Включено в книгата
Оригинално заглавие
An Independent Wife, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 166 гласа)

ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Десет дни се изнизаха бавно, изцедени от съществуване. Като сьомгата, която се връща на мястото, където се е родила, за да хвърли хайвера си и да умре, Сали също се върна в родното си място, в малкото градче, в което бе израснала, бе срещнала Рай и се бе омъжила за него. Къщата на родителите й бе празна и запусната, много от съседите й бяха починали или заминали, не познаваше никое от децата, които играеха сега по тихите улици. Ала това въпреки всичко бе неин дом и тя се нанесе в малката къща, подреди я и я обзаведе с минималното количество мебели, които й бяха нужни. После зачака времето да направи магията на излекуването.

Отначало бе неестествено спокойна, вцепенена от чувството за предателство и загуба. Тъкмо бе свикнала да живее с него, и отново бе сама. Самотните нощи я притискаха като невидим товар. Не се опитваше да мисли за това, нямаше нужда да се побърква с всичките „само ако“ или „а можеше да“. Трябваше просто да го приеме, както ако той бе умрял.

В определен смисъл точно това се бе случило. Тя бе изгубила съпруга си също толкова безвъзвратно, сякаш бе умрял. Бе също толкова сама, също толкова празна. Рай сега бе в Европа, на половин свят оттук, но все едно че бе на друга планета.

После осъзна, че не бе нито сама, нито празна. Един ден бебето се размърда и Сали дълго стоя, притиснала ръце към нежното пърхане, преизпълнена с чувство на страхопочитание, че в тялото й расте живо същество. Детето на Рай, част от него. Можеше и никога вече да не види лицето му, ала той винаги щеше да е близо до нея. Тази мисъл бе едновременно болезнена и успокояваща, заплаха и обещание.

Изведнъж излезе от вцепенението. Една сутрин се събуди в тъмните тихи часове преди разсъмване и цялото тяло я болеше от загубата. За пръв път заплака, заровила глава във възглавницата, и започна непрекъснато да мисли за това, като се мъчеше да разбере как и защо. Нейна ли бе вината? Имаше ли нещо в нея, което караше Рай да я мачка, да изгубва интерес, след като я бе уловил в мрежата си? Или причината бе в характера му, както го бе обвинила Корал, в неспособността му да бъде верен на една жена?

Но това означаваше определена слабост на характера, а такова нещо не можеше да се каже за него. Той можеше да бъде наречен арогантен, избухлив, инат, ала по никакъв начин слаб. Можеше освен това да се закълне в професионалната му почтеност, а мислеше, че човек не може да е почтен само в едно, почтеността се проявяваше във всеки аспект на поведението му.

Как тогава можеше да обясни неверността му? Не можеше и този въпрос я разкъсваше. Насилваше се да яде само заради бебето, но въпреки това слабееше и беше бледа. Понякога се будеше посред нощ и откриваше, че възглавницата й бе мокра, и толкова й се искаше Рай да е до нея, че не можеше да заспи отново. В такива моменти се чудеше защо бе избягала като глупачка и бе очистила терена за Корал. Защо не бе останала? Защо не се беше борила за него? Бе я наранил, бе й изневерил, ала тя въпреки това го обичаше и със сигурност нямаше да я боли повече, ако бе останала с него. Тогава поне щеше да има утехата на присъствието му, щяха да споделят чудото на растящото дете, което тя носеше. През тъмните часове преди изгрева понякога решаваше да си събере нещата и още на сутринта да замине при него в Европа. Но когато идваше сутринта, Сали си спомняше за Корал и за детето, което тя носеше. Рай можеше да не я иска при себе си. Може би Корал бе с него. И без това бе по-бляскава, по-подходяща за живот под прожекторите с Рай.

Не бе в природата й да е нерешителна, ала за втори път през живота си бе объркана, и двата пъти заради Рай. Първия път след време намери опора под краката си и цел, която да преследва, но в момента бе неспособна да планира нещо по-сложно от най-насъщните нужди на съществуването си. Ядеше, къпеше се, спеше, правеше това, което трябваше да се прави. Бе чела достатъчно, за да знае, че летаргията й отчасти се дължеше на бременността, ала това не бе достатъчно извинение за пълната й липса на интерес към всичко освен следващия момент.

Късната есен отмина и наближи зимата. Сали се сети, че идва Коледа. Така се бе случило, че бе прекарала сама всички Коледи след смъртта на родителите си, и тази нямаше да е по-различна. Но догодина, обеща си тя, докато гледаше ярко украсената елха пред супермаркета, щеше да има истинска Коледа. Детето щеше да е на около девет месеца, любопитно към всичко в света. Сали щеше да направи елха, да натрупа под нея подаръци и детето щеше да е във възторг.

Това бе доста смътен план, ала все пак първият план, който бе правила, откак напусна Рай. Заради детето трябваше да се измъкне от депресията си. Имаше написана книга и трябваше да се свърже с литературния си агент, за да разбере какво става с издаването, а може би и да започне работа върху друга книга. Трябваше да има някакви средства, за да се грижи за детето, иначе знаеше, че Рай ще поиска родителските права. По никакъв начин не можеше да допусне това да се случи! Той имаше и друго дете, а тя имаше само това и никога не би се разделила с него.

Две седмици преди Коледа най-накрая взе твърдо решение и се обади в бюрото на Барбара Хоупуел с предишния си бодър глас. Когато я свързаха с Барбара, Сали се представи и преди Барбара да бе успяла да каже нещо, попита дали има някакъв напредък по намирането на издател.

— Госпожо Бейнс! — възкликна Барбара. — Къде сте? Господин Бейнс направо полудява, опитва се да довърши снимките в Европа и в същото време лети насам всеки свободен момент, за да се мъчи да ви намери. В града ли сте?

— Не — отговори Сали. Не искаше да слуша за Рай и колко се мъчи да я намери. Колкото и да бе странно, бе сигурна, че той ще направи усилия да я открие, дори и само заради детето, което тя носеше. — И няма значение къде съм. Искам само да поговорим за книгата, ако нямате нищо против. Намерен ли е издател?

— Но… — После Барбара се отказа и продължи рязко: — Да, имаме издател, който е изключително заинтригуван. Наистина трябва да се срещнем, госпожо Бейнс, за да уточним подробностите по договора. Можем ли да уговорим среща?

— Не искам да се връщам в Ню Йорк — каза Сали и при тази мисъл сърцето й се сви.

— Тогава аз с удоволствие ще се срещна с вас, където кажете. Просто определете времето и мястото.

Сали се поколеба. Не искаше да издава скривалището си, ала също толкова не искаше и да го напуска, за да се среща където и да било другаде. После бързо пресметна датите и изчисли, че Рай още един месец ще снима в Европа. Барбара бе казала, че той се връща винаги, когато може, но тя знаеше графика му и той бе много напрегнат. Най-вероятно нямаше да може да се върне на момента, дори ако Барбара случайно поддържаше връзка с него и издадеше, че бе говорила с нея.

— Добре — съгласи се тя неохотно и даде адреса. Уговориха се в четвъртък Барбара да дойде в къщата.

Това бе само след два дни и Сали бе още по-сигурна, че Рай нямаше да намери скривалището й. Когато се срещнеше с Барбара в четвъртък, щеше да я накара да обещае да не казва на Рай. Не искаше да говори за това по телефона, защото знаеше, че в бюрото всеки би могъл да ги слуша по дуплекса.

Тази нощ не можа да спи, бе прекалено нервна, че може да бе направила грешка, като бе издала къде е. Кой знае защо, имаше чувството, че Рай, както винаги, бе една крачка пред нея. Докато лежеше в леглото си и не можеше да заспи, си представяше всички видове „ако“. Ами ако Рай и в момента бе в Ню Йорк? Ами ако Рай дори бе бил в бюрото на Барбара и сега вече пътуваше към нея? Ами ако сутринта се събудеше и го намереше пред прага си? Какво щеше да му каже? Какво имаше за казване?

Стисна очи и се помъчи да се освободи от тъмното слабо лице на Рай, което внезапно изплува пред нея, и изпод клепачите й потекоха сълзи. Прониза я остра болка и тя се обърна на една страна, прегърна възглавницата и зарови лице в нея, за да заглуши риданията.

— Обичам го — простена на глас. Това не се бе променило и всеки ден далеч от него бе цяла вечност.

Изведнъж, неутешима в самотата си, Сали си призна, че иска да се върне при него. Искаше силата му, физическото му присъствие, дори ако не можеше да има любовта му. Искаше той да я държи за ръката, докато тя раждаше тяхното дете, и искаше да има още деца. Помисли за Корал и че нейното дете я разкъсва, ала постепенно осъзна, че любовта й към Рай бе по-силна от гнева й. Трябваше да го приеме такъв, какъвто беше, ако искаше да живее с него.

По някое време малко преди изгрев слънце задряма и се събуди само няколко часа по-късно от неспирния мрачен звук на студен проливен дъжд. Небето бе сиво, улиците вкочанени и безрадостни. Снегът още не бе дошъл, за да придаде на всичко вид на зимна приказка, но листата на дърветата бяха опадали и голите клони се удряха един в друг като кости на скелет. Нямаше за какво да става, ала Сали стана и успя да се заеме със скицирането на плана за нова книга. Тази щеше да е по-трудна, тя знаеше, защото първата бе донякъде плод на нейния собствен опит. Новата трябваше да е изцяло творение на въображението й.

Следобед дъждът спря, но бе захладняло и когато пусна телевизора, Сали научи, че вечерта се очакваше отново да завали, после дъждът да премине в суграшица и до сутринта вече да вали сняг. Тя направи муцунка на синоптика на екрана. Лошите пътни условия можеха да попречат на Барбара да дойде на срещата и щеше да е ужасно разочарована. Интересът й към света около нея се връщаше и Сали искаше да се заеме с изкарването на хляба си.

След като един час крачи напред-назад, я обзе скука и започна да чувства, че се задушава в малката къща. Навън бе студено и влажно, ала й се струваше, че една бърза разходка можеше да проясни съзнанието й и може би да я отпусне дотолкова, че да заспи тази нощ. Не само това, каза си тя, а и докторът й бе препоръчал леки физически упражнения всеки ден. Ходенето бе точно това, което й трябваше.

Облече се топло — обу си ботуши до коленете и прибра косата си под тъмна кожена шапка, която покриваше ушите й. Закопча дебелото си палто, уви един шал около врата си и излезе бодро навън. Отначало потрепери от студа, но постепенно движението я стопли и й стана приятно, че улиците бяха само нейни. Бе почти залез, а заради мрачното небе беше още по-тъмно. Единственият звук, освен скърцането на ботушите й, бе водата, капеща от дърветата по тротоара и улицата, и Сали отново потрепери, ала този път не от студ. Защо обикаляше като идиот, когато можеше да е на топло и сухо в къщата си? И защо бягаше от Рай, когато всичко, което искаше, бе да се върне в прегръдките му?

Глупаво, каза си тя и се запъти към къщи. И отгоре на всичкото безгръбначно! Щеше да е най-голямата глупачка на света, ако оставеше терена чист за Корал. Когато времето се прояснеше и можеше безопасно да замине за Европа, щеше да тръгне с първия самолет, и ако завареше Корал с Рай, щеше да оскубе страхотната й руса коса. И на Рай нямаше да му се размине, обеща си Сали и в очите й заблестяха войнствени пламъчета. Имаше много неща да му казва, но имаше намерение да си го задържи. В края на краищата, не я ли бяха научили последните седем години, че той бе единственият мъж за нея?

Тръгна по-бързо, зави зад ъгъла и видя къщата. Бе толкова увлечена в плановете си, че отначало не забеляза спрялото отпред такси. Погледът й се привлече към колата едва когато един висок мъж, който се движеше с гъвкавостта на пантера, се наведе да плати на шофьора. Въпреки капещите дървета, гордата му глава не бе покрита с нищо и тъмната му коса се развяваше. Тя замръзна и дъхът й спря в гърдите. Таксито потегли с проблясване на червени габарити, а мъжът остави малката си пътна чанта на мократа алея и се загледа като хипнотизиран в къщата. Не светеше нищо и къщата изглеждаше празна, освен пердетата, които покриваха прозорците. Какво ли мислеше, зачуди се Сали с внезапно пронизала я болка. Че, в края на краищата, е празна?

— Рай — прошепна тя и тръгна отново. Звукът от ботушите й привлече вниманието му и той обърна бързо глава, като диво животно, усетило опасност. За момент замръзна, после решително се запъти към нея. Съвсем в негов стил, помисли Сали, и се помъчи да скрие усмивката си. Този човек нямаше никакви колебания. Бе самоуверен дори когато не бе прав.

Ала когато се приближи, когато спря на три крачки от нея, тя прехапа устни, за да не заплаче от болка. Слабото му лице носеше белезите на страдание, под стоманеносивите му очи тъмнееха сенки, имаше остри бразди, които по-рано ги нямаше. Бе уморен, разбира се, и изтощението засилваше мрачния му вид. Бе отслабнал и кожата бе опъната върху високите му скули.

Той пъхна ръце дълбоко в джобовете на сакото си и плъзна поглед по дребното й нежно лице, по закръгленото й тяло под палтото. Тя потрепери от желанието да се хвърли в ръцете му, но Рай не ги бе разтворил и Сали изведнъж се изплаши, че можеше да не я иска. Защо тогава бе дошъл?

— Излъгала те е — прошепна почти беззвучно той. Гласът му бе още по-дрезгав от преди и устните му едва се движеха, сякаш с усилие произнесе следващите думи: — Умирам без теб, Сали. Моля те, върни се при мен.

Във вените й запулсира невероятна радост, тя за момент затвори очи и се опита да се овладее. Когато ти отвори, Рай още я гледаше с отчаяна молба, стиснал устни в очакване на най-лошото.

— Имах това намерение — каза Сали с треперещ от радост глас. — Току-що реших, че щом времето се проясни, ще взема първия самолет за Европа.

Тялото му видимо потръпна, после той измъкна ръце от джобовете си и посегна към нея в момента, в който тя пристъпи напред. Ръцете му я обгърнаха в силна мокра прегръдка, а Сали обви ръце около врата му и отчаяно се притисна към него. Щастливи сълзи се затъркаляха по лицето й. Рай улови устните й със своите в дълбока целувка, която уверяваше и двамата, че отново са заедно. После я грабна на ръце и я завъртя в бавен кръг, докато продължаваха да се целуват.

По едно време започна отново да вали проливно. Когато тя вдигна очи към небето, вече и двамата бяха мокри до кости.

— Колко сме глупави! — засмя се Сали. — Защо не влезем вътре, вместо да стоим на дъжда?

— А на теб не ти трябва да настиваш! — Той я пусна да стъпи и се наведе да вземе пътната си чанта. — Да влезем да се изсушим, после може да поговорим.

Рай настоя тя да си вземе един горещ душ, докато той се преоблече, и когато излезе от банята, Сали видя, че бе направил кафе. Двете димящи чаши вече чакаха на масата.

— Колко хубаво! — въздъхна тя, отпи блажено и горещата течност я достопли.

Рай се отпусна на един стол до масата и разтърка с ръка врата си.

— Трябва ми да ме държи буден — каза уморено.

Сали го погледна, видя изтощението, изписано на лицето му, и сърцето й се сви от болка.

— Съжалявам — прошепна тя.

Той махна с ръка и между тях увисна мълчание. Сякаш се страхуваха да започнат, страхуваха се да кажат нещо лично, и Сали се вторачи в чашата си.

— Крис замина — обади се внезапно Рай, без да я поглежда.

Тя рязко вдигна глава.

— Замина ли?

— Напусна. Дауни ми каза… По дяволите, не знам преди колко време. Всичко ми е в мъгла. Обаче е напуснал и е казал, че се мести в друг град.

За момент Сали се надяваше, че Крис и неговата Ейми са се събрали, че той е напуснал работа, за да създаде семейство, ала знаеше, че това просто не може да се бе случило с Крис. Прободе я болка при мисълта колко близо бе била до възможността да изгуби Рай и бързо отпи още една глътка кафе.

— Предполагам, че Барбара ти се е обадила — каза тя.

— Моментално — призна Рай. — Много съм й задължен за тази услуга. Напълно обърках снимачния график, за да взема първия самолет за Ню Йорк. И без това ме мислят за луд, както летя напред-назад през океана винаги когато спрем за малко. Побърквах се — сподели той мрачно. — Да не знам къде си, дали си добре, да знам, че вярваш на това, което ти е наговорила онази злобна уличница.

— Госпожа Хърман каза ли ти какво каза тя? — попита Сали. Искаше да разбере дали разказът е бил предаден точно. В нея се надигаше дива надежда. Рай бе казал, че Корал е излъгала, и определено не се държеше като виновен.

— Дума по дума, обляна в сълзи. — Той изведнъж се пресегна и здраво стисна ръката й. — Излъгала те е — повтори напрегнато. — Ако някога си вярвала на нещо, повярвай в това. Корал може и да е бременна, но се кълна, че бащата не съм аз. Никога не съм правил любов с нея, макар че тя много се опитваше да започне връзка с мен.

Сали бе потресена. В гласа му звънеше неоспорима искреност, ала все пак тя попита недоверчиво:

— Никога?!

Скулите му пламнаха.

— Точно така. Мисля, че бях предизвикателство за нейното самочувствие. Тя просто не можеше да повярва, че нямам желание да спя с нея, дори когато й казах, че съм женен и че никога никоя жена не ме е привличала както съпругата ми — отговори Рай и я погледна напрегнато. Сали се изчерви и той стисна по-здраво ръката й. — Мисля, че заради това те мразеше — продължи, без да откъсна очи от нея. — Отхвърлих я заради теб и тя опита всичко, за да ни раздели, да те нарани. Може и да не е планирала да прави това, което направи, но ти си й дала повод със съмненията си. Ако е наистина бременна, вероятно иска аз да й дам пари за аборт. Бременността е смърт за една манекенка, а не мога да си представя Корал като любяща майка.

Сали ахна.

— Рай, би ли го направил?

— Не. И ми идваше да я убия, когато госпожа Хърман ми разказа всичко.

— Но… Корал със сигурност си има пари…

— Не вярвай, че има. Тя прекалено много обича хай-лайфа, за да спести нещо, и много губи в Атлантик Сити и Лас Вегас. Не е добър комарджия.

— Но защо си ходил с нея, след като не те е интересувала? — настоя Сали. Това бе най-слабата точка в историята на Рай. Той и Корал непрекъснато се движеха заедно, а тя не бе такава глупачка, та да вярва, че нещата не са стигнали по-далеч от държане за ръка.

— Защото я харесвах — отсече Рай. — Не ми искай доказателства за вярност, Сали, защото нямам. Мога само да ти кажа, че Корал не беше моя любовница, дори преди да те намеря отново.

— Да го приема на вяра?

— Точно така — отговори той твърдо. — Както и аз трябва да приема на вяра, че не си имала други мъже. Ти също нямаш доказателства.

Тя се загледа в покривката на масата и със свободната си ръка обрисува една шарка.

— Никога не съм се интересувала от други мъже — призна неохотно. Не й бе приятно да му признае тази тайна. — Дори не съм си правила труда да ходя по срещи.

— А за осем години ти беше единствената жена, която исках да видя — каза Рай напрегнато, пусна ръката й, изправи се и закрачи неспокойно из малката кухня. — Чувствах се като идиот. Не можех да разбера как такова плашливо зайче като теб ми е влязло под кожата. С никоя друга жена не бих изтърпял и една сцена заради работата ми, но продължавах да се връщам при теб, надявайки се да си пораснала и да си разбрала, че аз имам нужда от това. Ти каза, че опасността ти е влязла в кръвта, и аз бях точно такъв. Пристрастен към опасностите… Никога не съм имал намерение да те оставя завинаги. Просто исках да ти дам един урок. Исках да ме помолиш да се върна. Ала ти не ме помоли, просто продължи, сякаш изобщо нямаше нужда от мен. Дори ми връщаше чековете за издръжката. Зарових се в работа. Заклех се, че и аз ще те забравя и понякога почти успявах. Приятно ми беше в компанията на други жени, но когато нещата започваха да се задълбочават… Просто не можех. Това ме вбесяваше, ала си спомнях как беше между нас и не можех да се задоволя с нещо по-малко. — Сали се втренчи в него потресено и той я погледна, сякаш бе сторила нещо лошо. — Направих много пари — продължи със сдържана ярост. — Много пари. Купих ценни книжа, те скочиха и изведнъж се оказах богат. Вече нямаше нужда да се излагам на опасност, за да напиша репортаж, а и възможността да ме застрелят бе изгубила каквото и перверзно удоволствие да ми бе доставяла. Исках да си лягам всяка вечер в едно и също легло и накрая си признах, че ако в това легло щеше да има жена, това трябваше да си ти. Купих списанието и започнах да те търся, но ти бе заминала оттук преди години и никой нямаше представа къде си.

— Опитвал си се да ме намериш? — попита тя и очите й се разшириха от изненада. Значи Рай не я беше просто забравил през всичките тези години! — А сега? Опитваше ли се да ме намериш и сега?

— Май ми е станало навик да се опитвам да те намеря — опита се той да се пошегува, ала лицето му бе прекалено напрегнато, за да изрази какъвто и да било хумор. — И през ум не ми мина да те търся тук. Проверявах по вестниците във всички големи градове, защото си мислех, че ще търсиш работа като репортер. Толкова често ми казваше, че ти е скучно без работа, и мислех, че веднага ще започнеш отново да работиш.

— Мислех, че ще ми е скучно — призна Сали. — Но не беше. Имах книгата, върху която работех, ала най-вече ти беше до мен.

Лицето му светна от любопитство.

— Ти доста се бори за това — ухили се Рай като вълк.

— Нямах избор. Фактът, че работех в твоето списание, ти даваше всички козове.

— Никак дори. Мярнах една дълга плитка, която се развяваше над едно стегнато задниче, и сякаш някой ме изрита в корема. Пожелах те още преди да съм видял лицето ти. Помислих си, че е злобна шега на съдбата да намеря жена, която да пожелая точно когато съм започнал да търся жена си, ала след няколко погледа към теб бях твърдо решен да те имам. После налетях на теб в коридора и те познах. Нежната малка фея с умопомрачителната плитка беше собствената ми съпруга, променена почти до неузнаваемост, освен големите сини очи. А ти ясно ми показа, че изобщо не се интересуваш от мен. Бях прекарал осем години с усещането за теб, запечатано във всичките ми сетива, а теб не те интересуваше!

— Разбира се, че ме интересуваше! — прекъсна го тя и се изправи да застане срещу него. Трепереше от напрежение, но не можеше да го остави да мисли, че не бе означавал нищо за нея. — Ала не исках да ти позволя отново да ме нараниш. Едва не ме уби, когато си тръгна първия път, и не мислех, че ще го преживея още веднъж. Опитвах се да се предпазя от теб. Дори си внуших, че напълно съм те преодоляла. Но не се получи — завърши тихо, навела поглед към пода.

Той пое дълбоко въздух.

— Приличаме си. И двамата сме като независими и настръхнали диви животни, опитваме се да се предпазим на всяка цена и ще ни бъде трудно да се променим. Обаче аз наистина съм се променил, Сали. Пораснал съм. Имам нужда от теб повече, отколкото от вълнения. Това е трудно да се каже, трудно е съзнателно да се оставиш открит за болка. Любовта прави човек уязвим и е нужно много доверие, за да признаеш, че обичаш някого. Защо иначе хората толкова се мъчат да скрият любовта си, когато знаят, че не е споделена? Обичам те. Можеш да ме разкъсаш на парчета или можеш да ме издигнеш толкова високо, че да се изгубя. Доверието трябва да започне някъде, Сара, и аз съм готов да направя първата крачка. Обичам те.

Това, че я нарече Сара, помете всичките дълги години на самота и болка и тя вдигна пребледнялото си, обляно в сълзи лице.

— И аз те обичам — каза тихо, като молитва. — Винаги съм те обичала. Избягах, защото бях наранена. Бях несигурна и не усещах, че ти ме обичаш, а Корал разкъса сърцето ми с гнусните си инсинуации. Ала днес реших, че те обичам прекалено много, за да те оставя да си отидеш, да те оставя на нея без бой. Щях да тръгна след теб, Рай Бейнс, и да те накарам да повярваш.

— Хей! — отвърна той също толкова тихо и разтвори ръце. — Давай. Накарай ме да повярвам, любов моя.

Сали се хвърли в прегръдките му и усети как ръцете му се затварят здраво около нея. Не можеше да спре сълзите, които мокреха врата му, и Рай се опитваше да я успокои, като нежно целуваше мокрите й бузи и очи.

Бяха живели прекалено дълго разделени. Целувките му станаха гладни и ръцете му започнаха да обхождат леко наедрялото й тяло. В нея пламна желание и тя извика беззвучно. Той я вдигна на ръце и я отнесе в спалнята, същата спалня, където я бе занесъл преди осем години като невинна младоженка и я бе посветил в опияняващата чувственост на своите ласки. И сега бе същото като тогава. Рай бе едновременно нежен и страстен, а Сали му отговаряше без никаква сдържаност. Когато огънят на желанието им най-после бе уталожен, тя остана да лежи замаяна между изпомачканите чаршафи. Тъмната му рошава глава бе сгушена в мекото й рамо, а устните му сънливо докосваха извивката на гърдите й. Тънките му пръсти галеха леката издутина, където бе тяхното дете.

— Биваше ли? — прошепна той в кожата й. — Не е ли опасно да правим любов?

— Не — увери го Сали и вплете пръсти в гъстата коса, която се къдреше на врата му. Не можеше да се насити да го докосва и бе щастлива, че Рай тежи върху нея, изтощен от пътуването и от ласките.

Той бе вече полузаспал, но измърмори:

— Не искам да те затварям в клетка. Просто искам да долиташ обратно при мен всяка вечер.

— Любовта не ме затваря в клетка — отговори тя и целуна челото му, единственото, до което можеше да стигне. И наистина бе така. Сали бе изненадана. Къде бяха отишли всичките страхове за нейната независимост? После разбра, че това, от което всъщност се бе страхувала, бе, че можеше отново да бъде наранена. Любовта на Рай щеше да й даде трамплин, от който да се изстреля до недостигани досега висини. Бе свободна както никога преди, свободна, защото имаше сигурност. Той не я задържаше, той прибавяше силата си към нейната.

— Ти имаш талант — прошепна Рай. — Истински талант. Използвай го, любов моя. Ще ти помагам с всичко, с което мога. Отново се влюбих в теб, когато те намерих, ти също си пораснала и си се превърнала в жена, която ме подлудява, когато си наблизо, и ме кара да умирам, когато сме разделени.

Сали се усмихна в тъмното. Изглежда, все пак си бе струвало да ходи на всичките онези курсове преди толкова години.

Той заспа на рамото й и тя също заспа, доволна и сигурна в любовта му. За пръв път усещаше, че нуждата им един от друг бе нещо постоянно. Винаги бе чувствала връзката, която я задържаше при него, ала досега не знаеше, че Рай бе също толкова обвързан с нея. Затова не се бяха развели, затова той дори не се бе опитал да получи развод. Мястото им бе един до друг и винаги щеше да бъде.

Край
Читателите на „Независима съпруга“ са прочели и: