, за да допусна тя да съсипе кариерата ти. Напускам живота ти, за да те спася.

Втурна се навън, а Леонардо отчаяно се втренчи във вратата, сетне промълви:

— Впримчен съм здраво в капана. За да си отмъсти, онази мръсница може да ми отнеме всичко: жената, която обичам, работата… Идва ми да я убия, задето причини страдание на Мейвис. — Пое си дълбоко въздух и впери поглед в огромните си длани. — Понякога мъжете биват омагьосани от красотата на една жена и не осъзнават какво чудовище се крие под прекрасната външност.

— Сигурен ли си, че заплахите й ще повлияят на спонсорите? Та нали не биха вложили толкова големи суми, ако не вярваха в таланта ти?

— Пандора е един от топ моделите на нашата планета. Притежава власт и големи връзки. Достатъчно е да прошепне няколко думи на някого от корифеите в света на модата и с мен е свършено. — Той разсеяно вдигна ръка и докосна една невероятна рокля, изработена от тъкан, напомняща мрежа, и украсена със скъпоценни камъни. — Ако Пандора публично заяви, че моделите ми са посредствени, не ще осъществя заплануваните продажби. Вложил съм не само цялото си състояние, но и душата си в тези модели и в подготовката на ревюто. Пандора отлично знае как да постигне целта си и да ми отнеме всичко. И едва ли ще се задоволи само с това. — Той отчаяно отпусна ръка. — Мейвис все още не осъзнава истината. Не проумява, че Пандора ще ме държи в шах до края на живота ми или докато реши, че съм й омръзнал.

 

 

Когато Ив се прибра у дома, беше капнала от умора. Истеричните сълзи и обвиненията на Мейвис сякаш бяха изсмукали цялата й енергия. Беше настанила приятелката си в своя апартамент, където да утешава мъката си с огромни количества сладолед и със сантиментални видеофилми.

Изгаряйки от желание да забрави поне за миг разразилите се емоционални бури, както и света на модата, Ив се отправи към спалнята и се строполи по лице на леглото. Котаракът Галахад побърза да се настани до нея и замърка. Сетне я побутна няколко пъти с глава, но тъй като младата жена не реагира, той се примири и заспа. Когато след няколко часа Рурк влезе в спалнята, годеницата му лежеше в същата поза.

— Как прекара почивния си ден, скъпа?

— Мразя да пазарувам.

— Още не си свикнала.

— Притрябвало ми е да свиквам. — Обзета от любопитство, тя се претърколи по гръб и изпитателно го изгледа. — Но за теб е съвсем различно, нали? Изпитваш удоволствие да купуваш каквото и да било, дори най-дребния предмет.

— Абсолютно си права. — Рурк се излегна до нея и погали котарака, който беше побързал да се настани върху гърдите му. — Доставя ми почти същото удоволствие, както да притежавам различни неща. Ужасно е да си беден, лейтенант.

Последните му думи я накараха да се замисли, после реши, че в тях има голяма доза истина. Знаеше го от опит, тъй като с огромни усилия беше успяла да се изтръгне от бедността.

— Все пак мисля, че днес се справих с най-неприятното задължение — промълви тя.

— Нима? — стреснато попита Рурк, очевидно разтревожен, че толкова бързо е избрала булчинската си рокля. — Знаеш ли, скъпа, въпросът не е толкова спешен, можеш да отидеш при друг моделиер…

— Всъщност с Леонардо постигнахме споразумение. — Младата жена впери поглед в мръсносиньото небе, което надничаше през прозореца на покрива, сетне се намръщи. — Мейвис е влюбена в него.

— Твоята приятелка е влюбчива натура. — Рурк притвори клепачи и продължи да гали котарака, като си мислеше, че няма да е зле вместо Галахад да помилва жената до себе си.

— Не, този път чувствата й са сериозни. — Ив дълбоко въздъхна. — Денят ми беше изпълнен с доста перипетии.

С усилие на волята той се застави да не мисли за трите важни предстоящи сделки, които от няколко дни обсебваха съзнанието му. Притисна се към годеницата си и промълви:

— Хайде, разкажи ми всичко.

— Ами… този Леонардо е много особен, просто не знам как да ти го опиша. Огромен е като гардероб, но е привлекателен по някакъв странен начин. Предполагам, че в жилите му тече кръвта на първите жители на нашия континент. Чертите на лицето му и цветът на кожата му са като на индианец, мускулите на ръцете му напомнят торпеда, а гласът му е мек като кадифе. Не съм експерт по висшата мода, но докато го наблюдавах как скицира моделите си, ми се стори, че е добър и талантлив дизайнер. Както и да е, стоях гола пред него…

— Гола ли? — прошепна Рурк, избута котарака и легна върху нея.

— Ами да, за да ми вземе мярка — подигравателно изрече младата жена.

— Продължавай, започва да ми става интересно.

— Дадено. Мейвис беше отишла да налее още чай…

— Колко съобразително от нейна страна.

— … когато в ателието нахлу някаква жена. Беше толкова побесняла, че чак пяна й течеше от устата. Въпреки това моментално забелязах невероятната й красота — бе висока и стройна като тръстика, с буйни червени къдрици, които се спускаха чак до кръста й, а лицето й… лицето й напомняше разцъфнала магнолия. Взе да крещи на Леонардо, а оня ми ти исполин се сви в ъгъла като подплашен заек, поради което тя се нахвърли върху мен. Наложи се да я цапардосам.

— Какво, нима я удари?

— Как иначе? В противен случай щеше да ми издере лицето с маникюра си. Ей богу, ноктите й бяха остри като ножове.

— Скъпа Ив! — Той я целуна по двете страни, после по трапчинката на брадичката й. — Питам се какво ли в теб кара хората да озверяват?

— Навярно им въздействам по особен начин. Та както ти разказвах, онази Пандора…

— Пандора ли? — Рурк вдигна глава и присви очи. — За прочутата манекенка ли говориш?

— Да, осведомиха ме, че била най-прочутият топ модел на нашата планета.

Той се усмихна, сетне избухна в толкова силен смях, че се наложи да се отпусне в леглото до Ив.

— Ударила си неповторимата Пандора по лицето, което струва билиони долари? Не ми казвай, че си я съборила на земята и е насинила драгоценния си задник?

— Точно така. — Внезапно Ив осъзна смисъла на думите му и остана смаяна от ревността, която неочаквано я жегна. — Познаваш ли я?

— Да речем.

— Моля да се уточниш.

Рурк развеселено повдигна вежда. Очевидно не беше неприятно изненадан от любопитството й. Ив седна в леглото и намръщено го изгледа. За пръв път, откакто я познаваше, той видя завист, изписана на лицето й.

— Ами… за кратко време бяхме… близки. Беше толкова отдавна, че напълно съм я забравил.

— Я не ме баламосвай!

— Но ако държиш, ще си припомня всички подробности.

— Има ли на света някоя изключително красива жена, с която да не си спал?

— Обещавам да ти представя пълен списък. И така, ти я повали на земята. Какво се случи после?

Ив, която вече съжаляваше, че не е ударила по-силно Пандора, продължи да разказва:

— Твоята красавица взе да пищи и да се вайка. В този момент се появи Мейвис и оная харпия се нахвърли върху нея. Беше незабравима картинка: двете са се хванали за косите, а Леонардо ги гледа и кърши ръце.

Рурк я привлече върху себе си.

— Не можеш да отречеш, че водиш безкрайно интересен, изпълнен с напрежение живот.

— Накрая Пандора се обърна към Леонардо и му постави ултиматум: да зареже Мейвис, в противен случай ще провали модното ревю, от което зависи бъдещето му. Очевидно той е вложил в това начинание и последния си долар, отгоре на всичко е взел и заем от онези хиени — лихварите. Ако Пандора провали ревюто, с него е свършено в преносен и в буквален смисъл.

— Подобна заплаха е типична за нея.

— Когато тя напусна ателието, Мейвис…

— Между другото, ти още ли беше гола?

— Тъкмо се обличах. Та както казвах, Мейвис реши да се жертва заради кариерата на любимия си. Сцената беше направо покъртителна. Представи си: Леонардо й се заклева във вечна любов, а тя, обляна в сълзи, хуква навън. Господи, Рурк, почувствах се като някакъв извратен тип, който наднича през ключалката на семейна спалня. Настаних Мейвис в апартамента ми, поне за тази нощ. Днес има почивен ден, тъй че явяването й в клуба не е наложително.

— Очаквайте продължение — промърмори той и се усмихна, като забеляза недоумението й. — Разказът ти ми напомня за сапунена опера, където в края на всеки епизод действащите лица се озовават в критична ситуация. Как ли ще постъпи нашият герой?

— Голям герой, няма що — презрително изрече Ив. — И все пак ми е адски симпатичен, макар че е такъв страхливец. Сигурна съм, че изгаря от желание да строши главата на Пандора, но се боя, че ще отстъпи пред ултиматума й. Ето защо се питам дали е възможно да приютим тук Мейвис за няколко дни, ако се наложи.

— Разбира се.

— Нима си съгласен?

— Домът ми е доста просторен, както често ми натякваш. При това знаеш, че харесвам Мейвис.

— Вярно е. — Тя широко се усмихна — нещо, което се случваше много рядко. — Благодаря ти. А сега е твой ред да разкажеш как мина денят ти.

— Не се случи нищо особено. Купих една малка планета… Шегувам се… — побърза да добави той, когато забеляза изумлението й. — Истината е, че завърших преговорите за създаване на фермерска комуна на Таурус 5.

— Ферма ли?

— Разбира се. Хората винаги ще имат нужда от храна. След известно преструктуриране, фермата на Таурус 5 ще снабдява със зърно мелниците на Марс, в които съм инвестирал солидна сума. Накратко, ползата ми ще бъде двояка.

— Навярно си прав. А сега ми обясни по-подробно за връзката си с Пандора.

Рурк я отмести и съблече ризата й, която беше успял да разкопчае.

— Не се опитвай да ми отвлечеш вниманието! — сопна се младата жена. — Какво означава „за кратко време“, когато описваш връзката си с онази проклетница?

Рурк се опита да вдигне рамене и обсипа с целувки лицето й, после шията й.

— Какво означава „кратко“? — настоя Ив. — Една нощ, седмица… — Усети невъобразима възбуда, когато той захапа зърното й. — Или пък месец… Добре де, успя да отвлечеш вниманието ми!

— Мога да направя и нещо повече — прошепна той и потвърди думите си с дела.

 

 

Да започнеш деня с посещение на моргата беше направо отвратително. Ив крачеше по тихите коридори, чиито стени бяха облицовани с бели плочки, като се опитваше да прикрие раздразнението си от факта, че са я събудили в шест сутринта, за да разпознае някакъв мъртвец. Не, по-лошо — удавник.

Спря пред вратата на една от залите, поднесе значката си към охранителната камера и почака, докато компютърът потвърди самоличността й.

В залата я очакваше служител на моргата, който стоеше до хладилните шкафове, заемащи едната стена. Ив си помисли, че навярно повечето от тях са заети. Кой знае защо през лятото винаги се извършваха повече убийства.

— Вие ли сте лейтенант Далас?

— Да. Разбрах, че имате „клиент“ за мен.

— Току-що го донесоха. — С професионална закоравялост той се приближи до един шкаф и набра кода. Компютърът изключи замразяващия компресор, ключалките изщракаха и чекмеджето с трупа се плъзна навън, заедно с облаче пара. — Жената, която повикали след изваждането на мъртвеца, разпознала в него ваш информатор.

— Да. — Ив дълбоко си пое въздух. Беше свикнала да се сблъсква със смъртта, по-точно — с насилствената смърт. Но ако я попитаха, едва ли би могла да обясни защо й е някак по-лесно да прави оглед на труп на самото местопрестъпление. След безличната, наподобяваща болнична атмосфера на моргата, този акт й се струваше някак перверзен.

— Картър Йохансен, известен още като Бумър. Последен известен адрес — нощният приют на Бийкън стрийт. Крадец, професионален доносник, който от време на време се забъркваше в търговия с нелегални химически наркотици; накратко — жалък представител на човешката раса. — Тя въздъхна и впери поглед в мъртвеца. — По дяволите, Бумър, как са те очистили?

— С някакъв тъп предмет — отговори служителят, очевидно решил, че въпросът е отправен към него. — Може би желязна тръба или метален прът. Ще разберем след приключването на лабораторните анализи. Ударите са нанесени с невероятна сила. Трупът е бил само няколко часа във водата, налице са многобройни контузии и наранявания.

Човекът продължи да обяснява, но Ив престана да го слуша — в края на краищата не беше сляпа, нали?

Бумър не бе се отличавал с хубост, но убиецът или убийците напълно бяха обезобразили лицето му по време на жестокия побой. Носът му беше счупен, разцепените устни почти не се виждаха от плътта, подпухнала от ударите. Назъбената рана на гърлото му означаваше, че е бил удушен, което се потвърждаваше и от спуканите капиляри, осейващи жалките останки от лицето му. Цялото му тяло беше покрито със синини и от неестественото положение, в което лежеше мъртвецът, Ив прецени, че ръката му е счупена. Един пръст от лявата му ръка липсваше, ала Ив знаеше, че Бумър го е загубил по време на войната — факт, с който той особено се гордееше.

Бедният, нещастен скитник беше станал жертва на изключително силен, разгневен и решителен убиец. Както и на рибите, които добре се бяха справили с него по време на краткия му престой в реката.

— Униформената изпрати в лабораторията отпечатъците от пръстите на мъртвеца за откриване на самоличността му. Потвърждавате ли я, след като извършихте огледа?

— Да. Изпратете ми копие от заключението на патолога, извършил аутопсията. — Тя се обърна и се отправи към вратата, като мимоходом попита: — Как се казва униформената, която обясни, че мъртвият е бил мой информатор?

Служителят извади електронния си бележник и натисна няколко бутона.

— Дилия Пийбоди.

— Пийбоди ли? — За пръв път младата жена се поусмихна. — Бива си я, ще стигне далече. Искам да науча незабавно, ако някой дойде да разпитва за мъртвеца.

Докато пътуваше с колата си към полицейското управление, тя се свърза с Пийбоди. Спокойното, сериозно лице на жената полицай се появи на екрана.

— Тук Далас.

— Слушам ви, лейтенант.

— Присъствала си, когато са извадили Йохансен, нали?

— Лейтенант, в момента довършвам рапорта си. Ще ви изпратя копие.

— Благодаря. Как успя да го разпознаеш?

— Разполагам с портативен идентификатор. Въведох в него отпечатъците на мъртвеца, макар пръстите му да бяха доста пострадали. Ето защо получих непълни данни, но те все пак насочваха, че мъртвият е Йохансен. Бях чувала, че е сред вашите информатори.

— Вярно е. Отлично си се справила, Пийбоди.

— Благодаря, лейтенант.

— Слушай, имаш ли желание да помагаш на разследващия този случай?

За секунда младата полицейска служителка загуби желязното си самообладание и очите й проблеснаха.

— Да, лейтенант. Вие ли ще се занимавате с това убийство?

— Бумър беше мой „служител“ — простичко отговори Ив. — Ще ви очаквам в кабинета ми след един час, Пийбоди.

— Да, лейтенант. Благодаря ви, лейтенант.

— Далас. Наричай ме просто Далас. — Но по-младата й колежка беше прекъснала връзката.

 

 

Ив намръщено погледна часовника си, изруга на глас натовареното улично движение и заобиколи три пресечки, за да се отбие в една автозакусвалня. Взе си кафе и установи, че е с една идея по-хубаво от онова в полицейското управление. След като закуси с нещо, което очевидно претендираше да бъде кифла, тя прибра колата си в служебния гараж и се подготви да рапортува на командира си.

Докато старомодният асансьор пълзеше нагоре, Ив усети как я обзема неприятно чувство. Напразно си повтаряше, че не бива да бъде дребнава, че трябва да постави кръст на миналото, но все още не можеше да забрави обидата, която й беше нанесена, докато разследваше един случай преди няколко седмици.

Влезе във фоайето на сградата, чиито стени бяха боядисани в тъмни тонове, а подът беше застлан с протъркан килим. Тя съобщи на електронния секретар на командир Уитни за пристигането си, след което служител с отегчен глас й съобщи, че командирът ще я приеме след няколко минути.

Младата жена предпочете да почака пред вратата. Не изпитваше никакво желание да прегледа старите броеве на различни списания, записани на дискове, нито да следи новинарската емисия, която течеше на големия екран зад нея. Звукът беше изключен, но напоследък й беше дошло до гуша от всички медии. Слава богу, че смъртта на отрепка като Бумър нямаше да предизвика интереса на репортерите. Убийството на някакъв полицейски доносник не представляваше новина, която да печели рейтингови точки.

— Командир Уитни ще ви приеме сега, лейтенант Ив Далас.

Пропуснаха я през електронно охраняваната врата и тя зави наляво към кабинета на началника си.

— Лейтенант.

— Задължена съм ви, че се съгласихте да ме приемете, шефе.

— Моля, седни.

— Не, благодаря. Няма да ви отнема много време. Идвам от моргата, където ме повикаха да идентифицирам някакъв удавник. Оказа се, че е Картър Йохансен, един от моите информатори.

Командирът Уитни понамести едрото си тяло на стола и впери в нея зачервените си от умора очи.

— За Бумър ли става дума? Едно време майстореше адски машини за уличните крадци. Веднъж допуснал някаква грешка, бомбата експлодирала в ръцете му и откъснала десния му показалец.

— Левият — поправи го Ив и със закъснение добави задължителното обръщение „сър“.

— Права си. — Уитни скръсти ръце върху бюрото си, без да откъсва поглед от младата жена. Беше й нанесъл огромна обида, докато тя разследваше случай, в който бяха замесени негови близки. Осъзнаваше, че все още не му е простила. Безпрекословно изпълняваше заповедите му, проявяваше дължимото уважение към него, но грешката му беше сложила край на странното приятелство, зародило се между тях.

— Доколкото разбрах, става дума за убийство.

— Все още не разполагам с резултатите от аутопсията, но по всичко личи, че Бумър е бил пребит и удушен, преди да бъде хвърлен в реката. Бих искала да се заема с разследването.

— Работеше ли съвместно с него по някакъв случай?

— Не, сър. От време на време той даваше сведения на хората от отдел „Наркотици“. Интересува ме служителя, на когото Бумър е сътрудничил.

Уитни кимна.

— С какво се занимаваш в момента, лейтенант?

— С няколко случая, които не изискват много работа.

— Което означава, че си претоварена. — Той вдигна ръце, сетне отново се облегна върху бюрото. — Далас, хората като Йохансен си търсят белята и обикновено я намират. Двамата с теб отлично знаем, че през летните горещини се извършват много повече убийства. Не мога да допусна една от най-добрите ми служителки да си губи времето с подобен случай.

Ив гневно стисна устни, сетне заяви:

— Може да е бил най-долнопробният мошеник, но беше и мой сътрудник.

Уитни си помисли, че прословутата й лоялност е причина за многобройните й успехи в работата.

— Разрешавам този случай да се разследва с приоритет през първите двайсет и четири часа. Давам ти още две денонощия, но ако не постигнеш никакъв резултат, ще прехвърля случая на следовател с по-нисш чин.

Ив не беше и очаквала по-дълъг срок.

— Моля да разрешите на полицай Пийбоди да ми сътрудничи.

Той гневно я изгледа.

— Нима искаш помощник за такъв елементарен случай?

— Точно така — невъзмутимо отвърна младата жена. — Пийбоди доказа, че притежава всички необходими качества за детектив. Всъщност тя се стреми към тази длъжност. Сигурна съм, че ще успее, ако натрупа повечко опит.

— Имаш я за три дни. Но ако възникне по-спешен случай, ще изтегля и двете ви.

— Да, сър. — Тя се обърна и се отправи към вратата.

— Далас! — извика Уитни. Преглътна гордостта си и продължи по-меко: — Ив… досега нямах възможност лично да ти пожелая всичко най-хубаво по повод предстоящата ти сватба.

Тя изненадано го изгледа, сетне се овладя и лицето й отново стана безизразно.

— Благодаря.

— Надявам се да бъдеш много щастлива.

— Дано.

Докато вървеше през лабиринта от коридори към своята канцелария, в главата й се въртяха тревожни мисли. Налагаше се да поиска услуга от човек, който й беше длъжник в това отношение. Не искаше никой да дочуе разговора, затова грижливо затвори вратата след себе си, преди да включи видеотелефона.

— Търся капитан Райън Фийни от отдела за електронна обработка на информацията.

Изпита огромно облекчение, когато на екрана се появи намръщеното му лице.

— Подранил си, Фийни.

— По дяволите, дори не успях да закуся — заяви той с погребален глас и отхапа от сандвича си. — Представи си само — в един от терминалите има повреда, която единствено аз мога да отстраня.

— Фактът, че си незаменим, изисква жертви. Знаеш ли защо те търся? Искам да събереш сведения за мен, но неофициално.

— Адски си падам по конспирациите. Казвай.

— Някой е пречукал Бумър.

— Жалко — изкоментира ирландецът и отхапа нов залък. — Беше долен тип, но с нас играеше честно. Кога са го очистили?

— Не знам със сигурност: днес призори извадили трупа му от река Йист. Информирана съм, че понякога е давал сведения на някого от отдел „Наркотици“. Можеш ли да откриеш името на колегата?

— Трудна работа, Далас. За целта се налага да пренебрегна забраната и да проникна в засекретени програми.

— Не увъртай, Фийни. Съгласен ли си или отказваш?

— Мога да го направя — промърмори ирландецът. — Но се надявам, че няма да ме издадеш. Ченгетата мразят външни лица да проникват във файловете им.

— Не думай. Ще ти бъда много задължена, ако ми помогнеш, Фийни. Онзи, който е очистил Бумър, направо се е престарал. Следователно нашият доносник е разполагал с ценна информация. Изключено е да е била свързана със случаите, с които се занимавам в момента, тъй като са маловажни.

— Следователно сведенията са били за колегата от наркоотдела. Щом науча нещо, ще ти се обадя.

Ив прекъсна връзката, облегна се на стола и се опита да прогони от съзнанието си спомена за ужасяващото лице на Бумър. Беше сигурна, че са го удряли не само с метален прът или тръба, но и с юмруци. От опит знаеше каква силна болка причиняват кокалчетата на пръстите, свити в юмруци.

Баща й имаше огромни длани.

Това беше едно от нещата, които се самозалъгваше, че не си спомня. Ала все още усещаше ударите, които я разтърсваха още преди мозъчните центрове да регистрират болката.

От кое се страхуваше повече? От побоите или от изнасилванията? Те се сливаха в смътните й спомени, които и до днес я караха да потръпва.

„Ръката на Бумър бе изкривена под особен ъгъл — помисли си тя. — Навярно е счупена и изместена.“ Внезапно й се стори, че дочува ужасяващия звук от счупване на кост, спомни си агонизиращата болка, която караше стомахът й да се преобръща, и скимтенето, изтръгващо се от устните й, притискани от огромна длан.

Напразно се опитваше да заличи от паметта си как я обливаше студена пот при мисълта, че човекът с жестоките юмруци ще се върне и ще продължи да я удря, докато тя се просне мъртва. Докато започне да се моли на Всевишния да й изпрати милостивата смърт.

На вратата се почука. Ив подскочи и едва сподави вика си. През стъклото видя Пийбоди, облечена в идеално изгладена униформа. Стоеше с изпънати рамене, сякаш се готвеше да отдаде чест.

Ив избърса с длан устните си, опитвайки да се овладее. Време бе да се залови за работа.