Включено в книгата
Оригинално заглавие
An Independent Wife, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 166 гласа)

СЕДМА ГЛАВА

Сали се събуди бавно. Бе й толкова приятно и бе толкова доволна, че не искаше лесно да пусне съня да си отиде. Имаше чувството, че няма кости, че е безтегловна, сякаш плуваше. Тялото й се движеше нагоре-надолу в нежен ритъм, а под главата й един равномерен успокояващ барабан биеше в такт със сърцето й. Чувстваше се толкова прекрасно, толкова в безопасност…

Острият звън на телефона грубо се вряза в еуфоричното й съзнание и тя измърмори възмутено. После леглото й се размърда под нея и Сали се вкопчи н него, ала откри, че вместо чаршафи под пръстите й има твърда топла плът. Отвори рязко очи и вдигна глава в момента, в който Рай протегна дългата си мускулеста ръка и вдигна слушалката на телефона на нощното шкафче.

— Ало — измърмори той сънено. Гласът му бе още по-дрезгав, отколкото когато бе напълно буден. Слуша няколко секунди, каза: — Благодаря — и остави слушалката, после с въздишка затвори отново очи.

Страните й пламнаха и тя припряно се опита да се отскубне от него и да придърпа завивките да прикрият голото й тяло. Но ръцете му се обвиха по-здраво около нея и я задържаха на мястото й върху гърдите му. Очите му, обрамчени с гъсти черни мигли, се отвориха и Рай със задоволство се вгледа в пламтящата й разрошена утринна красота.

— Стой тук — заповяда дрезгаво. Ръката му се плъзна по гладката й кожа и той прошепна в ухото й: — Сякаш имам на гърдите си коте. Ти почти не тежиш.

Сали неволно потрепери от удоволствието от топлия му дъх в ухото й, ала се опита да се освободи с думите:

— Рай, искам да се облека…

— Не още, бебчо — изтананика Рай и отметна дългата й коса, за да притисне устни към топлата вдлъбнатина зад ухото й. — Още е рано, а ние нямаме да правим нищо по-важно, отколкото отново да свикнем един с друг. Ти си моя жена и ми харесва да те чувствам в прегръдките си.

— Жена, с която си се разделил — настоя тя и се опита да отдръпне глава от настойчивите му устни, но се оказа, че просто бе отметнала назад глава, за да му даде по-добър достъп до шията си. Когато той намери пулса й и жадно го засмука, сякаш искаше да изпие жизнените й сокове, сърцето й забумтя.

— Снощи не бяхме разделени.

— Снощи… — Гласът й изневери и едва след минута Сали успя да продължи: — Снощи беше резултат от спомени, от старо привличане, нищо повече. Да го отдадем на доброто старо време и да забравим за това, а?

Рай се бе отпуснал върху възглавниците, ала я държеше притисната към себе си. За нейна изненада думите й сякаш не го ядосаха, защото й се усмихна лениво:

— Нямам нищо против да отстъпя сега. Снощи спечелих войната.

Тя едва не трепна от болка при мисълта, че пак се бе предала, защото знаеше, че не може да бъде щастлива с него. Отпусна за момент глава на рамото му и си позволи да се отдаде на удоволствието от близостта му. Той я галеше по гърба и раменете, играеше си с косите й и ги отмяташе на една страна, за да падат върху гърдите му. Докосването му, както винаги, я оставяше без сили и докато още можеше да разсъждава, вдигна глава от рамото му и го погледна сериозно.

— Въпреки това няма да се получи — прошепна Сали. — Ние и двамата сме се променили, а сега има и други съображения. Корал е влюбена в теб, Рай. Не можеш просто да й обърнеш гръб… Или имаше намерение да си я държиш?

— Като котка си — отбеляза той лениво и ласките му станаха по-интимни. — Винаги дращиш и съскаш. Но аз имам дебела кожа и нямам нищо против да си малко темпераментна. Не се безпокой за Корал. Какво знаеш за нея, между другото?

— Тя дойде в моя апартамент — сподели Сали, — за да ме предупреди, че нямаш сериозни намерения към мен, че винаги се връщаш при нея. — Опита се да се измъкне от дръзките му пръсти и откри, че търкането на кожата й в неговата спира дъха й от копнеж.

Рай изруга през зъби.

— Жените — изръмжа той — са най-злите създания на света. Не й вярвай, бебчо, Корал няма нищо общо с мен. Аз правя каквото си искам с когото си искам… А точно сега искам жена си.

— Не е толкова лесно — настоя тя. — Моля те, Рай, пусни ме. Не мога да те накарам да разбереш, когато ме държиш така…

— Тогава ще продължавам да те държа — прекъсна я той. — Основното е, че ти си моя и ще си останеш моя. Не мога да те пусна и се надявам, че не си влюбена в онзи твой фотограф, защото иначе мисля, че ще го убия!

Сали пребледняла се вгледа във внезапно присвитите му очи и стиснатите зъби. Рай реагираше на чисто първично ниво при мисълта, че друг мъж я докосва, и тя изведнъж разбра колко глупаво бе било да му позволи да мисли, че има връзка с Крис. Това не само бе предизвикателство към мъжкото чувство за превъзходство на Рай, а и не бе честно към Крис да го използва като щит. Рай бе опасен, той можеше да нарани Крис и вината щеше да бъде нейна.

От друга страна изобщо не искаше да позволи всичко да е на неговото, особено след снощи. Тогава Рай определено бе направил каквото искаше и освен един слаб протест, Сали дори не се бе опитала да го отблъсне. Дори и този самотен опит едва ли се броеше, защото тя не се бе помъчила да се бори с него, само бе казала едно „не“ и той, разбира се, не му бе обърнал внимание.

Не й се искаше и да му разкаже всичко за Крис. Спокойните, лениви маниери на Крис бяха съчетани с такава вътрешна сдържаност, че тя бе изненадана, че й се бе доверил и нямаше намерение да го предаде само за да погъделичка самочувствието на Рай.

Още не бе казала нищо, ала изведнъж търпението на Рай се взриви. Ръцете му здраво се свиха около нея, той се претърколи и я притисна под себе си.

— Може би трябва отново да ти покажа на кого принадлежиш — заяви разярено. Очите му блестяха от гняв, който не бе съвсем гняв.

Сърцето й подскочи, когато усети как мускулестите му крака разтварят нейните, и Сали разбра, че Рай отново ще прави любов с нея. Вече потъваше в топлината, която я заливаше, и сърцето й заби бързо. Но въпреки че обви ръце около врата му, се чу да казва упорито:

— Аз принадлежа на себе си. На никой друг.

— Ти си моя, Сали! По дяволите, моя си!

Докато тези гневни думи отекнаха в съзнанието й, тя се отдаде на това непреодолимо притежание, и макар че съзнанието й протестираше, сетивата й бяха прекалено омаяни от насладите, които той предлагаше, за да й позволят да спори със слепия му собственически инстинкт. Сали го обичаше, толкова много го обичаше, че дори след седемте дълги самотни години без неговото докосване, сега, когато бе преодолял съпротивата й и бе правил отново любов с нея, тя не искаше нищо друго, освен да се отдаде на интимността на тяхната близост. Рай не можеше да й даде любов, ала можеше да й даде това, а то бе най-многото, което някога би дал от себе си на която и да било жена. Сали се вкопчи в широките му рамене, включи се в бесния му ритъм и когато най-после той се отдръпна от нея и се стовари по гръб, и двамата бяха задоволени и треперещи от изтощение. Тя не можеше да понася разстоянието, което ги разделяше, затова се сгуши на гърдите му и притисна устни към шията му. И изведнъж, сякаш някой изгаси лампата, заспа, дори в съня си вкопчена в него, като че ли не би понесла да го пусне.

Когато се събуди от дрямката си, Сали се размърда, отвори очи и вдигна глава. Видя, че Рай също току-що се бе събудил, че очите му бяха още сънени. Споменът за много други сутрини преди години, когато бяха правили любов и пак бяха заспивали, й създаваше тайнственото чувство, че тези години изобщо не ги бе имало.

Той отметна косата от лицето й, после дългите му силни пръсти обхванаха тънката й шия.

— Така и не ми каза — прошепна, — влюбена ли си в него?

Тя примирено затвори очи. Рай бе упорит като булдог. Но какво можеше да му каже? Щеше ли да й повярва или дори да разбере, ако му кажеше, че начинът, по който обичаше Крис, не бе романтичен, нито дори сексуален? Пръстите около шията й се стегнаха и Сали отвори очи.

— Крис не е твоя работа — заяви твърдо и го погледна предизвикателно, като го забеляза как стисна мрачно устни. — Ала аз не съм спала с него, така че приемай го както искаш. — След това предизвикателство и признание последваха няколко минути мълчание и когато тя събра кураж да го погледне, бе потресена от неприкритото желание, изписано на лицето му. — Не… Не ме гледай така — прошепна и отново сведе очи.

— Искам те — каза той дрезгаво. — И ще те имам. Радвам се, че в момента нямаш любовник, защото не искам на пътя си никакви усложнения.

Сали уморено вдигна глава.

— Не, ти още не разбираш. Това, че не спя с никой, не значи, че искам да възстановим брака си. Ако те интересува, никога не съм спала с друг, освен с теб, но прост не искам да живея с теб. Не виждаш ли? — продължи умолително. — Аз имам нужда от своята работа, както ти имаше нужда от твоята, когато току-що се бяхме оженили. Сега не мога да съм щастлива да си стоя в къщи и да чистя, сега имам нужда от повече, повече, отколкото ти си готов да ми дадеш. Имам нужда от свободата си.

Когато я погледна, лицето му бе напрегнато, очите му неспокойни.

— Не искай от мен да те пратя в опасна командировка — промълви Рай. — Не мога. Ако нещо се случи с теб и аз съм отговорен, че си била там, няма да мога да го понеса. Ала що се отнася до работата… Може би можем да стигнем до компромис. Нека опитаме, да видим как ще я караме заедно. Всичко, което правехме преди, бе да се любим. Не стигнахме дотам, да се опознаем като хора. Ще бъдем тук още три дни. Нека докато сме тук просто да се наслаждаваме един на друг и да се загрижим за бъдещето, когато се върнем в Щатите. Можем ли да издържим три дни, без да се караме?

— Не знам — отвърна тя предпазливо. Изкушението да се наслади на тези три дни я обезсили. Сали познаваше Рай, знаеше, че неговата идея за компромис бе да я върже, така че тя да прави каквото той иска, но нищо не можеше да стори, докато бяха тук. Вече бе взела мерки — бе изтеглила спестяванията си и знаеше, че когато се върнеха в Ню Йорк, трябваше да си тръгне, ала засега… Засега защо да не можеше просто да се отдаде на удоволствието, че бе със съпруга си, когото обичаше? Три дни бяха толкова малко време, в които да се натрупат достатъчно спомени като за цял живот. Не виждаше ли Рай, че бяха напълно несъвместими?

— Добре — съгласи се най-накрая. — Но когато се върнем, не очаквай машинално да се пренеса при теб. Ще държа на този компромис.

Силните му устни се извиха в усмивка.

— Никога не съм и мислил друго — каза той, зарови пръсти в косите й и я привлече към себе си. Целувката започна бавно, после постепенно се задълбочи, докато двамата се вкопчиха един в друг в общата си потребност, която можеше да бъде удовлетворена само по един начин.

 

 

Докато се обличаха за нещо средно между прием и пресконференция, която Марина даваше преди благотворителния бал, Сали бе потресена колко познато й изглеждаше това, как бе същото както преди толкова години, без да трябва изобщо да говорят. Тя първа влезе в банята, после, докато се гримираше и сресваше, Рай взе душ и се избръсна. Изчака я да си сложи червило, след това я грабна и я нацелува, размазвайки червилото, и се разсмя, когато Сали хукна обратно към огледалото да се оправи. Колко пъти го бе правил в миналото? Не можеше да си спомни. Това бе част от техния брак и когато срещна очите му в огледалото и разбра, че и той си го спомняше, двамата се усмихнаха един на друг.

Роклята, която бе избрала, бе бледорозова, семпла, защото с нейната дребна фигура би приличала на кукла, ако облечеше нещо по-фриволно. Цветът подчертаваше тъмносините й очи и блестящата й гарвановочерна коса и докато закопчаваше ципа й, Рай я изгледа с мъжко одобрение.

— Не мисля, че би било безопасно за теб да излезеш от тази стая — наведе се той да прошепне в ухото й. — Някой див шейх ще те открадне и ще те отвлече в пустинята, после аз ще трябва да му обявя война, за да си те върна.

— Какво? И да развалиш такава хубава приказка? — пошегува се тя, срещнала погледа му в огледалото. — Сигурна съм, че бих могла да избягам. Само си представи каква хубава книга би излязла от това.

— Бих се засмял — отговори Рай мрачно, — обаче знам пред какви опасности си се изправяла и от това кръвта ми кипва. Едно е аз да рискувам кожата си, съвсем друго ти да си в опасност.

— Не съвсем — възрази Сали и се наведе към огледалото да изтрие някаква дребна прашинка под окото си, която току-що бе забелязала. — Когато преди бяхме заедно, живеех в постоянен ужас, че може да пострадаш и почти умирах всеки път, когато те раняваха. Сега разбирам какво те е връщало при първа възможност, защото и аз започнах да имам нужда от такива вълнения.

— Ще ти мине — обеща той и през твърдите му черти пробяга сянка на умора. — Опасността става почти досадна и мисълта да спиш в едно легло по повече от няколко дни наведнъж става все по-привлекателна. Корените не те връзват непременно, бебчо, те ти помагат да пораснеш.

— Вярно е, стига саксията да е достатъчно голяма, за да не се чувстваш вкоренен — отбеляза тя и се обърна да го погледне. Усмихваше се, ала очите й бяха сериозни и Рай повдигна с пръст брадичката й.

— Но пък с теб е толкова забавно — пошегува се той.

— Не мислиш ли някога за нещо друго? — попита развеселено Сали.

— Когато съм с теб? Рядко. — Рай я погледна и в сивите му очи блесна страст. — Дори преди да разбера коя си, ми беше достатъчно само да хвърля един поглед към тази дебела плитка, която се вееше напред-назад върху стегнатото ти дупенце, и ми се прииска да хукна да те гоня по коридорите.

Тя се усмихна, ала вътре в себе си призна, че всичките му думи, всичките му действия изразяваха физическо привличане, не емоционална потребност. Той я желаеше, в това не се съмняваше, но Сали все по-ясно разбираше, че Рай не бе способен на любов. Може би така бе по-добре. Ако обичаше толкова силно, колкото и желаеше, любовта му можеше да е пагубна.

 

 

Приемът се провеждаше в друг хотел, защото дворецът на Ал Махди се подготвяше за бала, а съпругът на Марина не искаше да отваря техния дом за публиката от съображения за сигурност. Кръглата алея пред хотела бе задръстена от лимузини и се чуваше объркваща смесица от акценти на американци, европейци и местните сакарийци.

Мерките за сигурност бяха много строги — пред вратите и прозорците на долния етаж стояха на пост свирепи на вид сакарийци с ботуши, военни униформи и наперени баретки, които оглеждаха тълпата с пламтящите си пустинни очи. Сали и Рай се придвижваха бавно през рояка от хора и минаха през проверка на документите и поканите.

Ала в момента, в който се озоваха вътре, всички следи от мерки за сигурност изчезнаха. Свиреше тиха спокойна музика, и лекото потракване на леда в чашите свидетелстваше, че много хора отморяват.

Помещенията бяха обзаведени семпло, в арабски стил, но имаше достатъчно места за сядане за всички, които предпочитаха да седят, вместо да стоят прави. Цветовете бяха златно, кафяво и бяло и Сали разпозна намесата на Марина в многото растения и цветя, които едновременно развеселяваха и успокояваха обстановката. Тя се оглеждаше за приятелката си, ала не успяваше да я види сред постоянно движещите се хора.

— Защо мерките за сигурност отвън са толкова строги? — попита Сали, като се наведе към Рай, за да не я чуе никой друг.

— Защото Зейн не е глупак. Много хора биха искали да го видят мъртъв. Роднини на краля, които не са доволни от влиянието на Зейн, религиозни фанатици, които не одобряват прогресивната му политика, терористи левичари, които нямат нужда от причина. Дори комунисти. Сакария напоследък е важно място.

— Чух за петролните залежи — прошепна тя. — Големи ли са?

— Огромни. Ако проучванията се окажат верни, само Саудитска Арабия ще има по-големи залежи от Сакария.

— Разбирам… И след като финансовият министър е женен за американка, симпатиите му естествено ще са към запада. Това прави влиянието му пред краля двойно по-важно. Боже мили, безопасно ли е за Марина да живее тук?

— Доколкото безопасно може да го направи Зейн, а той е хитър човек и има намерение да умре на преклонна възраст.

Сали искаше да пита още нещо, но мярна ярката коса на Марина, която се хвърли към нея. Приятелката й бе зашеметяваща, блестяща и зелените й очи светеха радостно.

— Сали! — възкликна със смях тя и двете се прегърнаха с всички сили. — Не бях сигурна, че ще успееш! Направо не мога да повярвам. Някой през цялото време се опитваше да изпрати на твое място друга журналистка. Аз отказах да се срещна с нея, разбира се — завърши Марина с тържествуващ смях.

— Разбира се — съгласи се Сали. — Между другото, Марина, запознай се с моя издател, Райдън Бейнс. Тъкмо той се опитваше да провали нещата.

— Шегуваш се! — Марина се усмихна на Рай и му подаде ръка. — Не знаехте ли, че ние със Сали сме стари приятелки?

— Бързо разбрах, когато започнаха фойерверките — отвърна той мрачно. — Тук ли е Зейн? Отдавна не съм го виждал.

Очите на Марина светнаха.

— Ама вие сте онзи Рай Бейнс! Да, тук някъде е. — Тя се обърна да се огледа. — Ето го, идва.

Зейн ибн Рашид бе строен, гъвкав като пантера мъж, с тъмно орлово лице и доста жестока усмивка, ала носеше изключително добре скроения си костюм със същата непринуденост, с която едно американско момче би носило джинси. Устните му бяха чувствени и това смекчаваше пронизващите му черни очи. Сали с изненада осъзна, че бе срещала само още един мъж, който излъчва такава първична сексуалност — Рай. Бе забавно, но неизбежно, че двете с Марина се бяха омъжили за един и същ тип мъже, и двамата диви и без изгледи да бъдат опитомени.

— Рай! — Зейн бе отклонил погледа си от жена си, за да погледне към двойката до нея, и черните му очи се разшириха от изненада. Той протегна ръка. — Чух, че ще интервюираш краля, после че плановете са се променили. Ще правиш ли това интервю в края на краищата?

— Не, друг ще го прави. Аз съм тук със съвсем друга задача — отговори Рай сериозно и кимна към Сали. — Тук съм като телохранител на репортера от „Светът в обзор“. Сали, да ти представя Зейн Абдул ибн Рашид, министър на финансите…

— И мой съпруг — вметна палаво Марина. — Зейн, Сали е моята приятелка, за която ти говорех. — Тя погледна към Рай. — Какво значи телохранител? Мислех, че вие сте издателят на списанието.

— Да — призна той невъзмутимо. — И освен това съм неин съпруг.

Неудържимата Марина изпищя и отново грабна Сали в прегръдките си.

— Ти си се омъжила! Кога? Защо не си ми писала?

— Нямах време — изтърси Сали, без да мисли, и хвърли на Рай един поглед, който обещаваше отмъщение. Той само й се усмихна, видимо доволен от съобщението си.

Зейн откровено се забавляваше.

— Значи най-накрая те впримчиха. Трябва да го отпразнуваме, ала не знам кога. Марина е вдигнала страната на главата си. Ще се радвам, когато всичко това свърши. — Той погледна жена си, после отклони очи, но през тези няколко секунди Сали видя изражението му и вътрешно въздъхна с облекчение. Преди отново да си надене язвителната маска, беше погледнал към Марина с всепоглъщаща нежност. Наистина я обичаше, не се бе оженил за нея само заради златната й красота.

— Не мога да остана повече, трябва да обикалям сред хората — въздъхна Марина и сложи ръка на рамото на Зейн. — Сали, обещавам ти, че след бала ще се скрием някъде и ще се наприказваме.

— До тогава — кимна Сали и Марина тръгна, съпровождана от Зейн.

— Много е красива — отбеляза Рай.

— Да — съгласи се Сали и погледна към двамата изпод ресници. — Дори по-красива от Корал.

— Би ли трябвало да споря с това?

Тя сви рамене и не отговори. Вместо това попита:

— Откога познаваш Зейн?

— От няколко години — отговори той уклончиво.

— Как се запозна с него?

— Това какво е, интервю ли? — Рай я хвана под ръка и я поведе настрани. Направи знак на един сервитьор с табла с шампанско, взе две чаши и й подаде едната.

— Защо не ми отговаряш? — настоя Сали и накрая той я погледна раздразнено.

— Защото, бебчо, не искам да ме чуят какво ти отговарям, а и Зейн не би искал. Бъди сега добро момиче и спри да си пъхаш носа където не ти е работа. — Тя го изгледа сърдито, обърна му гръб и тръгна бавно между хората, като отпиваше от шампанското си. Пъхала си носа където не й е работа! Нейната работа бе да задава въпроси и Рай го знаеше. Ала той бе най-противният човек, когото някога бе виждала, помисли си, лениво въртейки пръст по ръба на чашата си. Противен и арогантен, получаваше всичко, което искаше. — Престани да се мусиш и почни да си водиш бележки — прошепна Рай в ухото й. — Отбележи кой е тук и кой го няма.

— Няма нужда да ми казваш как да си върша работата — сопна му се Сали и отново се отдалечи от него.

— Не, това, от което имаш нужда, е хубавичко да те напляскам — измърмори той. Силата му и дългите му крака му позволяваха да не изостава от нея въпреки тълпата.

Може би се бе надявал с тази глупава забележка да я накара да се усмихне, но тя не му обърна внимание и продължи да обикаля. Сали рядко си водеше бележки на такива места, защото бе разбрала, че хората се смущават от това. Едно от качествата й бе, че имаше отлична памет и тя я използваше, като разпознаваше синята кръв и финансовите гиганти на Европа. Светските събития не бяха точно нейната специалност, ала можеше да назове името и страната на важните и не толкова важни хора.

Рай я хвана под ръка и се наведе да прошепне:

— Този отдясно е заместник държавният секретар, а до него е френският външен министър.

— Знам — отговори Сали самодоволно. Вече бе забелязала двамата мъже. — Но не виждам представители на комунистически страни и предполагам, че влиянието на Зейн се чувства.

В този момент един висок изискан господин с посребрена коса и меки сини очи се приближи към тях и протегна ръка:

— Господин Бейнс — поздрави той сърдечно Рай със силен британски акцент. — Радвам се да ви видя отново.

— За мен е удоволствие, господин посланик — отговори Рай и пое ръката му. — Сали, искам да те представя на Александър Уилсън-Хюм, посланика на Великобритания в Сакария. Господин посланик, съпругата ми Сали.

Светлосините очи на посланика грейнаха, той взе ръката й и я поднесе към устните си със старомодна галантност.

— Удоволствието е изцяло мое. — Усмихна се, а Сали измърмори някаква стандартна любезност. — Отдавна ли сте омъжени, госпожо Бейнс?

Устните й трепнаха в закачлива усмивка.

— От осем години, господин посланик.

— Боже мой, осем години! — Той я изгледа стреснато и Сали изведнъж се зачуди дали е имал причини да мисли, че Рай не е женен, когато го е срещал по-рано. Ала ако бе така, то посланикът прикри смущението си със завидно самообладание и продължи, без да трепне: — Изглеждате толкова млада, не ми се вярва, че сте женена и една година.

— Вярно е — съгласи се Рай. — Тя остарява красиво.

Посланикът го погледна доста стреснато, но Сали само се усмихна на безочието му, въпреки кухата болка, която се надигаше в нея при мисълта за откровените му изневери. Просто трябваше да го приеме, каза си тя. Само една наивна глупачка би очаквала мъж като Рай да е верен. Той бе прекалено чувствен и прекалено привлекателен.

Чак след няколко часа, когато вече бяха в таксито на път за хотела, Сали изкоментира:

— Посланикът добре те покри, нали? Горкият човек. Ала сега те смята за любовчия.

— Надявах се, че няма да забележиш — отговори Рай мрачно. — Но ти май нищо не пропускаш. Обаче не ме изкарвай по-черен, отколкото съм. Ти каза, че никога не си мислила, че съм живял като монах, ала беше почти така. Имал съм доста светски срещи, които са свършвали, когато съм изпращал дамата до дома й, нищо повече.

— Лъжеш — заяви тя безизразно. — Нали не очакваш да повярвам, че Корал Уилямс ти е само приятелка?

— Не ми е враг — отговори той развеселено и устните му трепнаха. — Исках да те накарам да мислиш, че ми е любовница, за да те принудя да ревнуваш, но предполагам, че не се получи.

Сали се засмя. Никога през живота си не бе чувала по-глупава история. Изобщо не му вярваше. Рай бе чувствено животно и лесно се възбуждаше. Би трябвало да е глупачка, за да повярва, че й е бил верен през седемте години, когато бяха разделени. Дори не вярваше, че й е бил верен, докато са били заедно!

— Извинявай. — Отново се засмя. — Измисли нещо по-правдоподобно. Освен това няма значение.

Той рязко си пое дъх и като погледна към него, тя видя гневния блясък в очите му.

— Ще направя така, че да има значение — обеща мрачно. А може би я заплаши?

Сали знаеше, че Рай има намерение да прави любов с нея още щом се върнат в хотелската си стая, за да се опита да разклати убедеността й, и го погледна подозрително. Бе се съгласила да прекара трите дни с него и знаеше, че ще спят заедно, ала имаше намерение да ограничи ласките до нощите. В края на краищата, страстта му й бе позната. Това, което искаше, бе да говори с него, да го опознае по начин, по който никога преди не го бе познавала. Той бе неин съпруг, но си оставаше непознат. Тъжно си призна, че макар да смяташе да си отиде, щом се върнат в Ню Йорк, въпреки това търсеше някакъв начин да бъдат щастливи заедно, както знаеше, че напразно търси.

Тъкмо влязоха в стаята и Рай тръгна да съблича официалното си сако, и телефонът иззвъня. Той изруга нетърпеливо, грабна слушалката и изръмжа:

— Да?

Тя го гледаше как слуша и го видя как се намръщи мрачно.

— Слизам — отсече Рай, затвори и отново си облече сакото.

— Кой беше? — попита Сали.

— От рецепцията. Има съобщение за мен. Веднага се връщам.

След като той излезе, тя се съблече, сложи на закачалка роклята си и си облече една лека рокля. Не преставаше да мисли за това, което бе казал. Съобщение за него? Защо не му го бяха предали по телефона или, още по-добре, когато влизаха преди по-малко от пет минути? Не звучеше убедително и Сали, без да се колебае, излезе от стаята и тръгна към асансьорите. В края на краищата, нали си изкарваше хляба с любопитство.

Ала тя бе повече от любопитна, бе и предпазлива. Слезе от асансьора на втория етаж и измина останалия път по стълбите. Предпазливостта й бе възнаградена. Когато отвори вратата на стълбището и погледна във фоайето, видя съпруга си, обвил ръце около Корал, която го гледаше с пълни със сълзи очи. Не се чуваше какво говорят, но Рай тръгна с Корал към асансьора и вратата му се затвори зад тях.

Стиснала здраво устни, Сали се върна в стаята и бързо събра багажа си. Дотук с приказките колко й бил верен! Отношенията му с Корал трябва да бяха повече от приятелски, за да го последва чак в Сакария. А тя нямаше да го чака, за да чуе поредните му лъжи!

Трябваше да действа бързо, защото нямаше как да знае колко ще остане той при Корал. Надраска една бележка, без да обръща внимание какво точно пише, ала бе нещо в дух, че съжалява, обаче няма интерес. После взе куфара и чантичката си и тръгна, като отново слезе по стълбите.

Да намери такси бе лесно — пред хотела чакаше цяла флотилия. Проблемът бе как да намери къде да отседне. Знаеше, че хотелите в Халидия са малко и далеч един от друг. Обясни на френски на шофьора, че иска да отиде в друг хотел, но да не е някой от известните. Той изпълни желанието й и когато видя хотела, Сали разбра защо не бе от известните. Имаше вид, сякаш френският легион ще започне да се катери по стените му. Бе малък, стар и прост, и мустакатият мъж, който изглежда отговаряше за него, я огледа подробно, преди да каже на шофьора нещо на собствения си език.

— Той казва, че има стая, ако я искате, ала не е от най-хубавите — преведе шофьорът. — Освен това трябва да платите предварително и да си стоите в стаята, защото не сте забулена и с вас няма мъж.

— Струва ми се правилно — отговори тя. Да стои в стаята си бе точно това, което искаше, по този начин Рай със сигурност нямаше да я намери. — Но какво ще ям?

Тъмните сакарийски очи се плъзнаха по нея и после той се издаде, че говори малко френски, като й съобщи завалено, че жена му ще я храни.

Доволна, че ще може да се разбира, Сали му благодари и му се усмихна лъчезарно. Когато шофьорът си тръгна, тя вдигна куфара, като очакваше домакинът й да я заведе до стаята. Той обаче я изгледа сърдито, наведе се, взе куфара от ръката й и изръмжа:

— Много си малка. Жена ми ще те нахрани.

После я заведе по тесните стълби към стаята и я остави там. Сали огледа това, което щеше да е нейната спалня през следващите два дни. Стаята беше безупречно чиста, ала в нея имаше само едно единично легло и умивалник, на който имаше синя кана с вода и леген. Но леглото бе покрито с екзотична покривка и отрупано с възглавници, а дюшекът бе удобен, така че тя остана доволна.

Жената на собственика донесе табла със сирене, хляб, портокалов сок и кафе. Тя огледа Сали от глава до пети и изглеждаше потресена от тънките й бедра, ала се усмихна плахо в отговор на широката усмивка на Сали.

След като се нахрани, Сали съблече роклята и обувките си. Ако щеше да стои затворена в тази малка стая през следващите четиридесет и осем часа, щеше да е по-добре да се чувства удобно. Изрови от куфара си една дълга тениска. Само с нея и с панталоните щеше да й е толкова хладно, колкото изобщо бе възможно с някакви дрехи. После разопакова багажа и окачи всичко да се проветрява.

Нямаше какво друго да прави, затова легна на леглото и се опита да се зачете в една от евтините книжки, които си бе донесла, ала жегата започваше да я потиска и тя с копнеж си спомни за климатичната инсталация в хотел „Халидия“. Просна се по гръб и вдигна книгата да си повее. Едва тогава забеляза старомодния вентилатор на тавана. Извика от удоволствие, скочи и започна да търси ключа. Дори не би могла да се закълне, че хотелът бе електрифициран, но на стената наистина имаше ключ и когато го натисна, вентилаторът със скърцане се завъртя. Лекият полъх успокои усещането, че се задушава, и Сали се отпусна обратно на леглото.

Опита се отново да чете, ала в главата й продължаваха да се въртят мисли за Рай и изведнъж от гърдите й се изтръгна дълбоко ридание. Бе изненадана от сълзите си и в същото време не можеше да ги спре, затова опря глава на леглото и плака, докато гърдите я заболяха, а очите й се подуха. Да плаче за Рай? Преди седем години се бе заклела, че той никога вече няма да я накара да плаче и мислеше, че бе преодоляла илюзиите си за него. Но като го видя, обвил ръце около Корал, сякаш чук я удари по главата. Винаги ли щеше да е такава глупачка, когато ставаше дума за този мъж? Каква беше онази стара поговорка? „За това вече съм плакала“, или нещо подобно. Ала тя отново плачеше за същото, а това бе загуба на време.

Би трябвало да е благодарна, че бе видяла Корал, преди да бе позволила на Рай да я направи на пълна глупачка. Тази нейна безмозъчна слабост към него й бе позволила, макар да знаеше, че бе глупаво, все пак да реагира на ласките му, да копнее за тях. А подсъзнателно се бе надявала, че по някакъв начин нещата между тях могат да потръгнат. Може би трябваше веднъж завинаги да погледне истината в очите — причините, поради които Рай я искаше обратно, не бяха емоционални, бяха физически. Сексът между тях бе хубав. Бе повече от хубав. Бяха една двойка, която си подхождаше, всеки знаеше как да подлуди другия. И това не бе нещо, за което мислеха, то им бе вродено и на двамата. След като бе познала неговите ласки, не се ли бе отказала от други мъже, защото знаеше, че нищо не може да се сравни с онова, което бе преживяла с Рай? Не можеше да си представи Рай по същия начин да се отказва от жени — сексуалният му апетит бе прекалено силен. Но нямаше съмнение, че той има слабост към нея. Ала за нея сексът не бе достатъчен! Сали го обичаше и искаше любовта й да бъде споделена. Не можеха да прекарат живота си заедно в леглото, трябваше да има нещо друго.

Решително изтри сълзите си и започна да търси какво да прави. Четенето нямаше да й помогне и тя съжали, че не бе взела със себе си ръкописа. Но както го нямаше, можеше да пише на ръка и да го напечата, когато се върне, нали? Знаеше, че може да потъне в писането и да отхвърли от себе си всякаква болка.

Никога не тръгваше без няколко бележника в чантата, затова извади един от тях, седна на ръба на леглото и го опря на коленете си, защото нямаше нищо, което да използва като бюро. Насили се да си спомни докъде бе стигнала и след няколко минути писането потръгна. Какво като Рай отново я бе изоставил? Нали продължаваше да има себе си, новооткрития си талант и достойнството си. Бе се научила да живее без Рай и бе постъпила глупаво, като остана в списанието, след като разбра, че той го бе купил. Бе уязвима пред него, както винаги, ала знаеше, че сега нямаше да посмее да му позволи да заеме важното място в живота й, каквото бе имал някога. Това едва не я бе убило, бясната потребност от неговото докосване, усмивката му, присъствието му.

Ами ако беше бременна? Мисълта й дойде като от небето, Сали спря да пише и притисна замислено ръка към плоския си корем. Като се замисли и взе да пресмята, бе възможно, дори вероятно. Но сега бе различно, тя нямаше да се ужасява от това, че е сама. Щеше да е доволна от възможността да има дете, само нейно. Част от нея копнееше за дете, искаше да държи малкото му телце в ръцете си. Никога не бе успяла да прегърне сина си, бяха й го взели веднага и Сали бе успяла само да зърне посинялото му личице. Друго дете… Друг син. Изведнъж пламенно си го пожела. Може би не можеше да има Рай, ала би могла да има неговото дете и да му даде цялата си любов, която Рай не искаше.