Линда Хауърд
Независима съпруга (5)

ПЕТА ГЛАВА

— Глупак такъв! — прошепна Сали на Крис, разкъсвана между смеха и искрената тревога. Рай бе опасен мъж, когато се ядосаше. Бе достатъчно силен, достатъчно див и достатъчно зъл, за да се справи с всеки, с който искаше да се справи, и бе тренирал доста бойни изкуства. Под идеално скроения му костюм се криеше полуцивилизован командос и той можеше сериозно да нарани Крис. — Да не си търсиш белята? Рай кипва от нищо.

— Не искам той да те приема за нещо сигурно — обясни Крис лениво и й се усмихна. — Не се притеснявай да ме използваш всеки път, когато имаш нужда. Това е най-малкото, което мога да направя в отговор на услугите, които ти си ми правила. Аз те използвам, използвай ме и ти в замяна.

Сали ахна. Идеята бе изкушаваща — да се преструва пред Рай, че е лудо влюбена в Крис. Само дето не мислеше, че ще може да го изиграе достатъчно убедително, а и не искаше да ядоса Рай дотолкова, че той да изпусне нервите си и да нарани Крис.

— Благодаря за предложението, но мисля, че едва ли би било много разумно да играем театър пред него. Харесвам лицето ти каквото си е. Ала ако нямаш нищо против, ще хвърля името ти като димна завеса, зад която да се скрия.

— Съгласен съм. — Той се вгледа сериозно в нея. — Защо се опитваш да избягаш от него? Той има всичко, което човек би могъл да иска.

— Познавам Рай отпреди да купи списанието — обясни тя внимателно. Не искаше да му казва прекалено много. — Той иска да поднови връзката, аз не искам. Много просто.

— Вярвам ти, само имам чувството, че оставяш много недоизказано — каза Крис почти на себе си и си тръгна с усмивка.

Сали се върна на бюрото си и цял следобед чака телефонът да иззвъни и да я извикат в кабинета на Рай, но това не се случи и тя накрая реши, че той ще играе по-прикрито, ще я остави да се притеснява, да стане неспокойна и уязвима. Сали щеше да му даде да се разбере!

Със замах измъкна статията, върху която работеше, и сложи на машината чист лист хартия. Ако Рай искаше да играе мръсно, тя нямаше да има никакви скрупули, че не си върши работата. Вместо да се мъчи с тази глупава статия, щеше да започне да пише мемоарите си! Ако опишеше историята на живота си, както си беше, после, когато остарееше, тя щеше да е завършена и нямаше да й се налага да се мъчи да си припомни всички подробности!

Адреналинът нахлу във вените й и пръстите й полетяха над клавишите на машината. За пръв път от седмици насам думите се лееха и Сали почти не спираше, за да ги подреди. Чувстваше се приповдигната, отново жива. Тялото й пулсираше от ентусиазъм.

Внезапно отпусна ръце и се вторачи в това, което бе написала. Защо да си играе със спомени? Защо да не превърне собствените си преживявания в роман? Винаги бе искала да напише книга, ала никога не бе имала време. Сега имаше това време и й идваше да се разсмее на глас при мисълта, че щеше да използва времето и парите на Рай, за да започне нова кариера.

Трескаво сложи нов лист в машината и спря, объркана от първия проблем — какво име да даде на героинята си. Не можеше ли просто да остави празно място и по-късно да сложи името? После разбра, че трябваше да даде име, преди да успее да си представи визуално образа, и това я накара да се замисли върху физическите черти на своето създание. Писането на книга се оказваше различно от писането на статия или репортаж на очевидец. Там тя имаше факти, които да изложи, а тук трябваше сама да създаде подробностите. Освен онзи първи курс по творческо писане, Сали бе свикнала да работи с факти и писането на книга се оказа по-трудно, отколкото си бе представяла.

Но преди да свърши денят, с пот на чело бе изстискала от въображението си осем страници. Погледна недоволно към часовника, който показваше, че е време да си тръгва. Сложи скъпоценните си осем страници в една папка и ги пъхна в чантата си. Щеше да работи върху тях у дома си, на собствената си пишеща машина.

Рядко нещо задържаше вниманието й така силно и когато тази вечер най-после си легна, сюжетът и сцените се въртяха в главата й. Това бе предизвикателство, което можеше да се сравнява с най-опасните командировки, и тя усещаше същия ентусиазъм, същото желание да го завърши. Почти съжаляваше за часовете, които трябваше да пропилее за спане, ала накрая се унесе в дълбок сън без сънища, най-спокойният от седмици насам.

Цяла седмица работи върху ръкописа през всеки свободен момент — носеше го на работа, седеше до късно през нощта и печаташе, докато се умореше толкова, че трябваше да легне. Рай не й се обади, а Сали бе толкова увлечена от начинанието си, че престана да го чака да направи своя ход. Отчиташе мълчанието му само с повърхността на съзнанието си и не се тревожеше от него. Стига той да не се опитваше да възстанови тяхната връзка, тя бе доволна да остави времето да си тече и, ако съдеше по това, колко пъти Корал Уилямс влизаше или излизаше от сградата, Рай също не се бе разбързал.

Един следобед, когато се гласеше да си тръгва, телефонът иззвъня и я стресна, защото това напоследък се случваше рядко. Тъй като Бром още го нямаше, Сал и вдигна слушалката и чу дрезгавия глас на Рай:

— Качи се горе, Сали. Имаме проблем.

След като той затвори, тя се вторачи в телефона и се запита какъв ли можеше да е този „проблем“. Дали Рай имаше предвид, че те лично имаха проблем? Ако бе така, Сали трябваше да се съгласи. Или списанието имаше проблем? Дали не се бе случило нещо, което изискваше нейния професионален опит? Дали Рай не бе притиснат в ъгъла и трябваше да избира дали да използва нея, или да изпусне историята? Докато вървеше към кабинета му, Сали се наслаждаваше на тази мисъл и се питаше как ли би се справил той с такава ситуация.

Аманда й махна да влиза и я подкани нетърпеливо:

— Чакат те!

Когато влезе, Сали видя, че и Грег бе вътре и крачи неспокойно из кабинета, докато Рай се бе изтегнал назад на големия си стол, вдигнал крака на бюрото. Физически изглеждаше спокоен, но блясъкът в очите му издаваше, че бе нащрек.

При влизането й Грег се обърна и я погледна, войнствено вирнал брадичка. Той винаги изглеждаше така, когато бе разстроен, и тя затаи дъх от тревога.

— Какво става? Някой да не е пострадал?

Преди две години един от най-близките й приятели бе убит в Южна Америка, докато отразяваше една революция, и трагедията я бе направила много чувствителна към рисковете, които поемаха. Сали никога не се тревожеше за себе си, ала сега се подготви за новината, че друг репортер е бил ранен, може би дори убит. В тона й се прокрадна напрежение и Грег веднага го долови.

— Не, никой не е пострадал — успокои я той, спомнил си, че единственият път, когато я видя да се срине, бе когато й съобщи, че Арти Хендрикс бе убит.

Тя въздъхна с облекчение и се разположи на един стол. Погледна към Рай. Лицето му бе спокойно, но очите му бесни.

— Благотворителният бал в Сакария е следващата седмица — съобщи й Грег, прекоси кабинета и седна до нея.

— Да, знам. Трябваше аз да го отразявам — отговори Сали сухо и хвърли един изпепеляващ поглед към Рай. — Кого пращате на мое място?

— Щях да пратя Анди Уолис и Патриша Кинг — избухна Грег. — Ала Марина Декамп отказва да даде лично интервю. По дяволите! — Той ядосано тропна с юмрук по облегалката на стола. — Всичко беше уредено, а сега отказва!

— Това не е в стила на Марина — възрази Сали. — Тя изобщо не е сноб. Трябва да има някаква причина.

— Има — обади се Рай. — Не иска да говори с никой друг, освен с теб, или поне така казва. Защо трябва да си точно ти? Познаваш ли я лично?

Сали се усмихна, като разбра, че пожеланията й се бяха сбъднали — Марина бе поставила Рай пред избор и на него от това никак не му беше приятно.

— Да, приятелка ми е — потвърди тя и ако на Рай му се стори странно Сали да познава ослепителната бивша манекенка, във всеки случай не каза нищо. Сега Марина бе съпруга на един от най-влиятелните хора в Сакария и отговаряше за благотворителния бал, така че можеше да си избере който иска репортер.

— Обади й се, убеди я да говори с Патриша Кинг вместо с теб — нареди Рай. — Или вземи интервюто по телефона. — Доволният му глас показваше, че според него току-що бе разрешил проблема и Сали се наежи, но се опита да скрие гнева си.

— Предполагам, че ако си съпруга на финансовия министър, можеш да даваш или да не даваш интервюта, както си поискаш — подхвърли тя.

— Сали — съобщи й Рай с убийствено спокойствие, — нареждам ти да вземеш това интервю по телефона.

— Ала няма да се получи — възрази тя и примигна невинно. — Марина винаги може да си поговори с мен, ако това е всичко, което иска. Явно иска да ме види. А и без това имам покана за бала — завърши самодоволно. Бе решила следващата седмица да вземе част от отпуска си и да замине за Сакария на собствени разноски, но сега виждаше начин да победи Рай и едва се сдържаше да не се разсмее на глас.

— Няма да стане — предупреди я Рай тихо. — Казах никакви задгранични командировки и толкова. Не можеш да заминеш.

До нея Грег изруга под носа си, стана и пъхна юмруци в джобовете си.

— Тя е най-добрият репортер, който имам — заяви той с едва сдържан гняв. — Ти я пропиляваш!

— Не я пропилявам — изръмжа Рай и скочи от стола си с едно гъвкаво движение на тялото, готов за атака. В този момент Сали видя опасността в присвитите му очи. — Казах ти и преди, Дауни, тя няма да ходи никъде, където дори мирише на опасност, а това включва всякакви проклети купони в богати на петрол пустини, където всяка световна сила се чуди как да получи контрол върху този петрол!

— Ти сляп ли си, бе? — изрева Грег. — Тя живее от опасността. Носи я със себе си! По дяволите, човече, тя дори автобуса не може да хване по нормалния начин. От ежедневния й живот косата на един нормален човек ще побелее!

Сали пъргаво се вмъкна между двамата едри разгневени мъже и вдигна нежното си лице към Рай.

— Ако Марина отказва да се срещне с Патриша, предполагам, че просто няма да получиш интервю — заяви тя, връщайки се към първоначалната тема на разговора. В тъмносините й очи светеше тържество. — Или аз, или никой. Колко си новинар?

Той стисна гневно зъби, ала хвърли един поглед към Грег.

— Махай се оттук — заповяда грубо, като се обърна отново към нея. — Отговорът ми продължава да е не.

— Както желаеш. — Сали излезе от кабинета по-наперено, отколкото си бе представяла, че бе възможно, но докато си събираше нещата, за да си тръгне, започна да се смее.

Не бе изненадана, когато на следващата сутрин, още щом влезе в сградата, й казаха да отиде в кабинета на Рай. Забави се няколко минути, защото й бе приятно да го накара да почака, докато си вземе чантата и заключи ръкописа в бюрото, после старателно изтри от лицето си всякакви следи от веселие и отиде да се срещне с него.

Вместо безпомощния гняв, който очакваше, изражението му издаваше силно задоволство и тя усети леко притеснение.

— Разреших нашия проблем — почти измърка той, приближи се и посегна да я погали по косата.

Сали раздразнено плесна ръката му.

— Ще си отрежа косата! Тогава може би ще си държиш ръцете при теб.

— Не я режи — посъветва я Рай. — Няма да ти харесат последствията.

— Ако искам, ще я отрежа. Това теб не те засяга.

— Сега няма да спорим за това, ала те предупреждавам, не си режи косата, иначе ще те просна на коляното си и ще те напляскам. — С тази закана той приключи въпроса и вдигна вежди: — Не искаш ли да чуеш моето решение?

— Не. Ако на теб толкова ти харесва, знам, че на мен никак няма да ми хареса — отговори тя, примирила се с фантастичната идея, че Рай бе намерил някакъв начин да заобиколи Марина.

— Не бих казал. На теб това много ти харесваше. Можеш да отидеш в Сакария, скъпа. — Замълча и видя как очите й светнаха от радост, после пусна бомбата: — А аз идвам с теб.

Сали ужасено се вторачи в него. Мислите й се мятаха бясно, мъчейки се да намерят изход от ситуацията, но единствено успя да възрази едва чуто:

— Ти не можеш да го направиш.

— Разбира се, че мога — усмихна се той хищно и я полазиха тръпки. — Аз притежавам това списание и съм журналист. Освен това съм твой съпруг. Все чудесни причини да дойда с теб в Сакария.

— Но аз не те искам! Нямам нужда от теб.

— Горкичката — подигра се той, после продължи с нормален глас: — Нищо не можеш да направиш. Ако ти отидеш, отивам и аз. Искам да съм сигурен, че кадифената ти кожа ще си остане цяла.

— Не съм нито дете, нито идиот. Мога да се грижа за себе си.

— Ти така казваш, ала въпреки това не променяш мнението ми. Извинявай, ако ще ти объркам плановете. Да не си уредила приятелят ти да дойде с теб? Как се казваше… Онзи, фотографът?

Кожата на гърба й настръхна, като долови заплахата в тона му, и тя разбра, че Рай не бе забравил деня, в който видя Крис да я прегръща.

— Остави Крис на мира! — избухна Сали. — Той ми е само добър приятел.

— Представям си. Нали дойде с теб във Вашингтон? — Рай изведнъж я сграбчи за китката и я дръпна към себе си. — И него ходи да изпращаш на летището, нали?

— Да, него — призна тя, изненадана, че бе запомнил. Опита се да освободи ръката си и той я притисна към себе си, като обви другата си ръка около кръста й.

— Още едно предупреждение. Ти все още си моя жена и аз няма да търпя друг мъж в леглото ти. Не ме интересува колко дълго сме били разделени. Ако го хвана с теб, ще му изкарам зъбите през тила, после ще се заема с теб. Това ли искаш? Искаш да ме накараш да ти докажа колко много те желая? — Без да чака отговор, Рай се наведе и впи устни в нейните.

Познатият вкус разкъса годините, които ги разделяха, и Сали се задъха от пороя от желания, който я накара да вдигне ръце, да ги вкопчи в силните му рамене и да се притисне към него. Това бе отново първата им целувка. Тя се разтопи и престана да забелязва света около себе си. Въпреки че отговаряше на целувката, Сали вътрешно се гърчеше от срам, че няма повече самоуважение и бе така уязвима пред него. Той никога особено не се бе интересувал от нея, бе й го признал, но обичаше да спи с нея, а тя бе прекалено слаба, за да му устои. Беше странно, че никой друг мъж не я бе изкушавал както Рай, ала Сали и не бе познавала друг мъж като Рай. Той бе груб и брутален, но бе силен и силата на неговата личност караше по-слабите хора да се отдръпват.

Ала тяхното привличане не бе едностранно, осъзна тя замаяно миг по-късно, когато твърдите му ръце се спуснаха към кръста й и се впиха почти болезнено в меката й плът, привличайки я към себе си. Той простена в устните й и през тялото му премина тръпка.

— Сали — прошепна, вдигнал устни на милиметър от нейните, — да отидем в моя апартамент. Не можем да правим любов тук, има много хора, които може да ни прекъснат. — Гласът му бе дрезгав от страст и тя потръпна от чувствено очакване.

— Пусни ме — възрази Сали и от паниката, че сега може да е невъзможно да го контролира, ръцете й изведнъж намериха силата да го отблъснат. Краткият им брак я бе накарал да опознае отблизо характера му и сега тя си признаваше, че нищо не бе забравила. От тъмния цвят, избил на скулите му, от тембъра на гласа му, от трескавия блясък в очите му разбираше, че бе полуобезумял от желание, почти стигнал до състоянието, в което би я взел, независимо къде се намират.

— Не! — Устните му се извиха свирепо. — Казах ти, че никога няма да те пусна.

Сали се освободи с мъка от прегръдката му, но имаше неприятното чувство, че Рай й бе позволил да се освободи, и докато гледаше към него, и по нейното лице изби червенина.

— Ще трябва — заяви разгорещено. — Аз вече не те искам.

— Току-що ти доказах, че не си права — изсмя се той.

— Не говоря за секс! Не желая да живея с теб. Не искам да бъда твоя съпруга. Не мога да те спра да пътуваш с мен, ти си шефът, ала няма да спя с теб.

— Няма ли? — прошепна Рай. — Ти си моя съпруга и аз те искам обратно. От гледна точка на закона не можеш да ми откажеш моите съпружески права.

Решителността му, стоманеният блясък в сивите му очи я предупредиха и тя отстъпи назад. В отчаянието си се вкопчи в Крис, вдигайки името му като щит, зад който да се скрие.

— Виж, Рай, ти си възрастен човек, сигурна съм, ще разбереш, че чувствата ми са насочени другаде. Крис е много важен за мен…

На челюстта му започна да трепка едно мускулче и тя го гледаше очарована, забравила какво се гласеше да каже. Ръцете на Рай се затвориха отново болезнено около кръста й и той изръмжа:

— Казах ти какво ще направя, ако го хвана с теб, и говоря сериозно.

— Бъди разумен — помоли го Сали и напразно се опита да дръпне ръцете му, за да се освободи от болезнения натиск. — За Бога, аз не ти казвам да прекратиш връзката си с Корал.

През лицето му премина странно изражение.

— Не ми го казваш, нали?

Гледаше я все по-заплашително и за да се отърси от впечатлението за тиктакаща бомба със закъснител, тя успя да се засмее непринудено:

— Никога не съм мислила, че през всичките тези години си живял като монах. — Опитваше се някак да успокои гнева му. — Във всеки случай нямам право да възразявам.

Вместо да го успокоят, думите й сякаш го възпламениха още повече и Рай я повдигна на пръсти.

— Аз не съм с толкова съвременни и широки възгледи — прошепна той едва чуто, почти без да движи устни. — Не искам друг мъж да те докосва!

— Не е ли това като кучето, което пази сеното? — сопна му се Сали и трепна от болка, когато пръстите му се забиха в плътта й. — Рай, моля те! Причиняваш ми болка!

Той изруга цветисто, после я пусна, сякаш пускаше на свобода птица. Тя бързо направи две крачки назад и машинално започна да разтрива болезненото място. Тъй като Рай просто стоеше и я гледаше, без да прави никакъв опит да разчупи мълчанието, което бе увиснало между тях, Сали реши, че най-доброто, което можеше да направи, бе да се махне оттук. Не можеше да се справя с Рай, когато бе ядосан, той можеше да я направи на пух и прах, ако си изпуснеше нервите, а тя го познаваше достатъчно добре, за да знае, че бе на ръба на грубостта.

Запромъква се към вратата и Рай изведнъж се раздвижи и застана между нея и спасителния изход.

— Не ми се опъвай — предупреди я все още с мек, почти беззвучен глас. — Не можеш да победиш, а аз не искам да те наранявам. Ти си моя, Сали.

Започна да я обзема страх. Бе виждала Рай в какви ли не настроения, но никога досега не бе виждала тази дива свирепост в очите му.

— Трябва да вървя да работя — прошепна тя предпазливо, като наблюдаваше всяко негово движение.

— Ти работиш за мен. Ще си тръгнеш, когато аз ти кажа, че можеш да си тръгнеш. — Очите му бяха приковали нейните и Сали не можеше да откъсне поглед. Така ли змията парализираше жертвата си?

Тя отчаяно търсеше в съзнанието си нещо, което да каже, за да отклони вниманието му от себе си, ала нищо не й идваше наум, и изправи рамене, готова да бяга, ако трябва. Нямаше да се уплаши, дори от собствения си съпруг. Вдигна глава, призовала всичката си гордост и достойнство, които с толкова мъка и болка бе насъбрала.

— Не ме притискай — предупреди го спокойно. — Ако си дори наполовина онзи мъж, който беше, ще знаеш, че не искам.

— Ще искаш, след минутка — отвърна й той с грубата истина, но тя дори с трепване на миглите не издаде колко я бе разтърсило това.

— Не обърквай миналото с бъдещето. Отдавна са минали дните, когато мислех, че слънцето изгрява и залязва с теб.

— Добре. — Устните му се изкривиха. — Никога не съм искал да бъда идол. Ала не ме карай и да бъда негодник.

С вътрешно облекчение Сали почувства, че опасността бе преминала, поне за момента. Изкушаваше се да започне да спори с него за пътуването до Сакария, но знаеше, че не бе разумно да предизвиква отново гнева му.

— Наистина трябва да отида да работя — настоя тя.

След малко Рай отстъпи настрани.

— Добре. — Тонът му бе едновременно нежен и предупредителен. — Ала не сме свършили, бебчо, и когато отидеш в Сакария, аз ще бъда с теб всяка секунда от деня.

Това предупреждение още звънеше в главата й, когато мина покрай него и се върна на бюрото си. Със закъснение започна да трепери и с мъка се опитваше да се съсредоточи върху ръкописа си. Но бе стигнала до момент, когато не можеше да реши как да продължи действието, и мислите й току се връщаха към Рай.

На времето щеше да полудее от радост, ако той й кажеше, че я иска със себе си, че иска деца от нея, ала това бе много отдавна и тогава Сали бе друг човек. Защо Рай не можеше да го приеме? Защо толкова настояваше да възстановят брака си?

Не можеше да повярва, че го движи ревността. Трябваше да е чувството му за собственост, защото ревността означаваше чувства, а тя знаеше, че той никога не я бе обичал, дори в онези първи дни. Единствената им връзка бе сексът и Рай сега искаше да възобнови тази връзка, но Сали бе твърдо решена да разбие слабостта, която я караше да откликва.

После й мина през ума, че бе едно да е обикновена, тиха домакиня, която си седи вкъщи, а съвсем друго — преуспяла журналистка, обиколила целия свят. Сега повече би се гордял с нея, нали така? Преди не бе била достатъчно бляскава като за него. Затова ли изведнъж бе започнал толкова да се интересува от нея, след като години наред не се бе сещал? За момент в нея пламна гняв, ала после помисли, че ако бе така, той нямаше да я спира, а да я държи в светлината на прожекторите.

Не го разбираше, никога не го бе разбирала. Защо не я оставеше на мира?

Сигурно сцената с Рай бе причината за пулсиращото главоболие, през целия следобед, когато се прибра вкъщи. Не искаше нищо друго освен тишина и спокойствие, затова си достави удоволствие с една гореща баня и вместо след това да се облича, просто навлече удобен розов халат, вдигна ципа до брадичката си и седна пред пишещата машина да се опита да излезе от унинието си.

Когато на вратата се позвъни, бе още рано, нямаше седем. Тя се намръщи раздразнено и изключи пишещата машина. Посегна към дръжката, но в този момент реши, че няма да я отваря, ако Рай бе решил да й натрапи вниманието си.

— Кой е? — попита предпазливо.

— Корал Уилямс — чу се студен отговор. Сали вдигна вежди в мълчаливо учудване, отключи и отвори вратата.

— Влезте — покани тя ослепителната блондинка и посочи към халата си. — Извинявайте, че съм облечена така, ала не очаквах посетители.

— Да, вярно е — съгласи се Корал и влезе в апартамента с дебнещата походка на манекенка. Бе едновременно студена и драматична, облечена в лимоновожълта вечерна рокля, от която косата й би трябвало да изглежда медноруса, но не изглеждаше така. — Довечера Рай ще ме води на премиера в Бродуей, така че знам, че тази нощ няма да е тук.

Аха, каза си Сали. Изглеждаше, че Корал проверяваше конкуренцията, но кой ли й бе казал?

— Той няма вероятност да е тук и която и да било друга нощ — отговори тя и Корал трябва да забеляза усмивката в гласа и в очите й, защото прехапа устни и се изчерви.

— Не се опитвайте да криете от мен — каза тя с дрезгав, сякаш натежал от сълзи глас. — Рай сам ми каза.

— Моля? — повиши изненадано глас Сали. Да не би Рай да бе започнал да разгласява брака им? Да не би да мислеше, че ако стане общоизвестно, това ще отслаби нейната решимост?

— Знам колко е трудно да му се устои, когато си е наумил да има една жена — говореше Корал. — Повярвайте ми, знам! Ала вие не сте от неговата категория и той само ще ви нарани. Имал е и други жени, но винаги се връща при мен, и този път няма да е по-различно. Просто помислих, че ще е добре да го знаете, преди да затънете прекалено дълбоко.

— Благодаря за предупреждението — отвърна Сали и се усмихна, което накара Корал да я изгледа недоверчиво. Ала Сали не можа да се сдържи, струваше и се смешно, че любовницата на съпруга й я предупреждава да не се задълбочава прекалено много с него. — Но не мисля, че има за какво да се безпокоите. Нямам намерение да започвам връзка с когото и да било и ще ми направите услуга, ако отклонявате вниманието на Рай от мен.

— Как бих искала да можех! — призна Корал мрачно и я погледна със смущаваща откровеност. — Ала още като ви видя Рай, разбрах, че го заинтригувахте, а той не се предава лесно. Защо мислите, че отива на това пътуване до Сакария с вас? Ако бях на ваше място и ако наистина не исках връзка с него, бих проверила резервациите за хотела, защото, доколкото го познавам, сигурно ще има само една стая!

— Знам — засмя се Сали, — и съм го изпреварила. Вече съм измислила друго място, на което да отседна. При една приятелка. — Тя не добави, че приятелката й е Марина Декамп и че се надява да живее в двореца. Не се съмняваше, че Марина ще й предложи убежище и че всъщност ще й бъде много приятно да й помогне да попречи на плановете на Рай.

Корал неочаквано се разсмя.

— Може би съм се тревожила за нищо. Вие май сте повече от способна да се грижите за себе си. Сигурно тази плитка ви прави да изглеждате толкова млада.

— Сигурно — съгласи се Сали с мисълта, че най-вероятно с Корал бяха на една възраст.

— Успокоихте ме, затова сега ще ви оставя. С Рай трябва да се срещнем след половин час и май ще закъснея. — Корал се плъзна към вратата и Сали й я отвори, почувствала се почти като слуга, отварящ вратата на кралица. Но когато се върна да продължи с писането, смехът още напираше в гърлото й. Корал в ролята на загрижена бе представление, което си струваше да се види! Нито за секунда не бе повярвала, че красивата манекенка дава пет пари за чувствата на друга жена. Това, което Корал толкова старателно пазеше, бе вниманието на Рай, времето му. Сали тръсна глава и се запита какво прави Рай толкова греховно привлекателен.

Може би ако знаеше какво я прави толкова уязвима пред него, щеше да успее да се пребори, ала не можеше да открие никаква конкретна причина. Причината бе целият той, дори качествата му, които я ядосваха. Той бе целият мъж, единственият мъж, когото някога бе желала.

Осъзнаването дойде като шок и от силата му я изби студена пот, но тя се принуди да си признае истината. Все още го обичаше. Винаги го бе обичала. Бе се опитвала да отхвърли тази любов в самозащита пред парализиращата болка, когато Рай си тръгна, ала не бе успяла да я убие. Тя бе разцъфтявала в тъмнината на нейното подсъзнание и сега Сали повече не можеше да отрича съществуването й.

Седеше пред пишещата машина, гледаше невиждащо към клавишите и оставяше тази истина да проникне в съзнанието й. Не можеше да спре сълзите, които напираха в очите й, макар че упорито отказваше да им позволи да потекат. Любовта бе едно, съвместимостта друго, а тя вече не бе младото момиче с очи, пълни със звезди, което вярваше, че любовта побеждава всичко. Сали и Рай бяха най-неподхождащата си двойка на столетието, сега дори повече, отколкото в началото. Поне тогава тя го мислеше за центъра на вселената и с радост би го последвала в ноктите на смъртта, само да я бе повикал.

Но той не я бе повикал. Бе тръгнал сам, без да обръща внимание на страховете й и на непреодолимата й стеснителност. Кога ли изобщо се бе интересувал как се чувства Сали? Беше прекалено силен, прекалено самоуверен, за да поставя нейното мнение, нейните чувства над своите. Бе така тогава и сега бе същото. Не се ли държеше точно по същия начин? Това, което искаше тя, нямаше значение. Като си помислеше само как властно бе спрял кариерата й и бе поискал от нея да се върне към семейния живот! Ами нейните планове, ами това, което искаше Сали от живота?

Пое си няколко пъти дълбоко въздух и се опита да подреди мислите си. Ако се върнеше при Рай, какво щеше да има? Отговорът бе прост — щеше да има Рай, дотогава, докато той продължаваше да се интересува от нея. А може би дори нямаше да има вниманието му. Тя не можеше да пренебрегне Корал Уилямс, а и Рай никога не й бе обещавал вярност. Той не й бе давал изобщо никакви обещания, освен за физическо удоволствие. Значи, ако се върнеше при него, щеше да има чувствено удовлетворение и каквото удоволствие можеше да намери в неговата компания.

От друга страна, какво щеше да спечели Рай от помирението? Отново първото, което й идваше наум, бе сексът. Това бясно привличане бе взаимно — за съжаление, защото го правеше неразумен. Ако Корал го притискаше за обвързване, връщането на Сали щеше да сложи край на тези искания, а от това, което Корал току-що бе казала на Сали, Рай не би имал никакви опасения, че Корал може да го остави. Не, Корал щеше да остане с Рай дотогава, докато той я искаше, и ако можеше да има двете жени едновременно, вероятно би го сторил.

Сали трепна от тази мисъл. Не, Рай не бе такъв човек. Тя не мислеше, че бе способен на вярност към която и да било една-единствена жена, ала все пак не играеше игри. Жената трябваше да го приеме такъв, какъвто бе. Това бе техният проблем. Сали бе поискала от него да бъде нещо, което не беше — обикновен съпруг. Той бе отказал да се промени, дори да направи компромис.

Затова тя се бе променила, бе се измъкнала от влиянието му и Рай не можеше да го приеме, дори когато Сали го предизвикваше. Някога му бе принадлежала и сега не можеше да понесе идеята, че тя вече не искаше да му принадлежи. Чувството му за собственост трябва да бе километрично. Някога бе му принадлежала и сега си я искаше обратно, затова би преместил планини, за да я получи, дори ако трябваше да разбие кариерата й, за да го направи.

Сали не можеше да се върне при него, макар дълбоко в душата си да копнееше точно за това. Залогът бе собствената й личност. Той щеше да я смачка, да я задуши. После, когато загубеше интерес, щеше да си отиде, а тя не вярваше, че ще може отново да го преживее.

Не, трябваше да следва собствения си път и ако той водеше надалеч от Рай, трябваше да го приеме. Странно как можеше да го обича и въпреки това да иска да прекара живота си отделно от него. Ала бе точно така. Сали инстинктивно знаеше, че ако му позволеше отново да контролира емоциите й, той щеше да разруши чувството й за себе си, самоувереността й.

Нямаше съмнение, тя трябваше да избере пътя, който бе правилен за нея, а този път не включваше Рай. Може би никой друг мъж нямаше да накара сърцето й да бие така лудо, както можеше да стори най-лекото докосване на Рай, но ако това бе цената, Сали щеше да я плати. Трябваше.

Когато тази командировка до Сакария свършеше, тя щеше да подаде молба за напускане и да замине. Не можеше да чака повече. Рай я притискаше и Сали трябваше всяка минута да е нащрек.