Нора Робъртс
Безсмъртие в смъртта (5)

Пета глава

Леонардо лежеше на пода в дневната на Мейвис, където се беше строполил в пиянско забвение. В пристъп на безмерно съжаление беше изпил цяла бутилка синтетично уиски.

Когато започна да поизтрезнява, имаше чувството, че през дългата, ужасна нощ част от главата му мистериозно е изчезнала. Повдигна ръка и предпазливо я докосна, при което с облекчение установи, че лицето му си е на мястото, само страната му е изтръпнала от притискането към пода. Губеха му се минути и часове от изминалата нощ. Познаваше тази си слабост, поради което рядко пиеше и внимаваше да не прекалява. Винаги, когато обърнеше няколко чашки повече, страдаше от частична загуба на паметта.

Смътно си спомняше как на четири крака се добра до апартамента на Мейвис и отвори вратата, използвайки кодовия ключ, който му беше дала, след като двамата осъзнаха, че не са само любовници, а са безумно влюбени един в друг.

Само че Мейвис я нямаше. Почти беше сигурен в това. Хрумна му как, олюлявайки се, е прекосил целия град, като е спирал само да надигне бутилката, която беше купил… или пък откраднал? По дяволите! Съзнанието му все още беше замъглено, но той се опита да седне и да отвори слепените си клепачи. В едно беше сигурен, че е изпил до дъно проклетото уиски.

С отвращение си помисли, че навярно е изгубил съзнание, когато се е озовал в апартамента на Мейвис. Как би могъл да я убеди в правотата си, когато връхлита в жилището й пиян до козирката? Слава богу, че любимата му не беше у дома.

Сега заплащаше за „удоволствието“ с непоносимо главоболие. Идваше му да се свие на кълбо, да ридае и да се моли болката чудодейно да изчезне. Внезапно му хрумна, че Мейвис може да се прибере всеки момент. Не му се искаше да го види в подобно окаяно състояние. С огромно усилие на волята се изправи на крака, взе няколко болкоуспокояващи таблетки, които откри в аптечката, и посегна да програмира автоготвача за силно кафе.

В този миг забеляза засъхналата кръв по ръката си. От лакътя до китката му имаше доста дълбок разрез, който започваше да хваща коричка. Изтръпна от ужас, когато видя, че ризата и панталоните му са напоени с кръв. Задъхан, отстъпи от кухненския плот, като продължаваше да оглежда дрехите си и се питаше какво може да се е случило. Нима се е сбил с някого? Може би е наранил непознат?

Докато се опитваше да запълни празните пространства в паметта си и да се съсредоточи върху смътните си спомени, внезапно го осени ужасяваща мисъл, от която му се повдигна.

Ами ако е убил някого?

 

 

Ив намръщено четеше предварителния рапорт на патолога, когато някой рязко почука на вратата, сетне, без да е получил разрешение, влезе в канцеларията й.

— Вие ли сте лейтенант Далас? — Непознатият досущ приличаше на каубой от рекламите, а впечатлението се подсилваше от широката му усмивка и от поизносените ботуши. — Хей, страхотно е да видиш легендарната Ив Далас на живо. Гледал съм ваши снимки, но в натура сте много по-красива.

— С радостен трепет бие сърцето ми.

Ив присви очи и се облегна на стола. С нежелание установи, че нахалникът също е изключително красив мъж. Русите му къдрици обрамчваха загорялото му лице с леки бръчици около тъмнозелените му очи, които го правеха още по-привлекателен. Носът му беше дълг, но правилен, а щом непознатият се усмихнеше, на бузата му се появяваше закачлива трапчинка. А пък тялото му… този човек изглеждаше така, сякаш прекарва повечето време обикаляйки на кон ранчото си.

— Вие пък кой сте?

— Джейк Касто. — Той измъкна значката от предния джоб на избелелите си джинси. — От отдел „Наркотици“. Едно птиченце ми каза, че се интересувате от мен.

Ив се престори, че внимателно разглежда значката, после промърмори:

— А не ви ли каза защо ви търся, лейтенант Джейк Касто?

— Заради доносника, който е давал сведения и на двама ни. — Той прекоси канцеларията и непринудено приседна на ръба на бюрото. Ив усети аромата на сапун, който излъчваше кожата му. — Жалко за стария Бумър. Беше безобиден дядка.

— Щом сте знаел, че е мой информатор, защо не ме потърсихте веднага?

— Бях страшно зает с друг случай. Пък и честно казано не мислех, че има за какво да говорим. После научих, че Фийни от отдела за електронна обработка на информацията си пъхал носа насам-натам и се интересувал от скромната ми личност. — Отново впери в нея забележителните си очи и се усмихна саркастично. — И той ви „принадлежи“, нали?

— Глупости! Говорите така, сякаш ми е роб. Фийни е напълно независим. А сега на въпроса: за какво използвахте Бумър?

— За рутинни сведения. — Касто взе аметистовото яйце, което украсяваше бюрото й, възхитено го огледа и го прехвърли от едната в другата си длан. — Докладваше ми за незаконните търговци на наркотици, но беше извън голямата игра. Въобразяваше си, че е незаменим, всъщност информацията, която получавах от него в повечето случаи беше непълна.

— Понякога дори непълната информация помага да се стигне до правилното заключение.

— Затова използвах стария Бумър, скъпа. Между другото, предлагам да си говорим на „ти“. Та както ти казах, благодарение на сведенията му няколко пъти успях да пипна доста едри търговци на дрога. — Отново се усмихна и добави: — Все някой трябва да информира полицията.

— Така е. Имаш ли престава кой го е смазал от бой?

Усмивката на лейтенант Касто помръкна. Постави яйцето обратно на бюрото и поклати глава.

— Представа си нямам. Бумър не беше от хората, дето печелят симпатии, но не познавам никого, който толкова да му е имал зъб, че да го очисти.

Ив се втренчи в неканения гост. Изглеждаше откровен, а когато говореше за Бумър, в гласа му прозвуча нотка, която й подсказа, че е изпитвал към мъртвия същата странна привързаност, каквато бе чувствала и тя. Все пак лейтенант Ив Далас не обичаше да разкрива картите си пред непознати.

— Знаеш ли дали се е занимавал с нещо конкретно? С нещо по-различно, от по-голям мащаб?

Каубоят срещу нея повдигна русолявата си вежда.

— Например?

— Ако знаех, нямаше да те питам.

— Бумър не ми съобщи нищо конкретно. Когато за последен път разговарях с него — май беше две седмици преди да го хвърлят в реката, той сподели, че е надушил нещо грандиозно. Знаеш как цветисто се изразяваше.

— Да, знам. — Време бе да покаже една от картите си. — Знам още, че открих в апартамента му някакво вещество с неизвестен произход. Изпратих го в лабораторията и очаквам резултатите от анализа. Засега имам сведения, че това е някаква нова разновидност на дрога и че действа много по-силно от всичко, което се продава в момента по улиците.

— Нова разновидност ли? — Касто смръщи чело. — По дяволите, защо Бумър не ме е уведомил? Ако се е опитал да служи едновременно на двама господари… — Той гневно въздъхна. — Смяташ ли, че са го пречукали заради това?

— Почти съм убедена.

— Ама че тъпак. Вероятно се е опитал да изнудва производителя или дистрибутора. Слушай, ще се обадя в лабораторията, сетне ще проверя дали уличните търговци знаят за новата дрога.

— Задължена съм ти за помощта.

— За мен ще бъде удоволствие да работим заедно. — Той се размърда и за миг се втренчи в устните й; очевидно беше доста обигран, тъй като погледът му успя по-скоро да я поласкае, отколкото да я засегне. — Предлагам да хапнем някъде, да обсъдим бъдещата си стратегия и всичко останало, което ни хрумне.

— Не, благодаря.

— Отказваш, защото не си гладна, или защото скоро ще се омъжваш?

— Поради двете причини.

— Е, какво да се прави. — Той стана от бюрото и тъй като беше Евина дъщеря, Ив неволно забеляза как джинсите прилепват към дългите му, мускулести бедра. — Но ако промениш решението си по който и да е от двата въпроса, вече знаеш къде да ме намериш. Скоро ще ти се обадя. — С ленива походка се отправи към вратата, спря и се обърна. — Знаеш ли, Ив, очите ти са с цвета на отлежало уиски. Карат човек да изпитва жажда.

Когато излезе, младата жена намръщено впери поглед във вратата. Раздразни я фактът, че сърцето й бие по-силно от обикновено. Опита се да прогони неприятната мисъл, прокара ръце през косата си и се върна към рапорта на монитора си.

Със собствените си очи беше видяла по какъв начин е била убита Пандора, но интерес представляваше заключението на патолога, според когото първите три удара по главата са били фатални. Всички следващи са били излишни.

Жертвата се е съпротивлявала, преди убиецът да нанесе смъртоносните удари, което се доказваше от многобройните натъртвания и драскотини по тялото й.

Според патолога смъртта е настъпила в два часа и петдесет минути, а след изследване на съдържанието на стомаха, той заключаваше, че жертвата е вечеряла обилно приблизително пет часа, преди да бъде убита.

В кръвта й бил открит химически наркотик, който предстоеше да се анализира.

Последното потвърждаваше думите на Мейвис. Очевидно Пандора е била дрогирана. Не се знаеше дали при по-нататъшното развитие на събитията този факт няма да се окаже маловажен.

Но микроскопичните парченца кожа под ноктите на жертвата не бяха маловажни. Ив изтръпваше при мисълта, как от лабораторията ще потвърдят, че са от кожата на Мейвис. Че дългите кичури, които „метачите“ бяха открили до трупа, са от косата на Мейвис. И най-страшното, че отпечатъците върху оръжието на престъплението ще отговарят на отпечатъците от пръстите на Мейвис.

Тя притвори клепачи и си помисли: „Каква ирония на съдбата. Мейвис ненадейно се появява и убиецът моментално използва възможността да я превърне в изкупителна жертва.“

Дали незнайният престъпник или престъпница е знаел за скандала между певицата и Пандора или просто шансът отново му е помогнал?

Така или иначе нанася удар по главата на Мейвис, а когато тя изпада в безсъзнание, убиецът майсторски нагласява вещественото доказателство, дори му хрумва гениалната мисъл да прокара по лицето й ноктите на мъртвата.

Никак не му е било трудно да притисне пръстите й към оръжието, после да се измъкне с чувството за отлично свършена работа.

„Не е необходимо да си гений, за да го извършиш — размишляваше Ив. — Ала трябва да притежаваш завидно хладнокръвие да разсъждаваш логично.“ А това не се връзваше с безумната, безсмислена ярост и жестокост, проявени от убиеца на Пандора.

Трябва да намери общото, за да избави Мейвис. А след това ще направи всичко възможно да залови чудовището, което пребива една жена до смърт, а после преспокойно заличава следите си.

Понечи да стане, но в този миг вратата с трясък се отвори и Леонардо връхлетя в канцеларията, като крещеше с цяло гърло:

— Убих я! Убих Пандора! Бог да ми е на помощ!

Сетне забели очи и с цялата си тежест се стовари на пода. Беше припаднал.

— Господи! — Вместо да се опита да го задържи, тя отскочи, сякаш бягаше от обсега на огромно падащо дърво.

Леонардо лежеше проснат, като почти изпълваше миниатюрното помещение — краката му бяха на прага, а главата му почти докосваше срещуположната стена. Младата жена се наведе, напрегна всички сили и успя да го обърне по гръб. Опита се да го свести с няколко леки плесници, но безуспешно. Гневно промърмори и го зашлеви с все сила.

Моделиерът изстена, клепачите му потръпнаха и той отвори очи, които бяха кървясали.

— Какво… къде…

— Млъквай! — сряза го Ив, стана, приближи се до него и избута краката му от прага. Плътно затвори врата и го изгледа.

— Ще съобщя правата ти.

— Какви права? — Леонардо изглеждаше зашеметен, но успя да се привдигне и да седне на пода.

— Слушай и не ме прекъсвай. — Изпълни стандартната процедура, сетне вдигна ръка, за да му попречи да проговори. — Разбра ли какви са правата ти?

— Да. — Дизайнерът изнурено разтърка лицето си с длани. — Знам за какво става дума.

— Искаш ли да дадеш показания?

— Вече ти казах, че…

Ив го изгледа сурово и отново вдигна ръка.

— Отговаряй само с „да“ и с „не“.

— Да, да.

— Хайде, ставай. Трябва да запиша показанията ти. — Обърна се към бюрото и си помисли, че би трябвало да го отведе в специалната зала за разпит. Но това можеше да почака. — Ясно ли ти е, че каквото кажеш сега ще бъде записано?

— Да. — Леонардо се изправи, после се тръсна на един стол, който изстена под тежестта му. — Далас…

Тя поклати глава, за да го прекъсне. Включи записващото устройство. Продиктува необходимата информация и отново съобщи на дизайнера правата му.

— Леонардо, разбираш какви са правата и възможностите ти, засега отказваш присъствието на адвокат и си готов да дадеш показания, така ли?

— Искам час по-скоро да свършим с това.

— Да или не?

— Да, да, по дяволите!

— Познаваше ли Пандора?

— Разбира се.

— Имал ли си връзка с нея?

— Да. — Той покри лицето си с длани, но не можеше да прогони страшната картина, която беше видял по телевизията в мига, щом включи новинарската емисия. Най-ужасяващ му се стори черния чувал, в който изнесоха трупа. — Не мога да повярвам, че това се е случило.

— От какъв характер беше връзката ти с жертвата?

„Господи, как бездушно произнася думата «жертва»!“ — каза си Леонардо, отпусна ръце в скута си и се втренчи в Ив.

— Знаеш, че бяхме любовници и че се опитвах да скъсам с нея, тъй като…

Тя го прекъсна:

— Следователно, когато е била убита, вече не сте били в интимни отношения.

— Не, не се бяхме виждали седмици наред. Пандора отсъстваше от планетата, но отношенията ни бяха охладнели още преди тя да замине. После се запознах с Мейвис и целият ми живот се промени. Далас, къде е тя?

— Нямам право да ти съобщя къде се намира госпожица Фрийстоун в момента.

— Само ми кажи, че е добре. — Очите му плувнаха в сълзи.

— Грижат се за нея. — Това беше единственото, което Ив имаше право да каже. — Леонардо, вярно ли е, че Пандора е заплашвала да сложи край на кариерата ти? Че е поискала да продължите връзката си, в противен случай щяла да провали ревюто ти, в което си вложил много време и всичките си средства?

— Нали ти самата присъства на скандала и чу заплахите й? Пет пари не даваше за мен, но не можеше да се примири с мисълта, че аз съм я изоставил, а не тя мен. Постави ми ултиматум да престана да се срещам с Мейвис и отново да се превърна в нейно послушно кученце, иначе щяла да провали ревюто, ако то изобщо се състои.

— Да разбирам ли, че не си искал да прекъснеш срещите си с госпожица Фрийстоун?

— Обичам Мейвис — с достойнство заяви исполинът. — Тя е най-важното нещо в живота ми.

— Но ако не си отстъпил пред условията на Пандора, по всяка вероятност си щял да задлъжнееш жестоко и завинаги да се простиш с кариерата си. Права ли съм?

— Да. Вложих в ревюто всичко, което притежавах. Взех срещу лихва големи суми. Но най-важното е, че вложих в това начинание цялото си сърце и душа.

— И Пандора е имала власт да го провали, нали така?

— О, да! — Той стисна устни. — Дори се обзалагам, че би изпитала огромно удоволствие.

— Повика ли я снощи в ателието си?

— Не. Не исках никога повече да я виждам.

— Знаеш ли в колко часа е дошла в ателието?

— Нямам престава.

— Как е влязла? Ти ли й отключи?

— Не. Всъщност не знам. Вероятно е носела ключа от апартамента ми. Когато се разделихме, и през ум не ми мина да си поискам ключа или да сменя кода.

— Скарахте ли се?

Очите му помътняха, станаха безизразни.

— Не… Не си спомням. Но навярно точно това се е случило.

— Наскоро Пандора е дошла неканена в ателието ти, заплашвала те е и физически е атакувала приятелката ти.

— Да, точно така. — Изпита огромно облекчение, че поне това си спомня съвсем ясно.

— В какво душевно състояние беше Пандора, когато снощи се появи при теб?

— Ами… навярно е била разгневена. Сигурно съм й съобщил, че няма да изоставя Мейвис и тя е побесняла от яд. Далас… — Очите му отново се фокусираха и в тях проблесна отчаяние. — Не си спомням абсолютно нищо. Когато се събудих тази сутрин, видях, че се намирам в жилището на Мейвис. Сещам се, че май използвах кодовия ключ, за да вляза. Преди това обикалях из улиците и надигах бутилка с уиски. По принцип почти не пия, тъй като алкохолът ми причинява временна загуба на паметта. Когато се събудих, видях кръвта.

Протегна ръка да й покаже раната си, която несръчно беше превързал.

— Дланите и дрехите ми бяха окървавени, но кръвта бе засъхнала. Навярно съм се сбил с Пандора и съм причинил смъртта й.

— Къде са дрехите, с които си бил облечен снощи?

— В жилището на Мейвис. Взех душ и се преоблякох. Не исках да се прибере вкъщи и да ме завари в този ужасен вид. Седнах да я чакам, питайки се как да постъпя, после включих телевизора. Чух… видях… И осъзнах какво съм сторил.

— Твърдиш, че не си спомняш снощи да си виждал Пандора, нито да си се карал с нея. Не знаеш дали си я убил.

— Но сигурно съм го сторил. Умряла е в ателието ми.

— Кога излезе от ателието си снощи?

— Не съм сигурен. Вече бях пил и то доста. Бях разтревожен и разгневен.

— Видя ли някого, разговаря ли с някого?

— Купих още една бутилка. Мисля от уличен търговец.

— Среща ли се снощи с госпожица Фрийстоун?

— Не, абсолютно съм сигурен. Ако се бяхме видели, щях да разговарям с нея и целият този ужас нямаше да се случи.

— Ами ако ти кажа, че снощи Мейвис е била в ателието ти?

— Дошла е при мен ли? — Лицето му грейна. — Върнала се е при мен, така ли? Не, невъзможно е. Не бих могъл да го забравя.

— Мейвис присъстваше ли, когато си се нахвърлил върху Пандора? Когато си я убил?

— Не! Не!

— А може би е дошла, след като си умъртвил Пандора? Навярно си се изплашил до смърт, изпаднал си в паника.

Сега в очите му действително се четеше паника.

— Невъзможно е Мейвис да е била в ателието.

— Но беше. Обади ми се от там, след като открила трупа.

— Нима е видяла?… — Той пребледня като платно. — О, господи!

— Някой я ударил по главата и изпаднала в безсъзнание. Ти ли стори това, Леонардо?

— Ударили са я! Ранена ли е? — Гигантът скочи от стола и прекара длани през косата си. — Къде е сега?

— Ти ли я удари?

Леонардо протегна ръце и извика:

— Бих ги отрязал, но за нищо на света не бих причинил зло на Мейвис. За бога, Далас, кажи ми къде е тя? Добре ли е?

— Как уби Пандора?

— А… репортерът обяви, че съм я пребил до смърт. — Той потръпна.

— С какво си я пребил?

— Ами… може би с голи ръце? — Отново ги протегна и Ив забеляза, че по тях няма никакви наранявания и кокалчетата на пръстите му дори не са ожулени. Ръцете му бяха необикновено красиви, сякаш бяха издялани от гладко дърво.

— Пандора беше силна жена, в прекрасна кондиция. Навярно се е съпротивлявала.

— Вероятно с това се обяснява раната на ръката ми.

— Искам полицейският лекар да те прегледа, освен това са ми необходими дрехите, които твърдиш, че си оставил в жилището на Мейвис.

— Ще ме арестуваш ли?

— В момента не мога да те обвиня в нищо. Но ще бъдеш задържан, докато получа резултатите от лабораторните анализи.

Отново го разпита, като настояваше Леонардо да си спомни повече подробности за времето, когато е бил на определено място, по кои улици се е движил, докато е прекосявал града. Ала непрекъснато се сблъскваше със „стената“, която блокираше паметта му. Прекрати разпита с чувство на неудовлетворение, заведе исполина в ареста и се обади в лабораторията.

После помоли за среща с командир Уитни.

Когато влезе в кабинета му, отказа поканата му да седне и застана пред бюрото му. Накратко му съобщи какво е научила от предварителните разпити. Уитни я наблюдаваше със скръстени ръце. Беше опитен полицай и разбираше, че жената срещу него е с изопнати нерви. Когато Ив свърши, той заяви:

— Факт е, че си задържала човек, който признава, че е извършил убийство. И който е имал както мотив, така и възможност да го стори.

— Но същият този човек не си спомня да е виждал жертвата през въпросната нощ, камо ли да я е пребил до смърт.

— Сама знаеш, че често престъпниците прибягват до мнима загуба на паметта, за да докажат невинността си.

— Да, сър. Но все пак не вярвам, че дизайнерът е истинският убиец. Предполагам, че резултатите от тестовете ще докажат твърдението ми, освен това Леонардо изобщо не е склонен към насилие, точно обратното. Бях свидетелка на скандал, по време на който покойната Пандора се нахвърли върху Мейвис. Вместо да се опита да ги разтърве, той се сви в ъгъла и закърши ръце.

— Според собствените му показания в нощта на убийството е пил прекалено много. Понякога алкохолът подтиква хората към насилие.

— Да, сър. — Шефът й имаше право. Ив тайничко изпитваше огромно желание да припише убийството на Леонардо, като вземе показанията му за чиста монета и да си измие ръцете от този случай. Мейвис ще страда, но ще бъде в безопасност, обвиненията ще бъдат снети от нея. — Но Леонардо не е убиецът, когото търсим — безизразно добави тя. — Предлагам да го задържим колкото е възможно по-дълго и да го разпитваме, докато си спомни повече подробности. Но не можем да го обвиним, че е убил Пандора само въз основа на предположенията му, че е извършил престъплението.

— Приемам предложението ти, Далас. Всеки момент очаквам да се обадят от лабораторията. Да се надяваме, че тогава всичко ще се изясни. Сама разбираш, че съществува опасност резултатите да поставят Мейвис Фрийстоун в още по-неизгодно положение.

— Да, сър.

— Известно ми е, че от години сте близки приятелки. Няма да се отрази на служебната ти характеристика, ако откажеш да разследваш този случай. Всъщност би било по-добре за всички, ако го предадеш на друг колега.

— Не, сър. Няма да се откажа. Ако ми наредите да го сторя, ще си взема отпуск и ще се занимавам с разследването. Дори бих подала оставка, решите ли, че това е необходимо.

Уитни допря сключените си длани до челото си.

— Оставката ти няма да бъде приета. Седни, лейтенант. По дяволите, Далас! — избухна той, когато Ив не се подчини. — Седни! Заповядвам ти!

— Слушам, сър.

Командирът въздъхна и се опита да се овладее.

— Наскоро те оскърбих с лични нападки, в които нямаше капчица истина и които бяха напълно несправедливи. Поради това в отношенията ни настъпи срив. Имам чувството, че съм ти неприятен.

— Вие сте най-способният шеф, който съм имала. Знаете, че стриктно ви се подчинявам.

— Вярно е, но вече не сме приятели. — Той кимна, приемайки мълчанието й за съгласие. — Припомни си поведението ми, когато ти разследваше случая, в който бяха замесени мои близки, и ще осъзнаеш, че сега прекрасно разбирам какво преживяваш. Знам какво е да бъдеш раздвоен между обичта към приятелите и служебните задължения, Далас. Тъй като очевидно не желаеш да споделиш чувствата си с мен, съветвам те да излееш душата си пред човек, на когото се доверяваш. Не допускай моята грешка да таиш всичко в сърцето си.

— Мейвис не е убийца. Никакви веществени доказателства не ще ме убедят, че е извършила престъпление. Ще изпълня служебния си дълг, сър, и обещавам, че ще открия истинския убиец.

— Не се съмнявам, че ще изпълниш задълженията, лейтенант, както и че ти очакваш големи неприятности. Но запомни, че имаш подкрепата ми, независимо дали ще се възползваш от нея.

— Благодаря, сър. Имам една молба във връзка с друг случай.

— Кой?

— Убийството на Йохансен.

Този път Уитни тежко въздъхна.

— Истински териер си, Далас. Като захапеш нещо, не го изпускаш.

Ив предпочете да не спори, а продължи:

— Разполагате с рапорта ми за обиска в жилището на Бумър. Все още не е определен точният състав на наркотика, който открихме. Изследвах по частен път формулата. — Извади диск от чантата си и додаде: — Това е нова разновидност на нелегална химическа дрога с изключително силно и дълготрайно въздействие, в сравнение с онази, която в момента се продава от уличните пласьори. При приемане на средно голяма доза въздействието продължава от четири до шест часа. А превишаването на дозата в осемдесет и седем процента от случаите е фатално.

Уитни взе диска и замислено го огледа.

— Спомена, че си изследвала формулата по частен път.

— Точно така. Използвах връзките си. От лабораторията още не са съобщили окончателните данни, но са успели да идентифицират няколко от съставките, както и пропорциите им. Обърнете внимание, че тази дрога може да се окаже златна мина, тъй като с минимално количество от нея се получават невероятни резултати. Хората лесно се пристрастяват към наркотика, който предизвиква усещане за физическа сила и за могъщество, също и еуфория — или по-скоро чувство за изключителен самоконтрол и за власт над себеподобните. Освен това в него се съдържа регенератор на клетките. Изчислих, че ако бъде приеман ежедневно в продължение на пет години, при 96,8 от хората ще доведе до внезапен и пълен срив на нервната система. И до смърт.

— Боже мой! Искаш да кажеш, че това е вид отрова.

— В най-широкия смисъл на думата — да. На производителите положително е известен този факт, което означава, че ще бъдат обвинени не само в търговия с наркотици, но и в предумишлено убийство.

Ив замълча за миг. Знаеше, че командирът трябва добре да осмисли информацията, предчувстваше какви неприятности ще им причинят репортерите, когато рано или късно се доберат до нея.

— Възможно е Бумър да е бил в неведение относно свойствата на наркотика, но все пак е знаел достатъчно, поради което са го очистили. Искам да продължа разследването на този случай и тъй като имам доста странична работа, моля полицай Пийбоди да бъде назначена за моя помощничка, докато открием извършителя.

— Тя няма почти никакъв опит, лейтенант.

— Вярно, но е умна и изключително трудолюбива. Необходима ми е, за да служи за свръзка между мен и лейтенант Касто от отдел „Наркотици“, който също е използвал Бумър като информатор.

— Имаш я. А за разследването на убийството на Пандора се свържи с Фийни. — Той повдигна вежда. — Разбирам, че вече си го сторила. Да си представим, че току-що си получила официална заповед. Предстоят ти неприятни мигове с репортерите.

— Започвам да свиквам с представителите на медиите. Надин Фарст се е върнала от отпуск. Ще й съобщя каквото намеря за добре. Тя, пък и целият екип на Канал 75 са ми длъжници. — Изправи се и добави: — Налага се да се срещна с неколцина души. Ще се обадя на Фийни и ще го помоля да ме придружи.

— Да се надяваме, че ще приключиш с разследването на двата случая преди сватбеното пътешествие и медения месец. — По лицето на младата жена се изписаха толкова противоречиви чувства на неудобство, удоволствие и страх, че той гръмко се разсмя. — Ще го преживееш, Далас. Гарантирам.

— Само дето моделиерът, който шие сватбената ми рокля, е в ареста — иронично промърмори Ив. — Благодаря, шефе.

Уитни я проследи с поглед, докато тя вървеше към вратата. За разлика от него може би не осъзнаваше, че невидимата бариера помежду им е изчезнала.

 

 

— Жената страшно ще се изкефи. — Фийни, който с огромно удоволствие беше предоставил шофирането на Ив, се облегна назад на седалката. Докато пътуваха към Парк авеню, уличното движение не беше особено натоварено. Фийни, който беше роден и израснал в Ню Йорк, отдавна бе свикнал с грохота на земните и на въздушните превозни средства и сякаш не го чуваше.

— Обещаха ми да го поправят. Ах, тези мръсници. Чуваш ли проклетото бръмчене?

Ирландецът се заслуша в звука, идващ от таблото на автомобила.

— Сякаш всеки момент ще ни връхлети рояк пчели-убийци.

— Цели три дни поправяха пустата му кола и накрая положението е по-трагично и от преди! — гневеше се Ив.

— Слушай, Далас. — Фийни сложи ръка на рамото й. — Крайно време е да се примириш с горчивата истина, че колата ти е само за автомобилното гробище. Поискай да ти дадат нова.

— Притрябвала ми е! — Младата жена удари по таблото с опакото на ръката си. — Искам си тази, но без звуковите ефекти. — Спря на светофара и нетърпеливо забарабани с пръсти по волана. Очевидно контролните прибори бяха повредени, следователно не можеше да превключи на автоматично шофиране. — По дяволите, къде се намира Сентрал Парк Саут 582? — От таблото отново се разнесе бръмчене и тя пак го удари с длан. — Попитах къде, по дяволите, е Сентрал Парк Саут 582?

— Бъди по-мила — предложи ирландецът. — Компютър, моля покажи на дисплея картата и открий Сентрал Парк Саут 582.

Ив изръмжа, когато на монитора се появи холограмно изображение, където маршрутът им беше очертан с контрастен цвят.

— Нямам навик да се подмазвам на уредите си.

— Може би затова все се повреждат. Та както ти казвах — продължи той, преди Ив да успее да му отвърне с подобна язвителна забележка, — жената страшно ще се изкефи. Луда е по Джъстин Йънг. Спомням си го как играеше ролята на голям любовник в „Пада нощ“.

— Това май беше сапунена опера. — Ив го погледна изпод око. — Нима гледаш тези глупости?

— Разбира се, както правят мнозина. Сапунените опери ме отморяват. Ама жената е направо луда по този Джъстин. Не минава седмица без благоверната да си пусне негов филм. Признавам, че е добър актьор. Ами Джери Фицджералд… — Той замечтано се усмихна.

— Спести ми възторжените си излияния, приятел.

— Ще ти кажа, че тая мацка има страхотно тяло. Не е като другите манекенки, дето са само кожа и кости. — Той примляска като човек, на когото са поднесли огромна порция сладолед. — Знаеш ли какво ми прави най-голямо удоволствие, когато работя с теб?

— Може би благият ми характер и чувството ми за хумор.

— О, да! — Той забели очи. — Всъщност съм адски горд като се прибера вкъщи и съобщя на жената кого съм разпитвал през деня. Ту мултимилионер, ту сенатор, да не говорим за италианските аристократи и филмовите звезди. Да ти кажа честно, много й се издигнах в очите.

— Радвам се, че с нещичко съм ти била полезна. — Ив успя да паркира очуканата си полицейска кола между един мини ролс-ройс и мерцедес, изработен по поръчка. — Моля да не издаваш страхопочитанието си, докато разпитваме актьора.

— Аз съм преди всичко професионалист, Далас — заяви ирландецът и усмихнато слезе от колата. — Погледни каква сграда. Не си ли мечтаеш да притежаваш апартамент в нея? — После се изсмя и извърна поглед от фасадата, облицована с изкуствен мрамор. — О, все забравям. След като живееш в палата на Рурк, подобни сгради едва ли ще ти направят впечатление.

— Дръж си езика зад зъбите, Фийни!

— Хайде, малката, не се стягай. — Той я прегърна през раменете, докато вървяха към разкошната постройка. — Не бива да се срамуваш, че си влюбена в най-богатия човек на света.

— Не се срамувам, но избягвам да размишлявам по въпроса.

Сградата беше толкова изискана, че се охраняваше едновременно от портиер и от електронна система. Ив и Фийни показаха значките си и бяха поканени да влязат във фоайе, облицовано с мрамор и със златни орнаменти и украсено с красиви папрати и екзотични цветя в огромни саксии от китайски порцелан.

— Еснафска показност — промърмори младата жена.

— Забелязвам, че си станала много изискана — отбеляза Фийни и побърза да се отдалечи. Застана пред вътрешния монитор на охраната и изрече: — Лейтенант Далас и капитан Фийни на посещение при Джъстин Йънг.

— Един момент, моля. — Компютърът изчака, докато самоличността им бъде потвърдена, после добави с мелодичен глас: — Благодаря. Господин Йънг ви очаква. Моля вземете третия асансьор и съобщете при кого отивате. Желая ви приятен ден.