Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Der Kuss des Verfemten, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 36 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Xesiona (2009)
Сканиране
?
Сканиране
misi_misi (2008)
Допълнителна корекция
Еми (2013)

Издание:

Сюзън Хейстингс. Целувката на прокудения

ИК „Ирис“, София, 2005

Американска. Първо издание

Превод на стиховете: Елена Панова

Редактор: Ваня Панова

Коректор: Виолета Иванова

ISBN: 954-455-076-1

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация
  3. — Корекция от Еми

5.

Първата розова ивица едва се показа на хоризонта, когато княжеският замък се събуди. Кукуригаха петли, лаеха кучета, ревяха волове, а между тях крещяха ратаи и слугини, тичаха насам-натам и подготвяха големия ден, в който рицарите щяха да водят битки за ръката на Изабела. На поляната пред замъка търговците, музикантите и артистите бързо наставаха от постелите си. Пажовете на рицарите вече раздвижваха благородните жребци, за да разхлабят мускулите им, или лъскаха снаряженията, които и без това блестяха ослепително, проверяваха седлата и копията и душеха жадно великолепните миризми, които се носеха от голямата кухня. Големите казани с овесена каша за закуска вече димяха, имаше още варени яйца с олио и оцет, бял хляб, сирене и студено месо.

Слугините мъкнеха красиво подредени плата към долния етаж на палата. Там се събираха многобройните гости, рицари с пажовете и свитата си, за да закусят, когато не бяха поканени на трапезата на княза в тържествената зала. Гостите нощуваха в специално предвидените за тях спални помещения в предната част на замъка, между външната и вътрешната порта. Помещенията бяха строго разделени на мъжки и женски и дори брачните двойки се виждаха едва сутринта на закуска.

Изабела се мяташе неспокойно в леглото си, по някое време даже се зави презглава. Макар че женските покои се намираха в жилищната кула, доста настрани от голямата централна сграда, в която бяха тържествената зала и помещението за аудиенции, тя чуваше ясно непрекъснатия тропот на прислугата по каменния под и дървените стъпала. „За бога, защо не са се сетили да посипят подовете с прясна слама?“ — запита се в полусън принцесата.

В жилищната кула живееха всички постоянни обитатели на замъка, като се започне от княза, който обитаваше великолепните покои в средната част, и се стигне до стражите, чиито квартири бяха от двете страни на входа. При нужда те трябваше да станат първи, за да защитават дома на господаря.

Естествено, днес никой не мислеше да защитава замъка срещу безбройните гости. Днес всеки беше добре дошъл, за да присъства на големия ден на Изабела и да празнува с нея и баща й.

— Събудете се, Ваше Височество, първите гости са вече пред вратата и настояват да ви поздравят! — извика Матилда и издърпа завивката от ръцете й.

Изабела изръмжа недоволно и се опита да си я върне.

— Не бъди жестока, Матилда! — изохка тя. — Вече не сме в манастира, та да ставаме посред нощ за молитва. Искам да се наспя.

— Днес не може. Как ще спите, като сте в центъра на празника!

Трите компаньонки на принцесата, които вече бяха станали и дори се бяха облекли, наобиколиха леглото и се опитаха с весели шеги и закачки да я накарат да стане. Тежкото легло заскърца застрашително, когато момичетата заскачаха по него като млади кончета. Те гъделичкаха Изабела, дърпаха нощницата й, а накрая направо я избутаха от леглото.

— Мъчителки! — простена Изабела и подскочи, когато една от слугините, чакащи да я измият и облекат, напръска лицето й със студена вода.

— Така бузките стават по-розови — изкиска се Виктория и изтри лицето й с мъхеста кърпа.

Момичетата облякоха принцесата в дълга бяла риза и сложиха върху нея богато избродирана туника. Изчеткаха буйните руси къдрици, сплетоха ги и ги увиха на венец на тила. Покриха главата й с фин воал и й сложиха княжеската коронка. Тясната златна диадема с искрящ рубин в средата беше знак за високия й произход и светската й власт.

В новата премяна целият външен вид на Изабела рязко се промени. Гордо изправена, с високо вдигната глава, тя стоеше неподвижна, устремила поглед в далечината, и понасяше мълчаливо старанията на момичетата да я направят съвършена — да пригладят и последните гънчици, да наместят гънките. Реагира, едва когато на прага застана баща й, за да й поднесе поздравленията си.

Князът застана пред нея, разпери ръце и на лицето му заигра смутена усмивка. Очите му плуваха в сълзи.

— Ела до сърцето ми, скъпо дете — каза той с пресекващ глас. — Днес е необичаен ден за мен. Радвам се, че си върнах любимата дъщеря, но радостта ми е примесена с мъка, че много скоро ще я загубя. Отвън чакат десетки смели и благородни воини, за да спечелят ръката ти в честна битка. Ако през последните дни те почетоха с думи и песни, днес ще вдигнат копията си и ще се бият за принцесата. Какво по-висше благо има за един рицар от тази скъпоценна награда?

Изабела вдигна вежди. Значи тя беше награда, трофей, купа, която се връчва на победителя! Ала побърза да прогони тази неприятна мисъл. По-добре да мисли за рицаря Михаел от Драхенфелз. Нима имаше по-прекрасно усещане от това, да му хвърли копринената си кърпичка, след като той извоюва победата в турнира! Той щеше да коленичи пред нея в пясъка на турнирната арена, да вдигне към нея погледа на сините си очи, с усмивка на устните, които я бяха целували толкова пламенно! Бузите й запламтяха в радостно очакване, но когато погледна баща си, бързо стана отново сериозна.

— Вече получи подаръка ми за рождения си ден, Изабела. Конят ти е от благородно потекло. Главният ми коняр Екехард го обучи специално за теб. Надявам се, че си доволна.

— О, да, татко, благородният кон ме доведе сигурно и спокойно до вашия замък. Водех го съвсем лесно, изпълняваше заповедите ми с готовност. Ходът му е мек и приятен. Ще благодаря лично на Екехард за усилията, които е положил да го обучи. — Изабела знаеше, че напълно може да разчита на главния коняр, който имаше богат опит с любимите си животни. Някога той научи малкото момиче да язди, и тя обикаляше с понито си поляните и горите в околността на замъка. Младата жена много обичаше да си спомня за онези безгрижни дни и за лудориите, които измисляше.

— Сега искам да ти връча още нещо, което има много по-голяма стойност от коня, макар да не е земно благо. — Князът й подаде изкусно изработен железен ключ върху тапицирано с копринено кадифе легло. — В последната стаичка на покоите си ще видиш два големи скрина. Те са ти завещани от майка ти, моята любима съпруга, която загубих толкова рано. Тя почина скоро след раждането ти и знам, че не я помниш. На смъртното й легло й дадох обещание, че ще съхранявам скриновете до шестнадесетия ти рожден ден, за да ти предам ключовете. В тях е прибрано всичко, което някога принадлежеше на майка ти и което тя сметна за достатъчно ценно, за да го предаде на теб. — Князът млъкна и бързо избърса очите си.

Трогната до дън душа, Изабела внимателно пое табличката с ключа. После, подтикната от внезапен импулс, прегърна сърдечно стария си баща.

— Благодаря ти, че си опазил наследството от мама — заговори през сълзи тя. — Ще го съхранявам с обич и уважение. И ще се постарая да се проявя като достойна наследница на скъпата си майка. — Тя падна на колене и целуна ръката на княза. Той я помилва смутено по главата, въздъхна и побърза да излезе от женските покои.

Изабела се изправи и пое дълбоко въздух. Не беше очаквала, че този ден ще започне така трогателно. Най-после се беше стигнало дотам. Сега щяха да я запознаят с всички онези неща, които бяха необходими, за да се управлява едно княжество. Съзнаваше, че баща й се радва да се отърве от тежкия си товар, а сега й стана ясно и че дните му са преброени. Какво знаеше тя за баща си, освен че пазеше спомена за силен като мечка, уверен в себе си мъж, който вземаше в скута си малкото момиче, разказваше му приказки за дракони и велики герои и го оставяше на воля да си играе с брадата му?

Изабела изпъна крехките си рамене. Нежните й ръце стискаха ключа към наследството на майка й. За нея майката беше същество от светлина, ангел, който я гледа от облаците. Тя вдигна поглед и обеща:

— Ще поема наследството ти, мамо! Ти си била обичана, макар че Господ те е прибрал при себе си твърде рано. Много пъти съм имала нужда от близостта ти, мисля, че и днес се нуждая от теб. Толкова съм сама…

Тя отиде с бавни крачки до последната малка стая в покоите и клекна пред първия скрин. Пъхна ключа в старата, ръждясала ключалка и го завъртя. Чу се протяжно скърцане и след леко запъване резето скочи. Изабела отвори вратичката, обкована с желязо, и погледна какво имаше вътре. Видя платове, рокли, копринен килим с красива бродерия, библия, няколко сандъчета. Най-горното беше от тъмно абаносово дърво, украсено със седеф и кехлибар. Вероятно в него се съхраняваха накитите на майка й. Не можеше да ги носи днес. Щеше да ги сложи едва на сватбата си и да се надява, че и нейният съпруг ще я обича така, както князът бе обичал майка й.

От предната стая се чуха възбудени викове.

— Ваше Височество! — извика с треперещ глас Матилда. — Донесоха роклята ви за турнира. Цялата е от злато!

Изабела затвори вратата на скрина и побърза да отиде при компаньонките си. Всички се взираха смаяно в роклята — прекрасно творение от тънък плат, изтъкан изцяло от златни конци върху копринена фуста. Тази рокля струваше цяло състояние! Рицарите щяха да бъдат заслепени!

— Велики боже — пошепна Изабела. — Не мога да нося такова нещо! Роклята е безценна. — За миг си спомни стиховете от песента, която рицарят Михаел беше изпълнил под лозницата: „Когато благородната дама излезе пред събраните рицари, роклята й беше цялата от злато, златна като косата й. Бузите сияеха като зората, очите бяха сини като небето и всеки рицар беше готов да се пожертва, за да я направи своя любима“. Случайност ли беше или предопределение на съдбата?

— Естествено, че ще я носите, Изабела! — извика Матилда със зачервени от вълнение бузи. — Всички рицари носят на копията си вашия цвят — злато!

— Трябва да побързаме, скоро ще започне службата в параклиса — напомни Розамунда.

С помощта на приятелките си Изабела се преоблече бързо. Изпълнени с гордост, момичетата последваха сияйната принцеса към параклиса, който се намираше до тържествената зала. Обитателите на замъка влизаха в параклиса през малка странична врата, без да минават през двора.

Ключът остана забравен на вратата на скрина.

 

 

Безброй знамена се развяваха под напора на топлия майски вятър. Голямата турнирна арена беше построена на поляната пред замъка. Като се знаеше колко много рицари ще участват в битката за ръката на принцесата, спектакълът не бе организиран както обикновено в турнирния двор, разположен между оборите и хамбарите, а извън крепостната стена.

Навсякъде бяха издигнати палатки, където рицарите се преобличаха, а пажовете и придружителите им бдяха зорко за опазването на скъпото снаряжение. До палатките бяха вързани великолепните силни коне, украсени почти колкото господарите си.

Същинската турнирна площадка представляваше дълга писта, насипана с пясък, оградена с колчета и вимпели. Около нея бяха местата за зрителите, също украсени богато със знамена. В средата на дългата страна беше изградена ложата за почетните гости: княза, Изабела и благородните дами. Рицарите, които не участваха в турнира, и съпругите им сядаха от двете страни на ложата.

Не само рицарите, конете и пажовете им бяха украсени с цялото възможно великолепие, публиката също беше облечена в най-новите си дрехи. Това беше опияняващ празник на цветовете и металния блясък, на стремежа към самоизява и себеутвърждаване. Хората бяха дошли тук, за да ги видят и те да видят, и смятаха да се насладят на празника до насита. Дамите носеха яркоцветни рокли, мъжете не им отстъпваха по нищо, а търговците на кърпи и накити стискаха страхливо препълнените си кесии.

Още на зазоряване започна турнирът на пажовете и помощниците, които показваха рицарските умения и сръчността си. Това бяха приятелски схватки, в които нямаше победители и победени. Момчетата се надяваха да получат единствено симпатиите на зрителите и одобрителни погледи от господата рицари.

В паузите на арената излизаха борци, за да покажат силата си. Техните схватки бяха ожесточени и зрителите залагаха на единия или другия борец. Настроението бързо се повишаваше и всички очакваха нетърпеливо големия турнир.

Същинският празник започна с появата на Изабела, която се беше помолила в малкия тесен параклис, днес много по-пълен и по-шумен от обикновено, за успешния изход на турнира. Следваха я князът, компаньонките й и шестдесетте участници в турнира. Молитвите на рицарите сигурно изразяваха същото съкровено желание — да излязат като победители. Молитвата на Изабела обаче, се отнасяше до един точно определен рицар, който непременно трябваше да победи съперниците си. Тъй като членовете на семейството седяха в горната страна на малкия четириъгълен параклис с полукръгла апсида, Изабела виждаше само сведените гърбове на молещите се рицари, блестящи ризници и пъстри жакети. Тя се оглеждаше напрегнато, но тъй като не знаеше какъв е цветът, нито какъв е гербът на рицаря от Драхенфелз, можеше да се ориентира само по русата коса. За съжаление повечето рицари бяха руси.

Досега светецът й я беше подкрепял и в най-тежките моменти и Изабела не се съмняваше, че и този път нямаше да я изостави.

Шепот премина през зрителите и човешките маси се разлюляха като морски вълни, когато Изабела закрачи по обсипаната с цветя пътека към почетната ложа на турнирната площадка. Слънчевите лъчи се пречупваха в златната рокля и тя искреше в неземно сияние. В този момент младата жена се чувстваше горда и могъща като никога досега. С високо вдигната глава и искрящи като звезди очи тя вървеше напред и сърцето й трепкаше като на птичка в кафез, усетила полъха на пролетния вятър. В този момент тя крачеше към живота, към големия свят. На минаване кимаше с достойнство на гостите и зрителите, усмихваше се любезно и поздравяваше рицарите, които се бяха строили, за да представят знамената си. Тя беше неоспоримата кралица на празника — не само в замъка на баща си, а и в сърцата на поданиците си. Рицарите на арената, които и без това се пръскаха от гордост и желание за победа, засияха при вида на златната принцеса и всеки беше готов да положи живота си в краката й.

Главният оръжейник Винфрид днес изпълняваше ролята на турнирен съдия. Всички бяха длъжни да изпълняват точно указанията му, иначе бяха заплашени от дисквалификация.

Турнирът започна с шествие на участниците и представянето на гербовете и знамената. Рицарите носеха блестящи ризници, върху тях пъстри подплатени жакети. Много бяха украсили шлемовете си с разноцветни пера. В десниците си носеха знамена, на които бяха избродирани гербовете им. В лявата ръка държаха щита и юздите на коня. Грамадните коне реагираха светкавично на натиск с бедрата или шпорите. Двама по двама участниците в турнира минаваха покрай почетната ложа, за да поздравят владетелското семейство и да изкажат почитта си към Изабела. Галопиращото покрай ложата шествие беше великолепно. Очите й блуждаеха и тя ставаше все по-неспокойна, защото не можеше да открие рицаря Михаел в дългата редица.

— Матилда, виждаш ли го някъде? — пошепна възбудено тя.

Матилда разпери отчаяно ръце.

— Как бих могла да го открия в тази навалица? Какъв е гербът му, какви цветове носи?

— Ако знаех, досега да съм го открила — отговори сърдито Изабела и отново прокле бавната мисъл на приятелката си. Но сега не беше време да й се кара.

Рицарите се наредиха в две редици една срещу друга. Пажовете хванаха юздите на конете. Винфрид се изправи.

— Благородни рицари! Строени сте тук за достойна битка, за почит към високата дама. Нека всеки от вас се бие според силите и сръчността си, смело и честно. Нека спечели най-смелият и сръчният, най-силният и най-умният. Закълнете се да съблюдавате правилата, да се биете честно и да извоювате победата достойно!

— Заклеваме се! — извикаха като един рицарите.

Винфрид вдигна заповеднически ръце.

— Тогава слушайте: ще се сражавате според правилата на Тиост. Двубоите ще се водят със затъпени копия. Разделени сте на две групи по жребий. Първият от първата група ще се срещне с първия от втората група и така нататък. Ще се проведат няколко сблъсъка, докато един от противниците падне от коня. Който наруши правилата, ще бъде изключен от турнира и прогонен позорно. Готови ли сте, господа рицари?

— Готови сме! — отговориха отново в един глас шестдесетимата рицари.

Всички погледнаха към Изабела.

— Трябва да дадете знак с копринената си кърпичка — пошепна й Матилда.

Изабела все още напразно се опитваше да открие Михаел между рицарите.

— Какво трябва да направя? — попита объркано тя.

— Да дадете знак! Дайте знак с кърпичката си! — зашепнаха развълнувано благородните дами около нея.

Изабела се надигна, усмихна се и вдигна ръка, за да размаха избродираната със злато дантелена кърпичка. Отново прозвуча многогласен хор и двете групи се запътиха към двата срещуположни края на пистата. Първите двама рицари застанаха на старта. Пажовете им подадоха копията и Изабела видя, че върхът им беше украсен със златна панделка. Всички носеха нейните цветове!

Конете пръхтяха и цвилеха. Копитата им потропваха нетърпеливо в пясъка на пистата. Пажовете поеха знамената и рицарите вдигнаха копията. Краят им беше затъпен. Винфрид даде знак и двамата рицари препуснаха един срещу друг. От устата на конете капеше пяна, чу се силен трясък, когато копията се удариха в неприятелската броня. Единият рицар изхвърча от седлото, другият едва успя да се задържи след силния удар. Когато другият падна тежко в пясъка, победителят размаха ликуващо копието си. Пажът и помощниците на падналия дотичаха да го вдигнат. Той се отдалечи, олюлявайки се, и Изабела беше сигурна, че се е наранил.

Ала не й остана време да мисли за съдбата му. Следващата двойка противници бяха готови за атака. Понякога и двамата рицари падаха от седлата и нямаше победител от двубоя. След първия рунд от шестдесетте рицари останаха двайсет и четирима победители от двубоите.

Пажовете изтеглиха следващите жребии. Докато рицарите си поемаха дъх след първата схватка, Изабела напразно търсеше между тях рицаря Михаел. В гърлото й заседна буца.

— Откри ли го най-после, Матилда? — пошепна отчаяно тя.

— Не, и как бих могла? Вижте онзи с червения дракон на бяла основа. Другият пък има на знамето си златен двуглав дракон, а третият носи зелен дракон с корона. Как да разбера кой от тримата е Михаел?

— По дяволите, Матилда, трябва да знам къде е Михаел!

— Не викайте дявола, Ваше Височество, това ще ви донесе нещастие! — Матилда скочи стреснато. Розамунда, Виктория и Маргарет също се спогледаха уплашено.

Изабела се прекръсти бързо. Какво й ставаше? Матилда стисна ръката й, за да я успокои.

— Няма смисъл да го търсите. Трябва да почакате, докато турнирът свърши.

— Но аз искам да се моля за него! Искам да спечели! Как да го направя, като не знам кой е?

— Просто затворете очи и се помолете на образа, който носите в сърцето си.

— Добра идея. — Изабела веднага затвори очи. Пред вътрешния й взор се изправи фигурата на неземно красив мъж в сребърно снаряжение. Под спуснатия наличник святкаха сини очи като скъпоценни камъни.

Чу се силен трясък и Изабела стреснато отвори очи. Двама рицари бяха паднала в пясъка. Охкайки, единият свали шлема от главата си. Дългата руса коса се разсипа по раменете му. Изабела скочи, но Матилда моментално я натисна да седне обратно в стола си.

— Не е той — пошепна успокоително тя.

Изабела също видя, че мъжът беше друг. Можеше да продължи да се надява. Въздъхна облекчено и сплете ръце за молитва. Следващите двама рицари бяха готови за двубой.

 

 

Гунила от Винтерсберг седеше на една от пейките в близост до почетната ложа. Устните й бяха побелели, дишаше тежко и мъчително. В общото вълнение никой не я забелязваше. Очите й блуждаеха неспокойно, но тя не се интересуваше от благородните рицари, от смелите воини на пистата. Търсеше страшния мъж с пронизващ поглед и нос на хищна птица. Не го откри нито сред зрителите, нито при пажовете и участниците в турнира. Тайно си отдъхна. Може би беше изчезнал, може би вече бе далече от замъка. Гунила все още не проумяваше каква беше истинската му цел, защо толкова силно желаеше да се сдобие със сандъчето от скрина на починалата княгиня. Със сигурност не заради злато или накити. Всички гости носеха скъпи бижута, кесиите им бяха добре напълнени и той трябваше само да протегне ръце, за да открадне цяло богатство.

В сандъчето беше скрито нещо тайно и много ценно за него. Сигурно заради това бе толкова упорит. Мислите й се надпреварваха. Какво толкова можеше да има в ковчежето, че да привлече вниманието на човек, който никога преди не бе идвал в замъка? Защо беше готов на всичко, за да го получи? Само при мисълта за него Гунила цялата настръхваше. Усещаше и нещо друго, което стягаше гърдите й като с желязна верига. Този мъж беше разпалил в тялото й страст, животинско удоволствие, родено в черните дълбини на душата й.

Младата жена стисна юмруци. Страхуваше се до смърт от този мъж и в същото време желаеше коравата хватка на жилавите му ръце, сладостната тръпка от допира до гъвкавото му тяло. Желаеше отново да изпита силата на безогледното им сливане, сладостно-болезненото пулсиране между бедрата. Стресната от мислите си, Гунила скри лице в ръцете си. Какво ставаше с нея? Този мъж я е омагьосал! Сега е цялата негова.

Трябваше да се освободи от него, да не мисли повече за извършения грях. Щеше да се отърве от него в мига, в който му предадеше търсеното ковчеже!

Тя се надигна и незабелязано напусна мястото си. Запъти се обратно към замъка, без да бърза. Битките щяха да продължат още няколко часа и тя имаше достатъчно време да измъкне сандъчето от женските покои. Още сутринта беше узнала от хората, отишли да поздравят Изабела, че князът й е връчил ключа от двата скрина.

Гунила се обърна няколко пъти, но никой не й обръщаше внимание. Зрителите се тълпяха около пистата, повечето търговци също бяха напуснали щандовете си, за да наблюдават борбата. Тя мина спокойно през неохранявания мост, влезе през голямата порта, прекоси двора и стигна до жилищната кула. Единственият достъп до кулата отвън беше откъм една беседка. Използваха го всички, които не искаха да минават през палата и дългите коридори. Беседката беше в сянка и Гунила не забеляза тъмната фигура зад една от колоните. Когато мъжката ръка я хвана за рамото, подскочи и едва не изпищя.

— Виждам, че кученцето ми е станало послушно — пошепна Дьо Казевил и я хвана през кръста.

В първия миг на изненада тя понечи да се отбранява, но бързо се овладя. Нямаше смисъл да предизвиква грубостта му. Трябваше да отнеме вятъра от платната му. Нападението е най-добрата защита. Трябваше да го изненада. И в никакъв случай да не показва страх!

— Естествено — проговори кокетно тя и потисна надигащата се паника. — Искам да сте доволен от мен, господарю.

Мъжът я изгледа недоверчиво.

— Откъде се взе това покорство, красива Гунила? Къде остана гордостта ти?

Тя се засмя и показа равните си зъби.

— Нали винаги сте искали да я пречупите?

Той я погледна и тя забеляза искрата несигурност в тъмния поглед. Очите му! Те бяха слабото му място, през тях можеше да погледне в душата му!

Гунила го прегърна устремно и сведе главата му към лицето си. После страстно впи устни в устата му. Забеляза моментното му смайване, но само след миг той я привлече към себе си и ръцете му се плъзнаха по гърба й. Отговори на целувката и тя усети как по тялото й потече огън и се възпламени между бедрата й. Всеки нерв тръпнеше под напора на обзелото я напрежение. Зарови пръсти в гъстата тъмна коса, притисна го до себе си и мушна език между чувствените му устни. Усети вълнението му и се зарадва, когато той шумно пое въздух и очевидно се възбуди. Двамата се вкопчиха жадно един в друг, притиснаха телата си. Тя усети грамадната му възбуда между слабините и се наслади на котешки гъвкавото тяло, което се триеше в нейното. Дългите, силни ръце масажираха гърба й, кръжаха от двете страни на талията и Гунила простена. Продължи да смуче устните му, болезнено и диво, изви тялото си в ръцете му и притисна гърдите си о неговите.

Той се откъсна рязко от нея и я погледна с горящи очи.

— Какво правиш, вещице? — изкрещя вбесено той.

— Искам да те любя — изпъшка тя и отново впи устни в неговите. Засмука го неумолимо като вампир. Отново и отново триеше корема си в слабините му и триумфално усети, че той беше на път да загуби самообладание. Ръката й се стрелна към колана му и токата отхвръкна с тихо изпукване.

— Ела на парапета! — пошепна с гърлен глас тя и бързо разтвори панталона му.

Той понечи да отговори, но тя запуши устата му с болезнена целувка, вкопчи се в него и скочи на хълбоците му. Краката й се увиха около кръста му и тя се хвана здраво за раменете му. Той беше толкова изненадан от дивата й страст, че инстинктивно я прегърна и се облегна на високия дървен парапет. Тя се покатери по него като малка маймунка и опря пети в парапета. Членът му сам намери входа на утробата й и той се предаде на силните й, настойчиви движения. Тя не спря нито за миг, за да не му даде възможност да се опомни. Той усети жаждата, която се концентрира в центъра на тялото му и закопня да се разтовари. Тя определяше темпото, тя определяше какво да стане с него! Пред очите му падна черна мъгла. Тялото й погълна фалоса му като горящ вулкан. Тя го изсмукваше — с устните си, с утробата си. Той не беше в състояние да се отбранява.

Обзе го гняв. Трябваше да реагира. Едновременно с това усети как върхът на животинското им сливане неумолимо наближава. Събра цялата си сила и откъсна устни от устата й.

— По дяволите… — В същия миг в слабините му избухна експлозия и той изрева мъчително.

Викът на Гунила беше израз на триумф. Тялото й се тресеше в див екстаз и всмукваше всичко, което той й предлагаше. Двамата останаха слети, дишайки тежко, треперещи от преживяната наслада. Тя се отдели от него, едва когато възбудата му отслабна. Краката й докоснаха пода и трябваше да положи големи усилия, за да не се поддаде на световъртежа и да падне на земята. Той я гледаше слисано, в едната си ръка все още стискаше края на роклята й. Очите му се плъзнаха по влажните й бедра, спряха за миг върху тъмните косъмчета между тях, ноздрите му вдъхнаха дълбоко сладникавата миризма на преживяното сливане.

Гунила го сграбчи за косите, привлече главата му към своята и го целуна жадно и болезнено.

— Кажи ми, че никоя жена досега не ти е давала това — изпъшка до устните му тя. После, без да чака отговор, го пусна и се запъти бързо към женските покои отсреща. Рупърт дьо Казевил се облегна тежко на стената и притисна ръце към пулсиращите си слепоочия. Погледна с омраза отпуснатия си член, вдигна рязко панталона и закопча колана. Попипа камата във вътрешния джоб на наметката си и се закле, че ще я забие до дръжката в сърцето й, веднага щом получи сандъчето.

 

 

Рицарите Хайнрих от Дюркенфелд и Гундрам от Оксензал седяха върху пръхтящите си бойни жребци и се измерваха с враждебни погледи над върховете на копията. Наличниците бяха спуснати, пот се стичаше по очите и замъгляваше и без това ограниченото им полезрение. И двамата бяха преживели десетина сблъсъка. Хайнрих бе съборил петима, а Гундрам цели седем противници от седлото.

Слънцето нажежаваше шлемовете и броните им. Тежкото снаряжение ги притискаше към земята, въздухът под затворените шлемове беше оскъден. И двамата пъшкаха и се бореха със слабостта. Бързо насочиха копията един срещу друг. Във въздуха цареше напрегната тишина. Тази битка щеше да донесе решението.

Изабела кършеше отчаяно ръце. Какво бе станало? Къде беше рицарят Михаел?

— Матилда, иди веднага при майстор Винфрид и попитай защо го няма Михаел от Драхенфелз — заповяда тя и погледна умолително приятелката си.

— За бога, Ваше Височество, това е невъзможно!

— Заповядвам ти да отидеш! — изсъска Изабела. — Преди да е станало твърде късно!

— Късно е — отговори Матилда. Защо Изабела не искаше да се вразуми?

— Тогава да отиде Розамунда! — заповяда енергично Изабела.

Розамунда изскочи от ложата и забърза към дървения подиум, където беше мястото на ръководителя на турнира.

Изабела не можа да види какво ставаше там и дали Розамунда получи желаните сведения, защото двамата противници пришпориха конете си. Изпод могъщите копита хвърчеше пясък. Пъхтенето на галопиращите коне се смесваше с шумното дишане на двамата рицари. Мъжете се сблъскаха точно пред почетната ложа. Докато рицарят Хайнрих умело избягна копието на своя противник, като изви горната част на тялото си настрана, той не съумя да уцели с копието си гърдите на Гундрам. Чу се трясък, Гундрам се олюля, но се задържа на седлото. Високата облегалка на седлото му осигуряваше опора.

Двамата спряха конете си, обърнаха и отново застанаха един срещу друг. Изабела скочи. Очите й търсеха Розамунда. Компаньонката й разговаряше оживено с Винфрид. Като видя, че възрастният мъж поклати отрицателно глава, Изабела усети как в гърдите й се надигна дива паника. Нещо не беше наред!

Гундрам и Хайнрих препуснаха за втория сблъсък. Този път Гундрам улучи с копието си рамото на Хайнрих. Рицарят политна назад и се хвана здраво за предната част на седлото, за да не падне в праха. Копието му изхвърча напред и улучи Гундрам в главата. Рицарят падна тежко върху шията на коня си и за момент животното коленичи. Без да чака заповед, жребецът се изправи с гневно цвилене.

Бодо дотича да помогне на господаря си, но Гундрам го прогони с яден жест. Отвори наличника си и шумно пое въздух. Острите метални ръбове на бронята се врязваха в плътта му, тежкият, обшит с метални плочки щит теглеше лявата му ръка към земята. Дробовете му се пръскаха, дишаше шумно, със свистене. С последни сили стисна копието. Третото нападение трябваше да реши двубоя! Нямаше да има сили за четвърта атака. Макар че рицарският кодекс на честта изискваше на само сила и смелост, но и почтеност спрямо противника, този път наградата бе твърде висока. Трябваше да улучи Хайнрих в шията! Гундрам бе наясно, че ще убие противника си, но това не го спря. Беше на крачка от целта на живота си: искаше власт и можеше да я получи само чрез Изабела! Не за първи път вървеше през трупове, за да осъществи честолюбивите си цели.

За трети път рицарите, сведоха копия и пришпориха мокрите си от пот коне. Хайнрих държеше щита си пред гърдите и рамото, защото очакваше нападението именно там. Щитът не защитаваше обаче шията му!

Гундрам го видя в мига, когато се приближиха на едно копие разстояние. Вдигна съвсем леко върха на копието и улучи право в ремъка на шлема. Хайнрих нададе глух вик и се свлече от седлото. Падна тежко в пясъка и публиката извика възбудено. Хайнрих направи няколко конвулсивни движения и застина. Пажът и помощниците му изтичаха да го вдигнат, но като свалиха шлема и видяха мъртвия рицар, на лицата им се изписа ужас. Най-близките зрители се прекръстиха.

Зрителите бяха наскачали и говореха един през друг. Изабела скри лице в ръцете си. Не, Господ не можеше да допусне такава несправедливост! Не беше редно един рицар да загуби живота си заради нея. Естествено, всички бяха обещали да дадат живота си за нея, но клетвата беше едно, а смъртта пред очите й — съвсем друго!

Тя се обърна отчаяно към Розамунда, която тичаше към ложата и едва си пробиваше път през зрителите.

— Няма рицар Михаел от Драхенфелз! — извика задъхано тя. — Винфрид твърди, че не му е известен рицар с това име.

— Не разбирам… Той беше тук, представи ни се… Ти беше свидетелка, нали?

Розамунда кимна.

— Да, обаче…

Изабела я сграбчи за раменете и я раздруса грубо.

— Говори най-сетне!

— Винфрид каза, че за състезанието на певците не се е записал рицар на име Михаел от Драхенфелз. Каза, че такъв човек изобщо не съществува!

— Как така не съществува? Да не би да съм го сънувала?

Розамунда сведе глава, за да избегне пронизващия поглед на господарката си.

— Не, Ваше Височество, това означава…

— Ако продължаваш да пелтечиш, ще те набия!

— Вижте, Изабела, може би мъжът, който ви се е представил за рицаря Михаел, е бил измамник или…

— Не беше измамник! Никой необразован хлапак не може да изпълни такава песен! Маниерите му бяха на благородник и със сигурност беше рицар! Права ли съм? — попита тя, гледайки втренчено уплашеното момиче.

— А може би той… не е бил човек! — Розамунда издиша шумно, най-сетне бе казала, каквото мислеше.

— Как така не е бил човек?

— Ами бил е… вашият ангел-закрилник, видение, призрак!

Розамунда бързо отстъпи две крачки назад, защото очакваше плесница, но Изабела беше забравила гнева си.

— Видение? Измама? — Тя докосна нервно устните си. — Но той… той ме… — Спомни си нежния натиск на устните му, топлия полъх на дъха му, сладостната влага на езика. Още веднъж си припомни силните тръпки по тялото си, пърхането на пеперудени крилца в корема си. Всичко беше толкова истинско! Не беше възможно да е било плод на въображението й!

Тялото на рицаря Хайнрих бързо бе изнесено от площадката. Бодо държеше здраво коня на Гундрам, който ставаше все по-нервен. Гундрам скочи от седлото и се запъти с големи крачки към почетната ложа. Свали шлема от главата си и коленичи в пясъка пред благородните дами и княза. Триумфиращият му поглед се впи в лицето на Изабела. По запотеното лице се стичаше вадичка кръв — Хайнрих го бе улучил с копието си по главата — но той изобщо не я усещаше.

Зрителите надаваха ликуващи викове, хвърляха му цветя. Гундрам гледаше с очакване Изабела.

— Хайде, хвърли му кърпичката си! — подкани я князът.

Изабела се взираше в ухиленото лице, обезобразено от червения белег. Той ли щеше да бъде нейният съпруг? Той ли трябваше да я отведе пред олтара? С него ли щеше да дели постелята? Обзе я паника.

— Хайде, какво чакате? — изсъска Матилда.

Гундрам продължаваше да стои на колене. Пажът Бодо застана зад него, стискайки здраво юздите на огромния боен кон. Всички погледи бяха приковани в Изабела. Тя огледа с ужас турнирната арена. Преглътна тежко и навлажни с език пресъхналите си устни. Вкуси прах и солена пот.

Надигна се бавно и усмивката на Гундрам стана още по-широка. Пръстите й нервно мачкаха копринената кърпичка.

Рицарят Михаел! Къде беше той? Защо не се яви на турнира? Наистина ли е бил илюзия, плод на отчаяното й желание? Наистина ли обичаше призрак? Изабела вдигна украсената с копринени панделки купа.

— Аз… ви поздравявам с победата, рицарю Гундрам — изрече със запъване тя. — Вие се проявихте… като смел воин и истински рицар. Носите моите цветове… защото се бихте в моя чест… за вашата победа ви дарявам с тази златна купа. — Не можа да каже нищо повече.

— Хвърлете му най-после кърпичката си! — смушка я отзад Матилда. — Сама си навличате нещастие!

Изабела вдигна поглед към небето. Устните й се раздвижиха и само най-близките можаха да чуят какво шепнеше:

— Накрая победителят коленичи пред благородната девица, изтощен воин в окървавена дреха. Бойната игра приключи и рицарят поиска наградата за доблестта си…

— Изабела, не! — Матилда скочи и я разтърси. — Не бива да правите това!

Гундрам се изправи и проследи с нарастващо учудване странните движения на Изабела.

— Какво става тук? — попита недоверчиво той.

Изабела бавно сведе поглед и се втренчи в него.

— Съжалявам, рицарю Гундрам, но не мога да ви взема за свой съпруг.

На турнирната арена се възцари мъртвешка тишина. Изабела потръпна, когато Гундрам захвърли шлема си и той се изтърколи със звън в краката й. След това се разрази неописуем хаос. Всички се разкрещяха един през друг, прескочиха пейките, изпълниха площадката и се стълпиха пред почетната ложа.

Гундрам продължаваше да стои в пясъка и да гледа Изабела като ударен от гръм. На лицето му беше изписано пълно неразбиране. Онова, което бяха чули ушите му, не искаше да влезе в мозъка му. Изабела усети ръката на баща си на рамото си, изхълца задавено, откъсна се и избяга от ложата, като преобърна стола. Трябваше веднага да се скрие в стаята си. Изкачи стълбата като вихър, блъсна настрана стражника пред вратата, отвори я с трясък — и се сблъска с Гунила.

Гунила изпищя уплашено и изпусна сандъчето от дърво и седеф, което стискаше в ръцете си. Сандъчето падна на пода с глух трясък, благородното дърво се пропука, навсякъде се разхвърчаха парчета седеф.

Двете жени се погледнаха с неизразим ужас.

— Какво правите тук? — попита Изабела, която първа си възвърна самообладанието.

— Аз… аз… О, простете ми, Ваше Височество! — изплака Гунила и падна на колене.

— Дошли сте да крадете! — пошепна с ужас Изабела. В стаята нахлуха компаньонките й, князът, стражите — и Гундрам. — Откраднахте наследството от майка ми! — Гласът на Изабела стана пронизителен. — Какво ви е прихванало? Защо не изчакахте победата на брат си? Стражи, хванете я и я оковете във вериги!

Наведе се бързо и вдигна ковчежето, чиято ключалка бе останала невредима. Огледа го с вдигнати вежди, после бавно, с гордо вдигната глава го отнесе обратно в малката стаичка и го заключи в скрина. Върна се със същото достойнство, вдигна ключа и го показа на присъстващите.

— Това принадлежи само на мен — произнесе тихо тя, но заплашителният подтекст беше ясен за всички. — Това е завещанието на майка ми. Който посмее да му посегне, ще бъде наказан най-строго! — Свали верижката с малък златен кръст, която носеше на шията си след кражбата на медальона, и сложи ключа при кръста. След това отново окачи верижката на шията си.

Гунила трепереше от ужас. Стражите я държаха здраво, някой дотича с тежка верига. Гунила изпищя и се изви в ръцете им.

— Аз съм невинна!

— Така ли? Много скоро ще разберем! Никой не бива да каже, че в нашата страна цари произвол. Ще бъдеш съдена, както е редно.

— Изабела, отивате твърде далеч! — Гундрам излезе напред. — Пуснете сестра ми. Тя ще ви плати вредата, която е нанесла на сандъчето. Сигурно е някакво недоразумение. Освен това ми дължите обяснение за поведението си на турнира.

— Князът лично ще води разследването — отговори решително Изабела. — Нали, татко?

Баща й кимна и огледа неразбиращо спорещите страни.

— За какво всъщност става дума? — попита той, но никой не реагира.

— А що се отнася до обяснението ми, ще го чуете в залата за аудиенции. Забравяте къде се намирате. Това са женските покои!

Присъстващите напуснаха стаята, като си шепнеха тихо. Стражите отведоха Гунила. Изабела и компаньонките й тръгнаха последни към залата за аудиенции.

Скрит зад една колона, Рупърт дьо Казевил наблюдаваше ставащото със смръщени вежди.

— Проклети жени! — изруга тихо той. — Защо Господ не ги превърне всичките в черни свраки? — Острият му ум много бързо промени предначертания план. Мъжът се уви в черната си наметка и забърза нанякъде.

 

 

Изабела седеше в краката на баща си и се взираше изпитателно в коленичилата пред нея Гунила. В сърцето й се бореха противоречиви чувства. Доскоро беше вярвала, че Гунила може да й бъде приятелка, да й дава майчински съвети. Изпитваше възхищение към красивата, горда и опитна жена. Защити я пред момичетата, защото й съчувстваше. Красивата, но много самотна съпруга на отсъстващия рицар не можеше да си позволи никакви забавления, нямаше закрилник, никой не споделяше близостта й. Имаше само брат си, но той се сражаваше за ръката на принцесата! Сега обаче усети с цялото си сърце онова, което приятелките й бяха изразили гласно: у Гунила имаше нещо страшно, сякаш беше заобиколена от тъмна тайна. Какво ли беше това? Изабела се надяваше да получи обяснение и си обеща, че ако Гунила се разкае и признае защо е извършила кражбата, ще се застъпи за леко наказание.

Зрителите бяха образували кръг около обвиняемата. Гундрам стоеше до нея, готов да я защитава. Гунила беше коленичила на пода, главата й беше сведена, черната коса падаше по раменете, тежки вериги стягаха китките и глезените й. Изабела отново се възхити на красивото женско тяло и изпита разочарование, че се бе излъгала в Гунила.

Тя побутна баща си и му пошепна да открие съдебното заседание. Той беше върховният съдия в своята страна. Князът се хвана за облегалките на стола си и заговори тържествено:

— Гунила от Винтерсберг, обвинена сте в кражбата на ковчеже от покоите на дъщеря ми. Какво можете да кажете в своя защита?

Гунила сведе още по-ниско глава, но не каза нищо.

Изабела се размърда неспокойно на столчето си.

— Гунила, спестете ни принудата да прибегнем до други методи, за да ви накараме да говорите. Аз повярвах, че съм спечелила доверието ви, аз самата ви се доверих. Какво се случи? Какво търсехте в покоите ми? За какво ви е сандъчето?

Тя видя, че Гунила се бореше със себе си, и реши да не бърза. Изведнъж Гунила вдигна глава. На лицето й беше изписана дълбока мъка.

— Не исках да ви сторя зло, Ваше Височество. Случилото се няма нищо общо с вас.

— Как така? — попита изненадано Изабела. Гунила отново сведе поглед. — Моля ви, станете! Погледнете ме в очите! В името на нашата неосъществена дружба ви моля да кажете истината!

— Не го направих доброволно, Изабела, повярвайте ми! Принудиха ме!

— Кой ви принуди? — Изабела поклати учудено глава.

— Един дявол, един… — Гунила млъкна изведнъж, очите й изскочиха от орбитите.

Изабела втренчи изумен поглед в стрелата, която стърчеше от гърдите й. Гунила бавно се свлече на пода.

Изабела извика и скочи от столчето. Видя как ръцете на Гунила се сгърчиха и се отпуснаха.

— Гунила — пошепна беззвучно тя и посегна към стрелата, която беше влязла в гърба на жената, пронизала гръдния кош и се подаваше от гърдите й. — Кой я уби? — изкрещя тя и присъстващите, вцепенени от ужас, сякаш се съживиха. Тичаха насам-натам, крещяха, пречеха си, блъскаха се и създаваха неописуем хаос.

Гундрам извади меча си и изрева като ранено животно:

— Убийци! Убийци!

Самотен мъж стоеше неподвижно до голямата камина в залата за аудиенции и незабелязано триеше ръце в наметката си. След това се запъти заднешком към вратата, без да изпуска Изабела от поглед. Ключът висеше на шията й. Значи трябваше само да изчака удобния случай и щеше да улови две мухи с един удар.

Изабела се наведе над мъртвата Гунила. В стрелата имаше нещо странно. Изведнъж разбра и се стресна. Стрелата бе от арбалет! Затова беше толкова точна и силна! Но арбалетите се използваха само на лов. Никой не стреляше с тях по хора. Църквата изрично го бе забранила.

— Търсете арбалет! Търсете човек, който носи арбалет! — опита се тя да надвика бъркотията.

Ала Гундрам мислеше друго. Размахвайки меча си, той сграбчи грубо Изабела за рамото и изкрещя с все сила:

— Княже, във вашия замък стават грозни неща, които крещят за отмъщение! Първо допуснахте дъщеря ви да бъде нападната и ограбена от разбойници, после да ме отхвърли публично като свой избраник, макар че победих в турнира и трябваше да я получа като награда! След това обвинихте сестра ми в кражба и накрая я убиха пред очите на толкова много хора! Да не мислите, че ще ви позволя да ме правите на глупак? Ще държа Изабела като заложница, докато размисли и приеме предложението ми. Докато намерите истинския виновник, тя ще изкупва вината за смъртта на сестра ми.

Той повлече Изабела към изхода и никой не посмя да го спре. Князът гледаше безпомощно от подиума.

— Спрете го, защо стоите? — викаше сърдито той.

Хората от свитата на Гундрам извадиха мечовете си и спряха войниците на княза. Гундрам изскочи навън с ядни крачки и метна Изабела на рамото си.

— Стражи! Помогнете ми, моля ви! — изпищя Изабела, която се отбраняваше отчаяно. Ала никой не й се притече на помощ и Гундрам прекоси безпрепятствено двора на замъка.

Матилда се втурна като обезумяла след господарката си.

— Изабела! Изабела! Няма да ви оставя! — Тя настигна Гундрам и се вкопчи в Изабела.

— Махни се оттук, жено! — изрева Гундрам и посегна да я удари с меча, но не улучи. Матилда не се пусна, а сега и Изабела се вкопчи в нея със свободната си ръка.

— Не ме напускай, помогни ми! — изплака тя.

— Няма да ви оставя! Ако умрем, ще умрем заедно!

Изабела нямаше представа откъде се взе внезапната смелост на Матилда, но в момента това не бе важно. Единствената й утешителна мисъл беше, че има до себе си човек, който я обича и иска да й помогне.

Дьо Казевил проследи отвличането с мрачно лице. От устата му се изтръгна тихо, изпълнено с омраза проклятие. Без да бърза особено, той се запъти към оборите да оседлае коня си.