Нора Робъртс
Безсмъртие в смъртта (3)

Трета глава

Приютът, където беше живял Бумър, се оказа малко по-приличен от подобни други заведения. Навремето тук се е помещавал долнопробен хотел, чиито стаи се наемали за по час от евтини проститутки — било преди най-древният занаят да бъде узаконен.

Сградата беше четириетажна, но нито един от собствениците не си беше направил труда да постави асансьор или елеватор. Долният етаж беше зает от неугледно фоайе, а за охраната се грижеше намръщен дроид.

Острата миризма, която ги лъхна на влизане, означаваше, че съвсем наскоро хората от здравното министерство са се погрижили да изтребят насекомите и гризачите, обитаващи старомодната сграда.

Дроидът имаше тик на дясното око, очевидно предизвикан от повреден микрочип. Втренчи здравото си око в значката на Ив и без да излиза от будката си, облицована с бронирано стъкло, заяви:

— Спазваме законите и не сме имали никакви неприятности с полицията.

— Става дума за Йохансен. — Ив прибра значката си. — Някой да го е посещавал напоследък?

Дясното око на дроида заподскача още по-силно.

— Не съм програмиран да наблюдавам посетителите, а да събирам наемите и да се грижа за съблюдаването на реда.

— Мога да конфискувам запаметяващите ти дискове и да ги прослушам.

Дроидът остана безмълвен, но лекото бръмчене беше признак, че сам прослушва дисковете си.

— Йохансен, стая 32, не се е връщал тук от осем часа и двайсет и осем минути. Излезе сам. През последните две седмици не го е посещавал никой.

— Свързвал ли се е с някого по телефона?

— Не използва нашата комуникационна система. Разполага със собствена.

— Налага се да направим оглед на стаята му.

— Трети етаж, втората врата вляво. Не плашете другите наематели. Тук никога не е стъпвала полиция.

— О, несъмнено тук е истински рай — иронично произнесе Ив и тръгна нагоре по стълбата, като не пропусна да забележи, че дървото е проядено от гризачи. — Приготви се за запис, Пийбоди.

— Да, лейтенант. — По-младата жена прикрепи записващото устройство към ризата си. — Щом е бил тук преди осем часа, са го очистили скоро, след като е излязъл.

— Но преди това жестоко са го пребили. — Ив разсеяно огледа стените, покрити с неприлични надписи и рисунки. Един от авторите очевидно беше зле с граматиката и думата „начукам“ непрекъснато се повтаряше. Но макар да беше погрешно изписана, значението й беше пределно ясно.

— Уютно местенце, а?

— Напомня ми за дома на баба.

Ив, която беше застанала пред вратата на стая 32, се обърна и възкликна:

— Добре ли чух? Стори ми се, че се пошегува! — Тя се изкикоти и извади шперца за кодовете. Пийбоди се изчерви до уши, но успя да се овладее до мига, когато дочу изщракването на ключалките.

— Все едно, че се е барикадирал — промърмори Ив. — Цели три ключалки и то от най-скъпите. Всяка струва колкото седмичната ми заплата. Но се оказва, че напразно си е хвърлил парите за тях. — Тя тежко въздъхна. — Говори лейтенант Ив Далас. Влизаме в жилището на жертвата. — Отвори вратата и възкликна: — По дяволите, Бумър, как си живял в такава кочина!

Горещината беше непоносима. В приюта нямаше климатична инсталация и температурата в помещенията се регулираше чрез отваряне или затваряне на прозорците. Бумър беше избрал втория вариант и сякаш бе заключил в стаята си лятната жега.

Вонеше на долнопробна и развалена храна, на мръсни дрехи и на уиски. Ив нареди на помощничката си да извърши първоначалния оглед, застана в центъра на стаичката, която бе с размерите на килер, и поклати глава.

Чаршафите върху тясното легло бяха на петна, които тя не изгаряше от желание да анализира. До кревата бяха нахвърляни кутии от заведения, доставящи храна за вкъщи. В четирите ъгъла на стаичката имаше купчини мръсни дрехи, които свидетелстваха, че прането не е било сред приоритетите в домакинството на Бумър. Ив усети как подметките й залепват към пода, а докато обикаляше из стаичката, те издаваха странни, всмукващи звуци.

Почувства, че се задушава и отвори прозореца. В тясното помещение нахлу шумът от въздушното и от уличното движение.

— Господи, каква кочина! — повтори тя. — Бумър изкарваше добри пари като полицейски информатор. Защо му е притрябвало да живее като скот?

— Навярно му е харесвало.

— Сигурно. — Ив сбърчи нос, отвори вратата на банята и надникна вътре, видя тоалетна чиния и умивалник от неръждаема стомана, както и кабинка за душ, в която би могло да се побере само джудже. Лъхна я смрад и стомахът й се сви.

— Вони така, сякаш има полуразложен труп. — Пое си въздух през устата и се върна в стаята. — Ето за какво е харчел парите си нашият приятел!

Пийбоди кимна и също се доближи до солидния плот, върху който стояха скъп компютър и устройство за комуникации. Към стената беше прикрепен огромен монитор, а полиците бяха претъпкани с дискове. Ив напосоки извади един и прочете етикета.

— Бумър си е падал по културата. Чуй само какво е гледал: „Големите цици на разни мръсници“.

— Този филм спечели „Оскар“ миналата година.

Ив изсумтя, захвърли диска обратно на полицата и възкликна:

— Така те искам, Пийбоди. Ще се нуждаеш от цялото си чувство за хумор, защото се налага да прегледаме и прослушаме цялата тази гадост. Опаковай дисковете в кашони, като отбелязваш номерата и заглавията върху етикетите. Ще се занимаем с тях в полицейското управление.

Включи видеотелефона и прослуша всички записани разговори. Набързо превъртя поръчките за храна и сеанса с видео проститутка, който беше струвал на Бумър цели пет хилядарки. На два пъти му беше позвънил човек, когото подозираха, че търгува с наркотици, но двамата разговаряха само за спорт, предимно за бейзбол и за кеч. С известно любопитство Ив забеляза, че през последните трийсет часа доносникът два пъти е телефонирал в кабинета й, но не е оставил никакво съобщение.

— Опитвал се е да се свърже с мен — промълви тя, — но е затварял, без да съобщи името си. Това не е типично за него. — Извади диска и го подаде на сътрудничката си да го приложи към веществените доказателства.

— Нищо не подсказва, че е бил притеснен и разтревожен, лейтенант.

— Права си. Познавах го отлично и знам, че ако се е страхувал от някого, за миг щеше да довтаса в апартамента ми. Е, Пийбоди, надявам се, че си имаш задължителните ваксинации, защото ще трябва да преровим тази кочина.

Когато най-сетне свършиха, двете бяха мръсни, потънали в пот и изпълнени с отвращение. По заповед на Ив Пийбоди бе разкопчала яката на ризата си и беше запретнала ръкавите си. Ала потта продължаваше да се стича по лицето й и навлажняваше косата й, която се накъдряше още по-силно и се беше превърнала в маса от ситни къдрици.

— А пък аз си мислех, че братята ми са истински прасета.

Ив подритна купчинка мръсно бельо и попита:

— Колко братя имаш?

— Двама. И една сестра.

— Невероятно — кой днес има по четири деца!

— Родителите ми принадлежат към организацията „Свободна епоха“, лейтенант — смутено обясни Пийбоди, сякаш се извиняваше заради убежденията им. — Вярват в живота сред природата и в размножаването.

— Непрекъснато ме изненадваш с по нещо. Не мога да си представя, че жена като теб произлиза от подобно семейство. Как стана така, че не си на село и не отглеждаш люцерна и сюрия дечурлига?

— Харесва ми да се боря с лошите хора, лейтенант.

— Много похвално. — Ив беше оставила най-неприятното задължение за накрая. С неприкрито отвращение пристъпи към леглото и се втренчи в него. Представи си как по тялото й пъплят пълчища паразити. — Налага се да преобърнем матрака.

Помощничката й с мъка преглътна, сетне отвърна:

— Да, лейтенант.

— Не знам как се чувстваш, но след като свършим тук, отивам право в камерата за обеззаразяване.

— Моментално ще ви последвам, лейтенант.

— Да се престрашим и да започваме.

Първо свалиха чаршафите, които воняха и бяха покрити с петна. Ив можеше да ги остави на „метачите“ за анализ, но вече бе изключила възможността Бумър да е бил убит в жилището си.

Все пак щателно се залови с претърсването на леглото, като извади възглавницата от калъфката и опипа дюшека. Сетне с Пийбоди хванаха матрака от двете страни и макар да тежеше, като че беше натъпкан с камъни, с пъшкане успяха да го обърнат.

— Започвам да вярвам, че Господ съществува — промълви Ив.

Към долната страна на дюшека бяха прикрепени две пакетчета. В едното имаше светлосин прах, а в другото — запечатан диск. Ив внимателно ги дръпна. Потисна желанието си да отвори първото пакетче и огледа диска. Върху него нямаше етикетче с надпис, но за разлика от другите дискове, беше грижливо опакован, за да не се напраши.

При други обстоятелства тя моментално би го вкарала компютъра на Бумър. Находката я накара да забрави вонята, потта, дори мръсотията. Но изпитваше нарастващ ужас при мисълта какви микрокосмически паразити пълзят по кожата й.

— Да се махаме от тук!

Изчака, докато Пийбоди изнесе в коридора кашона с веществените доказателства. Хвърли последен поглед към отвратителното жилище на своя информатор, затвори вратата, запечата я и остави запалена червена лампичка, означаваща, че обектът се охранява от полицията.

 

 

Обезпаразитяването не беше болезнено, но процедурата не беше приятна. Единственото й преимущество бе, че не траеше дълго. Ив и Пийбоди седяха голи в малката, сферична камера, чиито бели стени отразяваха светлината.

— Все пак това е суха жега — заяви Пийбоди.

— Винаги съм си представяла, че в ада е горещо и тясно като в тази камера. — Ив затвори очи и си наложи да се отпусне. Не страдаше от клаустрофобия, но малките помещения я изнервяха. — Знаеш ли, Бумър ми беше сътрудник от пет години. Естествено външността му не беше на изискан джентълмен, но никога не бих предположила, че живее в подобна кочина. — Въздъхна и си помисли, че все още надушва вонята. — Опиши ми какво видя в банята.

— Мръсотия, мухъл, засъхнала пяна, захабени пешкири. Два сапуна, единият още в опаковката, половин шише шампоан, паста за зъби, ултравиолетова четка и самобръсначка. Един гребен, при това счупен.

— Средства за поддържане на личната хигиена и на добър външен вид. Както вече споменах. Бумър не изглеждаше никак зле. Дори си въобразяваше, че е голям Дон Жуан. Навярно „метачите“ ще ни съобщят, че остатъците от храната са отпреди две-три седмици. Навярно и дрехите му не са прани оттогава. Какво ти говори това?

— Че не е излизал от дома си. Бил е разтревожен, изплашен или толкова зает, че не е имал време за нищо друго.

— Точно така. Не е бил изплашен до смърт — иначе щеше да дотича при мен и да излее душата си — но все пак се е страхувал достатъчно, за да скрие двете пакетчета под матрака.

— Където никой не би се престрашил да ги потърси — сухо отбеляза Пийбоди.

— Бумър не беше особено умен, но понякога имаше проблясъци… Имаш ли представа какъв може да е този прах?

— Наркотик.

— Никога не съм виждала химическа дрога с подобен цвят. Навярно е нещо ново — на глас размишляваше Ив. В този момент ярката светлина помръкна, прозвуча сигнал. — Изглежда вече сме чисти. Да побързаме — нямам търпение да прегледам онзи диск.

 

 

— По дяволите, това пък какво е? — Ив намръщено се втренчи в монитора. Сетне машинално заопипва огромния диамант, който носеше като медальон.

— Мисля, че е някаква формула.

— Дотолкова ми стига умът, Пийбоди.

— Да, лейтенант — смирено отвърна по-младата жена и отстъпи крачка назад.

— По дяволите, как мразя всички науки! — Ив с надежда се обърна към сътрудничката си. — Може би ти си наясно за какво става дума?

— Не, лейтенант. Представа си нямам.

Ив почувства как очите й се премрежват от цифрите, числата и символите на екрана. След миг обяви:

— Компютърът ми не е програмиран за подобни глупости. Налага се да изпратим диска за анализ в лабораторията. — Нетърпеливо забарабани с пръсти по бюрото и добави: — Нещо ми подсказва, че това е формулата за праха, който открихме, но как, по дяволите, Бумър се е добрал до нея? И кой е човекът от отдел „Наркотици“, на когото също е сътрудничил, всъщност ти откъде знаеш, че мъртвецът е мой информатор?

Опитвайки се да прикрие смущението си, Пийбоди се престори, че разглежда цифрите и символите на екрана.

— Споменавахте името му в няколко рапорта за приключени разследвания, които се разпространяват във всички полицейски отдели, лейтенант.

— Нима четеш всички тези рапорти?

— Вашите, лейтенант.

— Защо?

— Защото сте най-добрата.

— Занасяш ли се или се домогваш до моя пост?

— Мястото ви ще се освободи, когато ви повишат в капитан.

— Защо смяташ, че се стремя към това?

— Ще бъде глупаво от ваша страна, ако не искате повишение, а вие съвсем не сте глупава, лейтенант.

— Добре, това не е толкова важно в момента. Преглеждаш ли и други рапорти?

— От време на време…

— Имаш ли представа с кого от „Наркотици“ е контактувал Бумър?

— Не, лейтенант. Никога не съм виждала името му в доклада на друго ченге. Повечето информатори имат само един „господар“.

— Бумър си падаше по разнообразието. Да се залавяме за работа. Ще посетим няколко от любимите му заведения — дано да открием нещо. Разполагаме само с два дни, Пийбоди. Ако някой те чака у дома, предупреди го, че ще бъдеш много заета.

— Живея сама, лейтенант. Няма никакви проблеми да работя извънредно.

— Добре. — Ив се изправи. — В такъв случай да запретваме ръкави. И още нещо — престани с това „лейтенант“. Викай ми Далас.

— Да, лейтенант.

 

 

Беше три след полунощ, когато, олюлявайки се от умора, Ив отвори входната врата, препъна се в котарака, застанал на пост в коридора, изруга и машинално тръгна към стълбата.

Пред очите й все още се мяркаха задимените барове и стриптийз клубове, които бяха посетили с Пийбоди, както и мръсните улички, където треторазредни „компаньонки“ продаваха плътта си. Картини и впечатления се преплитаха в странен калейдоскоп, който не предлагаше разрешение на загадката около смъртта на Бумър Йохансен.

Нито един от разпитаните не знаеше нищо. Единственото, в което Ив се убеди, докато обикаляше миазмите на града, бе, че никой не е разговарял с Бумър, нито го е виждал от десетина, дори повече дни.

Ала все пак някой го беше видял за последен път — убиецът или убийците му. Часовете неумолимо минаваха, а все още нямаше представа кой и защо го е ликвидирал.

В спалнята цареше полумрак, тъй като осветлението беше включено на най-ниската степен. Младата жена съблече ризата си и я захвърли встрани, когато забеляза, че леглото е празно. Усети разочарование, примесено с лека паника.

„Наложило му се е спешно да замине — помисли си тя. — Навярно в момента лети към някое далечно кътче на вселената. Възможно е да отсъства дни наред…“

Втренчи се печално в леглото, захвърли обувките си и събу панталоните си. Отвори едно чекмедже, измъкна памучна тениска и я облече, като мислено се упрекваше: „Каква жалка глупачка си, задето страдаш, че на Рурк му се е наложило да замине по работа“. Но истината бе, че й липсваше присъствието му, солидното му тяло, до което да се сгуши. Рурк притежаваше способността да прогонва кошмарите, които все по-често я терзаеха нощем, след като бе започнала да си припомня фрагменти от миналото си.

Каза си, че сега е прекалено уморена, за да сънува каквото и да било. Прекалено заета да размишлява. И достатъчно силна, за да прогони нежеланите спомени.

Обърна се с намерението да се качи в кабинета си, където да прекара нощта, когато вратата се отвори. Облекчението, което изпита, я накара да поруменее, сякаш от срам.

— Помислих, че си заминал.

— Работех в кабинета си. — Рурк се приближи до нея. Под приглушената светлина черната му риза рязко контрастираше с тениската й. Той повдигна брадичката й и погледна Ив право в очите. — Лейтенант, защо винаги работиш, докато паднеш от умора?

— Този път не разполагам с никакво време. — Може би поради преумората или пък защото започваше да свиква с любовта на Рурк, тя прояви неочаквана за самата себе си нежност. Обгърна лицето му с длани и прошепна: — Много съм щастлива, че не си заминал. — Когато той я грабна на ръце и я понесе към леглото, младата жена се усмихна: — Нямах предвид точно това.

— Само ще те завия — виждам, че очите ти се затварят.

Ив беше толкова уморена, че нямаше сили да възрази, само промърмори:

— Получи ли съобщението ми?

— Онова, дългото ли, което гласеше: „Ще закъснея“? — Той я целуна по челото. — Заспивай, скъпа.

— Ей сега. — Ив с мъка държеше очите си отворени. — Успях да проведа кратък разговор с Мейвис. Иска да остане в апартамента ми няколко дни. Не желае да отиде в „Синята катерица“. Телефонирала е на работодателя си и е разбрала, че Леонардо се е отбивал там пет-шест пъти с надеждата да я намери.

— Това се казва истинска любов!

— Ммм. Ще опитам утре да взема един час отпуска и да се отбия при нея, но нищо чудно да отложа посещението за вдругиден.

— Мейвис ще оцелее, въпреки разбитото си сърце. Мога да намина и да поговоря с нея.

— Благодаря, но тя едва ли ще излее душата си пред теб. Ще се погрижа за нея, след като разбера какви ги е забъркал Бумър. Сигурна съм, че не би могъл да разчете написаното на онзи диск.

— Разбира се — отговори Рурк, макар че не му беше ясно за какво става дума. Знаеше, че в момента любимата му има нужда от сън.

— Знам, че разбираше от цифри, когато се отнасяше за пари. Но чак формули… — Тя рязко седна в леглото и замалко не смаза с главата си носа на Рурк. — Твоят компютър ще се справи.

— Така ли мислиш?

— Имам разпечатките от лабораторията. Оправдаха се, че са затрупани с работа, че този случай не е спешен… — Тя скочи от леглото. — Данните от този диск ще ми помогнат да разбера откъде да подхвана разследването. Компютърът ти разполага с програми за научен анализ, нали?

— Разбира се. — Рурк се изправи с въздишка. — Предполагам, че искаш да започнем веднага.

— Ще получим необходимите данни от компютъра в службата ми. — Ив го сграбчи за ръката и го повлече към скритата в ламперията врата, която водеше до асансьора. — Ще видиш, няма да ни отнеме много време.

Докато кабината се изкачваше към горното ниво, Ив накратко обясни подробностите. Когато Рурк набра кода и влязоха в тайното помещение, тя беше напълно будна и кипеше от енергия.

Сложната апаратура беше нелицензирана и, разбира се, нелегална. Ив последва примера на Рурк и постави дланта си върху специалната пластина, за да получи достъп до компютъра, сетне застана зад бюрото.

— Сигурна съм, че ще получиш необходимите данни по-бързо от мен. Файлът е под название „Код 2, Йохансен“. Кодовият ми номер е…

— Моля те, скъпа — нетърпеливо я прекъсна Рурк. Беше го принудила да си играе на ченге в три през нощта, но нямаше намерение да понася наставническия й тон. Седна пред апаратурата и натисна няколко клавиша, след което поиска достъп в главния компютър на полицейската централа. Като забеляза намръщеното лице на Ив, доволно се ухили.

— А пък аз си въобразявах, че никой не може да проникне през нашите кодове — тъжно заяви младата жена.

— Интересува ли те нещо друго, преди да се включа в персоналния ти компютър?

— Не — твърдо отговори тя и застана зад него. Без да престава да натиска клавишите, Рурк придърпа ръката й и я целуна. — Фукльо!

— Нямаше да изпитам удоволствие от предизвикателството, ако ми беше дала личния си код — промърмори той и превключи на автоматично управление. — Файл „Код 2, Йохансен“. — Един от мониторите на отсрещната стена се включи. Проблесна надпис „очаквам допълнителна информация“.

— Веществено доказателство 34 — обади се Ив. Когато формулата се появи на екрана, тя поклати глава. — Виждаш ли? Все едно, че са някакви древни йероглифи.

— Това е някакъв наркотик — замислено промълви Рурк.

— Откъде знаеш?

— Забравяш, че притежавам фармацевтични заводи, които работят напълно легално, формулата е на някакъв препарат с аналгетично въздействие, но виждам, че притежава и халюциногенни свойства… — Поклати глава и добави: — Никога не съм виждал подобно нещо. Компютър, анализирай и дай определение.

— Смяташ, че формулата е на някакъв наркотик ли? — поинтересува се Ив.

— Почти съм сигурен.

— Предположението ти потвърждава моята теория. Но как дискът е попаднал в ръцете на Бумър? И какво представлява тази формула, че да убиват заради нея?

— Зависи каква е пазарната й стойност, тоест каква печалба ще донесе. — Той намръщено се загледа в екрана, където се оформяше молекулярният модел в цветни точки и спирали. — Имаме органичен стимулант и обикновен химически халюциноген в законно допустими количества. А, тук виждам свойствата на ТХР-50.

— „Зевс“, както го наричат уличните търговци на дрога. Доста опасна субстанция.

— Съгласен. Ала количеството му е доста незначително. Все пак… интересна смес. Добавен е и ароматизатор за подобряване на вкуса. Предполагам, че след известни модификации препаратът може да се произвежда и в течна форма. Ако се смеси с „Бринок“ — полов стимулатор — и се използва по лекарско предписание, това средство би могло да се прилага при лечение на импотентност.

— Знам как действа прословутият „Бринок“. Разследвах случай, когато един тип се беше самоубил, след като подобрил световния рекорд по мастурбиране. Скочил от прозореца, тъй като бил обзет от сексуална фрустрация. Половият му орган беше толкова подут, че приличаше на наденица, и все още бе в ерекция.

— Благодаря за интересните подробности — иронично произнесе Рурк, сетне се сепна: — Това пък какво е? — Занатиска клавишите, но съобщението на екрана остана непроменено: „Неизвестна субстанция. Вероятно въздейства върху регенериране на клетката. Невъзможно да се идентифицира.“

— Не може да бъде! — възкликна Рурк. — В тази програма автоматично се вкарват най-последните данни за всички открития. Досега не съм имал подобен проблем.

— Неизвестна субстанция? Е, заради това си заслужава да убиеш някого. Какво ще се получи, ако я изолираме?

— Идентифицирай с данните, които са известни — нареди той на компютъра.

Формулата отговаря на стимулант с халюциногенни свойства. Органична основа. Бързо прониква в кръвта и въздейства върху нервната система.

— Резултати?

Не разполагам с необходимите данни.

— По дяволите! Възможен ефект, като се имат предвид наличните данни?

Възможно е да предизвика еуфория, параноя, сексуален глад, намаляване на физическите и умствените способности. Доза от 55 мг върху лице с приблизително тегло 65 кг би оказала въздействие в период от четири до шест часа. Доза по-голяма от 100 мг би причинила смъртта на 87,3 от хората, върху които се прилага. Веществото е подобно на ТХР-50 (наричано още „Зевс“) с добавен стимулатор за повишаване на потентността и на регенерирането на клетките.

— Какво пък — това не е нищо ново — промълви Ив. — Известно ми е, че доста наркомани смесват „Зевс“ с „Еротика“. Резултатът — повечето изнасилвания в този град са извършени именно от тях. Все пак не вярвам, че едно вещество може да се окаже златна мина, след като всеки средноинтелигентен наркоман би могъл да смеси двете химически дроги в портативна лаборатория.

— Забравяш непознатата субстанция, която има свойството да регенерира клетките. — Рурк иронично повдигна вежда. — Митичният Извор на вечна младост.

— Всеки, който разполага с достатъчно пари, може да бъде подмладен.

— Временно — поправи я Рурк. — Процедурата трябва да се извършва непрекъснато през определен интервал от време. Биологичното олющване на кожата и инжекциите, спиращи процеса на стареене, са скъпи, отнемат много време и са неприятни. Освен това стандартните методи на лечение не предлагат допълнителните примамки на това непознато средство.

— Каквото и да е то, прави продукта по-смъртоносен. Или както отбеляза преди малко — по-доходен.

— Нали имаш праха — подсети я Рурк.

— Надявам се, че това, което открихме сега, ще накара момчетата от лабораторията да се поразмърдат. Ала все пак ще отнеме време, с каквото изобщо не разполагам.

— Възможно ли е да получа малко от веществото? — Рурк се обърна и се усмихна. — Не подценявам полицейските лаборатории, лейтенант, но моите са малко по-модерни.

— Но това е веществено доказателство.

Той само повдигна вежди.

— Знаеш ли колко правила наруших само с факта, че ти разреших да анализираш формулата? — Тя въздъхна, като си припомни обезобразеното лице на Бумър и жестоко счупената му ръка. — По дяволите! Ще опитам.

— Прекрасно. Изключи се — нареди той на компютъра, след като отново се обърна към младата жена: — А сега ще си легнеш ли?

— Ще дремна няколко часа. — Ив усети как отново я обзема безкрайна умора и го прегърна през шията. — Ще ме завиеш ли отново?

— Дадено. — Той я повдигна така, че бедрата й го обгърнаха. — Но ми обещай, че този път няма да мръднеш от леглото.

— Знаеш ли, сърцето ми започва да бие по-силно, когато се държиш като мой повелител.

— Почакай, докато те сложа в леглото. Тогава ще затупти още по-лудешки.

Ив се засмя, отпусна глава върху рамото му и заспа още докато асансьорът слизаше към другото ниво на сградата.