Включено в книгата
Оригинално заглавие
An Independent Wife, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 166 гласа)

ТРЕТА ГЛАВА

Сутринта мина, без да се случи нищо друго, макар че тя дебнеше навън дали няма да се появи Рай. Трябваше да разчита на Грег да я предупреди да изчезне в тоалетната, ала телефонът мълчеше. Бром бе в командировка в Лос Анджелис и в малката им кабинка бе тихо. Нервите й започнаха да се опъват. За обед изяде една ябълка на бюрото си, защото не искаше да рискува да отиде до кафето или дори да излезе от сградата, за да не налети на Рай. Започваше да се чувства като затворник!

Малко след обеда се обади Грег.

— Качи се горе, Сал. Не искам да говоря по телефона.

Сърцето й заседна в гърлото и тя изтича по стълбите до горния етаж. Вратата на Грег, както обикновено, бе отворена и тя влезе. Той вдигна поглед от листите, които четеше. Лицето му бе мрачно.

— Току-що се обади секретарката на Рай. Иска твоето досие. Трябваше да го изпратя, нямах избор. Той още не се е върнал от обед, така че имаш няколко минути. Просто помислих, че трябва да те предупредя.

Сали преглътна заседналата в гърлото й буца.

— Благодаря, че се опита. — Успя да се усмихне. — И без това беше глупаво да се мъча да се крия. Него все едно едва ли го интересува.

Грег отвърна на усмивката й, но загрижено я проследи с поглед, докато излизаше от кабинета му.

Замислена дълбоко, като се опитваше да приеме факта, че Рай много скоро ще разкрие самоличността й, тя натисна копчето на асансьора, вместо да слезе то стълбите. Пое дълбоко въздух и се стегна.

Изведнъж осъзна, че чака асансьора и че той идва. Измърмори си колко е глупава, завъртя се и се запъти към стълбите. Ала точно когато стигна до тях, вратата на асансьора се отвори и един глас я извика:

— Сали Джероум! Почакай една минутка!

Тя обърна глава и няколко секунди гледа Рай, замръзнала от ужас, после дръпна тежката врата и направи една крачка, готова да избяга, преди да осъзнае, че това бе безсмислено. Той добре я бе огледал и изражението му й показваше, че я бе познал. Повече не можеше да го избегне. Рай знаеше коя е тя и не бе човек, който би оставил нещата дотук. Пусна вратата и се обърна към него, вирнала войнствено брадичка.

— Нали искаше да ме видиш? — попита предизвикателно.

Той измина няколкото метра, които ги разделяха. Изглеждаше напрегнат, кожата на скулите му бе опъната, устните стиснати.

— Сара! — прошепна гневно. Сивите му очи блестяха яростно.

— Сали — поправи го тя и отметна плитката през рамото си. — Сега се казвам Сали.

Дългите му пръсти рязко се обвиха около китката й, сякаш да я премерят.

— Ти не само се казваш Сали вместо Сара, ти отново си Джероум вместо Бейнс — изсъска Рай и тя потрепери от тревога. Познаваше дрезгавия глас на Рай във всичките му настроения. Това бе глас, който можеше да звучи заплашително, когато бе сърдит, режещо, когато разобличаваше от телевизионния екран, или невероятно прелъстително, когато правеше любов. От тона му сега я побиха тръпки. Рай бе в опасно настроение, а си струваше човек да внимава с него, когато бе ядосан. — Мисля, че по-добре да дойдеш с мен — каза той тихо, хвана я за лакътя и я поведе към асансьора. — Имаме много неща да си кажем, а не искам да го говорим в коридора.

Докато чакаха асансьорът да се върне на етажа, продължи да я държи леко, ала твърдо, и един от техническите сътрудници ги изгледа втренчено, докато минаваше по коридора.

— Пусни ме — прошепна Сали.

— По никакъв начин — отвърна Рай тихо. Звънецът оповести идването на асансьора, вратите се отвориха и той влезе вътре с нея. Вратите се затвориха и тя остана съвсем сама с него в тясното пространство. Показалецът му натисна бутона на административния етаж и асансьорът потегли.

Сали събра цялото си самообладание и му се усмихна любезно, твърдо решена да не показва внезапно свилия се в стомаха й страх.

— За какво имаме да говорим? В края на краищата, минали са седем години.

Рай също се усмихна, но усмивката му не бе любезна, от нея я побиха тръпки.

— Тогава да поговорим за старите времена — процеди той през зъби.

— Не може ли да почака?

— Не. Сега. Аз имам много въпроси и искам отговорите веднага.

— Имам работа…

— Млъкни — предупреди я Рай и тя млъкна.

Асансьорът спря и с него спря и сърцето й. Поведението му я караше да се чувства неспокойна, не искаше да остава насаме с него, а още по-малко да мине през инквизицията, която знаеше, че ще последва.

Той я изведе от асансьора и тръгнаха по коридора към кабинета му. Когато ги видя, секретарката му вдигна очи и им се усмихна, ала преди да успее да каже нещо, Рай изръмжа през рамо:

— Никой да не ме безпокои.

После влезе в кабинета си след Сали и плътно затвори вратата.

Тя бе само на няколко метра от него и примигваше, като се опитваше да се приспособи към реалността на неговото присъствие. Преди време й се бе наложило да приеме неговото отсъствие и сега просто не можеше да приеме присъствието му. Той бе мираж, рожба на въображението й, прекалено жив, за да е реален.

Но Рай стоеше до вратата, гледаше я с плашещите си сиви очи и бе съвсем реален. Вместо да срещне погледа му, Сали плъзна поглед по тялото му и машинално забеляза как безукорно му стои кафявият костюм, как панталоните обгръщат мускулестите му бедра. Сърцето й започна да бие малко по-бързо и тя прехапа устни.

— Рай… — Гласът й пресекна, Сали се прокашля и започна отново: — Рай, защо се държиш така?

— Какво имаш предвид? — попита той и очите му светнаха опасно. — Ти си моя съпруга и искам да знам какво става тук. Очевидно ме отбягваш. Трябва ли и аз да не обръщам внимание на присъствието ти, както изглежда ти се гласиш да не обръщаш внимание на моето присъствие? Извини ме, че не се усетих веднага, бебчо, ала бях изненадан да те видя и това ме свари неподготвен. Не съм имал намерение да се правя, че не те познавам.

Тя с облекчение си пое дъх.

— О, това ли било? — Въздъхна. Сега, когато вече знаеше какво иска Рай, изпита слабост. — Да, избягвах те. Не знаех как ще приемеш идеята, че работя за теб, а аз не искам да рискувам да си изгубя работата.

— Казала ли си на някой, че сме женени? — попита той рязко.

Сали поклати глава.

— Всички ме познават като Сали Джероум. Върнах се към моминското си име, защото не исках да използвам влиянието на твоето име.

— Много благородно, госпожо Бейнс — произнесе Рай подигравателно и отиде до бюрото си. — Седни, няма да те изям.

Тя седна. Вече бе по-склонна да отговаря на въпросите му. Ако щеше да я уволнява, досега да го бе сторил. Работата й не бе заплашена и Сали видимо се отпусна.

Той не седна, а се облегна на бюрото си, кръстоса крака и скръсти ръце пред гърдите си. Мълчеше, а блестящите му очи я оглеждаха от глава до пети. Тя започна отново да се напряга. Не знаеше защо, но дори когато не помръдваше, Рай я караше да се чувства заплашвана. Накрая мълчанието започна да я дразни и Сали попита:

— За какво искаше да говорим?

— Променила си се, Сара… Сали — поправи се той. — Драстична промяна, и нямам предвид само името ти. Пуснала си дълга коса и толкова си отслабнала, че един силен вятър може да те издуха. А най-вече се справяш дяволски добре в една област, до която можех да се закълна, че никога не би се докоснала. Как така стана репортер?

— О, това беше просто шанс — обясни тя весело. — Пътувах по един мост, когато той се срути, описах това и го дадох на редактора на вестника, а той ме преназначи от чиновничка на репортерка.

— Както го казваш, звучи почти логично да си един от най-добрите кореспонденти в първокласно новинарско списание. Доколкото разбирам, ти харесваш работата си.

— О, да! — възкликна Сали и нетърпеливо се наведе напред. Очите й светеха. — Обичам я! Никога не можех да разбера защо ти винаги толкова нямаше търпение да се върнеш на работа, ала после и мен ме ухапа същата муха. То ти влиза в кръвта, връзва те, нали така? Сигурно съм се пристрастила към вълненията, чувствам се само наполовина жива, когато съм вързана тук, в кабинета.

— Очите ти не са се променили — промълви Рай почти на себе си, без да откъсва очи от лицето й. — Още са тъмносини като морето и толкова дълбоки, че човек може да се удави в тях. Защо си смени името? — попита внезапно.

— Нали ти казах, не исках да извличам облаги от твоето име — обясни тя търпеливо. — Исках за разнообразие да си стъпя на краката и открих, че това ми харесва. Колкото до Сали, някак си Сара се превърна в Сали в колежа и оттогава си останах Сали.

— Колеж? — попита той и очите му станаха по-остри.

— Да, най-после се дипломирах — засмя се Сали. — След като ти си замина, аз тръгнах по курсове, езици и творческо писане, но когато започнах да работя като репортер, това ми отнемаше толкова много време, че трябваше да довърша следването си на части.

— И на диета ли си минала? Променила си всичко друго в живота си, защо да нямаш и нова фигура? — Гласът му бе почти обвинителен и тя го погледна неразбиращо. Не можеше да има нещо против, че малко бе поотслабнала. Дори не бе свалила толкова много.

— Не, не съм минала на диета, просто отслабнах — отвърна Сали и от тона й пролича, че изобщо не разбира въпроса му. — Бях толкова заета, че нямах време да ям. Това е вярно и сега.

— Защо? Защо си се променила толкова драстично?

Тя внезапно изтръпна, разбрала, че това не бе разговор, колкото да минава времето, спомени за старите времена, а че Рай съзнателно я бе довел до този въпрос. Не знаеше по каква причина, ала нямаше нищо против да му каже истината.

— Когато си тръгна, Рай, ти ми каза да ти се обадя, когато преценя, че съм достатъчно жена като за теб. Тогава едва не умрях. Исках да умра. После реших да се боря за теб, да се превърна в жената, която ти искаш, затова тръгнах на много курсове и се научих как да правя много неща, а междувременно се научих и как да живея без теб. Край на историята.

— Не съвсем — произнесе той саркастично. — Твоят съпруг нехранимайко отново се появи на сцената и започна нова глава, а за да бъде сюжетът наистина интересен, сега ти е и шеф. Да видим, забранява ли правилникът на тази компания да се наемат роднини?

— Ако забранява — отвърна ясно Сали, — аз бях тук преди теб.

— Обаче аз съм шефът — напомни й Рай и се засмя. — Не се тревожи за това, бебчо. Нямам намерение да те уволнявам. Ти си прекалено добър репортер, за да ти позволя да отидеш при някой друг. — Той се изправи, тя също, но Рай каза: — Седни, не съм свършил. — Сали покорно седна, а той взе една папка, върна се на стола си и се облегна назад. Тя разпозна, че това бе собственото й досие, ала нямаше причини да не му позволява да го чете, затова просто го гледаше как го прелиства. — Любопитно ми е какво е твоето заявление за работа. Каза, че никой не знае, че си омъжена, но какво си писала в графата за семейно положение? А, ето го. Била си съвсем честна. Признаваш, че си омъжена. Обаче срещу име на съпруга пише: „Разделени — поверителна информация.“

— Казах ти, че никой не знае.

Рай отново се зачете и изведнъж смръщи вежди:

— „Най-близки роднини — няма.“ Ами ако те бяха ранили, дори убили? Такива неща се случват, нали знаеш? Как щяха да ме уведомят?

— Не мислех, че би те интересувало — оправда се Сали. — Всъщност, изобщо не съм мислила за това, ала сега разбирам защо би искал да знаеш. Можеше да поискаш отново да се ожениш. Извинявай, не съобразих.

На слепоочието му започна да пулсира една вена и тя я гледаше в захлас. Това означаваше, че бе бесен, както си спомняше съвсем добре, но не можеше да се сети от какво би се ядосал толкова. В края на краищата, не я бяха убили, така че не виждаше причина за притеснения.

Той затвори папката и я хвърли отново на бюрото, стиснал мрачно устни.

— Да се оженя отново! — изкрещя неочаквано. — Защо трябва да съм такъв глупак? Веднъж ми стига.

— Определено — съгласи се Сали от все сърце.

Рай присви очи и сякаш се опитваше да овладее гнева си.

— Ти не мислиш ли да се омъжиш повторно? — попита с кадифен глас.

— Един съпруг би пречил на работата ми — поклати глава тя. — Не, бих предпочела да си живея сама.

— Нямаш ли… Ъ-ъ-ъ-ъ… Близки приятели, които имат нещо против, че те няма дни, дори седмици наред?

— Имам много приятели, да, ала те са повечето в същия бизнес, така че разбират, когато замина в командировка — отговори Сали спокойно, без да обръща внимание на подтекста. Не бе негова работа дали има любовници, или не, и изведнъж й се стори важно Рай да не разбере, че бе единственият мъж, който бе правил любов с нея. В края на краищата, той самият не бе живял като монах, както се виждаше от зашеметяващата Корал Уилямс.

— Чел съм много твои статии — смени темата Рай. — Била си на доста напечени места. Ливан, Африка, Южна Америка. Твоите „приятели“ нямат ли нищо против, че може да пострадаш?

— Както ти казах, те самите са в бизнеса. Всеки от нас би могъл да се върне мъртъв — отговори тя сухо. — И с теб беше същото, но ти продължаваше да заминаваш. Защо сега си се спрял? Можеш сам да си избираш командировките и се чу, че са ти предложили да бъдеш водещ.

— Може би е признак, че остарявам, ала ми омръзна да ме стрелят — отговори неочаквано той. — И започна да ми става скучно, исках промяна. През годините бях направил някои добри инвестиции и когато обявиха „Обзор“ за продан, реших да направя промяната, така че го купих. Все още имам договор за четири документални филма за следващата година, а това винаги е интересно. Имам време да правя повече проучвания, да изградя основата на моята теза.

Сали се замисли.

— Струва ми се, че аз предпочитам задграничните командировки.

Рай понечи да каже нещо, но телефонът на бюрото му иззвъня: Той раздразнено грабна слушалката и се сопна:

— Казах никой да не ме безпокои.

В същото време вратата се отвори и един мек глас каза:

— Но аз знам, че не би ме сметнал за безпокойство, скъпи. Ако се караш на някой нещастен репортер, сигурна съм, че вече си казал, каквото си имал да казваш.

Сали обърна глава и изумено се вгледа в Корал Уилямс, която спираше дъха със строгата си черна рокля, създадена сякаш специално за да подчертае русото й съвършенство. Манекенката бе въплъщение на самоувереността и се усмихна на Рай, напълно очаквайки той да я приеме с разтворени обятия.

Рай спокойно каза:

— Разбирам проблема ви, госпожице Мийд. — И затвори телефона. Към Корал се обърна със същия спокоен тон: — Дано да е нещо важно, Корал, защото имам много работи на главата си.

Като например да се срещне с отдавна изгубената си съпруга, помисли си Сали и неволно се усмихна. Изправи се.

— Ако това е всичко, господин Бейнс…

Рай изглеждаше смутен и ядосан.

— Ще поговорим по-късно — отсече той и Сали прие това като сигнал, че е свободна. Излезе с победоносна усмивка към видимо озадачената Корал и по същия начин се усмихна и на секретарката.

Първото нещо, което трябваше да направи, бе да успокои Грег, така че на връщане се отби в кабинета му.

— Той знае — каза му тя, като си провря главата през вратата. — Всичко е наред, не ме уволни.

Грег прокара пръсти през рошавата си, рано посребрена коса.

— Състари ме с десет години, кукличке, — въздъхна той. — Радвам се, че знае, камък ми падна от шията. Това общо достояние ли ще бъде?

— Едва ли — отговори Сали уклончиво. — Не е споменавал такова нещо. Сега Корал е в кабинета му и не мисля, че би искал някой да развали тази му връзка.

— Каква съобразителна съпруга си ти — подигра й се Грег и тя му се изплези.

Сега, когато цялото напрежение бе останало зад гърба й, Сали с нова сила се нахвърли върху статията, която пишеше, и до вечерта я довърши. Крис отново мина покрай нея, този път за да й каже, че вечерта заминава за Маями.

— Искаш ли да ме изпратиш? — попита той и тя с готовност прие.

Понякога е добре да видиш познато лице сред тълпата на летището, когато заминаваш посред нощ, така че не виждаше нищо необичайно, че Крис потърси нейната компания. Чак когато вече пътуваха към летището, Сали си спомни, че напоследък той няколко пъти я бе търсил. Харесваше го, бе добър и сигурен приятел, ала знаеше, че отношенията им никога не биха се развили в нещо по-сериозно от нейна страна. Вместо да остави нещата да тлеят, тя направо го попита:

— Просто от любопитство, защо ме каниш на обед, да те изпратя и така нататък? Има ли някаква причина, която би трябвало да знам?

— Използвам те — призна Крис също толкова откровено. — Ти си добра компания и не очакваш нищо повече от приятелство. Вдигаш ми и самочувствието, защото си страхотна жена.

Сали прихна. Според нея страхотните жени не бяха динамични миньонки с повече енергия, отколкото усет за модата. Но все пак бе приятно да чуе такова мнение от мъж.

— Благодаря — откликна тя весело. — Ала това още не обяснява защо.

Той вдигна русите си вежди.

— Заради друга жена, разбира се. Какво друго би могло да бъде?

— Познавам ли я?

— Не, тя не е в този бизнес. Живее в моя блок и е домошарка. Иска съпруг, който да работи от девет до пет, а аз не се виждам в тази роля. Патова ситуация. Нито тя иска да отстъпи, нито аз.

— И какво ще правиш?

— Ще чакам. Аз съм търпелив човек. Или тя ще се промени, или няма да се съберем. Много просто.

— Защо трябва тя да прави всички отстъпки? — възмути се Сали, изненадана, че дори разумният Крис би очаквал единствено жената да се приспособява.

— Защото знам, че аз не мога — пошегува се той и се усмихна. — Знам докъде ми стигат възможностите, Сал. Само се надявам тя да е по-силна от мен и да може да се промени. — После Крис рязко смени темата и тя разбра, че й бе казал всичко, което бе имал намерение да й каже. През останалото време говориха общи приказки и Сали изчака да обявят полета му, усещайки, че той се чувства уязвим. Да заминаваш на дълъг път посред нощ, когато никой не те изпраща, бе самотно преживяване, и тя искаше да му даде поне едно познато лице, на което да каже довиждане.

Когато най-после се върна в апартамента си, минаваше десет, Сали набързо си взе душ и се приготви да ляга. Точно когато изключи лампата, телефонът иззвъня и тя отново я включи, за да го вдигне.

— Сали? Къде беше, по дяволите? — попита Рай нетърпеливо и от дрезгавия му глас, както винаги, гърбът й настръхна.

— На летището — отговори тя машинално.

— Посрещаше ли някого? — попита той и тонът му стана по-остър.

— Не, изпращах. — Бе възвърнала самообладанието си и бързо попита: — За какво се обаждаш?

— Днес следобед си тръгна, без да сме уредили нищо.

— Да сме уредили? — повтори Сали озадачено. — Какво има да уреждаме?

— Например нашия брак.

Тя изведнъж разбра и се опита да го успокои, че няма да му създава неприятности с прекратяването на брака им.

— Не би трябвало да има никакви проблеми да получим развод, като се има предвид колко време сме били разделени. И разводът е добра идея, отдавна трябваше да го направим. Седем години са много време. Очевидно бракът ни е приключил във всяко отношение, освен официално. Не виждам причина да не го прекратим и на хартия.

— Прекалено много говориш — отбеляза Рай и в гласа му се появиха онези режещи нотки, които предупреждаваха, че бе започнал да се ядосва. Сали объркано замълча. Какво бе казала, та да го ядоса? Защо бе повдигнал този въпрос, ако не искаше да говори? — Аз не искам развод — съобщи Рай след малко. — Установих, че е много удобно да имам една малка женичка някъде настрани.

Тя се засмя, седна в леглото и подпря възглавницата зад гърба си.

— Да, виждам за какво може да ти бъде удобно — осмели се да го подразни. — Това спира жените, които са тръгнали на лов за съпрузи, нали така? И все пак ние сме стигнали до положение, при което е глупаво да оставаме женени. Аз ли да подам молба, или ти ще подадеш?

— Нарочно ли се правиш на глупава? — избухна той. — Казах ти, че не искам развод!

Сали отново замълча, потресена от неговата настойчивост.

— Но, Рай! — попита накрая невярващо. — Защо не?

— Казах ти — повтори той с тон на човек, обясняваш очевидното. — Удобно ми е да имам съпруга.

— Винаги можеш да излъжеш.

— Защо трябва да си правя труда да лъжа? Освен това винаги има опасност лъжата да бъде разкрита. Не, благодаря ти за предложението, ала смятам да те запазя, независимо кой чака зад кулисите да заеме мястото ми.

Тя изведнъж се ядоса. За какво й се бе обадил, ако не искаше развод, и кой бе той да й прави забележки на тема кой чака зад кулисите?

— Ти си направо нетърпим! Какво става, Рай? Да не би Корал много да те притиска? Да не би да имаш нужда от удобната си съпруга да те пази? Е, можеш да се криеш зад някой друг, защото аз нямам нужда от твоето съгласие за развод. Ти ме изостави и те нямаше седем години, така че всеки съдия в щата ще ми даде развод!

— Така ли мислиш? — Той се засмя на глас. — Опитай. Имам много приятели и да се разведеш с мен може да се окаже по-трудно, отколкото очакваш. По-добре да си сигурна, че имаш много пари и много време, преди да започнеш, и по-добре да имаш по-надеждна работа. Ти си в доста уязвима позиция, не мислиш ли? Не можеш да си позволиш да ядосваш шефа си.

— Шефът ми може да върви по дяволите! — изкрещя Сали вбесено и тресна слушалката. Телефонът веднага започна да звъни отново и тя за момент го изгледа, ала след малко, когато започна да я дразни, го изключи — нещо, което рядко правеше, защото можеше Грег да има нужда да се свърже с нея.

Загаси лампата, намести възглавницата обратно на мястото й, но нямаше никаква надежда да заспи. Лежеше в тъмното и кипеше. Искаше й се да може да излее гнева си върху главата на Рай. За какво й се бе обадил, ако не искаше развод? Ако искаше да я използва, за да държи Корал на разстояние, би могъл да намери някой друг, който да свърши тази мръсна работа вместо него. Тя самата мислеше, че Корал бе точно неговият тип — самоуверена и изискана жена, на която не би й пукало дали съпругът й се интересува повече от работата си, отколкото от нея.

После, сякаш някой бе светнал лампата в тъмната стая, Сали изведнъж разбра защо Рай толкова упорито не искаше развод, защо й задаваше всичките тези въпроси и й правеше всичките тези намеци за нейните приятели. Ако изобщо нещо бе научила за него през годината, която бяха прекарали заедно, то бе, че той бе мъж с чувство за собственост. Рай не искаше да се отказва от нищо, което му принадлежи, и това включваше и съпругата му. Очевидно не му пречеше, че могат да ги разделят хиляди километри, че не се бяха виждали от години. Според него, след като веднъж му бе станала съпруга, винаги трябваше да бъде. Той можеше вече да не я иска, но бе прекалено голям инат, за да се откаже, ако мислеше, че някой друг може да поиска да се ожени за нея. Това, което Рай не осъзнаваше, бе, че нейното мнение бе съвсем като неговото — веднъж стига.

Тя честно си признаваше, че никога няма да обича друг мъж, както бе обичала него, и че макар да се бе възстановила от емоционалните поражения, които й бе нанесъл, не вярваше, че някога ще може отново да обича така страстно, така ненаситно. Нито пък искаше да се задоволи с блудкава удобна връзка, след като бе познавала такава любов.

Разбира се, нямаше да може да го убеди, че иска развод не за да се омъжи за друг. Той никога нямаше да разбере, че Сали просто имаше нужда да се чувства свободна от него. Докато Рай бе само далечна фигура, това не я безпокоеше, ала сега, когато щеше непрекъснато да е наоколо, Сали чувстваше, че се задушава. Характерът му бе прекалено силен, прекалено собственически, и ако мислеше, че има някаква законна власт над нея, той не би се поколебал да я използва по всякакъв начин, по който иска. За пръв път тя сериозно се замисли за възможността, че може да се наложи да си търси друга работа. Сали обичаше работата си, харесваше й да работи в „Светът в обзор“, но имаше и други издания. А след като Рай заплашваше да я уволни, ако тя се опита да се разведе с него, най-доброто бе да разруши това оръжие, преди да бе имал възможността да го използва.