Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Der Kuss des Verfemten, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 36 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Xesiona (2009)
Сканиране
?
Сканиране
misi_misi (2008)
Допълнителна корекция
Еми (2013)

Издание:

Сюзън Хейстингс. Целувката на прокудения

ИК „Ирис“, София, 2005

Американска. Първо издание

Превод на стиховете: Елена Панова

Редактор: Ваня Панова

Коректор: Виолета Иванова

ISBN: 954-455-076-1

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация
  3. — Корекция от Еми

2.

Болезнен вик раздра тишината. Изабела потрепери и лицето й стана смъртнобледо.

— Матилда, как можа да ме уплашиш така! — извика сърдито тя. — Помислих си, че умирам!

— И без това ще умрем! — изплака Матилда и отчаяно закърши ръце. — Оставиха ни сами в тази пустош! И колко мъртви има наоколо! — Тя се разрида отново и плака, докато Изабела й залепи шумна плесница.

— Млъкни веднага, истеричка такава! — изкрещя вбесено тя. — Вместо да ревеш, по-добре помисли как да се спасим!

Матилда я зяпна с отворена уста. Никога досега не беше чувала Изабела да крещи, принцесата не си беше позволявала да я удари даже когато бяха малки деца и си играеха по поляните около крепостта и край потока. А колко беше хубаво, докато изследваха замъка, изпълнени с безгрижен откривателски дух…

— Няма спасение за нас — възрази Матилда и изпрати отчаяна молитва към небето. — Света майко Божия, смили се над нас, изпрати ни в царството небесно, където ще намерим вечен покой, ще се спасим от жестокия свят и от ужасните хора, които нападат и убиват ближните си, които са обрекли душите си на дявола…

— Не ме ли чу? Заповядах ти да млъкнеш! — изкрещя Изабела, сграбчи я за раменете и я раздруса здраво. — Аз нямам намерение да отивам на небето! Първо ще погребем мъртвите войници.

— Какво? — изплака Матилда. — Не мога да пипам трупове!

Изабела стоеше насред пътя и трепереше. Роклята й беше омазана с кал и скъсана на няколко места, докато Матилда страхливо държеше наметката си нависоко, за да не я изцапа.

— Това е нечувано! — извика Изабела. — Що за сестра си ми ти, след като искаш да ме пратиш на небето?

Матилда изплака и се хвърли да я прегърне.

— Готова съм да дам живота си, за да запазя вашия, Ваше Височество — изрече през хълцанията тя.

— Сега ли, когато всичко свърши? — Изабела я бутна доста грубичко настрана. — Стегни се и помисли за християнския си дълг. Тези смели мъже умряха за нас. Не само за мен, а и за теб! Трябва да ги погребем.

— Не е ли достатъчно да се помоля за тях?

— Не! Хайде, хващай се на работа, преди да съм загубила самообладание!

Матилда неохотно й помогна да съберат мъртвите войници под едно дърво. Не можеха да ги погребат, защото нямаха лопати да изкопаят гроб, затова ги замъкнаха до едно блатисто място недалеч от пътя, където предоставиха бедните мъже на земята. Оказа се, че един от войниците е жив. Той стенеше и се търкаляше в тревата.

Изабела го успокои с нежни думи и огледа раните му. Видя дълбока, но не опасна прободна рана в рамото и следа от силен удар в другата ръка.

— Матилда, претърси колата, дано намериш някъде игла и конец, за да зашия раната, и няколко парчета плат, за да я превържа. Донеси и вода да го измия. — Тя помогна на ранения да седне под близкото дърво.

— Вие сте ангел, Ваше Височество — пошепна с угасващ глас войникът. — Всеки друг на ваше място щеше да ме остави да умра.

— Не бива да говорите — укори го меко Изабела. — Щадете силите си.

— Конете — изохка войникът. — Трябва да потърсите конете. Без коне няма да оцелеем.

Изабела се огледа.

— Конете ли? Онези взеха конете ни! — Едва сега истината се стовари върху нея с цялата си тежест. Ако не намереха коне, бяха изгубени. Но не можеше да се надява на чудо. Разбойниците не бяха намерили в колата им нищо ценно. Най-ценната плячка бяха конете!

Най-сетне Матилда се върна. Донесе само стомничка с вода.

— Взели са всичко — обясни извинително тя, — даже кошничката с конците и иглите.

— Зверове! — В гърдите на Изабела лумна гняв. Ала когато погледна бедния войник, който смело понасяше болките, се успокои. Решително вдигна полата си, свали фустата и я накъса на дълги ивици.

— Какво правите, Ваше Височество? — извика ужасено Матилда.

— Съветвам те веднага да последваш примера ми — изсъска злобно Изабела. — Войникът има нужда от превръзки, фустите ни ще послужат по-добре върху раните му, отколкото върху нашите тела.

С въздишка и укорителен поглед Матилда разкъса фустата си и Изабела успя да превърже раната на рамото. След това поднесе стомничката към устните на войника. Той изпи жадно престоялата вода.

— Остани при него и внимавай да не загуби съзнание — заповяда Изабела на камериерката си. — Аз ще отида да потърся конете.

— Искате да ме оставите сама тук с него? — изписка уплашено Матилда и погледна страхливо войника.

— Точно така! Гарантирам ти, че нищо няма да ти направи. Трябва на всяка цена да намеря коне.

— Ами ако разбойниците се върнат?

— Няма да се върнат. Няма какво повече да вземат.

Изабела стана и тръгна по пътя. Треперещата Матилда остана при войника.

Мина много време. Когато почти беше повярвала, че приятелката й няма да се върне, Матилда чу конски тропот. Скочи, обзета от паника, и се скри зад едно дърво. Съдбата на войника изобщо не я интересуваше.

Възседнала едър впрегатен кон, Изабела се показа от завоя. Спря пред войника и на лицето й се изписа учудване.

— Къде е Матилда?

— Ето ме — отговори с треперещ глас девойката иззад дървото.

— Божичко, Матилда! Нали ти казах да останеш при него!

— Помислих, че разбойниците се връщат — обясни жално момичето.

Изабела скочи от коня.

— Само него можах да намеря — обясни потиснато тя. — Беше затънал до корема в блатото и сигурно щеше да се удави. Другите вероятно са при разбойниците.

Войникът с мъка вдигна ръка.

— Трябва да стигнете до хана — пошепна безсилно той. — На около седем мили оттук има крайпътен хан. Там ще намерите помощ.

Изабела го погледна със съмнение.

— Седем мили? Ами вие? Не мога да ви изоставя.

— Оставете ме тук. Спасете живота си. Аз съм само един прост войник.

Изабела решително поклати глава.

— Не! Няма да ви оставя сам. Никога не бих си го простила. Вие сте смел войник. Рискувахте живота си заради мен, сега аз ще ви опазя жив.

— Какво говорите, Изабела? — извика почти сърдито Матилда. — Нима забравяте коя сте?

Изабела я изгледа подигравателно.

— Преди един час ме съветваше да забравя коя съм.

— Тогава беше друго. Става въпрос за живота ви, Ваше Височество!

— Е, и? Нали се спасихме! И аз съм жива, и ти. Затова ще тръгнем тримата към онзи хан, където ще намерим помощ.

— И как си го представяте? — попита Матилда. — Имаме само един кон, а войникът няма да преживее дългото ходене.

— Точно така. Затова ще го качим на коня, а ние с теб ще вървим отстрана.

— О, не! — извика възмутено Матилда. — Няма да ходите пеша! Вие сте господарката, конят се полага на вас.

— Права си. Аз определям какво ще правим с коня. Заповядвам войникът да язди, а ние да вървим пеша. Ще се качите ли на коня, войнико, ако ви помогнем?

— Ще се опитам, господарке. Вие сте светица! — По измъченото му лице потекоха горещи сълзи и той посегна с треперещи ръце към ръката на Изабела.

Тя му се усмихна успокоително.

— По-добре се помолете на всички светци да ни помагат и да ни закрилят!

 

 

Странното шествие стигна късно вечерта до малкия крайпътен хан. Отдалече той приличаше на беден селски двор — къща с тръстиков покрив, обор и плевня.

Стопаните изскочиха тичешком от къщата, понесли панички със запалени фитили, и огледаха учудено тримата напълно изтощени пътници.

— За бога, кои сте вие? — попита гостилничарят.

Изабела не посмя да каже, че е дъщерята на княза. И без това нямаше да й повярват. Освен това беше изнервена до крайност от постоянното хленчене на Матилда, задето обувките й са се прокъсали и има огромни мехури на краката. И нейните крака не изглеждаха по-добре. Не си беше представяла, че седем мили са толкова дълго разстояние. Даже конят пъхтеше тежко, а войникът едва се държеше на гърба му.

— Отиваме в замъка на княза — съобщи кратко тя. — На около седем мили оттук бяхме нападнати от разбойници. Всички войници от ескорта бяха убити, остана само един, и то тежко ранен. Имаме нужда от подслон и храна. Освен това някой трябва веднага да отиде в замъка на моя… на княза и да доведе помощ.

Гостилничарят продължаваше да ги оглежда недоверчиво. Пътниците бяха целите в кал, останали съвсем без сили. Ами ако бяха бегълци от закона?

— Може да е капан — пошепна страхливо гостилничарката. — Или да са крадци!

— Възможно е. Но не ми се вярва. Не виждаш ли в какво състояние са? Не могат да изчезнат незабелязано.

— Имате ли пари? — попита високо гостилничарката.

Изабела се намръщи още повече.

— Нали ви казах, че ни нападнаха и ограбиха. Нямаме нищо. Но ви обещавам, че ще ви възнаградя богато, ако ни помогнете.

— Влезте, какво да ви правя — покани ги гостилничарката. — Герда, донеси вода и нещо за ядене! Михаел, ти отведи коня в обора и се погрижи за него!

Изабела и Матилда подкрепиха войника, който едвам слезе от коня, и го отведоха в къщата. Стенейки, той се отпусна на една пейка.

— Трябва да се погрижим за раните му — каза Изабела.

Гостилничарката донесе леген с вода и няколко кърпи.

— Света Богородичке! — извика стреснато тя, като видя двете рани. — Значи наистина са ви нападнали!

— Повярвахте ли ми най-после? — попита сърдито Изабела. — Бедничкият не може да язди. Имате ли ратай, който би могъл да отиде в замъка на княза?

Гостилничарят, който стоеше мълчаливо до жена си, поклати глава.

— Само слугинята Герда.

— А кой е момъкът, който отведе коня? — попита Изабела.

— Това е синът ни — обясни гостилничарят.

Много скоро в гостилницата влезе Михаел и Изабела се изненада колко симпатично беше простото селско момче. Вероятно беше около шестнадесетгодишно, с разкошни тъмни къдрици и живи очи, които любопитно и без стеснение оглеждаха странните гости.

— Михаел, ще те възнаградя богато и пребогато, ако отидеш в замъка на княза, за да доведеш помощ. Ще тръгнеш ли?

Гостилничарят застана между тях.

— Няма смисъл да тръгва през нощта. Ще потърпите до утре. Освен това може да попадне в ръцете на разбойниците.

Изабела недоволно поклати глава, но гостилничарката подкрепи мъжа си.

— Елате да се подкрепите — покани ги тя. — После ще се наспите хубаво. Михаел ще тръгне на разсъмване и ще доведе помощ. Сега наистина няма смисъл.

Изабела се примири. Кимна и посочи войника, който се беше проснал на пейката.

— Можем ли да го оставим тук?

— Ами да! За вас Герда ще приготви стаичката на тавана. А сега хапнете, подкрепете се!

Преди да започне да се храни, Изабела скръсти ръце за молитва и благодари на Божията майка, на свети Мартин и на всички друга светци за благополучното пристигане в хана.

После ги помоли за помощ и подкрепа за бедния войник. Нахрани го и наля в устата му няколко глътки вино, за да си възвърне силите.

Матилда я наблюдаваше неодобрително, но не се обади. При всеки друг случай не би се въздържала да се развика, но сега беше твърде изтощена, за да защити съсловните правила, които Изабела беше длъжна да спазва.

След вечерята Герда отведе двете млади дами в таванската стая. Герда беше свежо, пълничко селско момиче с розови бузки, пищна гръд и широки хълбоци. Дебелото й дупе се люлееше пред очите на Изабела, докато се изкачваше по стълбичката към таванските стаи.

Влязоха в проста стая с два сламеника на пода и две одеяла. Това не ги смути, тъй като единственото им желание беше да си легнат, да отпуснат напрегнатите си крайници и да забравят страшните събития в прегръдките на съня.

Герда им остави паничка с масло и фитил, за да се оправят в тъмнината.

Без да се събличат, двете момичета се отпуснаха със стон на сламениците. В този момент неудобната постеля им се стори мека като облак, който ги пое милостиво и облекчи болката в изнурените им тела. Не посмяха да се съблекат, защото бяха сигурни, че дъските са пълни с дървеници, които само чакат да се нахвърлят върху крехката им плът и да изсмучат кръвта им като вампири.

Дълго лежаха неподвижно, не можейки да заспят. Най-сетне бяха започнали да осъзнават какво бяха преживели през малкото часове след излизането им от манастира.

Изабела слушаше как Матилда реди молитви. Когато обърна глава към старата си приятелка, която през всичките години в манастира беше най-близкият й човек, те изпита нещо като презрение. Матилда беше нейната приятелка, сестра, довереница, с която досега беше споделяла всички свои радости и грижи, всичките си тайни. Вярваше, че я познава, но откакто напуснаха манастира, Матилда беше станала съвсем друга. Страхлива, хленчеща, нерешителна — никога не я беше виждала такава. Въпреки уверенията, че е готова да даде живота си за своята господарка, тя се грижеше единствено за себе си. Може би Матилда се страхуваше от неизвестното бъдеще? Може би не беше подготвена за живота извън манастирските стени? Изабела изпитваше съжаление към приятелката си, но и гняв. Матилда се бе скрила зад нея, когато разбойниците ги нападнаха! Тя, Изабела, пренебрегна опасността и размаха меча, излезе срещу разбойниците с гордо вдигната глава и твърд поглед. А какво поиска от нея Матилда? Да се отрече от произхода си!

Трябваше да поговори сериозно с нея и при нужда да й напомни за клетвата й за вярност. Все пак тя беше само дъщеря на един обеднял рицар, който не разполагаше със средства да я омъжи. Матилда нямаше друг изход, освен да продължи да й служи — или да отиде в манастир!

Дългият ден, изпълнен с напрежение и усилия, най-сетне поиска своето и под тихия шепот на Матилда Изабела потъна в дълбок, спокоен сън.

След известно време момичето усети нужда да се облекчи. Жаждата я бе накарала да изпие няколко чаши вода и вино. Събуди се и сънено се опита да се ориентира в малката стая. Фитилът в съдчето с масло продължаваше да гори, но никъде не се виждаше гърне.

Матилда се събуди и попита услужливо:

— Да повикам ли гостилничаря, за да ни донесе гърне?

— За бога, не! На двора сигурно има клозет.

— Не бива да излизате навън посред нощ! — извика ужасено Матилда.

— И защо не? Обикновено нужникът е до торището.

— Опасно е да се разхождате сама в мрака!

— Надали е по-опасно от онова, което преживяхме днес — въздъхна Изабела. — Ще взема светлината.

— Искате ли да ви придружа, господарке? — попита Матилда и Изабела отново изпита презрение към страха в гласа й.

— Не, не — отговори небрежно тя. — Сама ще се справя.

Взе съдчето с горящия фитил и слезе тихо по стълбата. Излезе от хижата през задната врата и прекоси двора. Нужникът беше точно до обора и голямата купчина тор. Тя вдигна полите си, за да не се изцапа с оттичащия се към ямата оборски тор, остави съдчето на земята и клекна над дупката.

Ослуша се страхливо, но нощта беше спокойна. Само конете в обора тихо пръхтяха. След миг обаче дочу странен шум — като от триене, придружено с мляскане. Изабела затаи дъх. Отново чу странния шум, след него шепнещи гласове.

Излезе безшумно от нужника и се ослуша да разбере откъде идваха гласовете. След малко забеляза трепкаща светлинка между дъските на обора. Промъкна се на пръсти дотам и погледна през един процеп. Отначало видя само гърба на един кон и сено, струпано в малката плевня. Съдче с лоена свещ беше оставено върху напречната греда и пръскаше мътна светлина.

Изабела се вгледа по-внимателно и забеляза слугинята Герда, която лежеше по гръб в сеното. Корсажът й беше отворен и пълните бели гърди бяха разголени. От мрака се появи мъжка ръка, която милваше гърдите на слугинята, и тъмнокоса глава. Красивият син на гостилничарите се наведе над слугинята и пошепна нещо в ухото й. Тя се изкиска и го прегърна.

Когато свали ризата от гърба му, Изабела се загледа възхитено в играта на мускулите под тъмната кожа. Той продължи да милва гърдите на слугинята, целуна я няколко пъти по шията, после засмука розовите зърна и момичето извика от удоволствие. Изабела виждаше съвсем ясно лицето й, дори погледа, премрежен от блаженство. Но не откриваше никъде мъката или болката, която според монахините причиняваше плътското желание — така я бяха учили през всичките години в манастира. Точно обратното! Герда зарови пръсти в гъстите, тъмни коси на младежа и го окуражи да продължи с нежностите. Ръмжейки от удоволствие, той свали дрехите й и устните му се плъзнаха надолу към корема й. Слугинята с готовност разтвори крака и изпъшка сладостно, когато той започна да я целува между бедрата, където се намираше най-съкровеното място на жената, скрито за мъжки ръце и устни. Момъкът бързо смъкна панталона си и тялото му покри нейното.

Изабела се взираше като замаяна в белия мъжки задник, който се задвижи ритмично между краката на слугинята. Двамата пъшкаха и стенеха, Герда вдигна крака и ги уви около бедрата му. Петите й се забиваха в задника му и го пришпорваха като кон да ускори темпото. Той изпълняваше нарежданията й с готовност. Движенията му ставаха все по-бързи, хълбоците му падаха върху нейните с шумно пляскане, докато ръцете й жадно мачкаха твърдия му задник.

Изабела се вкопчи в дебелата греда и притисна лице към процепа между дъските. Дъхът й излизаше шумно и почти толкова бързо, колкото на двамата, които се любеха в сеното.

— Света майко Божия — прошепна смаяно тя. — Какъв грях, какво падение! Бог да се смили над бедните им души, защото са осъдени да горят във вечния огън на преизподнята, за да изкупят плътските грехове, които вършат.

Какво беше учудването й, когато телата им не почерняха и не се овъглиха, а душите им не бяха отнесени в огъня на ада. Мека руменина обля бузите на слугинята и на лицето й се изписа безкрайно блаженство. От устните й се отронваха доволни въздишки.

Момчето беше сложило глава на гърдите й, без да забавя темпото. Изабела видя лицето му — очите му бяха затворени и той също преживяваше върховно блаженство. Двамата пъшкаха ритмично, шумът се увеличаваше. Изведнъж извикаха и се обтегнаха като струни.

Ужасена, Изабела притисна лице към стената и се взря в гърчещите се в екстаз тела. При това, без да иска, изрита гредата.

— Там има някой! — изписка слугинята и скочи. Дишайки тежко, момчето се надигна и се обърна. Сега Изабела можеше да го види в цялата му голота. Беше строен и прекрасен. Силна червенина покриваше запотеното му лице, къдриците му падаха разбъркани по челото, тъмните очи все още святкаха от възбуда.

Погледът на Изабела падна върху слабините му, където между кичурчета тъмни косми стърчеше възбуденият му член. Пламтящо червен и влажен, той беше изправен и твърд като рицарско копие.

Изабела се взираше с широко отворени очи в онова, което монахините не смееха да назоват, в дяволския рог, който хвърляше в дълбок срам и страх всяко почтено момиче и със сигурност беше дело на сатаната. Сигурно причиняваше адски болки, когато се забиваше в мекото, невинно тяло на жената и вършеше дяволското си дело. Кой смееше да изпитва при това удоволствие и блаженство, кой смееше да се радва? Но защо двамата не бяха умрели на място, а се усмихваха щастливо, сякаш бяха преживели най-прекрасното нещо на света?

Изабела се отдели от стената с тих стон, прекоси тичешком двора и изкачи на един дъх дървената стълба към тавана. Падна в леглото си, пъшкайки тежко.

— Какво се е случило? — попита стреснато Матилда.

Изабела се опитваше да успокои дишането си и да потисне треперенето на тялото си.

— Нищо, нищичко — отговори задъхано тя. — Една сова ме уплаши.

Притисна ръце между треперещите си колене и ужасено усети странна влага между бедрата си. Нещо стягаше корема й, по кожата й лазеха тръпки. Взираше се напрегнато в мрака и отново и отново виждаше тялото на момчето, стърчащия му член, зачервените бузи и пламтящите очи. Да, той беше дяволът в човешки образ, той и никой друг! Ако беше почакала още малко, сигурно щеше да види как от носа му излиза пара и да усети как въздухът се напоява с миризма на сяра. Могъщият рог на слабините му беше червен като нажежено желязо между черните дяволски косми. А сеното сигурно е закривало конско копито!

— Света майко на небето, запази ме от това дяволско нещо, спаси бедната ми душа от дивата похот на мъжете. Направи така, че да забравя ужасната гледка. Ще се покая, ще прочета хиляда молитви, ще се посветя изцяло на светото писание и ще обърна мислите си само към духовното… — Изабела произнесе всички обещания, които доскоро беше смятала за немислими, и притисна лице върху коравия сламеник. Тогава изведнъж пред вътрешния й взор се появи друг образ — образът на едрия рицар с проста плетена ризница. Тя усети физически погледа на блестящите сини очи, които я хипнотизираха. Неволно се запита дали и този рицар изглежда под ризницата си също като похотливия син на гостилничаря. Дали всичко мъже изглеждат по същия начин?

 

 

Полуразрушеният замък се издигаше тъмен и упорит на фона на оловносивото небе. От черните стени се сипеше мазилка. Само кулата над главната порта и близначката й в отсрещния край на крепостната стена бяха в що-годе добро състояние. Нито една от сградите вътре не беше по-висока от стената и никой от пътниците, които рядко се мяркаха насам, не предполагаше, че замъкът е обитаем. Всъщност никой не живееше в тези руини, те бяха напуснати преди много време. Сега служеха за убежище на около три дузини дрипави мъже и жени. Голямата порта в стената беше винаги затворена. На една от бойниците стояха двама мъже. Единият беше рицарят Рудолф от Кибицмарк — млад мъж, висок и строен. Тясното лице беше гладко, с тъмен тен, под гъстата кестенява коса светеха топли кафяви очи, които в момента бяха устремени загрижено към лицето на мъжа до него.

Другарят му беше рицарят Мартин от Трейтнар. Макар и с половин глава по-нисък от Рудолф, той беше изключително красив — с фино лице и дълга руса коса, която падаше на едри вълни по раменете му. Ала най-запомнящото се у него бяха блестящите сини очи, които не оставяха равнодушно нито едно моминско сърце. В момента обаче в тях искреше тъмен гняв.

Мартин стисна ръце в юмруци и удари с все сила каменния зъбер.

— Как мразя всичко това! — изстена задавено той.

— Много добре те разбирам — отговори тихо Рудолф. Двамата толкова различни мъже стояха един до друг в безмълвно разбирателство. — Но не знам друг начин.

— Още колко нещастници трябва да загинат, докато съберем достатъчно пари, за да се преборим с Гундрам? Трябват ни пари. За какво са ни платове, женски дрехи и библии? Имаме нужда от оръжия, желязо, пари! По дяволите, Рудолф, започвам да се съмнявам, че ще успеем!

— Не се отказвай толкова лесно! Не помниш ли колко верни хора загинаха за твоето дело? Защо си толкова объркан?

Мартин сведе глава и не отговори.

— Да не е заради монахините? — продължи с въпросите Рудолф.

Мартин въздъхна.

— Не знам, приятелю… Не беше редно да ги изоставим в онази гора. От друга страна обаче, погледни хората ни! — Той се обърна и посочи надолу към двора, откъдето се чуваха възбудени викове. Въодушевени мъже и жени отваряха сандъци и кошници и вадеха платове, дрехи и храна. — Кога за последен път са яли, както трябва? Виж ги как се радват на няколко жалки рокли! С тях ли ще си върна замъка, ще получа обратно земите си и при нужда ще се сражавам с войниците на княза?

Рудолф сведе глава. Мартин беше прав. Но нима можеше да каже истината на хората си, след като бяха загубили всичко заради него? Цялата им надежда беше в рицаря Мартин. Рудолф сложи ръка на рамото на приятеля си.

— Знам, че е трудно да го направим по този начин, но нямаме друг изход. Нима предпочиташ да гладуваш и да гледаш как хората ти умират от глад? Погледни ги! Въпреки тежкото положение са весели и искат да живеят! Не ги разочаровай!

Мартин погледна приятеля си с огромна благодарност. След това премести поглед към красивото тъмнокосо момиче, което вървеше насреща им през галерията. Беше облякло една рокля от плячкосаните сандъци.

— Погледни ме, Мартин, нали ми стои чудесно? — Тя се завъртя в кръг и червената пола на скромната рокля се изду като камбана.

— Много си хубава, Констанца — потвърди Мартин. — И със, и без рокля!

Констанца се изчерви и сведе очи. Ала се засмя зарадвано и Мартин я привлече в прегръдката си.

— Носи я, щом ти харесва!

Като си тананикаше весело, момичето слезе отново в двора, където останалите вече се караха за плячката. Мартин изсвири остро през пръсти.

— Ако продължите да се карате, ще заключа дрехите! — извика той и размаха заплашително пръст. — Тази вечер има плячка само за жените. Веднага занесете хранителните продукти на мама Агнес в кухнята! Тя ще ги разпредели справедливо!

Сред хората долу се надигнаха протести, но Мартин се направи, че не ги забелязва. Трябваше да поддържа доброто им настроение. Очите му потърсиха Констанца и на лицето му падна сянка. Момичето имаше наистина жестока съдба. Можеше да я обезщети единствено като споделяше с нея храната и леглото си. И всичките си чувства. Констанца беше мила, благодарна и предана до гроб. Тя го обичаше! Той я дари с нежен поглед и се обърна към приятеля си. В очите му светеше решителност.

— Ще се справим, Рудолф, обещавам ти!

— Много се радвам, че отново повярва в себе си — отвърна тъмнокосият рицар. — А сега ще сляза долу да помиря каращите се, защото жените скоро ще се хванат за косите.

Мартин се засмя и го проследи с поглед. След малко се обърна отново навън и зарея поглед в далечината. Когато се почувства ненаблюдаван, извади под скромната си одежда медальона, който носеше на верижка на шията си. На него беше изобразен свети Мартин. Пред вътрешния му взор отново изникна крехката фигура на красивото момиче, което се беше защитавало толкова смело, макар че битката от самото начало беше безнадеждна. Със сигурност не беше монахиня. Дали наистина беше дъщерята на княза? Мартин не знаеше много за семейството на стария Карл Август. Досега беше вярвал, че господарят на страната живее сам. Имаше жени, които споделяха леглото му, но вече беше стар и доста отдавна беше предоставил управлението на малкото княжество в Долна Франкия в ръцете на усърдни съветници и влиятелни рицари, които не позволяваха волности. Със сигурност това беше една от причините Гундрам да придобие такова влияние и да очерни Мартин пред княза.

Никога през живота си Мартин не беше помислял, че след завръщането си от кръстоносния поход ще бъде посрещнат по такъв начин от феодалния си господар. Той стисна отново юмруци и лицето му помрачня. Ако днес наистина бяха нападнали дъщерята на княза, значи бе направил грешка, като я предостави на съдбата й. Голяма грешка — за съжаление го разбра едва сега. Можеше да я вземе за заложница и да принуди княза да го реабилитира. Ако тя оцелее и се върне при баща си, старият ще изпрати войниците си да го заловят. И без това го търсеха по цялото княжество и не беше лесно да заличи следите си. Значи трябваше да се надява, че тя няма да оцелее.

Сърцето му се сви от внезапна болка. Отново видя красивото й лице, разкошната руса коса, която стигаше до талията, грамадните сини очи, които святкаха толкова смело. И в същото време тя беше толкова крехка, така се нуждаеше от закрила… тя просто нямаше шанс!

Как мразеше да причинява страдание на невинни момичета! Гореше от желание възможно най-скоро да организира поход срещу Гундрам, за да си възвърне васалното имение. Тогава князът със сигурност щеше да го изслуша и да възстанови честта му.

Младият рицар слезе бавно по паянтовата стълба към вътрешния двор, където караниците за плячката продължаваха.

Рудолф не беше в състояние да въдвори ред. Слава богу, че мама Агнес бе успяла да спаси храната. Тази вечер, по-точно в късния следобед, всички щяха да се нахранят до насита. Старата готвачка вече беше събрала слугините, за да опекат пшеничени питки, да направят меденки, овесена каша с ябълково пюре и да опържат яйца със зелени подправки.

Мартин проследи развеселено как жените се ровеха в сандъците с дрехи, пробваха рокли и бельо, без да се срамуват от голотата си. Едрите слугини показваха пищната си плът и се опитваха да се напъхат в полите и корсажите, шити очевидно за по-слаба фигура.

— Каква е тази странна рокля? — извика сърдито една слугиня.

Мартин взе долната риза от ръката й.

— Бюстът ти и без това няма да се побере в нея. Това е долна риза, моето момиче. Обличаш първо нея, после роклята.

— Ама че глупост! Защо са ми две рокли? Тази е толкова тънка, че изобщо няма да ми топли.

— Ти не разбираш, Марта! Това е риза за дама. Дамите са срамежливи и почтени, и им трябва повече време, докато се съблекат.

Слугинята се засмя гръмогласно и продължи да се рови в кошниците и раклите.

— Приберете всичко в килера — нареди Мартин и седна на най-долното стъпало на стълбата. Рудолф се присъедини към него и се загледа заинтересовано в долната риза, която Мартин все още държеше в ръка.

— Според мен тези млади „монахини“ бяха от благороден произход.

— Знаеш ли нещо за тях? — осведоми се небрежно Мартин.

Рудолф вдигна рамене.

— Не повече от теб. Русата изглеждаше около шестнадесетгодишна. Другата е с две или три години по-възрастна.

— Дали е била дъщерята на княза?

Беше тъкмо на възраст за женитба.

— Възможно е — потвърди Рудолф.

— Ако е така, в замъка скоро ще организират голямо празненство.

Рудолф погледна пронизващо приятеля си.

— Е, и? За какво намекваш?

Мартин сведе глава и втренчи поглед в ризата в ръката си.

— Нищо, съвсем нищо.

— Избий си го от главата! — извика възбудено Рудолф. — Ако само един от стражите те познае, отиваш по дяволите!

Мартин се надигна с въздишка.

— Ти винаги мислиш по-далече от мен, скъпи приятелю. Наистина ли смяташ, че има жена, която да ме замае до такава степен, че да си загубя ума? — Той се изсмя подигравателно.

Рудолф остана сериозен.

— За момент наистина го помислих — промълви той. Мартин смачка ризата и я хвърли върху купчината с другите дрехи. После сърдито плесна с ръце. — Веднага приберете тези парцали и да вървим да ядем! Да видим какво ни е приготвила мама Агнес!

Кухнята се намираше в един ъгъл на двора под многократно кърпен тръстиков покрив. Хранителните продукти бяха заключени в малко помещение зад нея. Мама Агнес знаеше, че всички са гладни и не се доверяваше никому.

Мартин се наведе над котлето, което висеше над откритото огнище, и подуши приятната миризма.

— Манастирска храна — установи одобрително той.

Мама Агнес се прекръсти.

— Там си живеят много добре — отбеляза тя. — При всички случаи по-добре от нас.

Мартин я прегърна с обич.

— Един ден и ние ще заживеем добре, Агнес. Обещавам ти.

— Не е нужно да ми обещавате, аз вярвам. Не ми се ще моят Гунтер да е умрял напразно. — За миг лицето й се вкамени, после отново се зае да разбърква усърдно овесената каша. — Имаше дори ленено масло — съобщи гордо тя. — Само опитайте меденките! — И тя пъхна една сладка в устата на Мартин.

— Великолепни са! — потвърди той, докато дъвчеше с наслада.

Влязоха в главната постройка, издигната направо върху земята от плет и глина, с паянтов тръстиков покрив. Залата представляваше продълговато помещение без никаква украса, в което имаше само грубо скована дълга маса с пейки. Малкото столове бяха наредени в челото на масата и бяха запазени за високопоставените обитатели. Между останалите не се знаеше кой какво място заема, защото почти всички мъже носеха някакви дрипи и части от въоръжение и приличаха на цигани. Единствено Мартин и Рудолф отдаваха някакво значение на облеклото си, макар че и то беше съвсем скромно. Повечето дрехи бяха от плячка.

Двамата рицари и селяните заеха места на масата, слугините внесоха яденето и наляха в чашите и роговете разредено вино и кисела бира. След това седнаха и те, и всички се нахвърлиха жадно върху топлата вечеря.

Мартин усети нещо между краката си и се стъписа. Да не би да се бе промъкнало куче? За гладни паразити нямаше място в дома му. Макар че обичаше кучета, той забраняваше да ги пускат в крепостта. Погледна любопитно под масата. Нещо бяло се бе промъкнало между бедрата му и това бяло беше дълъг, добре оформен крак. Кракът на Констанца в бял чорап!

Мартин се ухили и се смъкна по-ниско в стола си, за да се наслаждава на тайните ласки. Констанца му хвърляше тъмни, пламенни погледи изпод дългите си черни мигли. Знаеше, че му доставя удоволствие да си играе с него под масата. Той й намигна и Констанца разбра, че по-късно трябва да отиде в стаята му.

Всъщност девойката спеше заедно с другите жени в едно от помещенията на рушащата се кула. Но всички знаеха, че често споделя леглото на Мартин. Той бе прибрал треперещото от страх момиче, след като родителите и братята й бяха убити при едно ужасно нападение на селото им. Констанца бе оцеляла само защото по това време беше извела на паша гъските и двете кози, които бяха цялото богатство на семейството й. Когато се върна късно вечерта, в селото нямаше нито един жив човек, нито едно оцеляло животно. Констанца обичаше Мартин с цялото си сърце, а той се радваше на красотата и пламенността й. Харесваше гарвановочерната коса, румените бузи и огнените очи. Тялото й беше постоянен извор на чувственост и страст, освен това обичаше да го изненадва с пикантни номера, които сама си измисляше и двамата ги изпробваха в стаята на Мартин.

Преди да се оттегли, рицарят изпи няколко канчета бира. Констанца отдавна се беше скрила в сянката и чакаше Мартин да излезе. Рудолф разбра, че тази вечер отново трябва да спи в стаичката до обора, и се ухили добродушно.

Хванати за ръка, двамата се изкачиха бързо до малката стаичка на Мартин и паднаха със смях на сламеника.

— Е, какво си измислила за тази вечер, котенце? — попита с усмивка Мартин и я привлече в прегръдките си. Констанца имаше устни като зрели череши и той обичаше да ги целува до насита.

Момичето се засмя и вдигна полата на виненочервената рокля. Дългите й крака бяха обути в бели чорапи от най-фина вълна.

— Вдигни полата още, искам да видя докъде стигат чорапите — заповяда Мартин.

Констанца се изкиска и поклати глава.

— О, не, не може! Аз съм монахиня и не давам никой да ми гледа под полата.

— Ако всички монахини изглеждат като теб под полите си, искам да съм мишка и да живея в манастир. Така ще се промъквам под полата на всяка.

— Не си въобразявай глупости! Повечето монахини са стари и грозни. Не вярвам това да ти хареса.

Мартин отново я привлече към себе си и вдигна полата й. Чорапите стигаха до бедрата, където бяха стегнати с копринени панделки.

— Прекрасно изглеждаш! Но не мога да разбера защо им е на монахините да носят такива чорапи.

— Защото в старите каменни манастири винаги е много студено — засмя се Констанца и му помогна да свали роклята й.

— Стой мирно, момиче, искам да те съблека сам.

— Няма да ми сваляш роклята, тя е нова — отбраняваше се шеговито тя.

— Не, не, махни я, но можеш да запазиш чорапите. — Мартин коленичи и измъкна червената рокля през главата й. Констанца се изтегна пред него и той отново се наслади на изкусителното пищно тяло: едри гърди, меко заоблени хълбоци, кадифена мургава кожа, която образуваше ярък контраст със снежнобелите чорапи. Краката й бяха съвършени. Той я хвана внимателно за стъпалата, разтвори краката й и ги вдигна на раменете си. После плъзна пръсти по вътрешната страна към центъра на женствеността й. Усещаше милувката на фината тъкан и топлината на кожата й под чорапите. Издаде тих вик на блаженство и се заби дълбоко в тъмния рай между бедрата й. Проникна в бушуващия вулкан и жадно завладя черешовите й уста. Силните движения на таза й го засмукаха като водовъртежите на див планински поток. Предаде се изцяло на неудържимата вихрушка, обзет от дива, животинска страст, а когато Констанца уви крака около него и меките чорапи се отриха в гърба му, слабините му затрепериха от безумно желание. Мокрите им от пот тела се сляха с младежка необузданост и в невинност, която не познаваше греха.

За няколко минути Мартин забрави грижите си и позволи на Констанца да го отведе до върха на насладата. Дълго остана там, потънал в опияняваща забрава, която имаше вкуса на тялото й.

 

 

Валеше като из ведро, когато две увити в дебели наметки фигури се появиха на пътя, който водеше от манастира свети Мартин на североизток. Кал пръскаше изпод копитата на конете им, от дебелите наметки капеше вода. И двамата бяха нахлупили качулките ниско над лицата си, но дъждът проникваше навсякъде.

Пътят пред тях се стесни. През сивата дъждовна пелена не се виждаше почти нищо. Когато видя преобърнатата кола, единият нададе остър вик и вдигна ръка. Спряха конете и ездачът отмахна качулката, за да види по-добре. Първо подуши с извития си орлов нос, после внимателно огледа с тъмните си очи колата, накрая претърси с поглед и околността.

— Дали това е нейната кола? — попита другият, дребен, прегърбен мъж, и слезе от коня си.

Дьо Казевил сърдито вдигна рамене.

— Възможно е — изръмжа той.

— Даже е много вероятно — отвърна другият и му показа мокра библия, подвързана със скъпа кожа. — Май някой е свършил работата вместо нас.

Дьо Казевил отново се огледа.

— А къде са труповете?

— Не виждам нито един.

— Тогава ги потърси! — изсъска ядно рицарят.

Претърсиха всичко наоколо, но не откриха нито трупове, нито гробове. Дъждът бе заличил всички следи.

— Какво ще правим сега? Ще се върнем ли?

Дьо Казевил поклати глава.

— Няма да се успокоя, докато не видя тялото със собствените си очи.

Той стоеше като обрулено от бурите дърво в края на пътя, от извития му като човка нос капеха едри капки дъжд. Ако тя беше жива, той щеше да я намери. Ако беше още жива, нямаше защо да я търси, трябваше само да я чака!

Другарят му го наблюдаваше с известна неловкост. Дьо Казевил беше страшен човек. От друга страна обаче, той му бе обещал много пари за една малка услуга, която му изглеждаше като детска игра. Той щеше да изпълнява ролята на слуга, нищо повече. Белен се ухили. За обещаното възнаграждение беше готов да убие дори собствената си майка. Перспективата да получи двадесет златни монети го накара да забрави проклетия дъжд.