Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Der Kuss des Verfemten, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 36 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Xesiona (2009)
Сканиране
?
Сканиране
misi_misi (2008)
Допълнителна корекция
Еми (2013)

Издание:

Сюзън Хейстингс. Целувката на прокудения

ИК „Ирис“, София, 2005

Американска. Първо издание

Превод на стиховете: Елена Панова

Редактор: Ваня Панова

Коректор: Виолета Иванова

ISBN: 954-455-076-1

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация
  3. — Корекция от Еми

10.

Макар че все още беше заложница на Мартин, Изабела вече можеше да се движи свободно из замъка. Никой не й забраняваше да ходи по двора, да влиза в оборите, в залата, да се изкачва на зъберите. Не й бе позволено само да напуска замъка. Голямата порта и без това беше постоянно затворена и никой външен човек не би предположил, че тази рушаща се руина крие в себе си живот. Далече навън по зелените поляни пасяха овце и кози. Понякога голямата порта се отваряше, за да пропусне натоварена кола, но това обикновено ставаше под защитата на мрака.

Изабела подозираше, че хората на Мартин се връщат от поредния грабителски поход. Ала тя беше безсилна, не можеше да предотврати тези позорни дела. Когато се разхождаше по двора, обикновено я следваха погледите на дрипави селяци, безсрамно подхилване на мъжете и кривите усмивки на жените. Освен рицаря Рудолф, Изабела не беше в състояние да различи кои от тези мъже — а може би и жени — някога са били благородници и кои бяха само мръсни селяни или скитници. Всички се бяха смесили и бяха създали някакво безумно общество без съсловни различия.

Тя усещаше почти физически неловкостта, която й причиняваше това общество. С никого не можеше да говори за духовни неща, нямаше капелан, нямаше дори параклис и тя произнасяше молитвите си коленичила до леглото. Нито веднъж не беше присъствала на божествена служба, никой не пееше, нито рецитираше стихове, посветени на благородните дами, които й бяха толкова любими. Вместо това често чуваше рева на пияните мъже и писъците на жените, които трябваше да търпят грубите им домогвания. И непрекъснато се пееха неприлични песни с текстове, които я караха да се изчервява от срам.

Изабела всеки път напускаше отвратено тези празненства и се оттегляше в самотната си стая. Там се чувстваше до известна степен защитена от натрапниците, от мръсотията и развалата на дивата сбирщина.

Най-много й липсваше компанията на Матилда. Тя беше единствената, която я разбираше, която познаваше душата й като никой друг човек на тази земя. С Матилда можеше да сподели страховете и тревогите, мислите и проблемите си.

Ала Матилда се бе променила. Изабела не можеше да забрави думите, които беше хвърлила в лицето й — те я изпълваха с неловкост и гняв. Докъде бяха стигнали — Матилда се бе осмелила да хвърли в лицето й грозни обвинения! Нищо не беше останало от сдържаното, плахо същество, от крехката девойка, която се страхуваше от света, от живота и от мъжете, и искаше да се върне в манастира.

И защо се бе променила? Заради някакъв мъж! Рицарят Рудолф я бе омагьосал и тя вече не беше способна да разсъждава разумно. Изабела трябваше да признае, че Рудолф беше красив мъж, малко по-едър от Мартин, строен и много силен. Освен това имаше топли кафяви очи и дълга кестенява коса. Лицето му беше винаги дружелюбно, обичаше да се смее и да се шегува. Биеше се като истински герой и нападаше смело. Изабела често наблюдаваше мъжете, които се упражняваха да боравят с различни оръжия в двора на замъка, и неведнъж се бе възхищавала на изкуството му. Мартин и Рудолф учеха бедните селяци да се бият с мечове, копия, лък и стрели.

Особено старание влагаха двамата пажове. Якоб, тъмнокосият подопечен на Мартин, се отличаваше с хитрост и котешка пъргавост, докато русокосият Патрик, който приличаше почти на момиче, не се отделяше от рицаря Рудолф. Патрик беше невероятно сръчен в стрелбата с лък и притежаваше непогрешимото око на орел. Лицето му беше нежно и тясно, тялото му още не беше заякнало и Изабела често се чудеше как момчето съумяваше да върти тежкия меч. Всъщност беше жалко, че тези млади момчета трябваше да загубят живота си. Князът рано или късно щеше да разчисти това разбойническо гнездо. Изабела не вярваше нито за миг, че баща й ще се съгласи с безумните искания на пратеника. „Така им се пада на тези бунтовници!“ — повтаряше си упорито тя. Но мисълта за заслуженото наказание не я изпълваше с очакваното удовлетворение.

Тя ходеше неспокойно напред-назад в малкия си затвор и възбудено притискаше ръце към гърдите си. Трябваше на всяка цена да се пребори с безпокойството, което през последните дни я обземаше все по-често.

Оставяха я сама, никой не се грижеше за нея! Макар че не й забраняваха да се разхожда из замъка, тя се чувстваше безполезна, самотна и изоставена. Всички бяха заети с нещо, слугините в кухнята и в обора, ратаите в двора; мъжете се упражняваха в боравенето с оръжие, жените се смееха и се шегуваха, докато перяха дрехите. А Матилда не се отделяше от Рудолф. Веднъж Изабела дори ги видя да излизат заедно на езда. Матилда вече не беше пленница на Мартин — след като се бе отдала на Рудолф, тя беше част от жалката сбирщина, която живееше в замъка. Тази предателка!

Очите на Изабела се напълниха с гневни сълзи. Беше съвсем сама! Трябваше на всяка цена да излее гнева си, иначе щеше да се пръсне!

Тя отвори вратата с трясък.

— Якоб! — Гласът й отекна в пустия коридор.

Пажът, който за пети път четкаше коня на Мартин и се радваше на блестящата му кожа, хвърли четката и хукна към нея.

— Да, принцесо? Имате ли някакво желание?

— Желание! — повтори презрително тя. — О, не! Искам да се оплача, и то лично на Мартин! С мен се отнасят неподобаващо.

— Някой сторил ли ви е нещо? — попита уплашено Якоб и ококори черните си очи. Имаше дълги, извити като на момиче мигли и това ядоса още повече Изабела.

— Нямам намерение да споделям проблемите си с хлапе като теб! — скастри го тя. — Трябва да говоря лично с Мартин. Повикай господаря си!

Якоб се поклони и хукна да намери рицаря. Жените бяха същински зверчета. Особено принцесите!

 

 

Мартин стоеше в галерията с бойниците и се взираше замислено в далечината, където гората се простираше по продължение на хоризонта като тъмна линия.

— Имаш грижи — каза зад него рицарят Рудолф от Кибицмарк, най-верният му приятел. — И си изпълнен със съмнения.

Не беше нужно да се преструва пред Рудолф. Мартин въздъхна.

— Страх ме е за пратеника. Ами ако падне в ръцете на войниците?

— Пратеникът ни е умен мъж. Няма да позволи да го познаят, ще бъде винаги нащрек. Ти се съмняваш дали князът ще изпълни искането ти.

— Трябва! Нали обича дъщеря си.

Рудолф пое дълбоко въздух.

— Тогава значи се тревожиш за Изабела.

— Да, и за нея. — Мартин не отделяше поглед от хоризонта. Не смееше да погледне Рудолф в очите.

— Тук никой не може да ти помогне. Ти вече не я смяташ за своя пленница, за заложница. Тя ти открадна сърцето.

Мартин се обърна рязко и на лицето му се изписа мъка.

— По дяволите, Рудолф, защо трябваше да се случи това? Защо точно на мен? Не го исках, не го търсих! Констанца ми беше напълно достатъчна, доставяше ми всички радости на любовта. — Той стисна ръце в юмруци и затрепери от безсилен гняв.

— Констанца те обича и ти дарява тялото си с цялата любов, на която е способна, но ти не отговаряш на чувствата й. Тя е само едно обикновено момиче. Ти намираш в обятията й спокойствие и телесни радости, но си влюбен в Изабела.

— Любов? Тази ужасна болка тук вътре е любов? — Мартин гневно заблъска с юмруци по гърдите си. — Тя ме презира, тя е арогантна и надменна. С удоволствие би забила меч в гърдите ми, ако можеше да го вдигне!

— Тя също като теб не може да се справи с обзелото я чувство — обясни просто Рудолф.

Мартин го погледна със съмнение.

— Искаш да кажеш, че омразата и презрението, които проявява към мен, са израз на любов?

— Да — засмя се Рудолф, — само че тя не го съзнава.

— Защо поне аз не го знам? Защо не го виждам?

— Защото си затваряш очите. Но като не искаш да го виждаш, не значи, че то не съществува.

— Любов! — изпухтя презрително Мартин. — Любовта е за онези, които могат да станат мъж и жена. На другите причинява само горчивина!

— Любовта е небесна сила. Тя не пита разума за съвет, не се съобразява със земните различия. Просто се появява и причинява сърдечни болки.

— Нима искаш да кажеш, че тя изпитва същата мъка, че страда от същите терзания като мен?

— Със сигурност! Само че при нея те се изразяват по друг начин. Тя е жена.

— Господи, Рудолф, защо трябваше да улучи тъкмо мен?

Рудолф вдигна пръст към небето.

— Висша сила, приятелю. Не можеш да се браниш срещу една висша сила. Трябва да се покориш.

Якоб изкачи, пъшкайки, тясната стълбичка.

— Господин рицарю, принцеса Изабела…

Мартин се обърна стреснато.

— Какво й е? Случило ли се е нещо?

— Не знам — отговори Якоб и замига жално-жално. — Крещи, бушува и иска да говори с вас.

— Ето ти на! — ухили се Рудолф. — Всеки се измъчва по свой начин.

— Проклетата малка дива котка! Ще я просна на коленете си и ще я наложа по сладкото твърдо дупе, докато започне да моли за милост!

Рудолф се облегна на парапета и се засмя развеселено. Проследи с поглед Мартин, който бързаше през галерията с големи крачки, и се обърна към загрижения паж.

— Какво му е? — попита плахо Якоб.

— Панталонът му е отеснял и не знае как да се освободи от мъчението.

— Панталонът? Защо просто не го свали?

Рудолф погледна укорително смутеното момче.

— За бога, Якоб, марш в обора и погледай какво правят врабчетата, преди да се замислиш за терзанията на господаря си!

Якоб се усмихна с разбиране.

— Врабчетата са по-добре — те не носят панталони! — И побърза да се отдалечи, преди да е получил шамар за нахалството си.

 

 

Мартин влезе в стаята на Изабела, без да почука. Опита се да изглежда мрачен и да придаде на гласа си властно-пренебрежителен тон.

— Какво се е случило, Изабела? Да не би някой да се е отнесъл към вас с неуважение? Или не се чувствате добре?

Изабела стоеше с изправен гръб и надменно вдигната глава в средата на помещението и го гледаше с презрение.

— Наистина не се чувствам добре. Защото съм пренебрегната. От Матилда, от вас…

— От мен? — На устните му заигра подигравателна усмивка. — А аз бях останал с впечатлението, че се отвращавате от мен.

— Точно така е! — извика гневно тя.

— Е, тогава какво мога да направя за вас?

— Нищо, съвсем нищо! — Тя смръщи чело и издаде долната си устна.

— Добре, тогава ще си вървя. Имам много работа. — Мартин се обърна към вратата.

— С Констанца, нали?

Рицарят спря, обърна се бавно и вдигна вежди.

— И ако е така, какво? — попита провлечено той. — Какво ви засяга това?

Лицето на Изабела се обагри в червенина.

— Поведението ви ми е напълно безразлично — побърза да заяви тя, но като усети предателската руменина, се опита да скрие лицето си от Мартин. Отиде до малкия, закрит с намаслено платно прозорец и се загледа навън, без да вижда нищо.

Ако искаше да го предизвика, беше избрала грешния път. Той я харесваше като горда и властна млада дама. Тя беше предизвикателство, на което никой мъж не можеше да устои. Но искаше от нея много повече от моментна благосклонност, искаше я цялата, без остатък. Стисна ръце в юмруци, за да преодолее вътрешния напор, и за миг затвори очи, сякаш трябваше да понесе силна болка.

След това пристъпи зад нея и обхвана раменете й. Внезапната му близост я накара да потрепери и той го усети с върховете на пръстите си.

— Не ви вярвам — пошепна той и устните му бегло докоснаха свивката на шията й.

Изабела пое дълбоко дъх, обзета от странно блаженство. Мартин помилва раменете й и тя изпита внезапно желание да се облегне на него, както Матилда се гушеше в Рудолф, докато стояха горе на бойниците. Ала успя да се пребори с изкушението. Мартин беше рицар-разбойник, а тя — негова заложница.

— Усещам, че сте самотна. Съжалявам. — Той се наведе над стройната й шия и нежно плъзна устни по меката кожа.

— Така ли? Съжалявате, значи? Това е голяма утеха за мен. — Изабела с мъка успя да запази маската на надменност, която си беше наложила.

— Може би князът скоро ще отстъпи и ще ме реабилитира. Тогава ще се отървете от досадната ми компания.

— Никога!

— Какво искате да кажете?

— Баща ми никога няма да се съгласи с исканията на един похитител!

— Аха! Аз пък си помислих, че ще съжалявате, когато ви освободя. — Той се усмихна подигравателно, но тя не можеше да го види.

Изабела изпухтя презрително.

— Как си позволявате такъв дързък език! — Тя се обърна рязко и застина на мястото си, обезоръжена от засмените очи на Мартин. Побърза да избегне погледа му.

— Е, къде изчезна упорството ви, скъпа Изабела? Наистина ли искате да ви правя компания?

— Не! Искам да ми изпратите Матилда!

Мартин вдигна извинително рамене.

— Матилда няма време. Заета е.

— С какво?

— С Рудолф. Той няма да се зарадва, ако прекъснете интересните им занимания. Ще трябва да се задоволите с мен.

Изабела отново се изчерви. Тъй като Мартин я държеше за раменете, тя не можеше да извърне глава. Пръстите му се плъзнаха под избродирания бордюр на роклята й. Меката милувка отново я накара да потрепери. Той развърза внимателно шнура на роклята и разтвори корсажа й.

Изабела пое дълбоко дъх, ала преди да е успяла да протестира, Мартин затвори устата й с гореща целувка. Хладен въздух погали разголените й гърди и тя усети грубия лен на ризата му върху меката си кожа. Ръцете му милваха и масажираха малките, твърди гърди, които отлично изпълваха шепите му. Устните му очертаха контурите на устата й и слязоха надолу към шията, потопиха се в малката вдлъбнатина между ключиците, за да стигнат до меките хълмчета на гърдите. Мартин ги повдигна с две ръце, за да ги помилва с устни и език.

— Какво правите? О, не, не бива така! — Изабела гледаше ужасено белите си гърди, които лежаха като топки сняг в ръцете на Мартин.

— Защо не бива? С нищо няма да ви навредя. Напротив, гърдите ви ще станат твърди и горещи и ще дарят и на двама ни много радост.

— И на двама ни?

— Нищо ли не усещате, докато ви целувам?

Изабела не отговори, само упорито отметна глава. Естествено, че усещаше: сладостни тръпки, нахлуване на горещина, присвиване в слабините. Никога не беше очаквала мъжките милувки да разпалят у нея такъв огън. Но това беше дяволско дело, това беше грях!

— Тогава ще се постарая да ви стане още по-добре — пошепна Мартин и я вдигна на ръце. Отнесе я до леглото и я положи върху завивката. Преди да се е отдръпнала, той легна до нея и продължи да милва и масажира гърдите й. Ала ръцете му не останаха там, а продължиха надолу под роклята към корема. Пръстът му се пъхна във вдлъбнатинката на пъпа, после закръжи около него.

— Какво правите? — опита се да се съпротивлява тя, но гласът й беше съвсем слаб.

— Искам да ти покажа как можем да прекарваме приятно времето си, красива Изабела — пошепна с гърлен глас той и се почувства като гълъб, който ухажва любимата си.

— Но аз не искам! — извика отчаяно тя.

— Естествено, че искаш — възрази тихо той.

Без да се притеснява от протеста й, Мартин продължи да милва нежната кожа на корема й. Изабела простена и се изви под ръката му. Устните му отново се сведоха над гърдите й и целият й гръб настръхна.

Мартин захапа внимателно едното розово връхче. Езикът му закръжи около него, докато то стана твърдо и сладко като зряла малина. Другата му ръка се плъзна надолу от корема между бедрата. От устните й се изтръгна гърлен стон, когато пръстите му внимателно си пробиха път във влажната горещина. Мартин изпита чувството, че е потопил ръка в гърненце с пресен мед.

— Не ме докосвайте там! — изплака тя, но протестът й не беше особено убедителен.

— Защо не? — промърмори той, без да отделя устни от гърдите й.

— Това е… това е неприлично! — заекна тя.

Мартин вдигна глава и Изабела отчаяно поиска отново да натисне главата му върху гърдите си.

— Кой го казва?

— Монахините в манастира. Не бива да се докосваме там. Това е дяволско място и докосването му е грях. Който извърши този грях, ще гори в адския огън.

— Този огън е нищо пред огъня на любовта.

— Лъжете! — извика тя. — Любовта е ужасно, болезнено нещо, което никое почтено момиче не иска да преживее. Тя е дело на сатаната!

— Ти знаеш ли нещо за любовта — освен онова, което са ти надрънкали монахините?

— Нищо! По-добре е да не знам нищо!

— Въпреки това знаеш повече, отколкото признаваш. — Мартин си припомни как го беше обгърнала с крака и разтърси глава, за да прогони неприятния спомен.

— Не знам какво правите с мен.

— Това е дяволско дело — засмя се Мартин. — Монахините не ти ли разказаха подробности?

— Не — отговори тихо тя. — Не е и нужно. Знам, че е грях.

— Какво грешно има в едно красиво тяло?

— Плътската любов е грях.

— Може би, но много сладък!

— Мразя тялото си, защото мъжете го желаят толкова силно! Ако бях грозна, крива и суха като старо дърво, щеше да бъде много по-добре.

— О, не, щеше да е ужасно! Обзалагам се, че много скоро ще промениш мнението си за плътската любов, стига да я приемеш и да се насладиш на радостите й.

— Страх ме е от тези чувства — проплака тя.

Как би могла да убеди Мартин да спре ръцете си, да заключи устните си? Той я целуна нежно и опря чело в нейното.

— Ти трябва да знаеш всичко за тялото си. Това е важно.

— Но не е прилично!

— В човешкото тяло няма нищо неприлично. Желанието между мъжа и жената също е нещо естествено. Ако беше грешно, Бог нямаше да ги създаде такива.

— Това не е дело на Бога, а на дявола!

— Но ти въпреки това го искаш — заключи Мартин с кратък гърлен смях.

— Не, разбира се, че не го искам!

— Тялото ти говори друго.

— Какво? Как така? — Изабела не успя да скрие несигурността в гласа си.

— Ето, провери сама! — Мартин хвана китката й и мушна ръката й между бедрата. Тя се отдръпна уплашено, но той я задържа. — Опипай с пръстите си!

— Не, моля те, недей… Защо е толкова влажно?

Той пусна ръката й и тя я скри засрамено. Видя широката му усмивка и се ядоса на незнанието си.

— Тялото ти казва, че си готова да приемеш мъжа между бедрата си.

— Не, това не е вярно! — Изабела се опита да стане, но Мартин я притисна върху завивката.

— Тялото никога не лъже. Ако го пронижеш с нож или с игла, то кърви. Ако се разболее, получаваш треска. А когато желае мъжка ласка, между бедрата ти става горещо и влажно.

— Не може да бъде! Тогава аз също усетих…

Мартин вдигна глава и я изгледа очаквателно.

— Тогава? Какво е станало тогава?

— Нищо, нищо! Аз… толкова съм объркана. Видях нещо.

— Разкажи ми — помоли шепнешком той и продължи да милва вътрешната страна на бедрата й.

— Случи се в хижата, където се подслонихме след… след нападението. Едвам успяхме да стигнем дотам и поискахме да изпратят за помощ при баща ми. Трябваше да преспим там.

— Продължавай — пошепна той и отново зарови пръсти във влажните косъмчета между бедрата й.

— През нощта трябваше да изляза… до клозета. Тогава чух в мрака странни шумове. Идваха от обора.

— Да. — Гласът му звучеше дрезгаво, със странна настойчивост. Дланта му притискаше мястото, където венериният хълм преминаваше в сладостно влажната гънка.

— Божичко, какво правиш? — простена тя.

Милувката стана по-дръзка.

— Продължавай, не ми обръщай внимание.

— Погледнах през един процеп и видях как синът на гостилничаря и една слугиня…

Мартин изкриви устни.

— Какво правеха?

— Двамата… лежаха в сеното. Съвсем голи.

— И какво правеха?

— Той лежеше върху нея и се движеше. Видях… неговия… задника му, как се движеше нагоре-надолу. Двамата пъшкаха и стенеха. Сигурно са изпитвали силна болка.

— Откъде ти хрумна?

— Защото слугинята изпищя.

Изабела чу отново тихия му смях. Ръката му не преставаше да масажира меката кожа на корема и бедрата.

— И какво усети? — попита с нежна настойчивост той.

— Аз… стана ми гадно!

— Наистина ли? Не ти вярвам.

— Напротив! Момчето изведнъж стана и се обърна. Видях го целия.

— Аха! Какво по-точно видя?

— Неговият… огромен червен дяволски рог!

Мартин скри лице в косите й и избухна в смях. Прехапа долната си устна, за да спре.

— Уплаши ли се?

— Ами… — Изабела извърна глава. — Изглеждаше опасен.

— Вярваш ли, че наистина е опасен?

— Да! Не! Не знам. Двамата не изглеждаха измъчени, напротив… лицата им изразяваха блаженство, даже щастие… Аз… толкова съм объркана!

Мартин поднови ласките към малкото окосмено хълмче между бедрата й и Изабела шумно пое въздух.

— Господи, какво е това? — Нещо в корема й се сгърчи и образува буца. Не, това не беше ръката на Мартин, тази сила идваше от самата нея. Горната част на тялото й се надигна и Мартин отново захапа зърното на гърдата й. Засмука я внимателно, без да престава да масажира интимните й части.

— О, господи! — простена Изабела и зарови пръсти в русите къдрици на Мартин. — Какво правиш с мен?

— Нещо много хубаво. Показвам ти небето.

— Какво небе? Аз… о, не, това е горещина! Огънят на ада!

— Още не! Разкажи ми какво стана по-нататък, искам да узная всичко — помоли той, без да изпуска от устата си влажното зърно.

— Това беше. Качих се в стаята ни и се скрих в леглото. И тогава… тогава усетих…

— … как между бедрата ти стана влажно и топло.

— Да! Откъде знаеш?

— Това е естественият език на женското тяло. На всяко женско тяло! А ти си истинска жена!

Ръката му притисна силно мекото хълмче и тялото й се разтърси от силна тръпка. Мартин засмука жадно зърната на гърдите й, като непрекъснато ги сменяше. Изабела се опита да каже нещо, но от гърлото й се изтръгна само гърлен стон. Топлата й гръд се вдигаше и спускаше неравномерно.

— Хвани ме с ръце — пошепна задъхано Мартин. — Събери прекрасните си гърди и ще целувам едновременно двете връхчета.

Тя го направи и много скоро започна да надава тихи сладостни викове. Цялото й тяло се изпълни с горещо вино, което пулсираше във вените, с малки светкавици, като запалени стрели от зъберите на крепостта, стрелкащи се в корема, с пламтящ нектар, който се изля между бедрата й. Всички тези нови, могъщи чувства се събраха в средата на тялото й, под корема, съсредоточиха се, втвърдиха мускулите и се загърчиха като предсмъртна битка на ранено животно. След минута Изабела усети внезапното освобождаване от непоносимия натиск — сякаш нещо се разпука в нея. В утробата й се изля течен огън, пред очите й затанцуваха звезди и пъстри кръгове. Тя се вкопчи отчаяно в къдриците на Мартин, извика задавено и в сърцето й се надигна диво ликуване. Тялото й се сгърчи под напора на огнените вълни, които я заливаха една след друга.

Мартин положи мокрото си от пот лице върху гърдите й и се вслуша в неравномерното й дишане.

— Какво… какво беше това? — заекна тя, когато задиша по-спокойно.

— Позволих ти да надникнеш в рая — отговори шепнешком той.

— Господи, боже мой! — простена невярващо тя.

— Заболя ли те?

— Не, изобщо не! А ти? — Тя вдигна изненадано глава.

Мартин лежеше до нея напълно облечен. Очите й се разшириха от смайване. Мартин й обърна гръб и се надигна. Не искаше тя да забележи възбудата му. Задиша дълбоко, за да се успокои.

— Хареса ли ти? — попита нежно той.

Изабела засрамено прикри гърдите си.

— Беше… странно. Но не разбирам защо не го направи като онова момче.

Мартин се усмихна и натъпка ризата в панталона си.

— Има различни начини да дариш удоволствие. Това беше само един от тях.

— Но тогава… аз вече не съм девица!

— Напротив! Ти си недокосната. Само дето не си вече толкова невинна. — Гърленият му смях я уплаши още повече. Тя се огледа объркано, после плъзна поглед по тялото му.

— Може би ти изобщо не притежаваш… дяволски рог?

Мартин я зяпна смаяно, очите му се разшириха от изненада. После избухна в луд смях.

— Най-добре е да го разбереш сама! — извика той и бързо излезе от стаята й.

Изабела седна на ръба на леглото и притисна ръце между коленете си. Устните й се движеха трескаво.

— Велики боже, какво ми стори той? Света майко, правилно ли беше да му позволя да го стори? Защо не паднах мъртва на пода? Защо ми хареса? Защо сетивата ми са объркани и изпитвам такава наслада? Аз не исках! И сега не искам! Или? — Тя падна на колене и сплете ръце за молитва. Опря лакти на ръба на леглото и обвинително вдигна поглед към тавана. — Помогни ми, защо не ми помагаш? Какво да правя? Да се поддам ли на желанието? Но това е грях, това е изкушение! Как да се браня?

Тя опря глава в дюшека и затвори очи. Мракът й подейства благотворно, но внезапно пред вътрешния й взор се натрапи друг образ — фигурата на строен млад мъж с добре оформено голо тяло, яркосини очи и изкусителна усмивка на устните. Образът на Мартин, обгърнат от ярка светлина; каквато заобикаля светците. Мек вятър развяваше къдриците му и той протягаше ръка към нея — а тя жадуваше да я докосне. Изабела напрегна взор, за да открие дяволския рог, който всеки мъж носеше пред тялото си. Остана много разочарована, защото не видя нищо подобно. Коремът му беше плосък и гладък и преминаваше без прекъсване в мускулестите бедра.

— Това не може да бъде! — пошепна тя и рязко отвори очи. Спомни си, че когато Мартин лежеше върху нея, беше усетила натиска на рога му. Той беше мъж, истински мъж с всичко необходимо! Дяволският рог беше част от него. Тя щеше да го види, и то много скоро. Устните й се изкривиха в дяволита усмивка. Почакай, разбойнико Мартин! Ако си мислиш, че си ме победил, много се лъжеш. Ще те победя със собствените ти оръжия! Не, с моите оръжия! Жената не е слаба, макар да изглежда такава. Ще има да се чудиш, Мартин от Трейтнар!

 

 

Изабела седеше начело на дългата трапеза редом с Мартин. Имаше предостатъчно прясна бира, сварена от усърдните слугини. Младото пиво бързо замая главите на присъстващите и настроението се повиши. Груби шеги хвърчаха през трапезата, някои мъже привлякоха жените в скутовете си и разголиха пищните им гърди.

Изабела сведе поглед, но не се поддаде на желанието да избяга от трапезата и остана. От време на време Мартин й хвърляше учудени погледи, но си мълчеше. Беше взел твърдото решение да не обръща внимание на капризите й. С желязна воля потискаше желанието да я грабне в обятията си. Трябваше да й покаже кой е господарят тук. Нямаше да й позволи да го води за носа. Тя беше негова заложница. Единствената цел, която преследваше със задържането й, беше да наложи исканията си пред княза. Всичко друго можеше да почака.

Думите на Рудолф пареха в душата му като удари от камшик. Най-лошото беше, че Рудолф бе казал истината. Не, в плана му нямаше място за любов! Любовта към тази жена можеше да стане опасна. Тя му пречеше да мисли и действа свободно. Тя сковаваше ръцете му, сърцето му, волята му. Тя препятстваше осъществяването на плана му, забавяше възстановяването на правото му, на честта и доброто му име. Колко дълго още трябваше да живее с този позор — да остане прокуден, нарочен за убиец на императора, търсен от закона? Сладкото лице на принцесата не беше в състояние да изличи позора му. Дори крехкото, невинно и заедно с това толкова чувствено тяло, което властно го канеше да се наслади на всички радости и удоволствия, които можеше да му предложи, не му беше достатъчно. По дяволите, никога вече не биваше да проявява слабост, да протяга ръце към нея, да целува устните й, да милва прекрасните й гърди… От гърлото му се изтръгна измъчен стон и хората, които седяха близо до него, го изгледаха учудено. Мартин бързо надигна канчето с шумяща бира и го изпразни на един дъх. После се почеса по гърба и огледа дългата трапеза.

— Напълно забравих, че днес е петък. Забравихте ли какво бях заповядал? Всички трябва да се изкъпят!

Мъжете и жените замлъкнаха, всички погледи се устремиха към Мартин. Той отметна глава и се изсмя сухо.

— Какво седите тук и се наливате с бира? Какво сте ме зяпнали? Къде са огньовете, на които се топли вода? Не виждам нито един!

Слугините скочиха да съберат дърва. Скоро запалиха няколко огъня. По-яките извадиха от кладенеца ведра с вода и приготвиха няколко големи съда в една от стаите.

— Първо напълнете моето ведро! — заповяда Мартин и устните му се извиха в усмивка. — Искам пръв да се насладя на радостите от къпането. Констанца ще ми прави компания. — Той се протегна и разпери ръце.

— Не! — прозвуча решителният глас на Изабела.

Мартин беше толкова изненадан, че замръзна насред движението. Очите му се разшириха, устата зяпна смаяно.

— Как да разбирам това не? — попита объркано той.

— Аз ще се окъпя с вас, рицарю Мартин!

Смайването на лицето му скоро бе заменено от невярващо подхилване. Всички на масата бяха чули думите на Изабела и я зяпнаха с изненада, възхищение и известна завист. Само черните очи на Констанца святкаха като въглени от потискания гняв. Ала никой не й обръщаше внимание и тя остана тихо в ъгъла, очаквайки нова покана от Мартин.

Рицарят стана от стола си и протегна ръка на Изабела. Все още не вярваше, че тя ще изпълни обещанието си.

— Така да бъде — изрече той и лицето му засия от радостно очакване.

Изабела колебливо улови ръката му. С триумфална усмивка той я съпроводи под одобрителното мърморене на присъстващите през голямата зала към стаята, определена за баня. Изабела се стараеше да върви с достойнство и да придаде повече твърдост на крачките си.

Голямото ведро, напълнено с топла вода, ги очакваше в средата на помещението. По ръба бяха наредени няколко свещи и потапяха стаята в приглушена светлина. Капаците на прозорците бяха затворени. Ухаеше на лавандула и брезова зеленина. Мартин нетърпеливо прогони слугинята. Тя остави стомничка с вино на пейката до ведрото и избяга навън.

Изабела остана до вратата. Ведрото беше голямо — имаше място поне за четирима души. Този съд обикновено се използваше за мачкане на гроздето през есента.

— Съблечи се — заповяда Мартин. Изабела сведе засрамено глава, когато той смъкна вълнената риза и развърза панталона. Очите му святкаха развеселено. — Можеш да оставиш булото на главата си. Така е прилично.

Изабела стисна зъби и се опита да не гледа, докато Мартин сваляше ботушите и панталона си. Когато остана гол, той се протегна доволно и се качи на ниската дървена пейка. Изабела го погледна скритом. Мартин беше с гръб към нея, докато проверяваше температурата на водата в съда. Беше строен, но мускулест, краката му бяха учудващо прави за мъж, прекарващ по-голямата част от живота си на гърба на коня. Под светлата кожа играеха добре тренирани мускули. Стройните бедра преминаваха в твърд, стегнат задник. Хълбоците бяха тесни и добре оформени. Къдравата руса коса падаше свободно по широките рамене. Преди да влезе във ведрото, Мартин извърна глава и улови изпитателния поглед на Изабела. Устните му се разтегнаха в многозначителна усмивка. Лицето на Изабела се обля с топла червенина. Тя сведе глава и задърпа шнуровете на корсажа си.

Мартин се отпусна в топлата вода и въздъхна блажено. Облегна глава на ръба и затвори очи.

— Прекрасно е — каза след малко той и зарита с крака. — Ще дойдеш ли най-после?

Изабела отвори корсажа си и пусна роклята на пода. Само тънка ленена риза, стигаща до коленете й, остана между чувството за срам и любопитните му сини очи. Очевидно смяташе да влезе във ведрото, без да свали ризата.

— Не бива така — промърмори развеселено Мартин и посочи ризата.

Изабела дишаше накъсано. Сърцето й биеше в гърлото, виеше й се свят. Мартин обхождаше с поглед тялото й и на устните му играеше странна усмивка.

— Подай ми виното — заповяда той и протегна мократа си ръка.

— Не съм ти слугиня — изсъска ядно тя.

— О, така ли? А каква си тогава? — Мартин се засмя и я опръска с топлата вода. Ризата залепна за тялото й и очерта ясно прекрасните му форми. Усмивката му стана още по-широка, а Изабела се изчерви до корените на косите.

Младата жена стисна устни и напълни чашата с вино от стомничката. Подаде я на Мартин, който отпи голяма глътка. Изабела се покачи внимателно на пейката и стъпи върху ръба на ведрото. Стъпалата й потърсиха опора между горящите свещи. Остана там и погледна Мартин право в очите.

Рицарят остави чашата и вдигна поглед. Изабела стоеше над него като статуя. Дългата коса беше разпусната по гърба, главата й беше сведена. Тялото й беше момичешки стройно и стегнато, кожата бяла и кадифено мека — вече я познаваше. Малките гърди бяха твърди като ябълки, мокрият лен на ризата ги обвиваше като втора кожа. При тази гледка го обзе силна възбуда и погледът на сините очи стана мек и замъглен. Не смееше да заговори, докато очите й не се откъсваха от неговите.

Без да отделя поглед от него, тя свали предизвикателно бавно презрамките на ленената риза от раменете си. Мартин преглътна мъчително и по тялото му потече горещ поток. Изабела свали и втората презрамка. Раменете й блестяха като седеф на фона на светлината от свещите.

Мартин се раздвижи неспокойно и стисна до болка чашата в шепата си.

Тънките пръсти на Изабела се плъзнаха по тънката материя на ризата и платът поддаде, но остана полепнал по гърдите й. Тя отвори леко устни и ги навлажни с език.

Мартин видя блясъка на зъбите й, кръстоса крака и отчаяно се опита да се пребори с неудържимия напор в слабините.

Изабела сведе още малко глава и със загадъчно изражение мушна пръсти под плата на гърдите си. Мартин издаде гърлен стон и очите му запариха. Не смееше да мигне. Изабела нежно плъзна плата по китките си, но гърдите й останаха покрити от ръцете.

Мартин отвори уста и изпъшка.

— Продължавай — пошепна едва чуто той.

Тя видя вцепененото, напрегнато лице и се усмихна. Внимателно, сякаш държеше в ръка току-що излюпено пиленце, отвори пръсти. Показа му гърдите си, сякаш бяха екзотични плодове. По кожата й блещукаха водни капки. Мартин неволно си помисли за захаросани ябълки. Ръцете й продължиха надолу, свалиха ризата от стройната талия, разголиха пъпа. Тя отново мушна пръсти под плата и ги плъзна по меката заобленост на хълбоците. Мартин спря да диша. Изабела премести тежестта си върху другия крак. Бутна една свещ във водата, после още една, докато бавно сваляше ризата си. За момент спря, ръцете й останаха под корема. После изведнъж пусна ризата и тя се свлече в краката й. Ръцете й закриха интимната област.

Мартин извика задавено. Чашата падна във водата. Изабела плъзна едната си ръка по корема, другата по бедрото и Мартин се взря замаяно в русия триъгълник между бедрата. В следващия миг тя падна върху него и двамата потънаха в топлата вода. Мартин имаше достатъчно ясна мисъл, за да я прегърне и привлече към себе си. Тя се подаде над водата, пое шумно въздух и се отдръпна. По раменете и гърдите й се стичаше вода. Мартин жадно протегна ръце към нея, за да докосне мечтаното тяло. Едновременно с това усети коленете й между бедрата си.

Изабела коленичи във водата и се наведе над него. От гърдите й капеше вода. Мартин отвори устни и пое капките. Тя сведе бавно горната част на тялото си, докато розовите връхчета на гърдите й намериха устните му. Той ги засмука нежно и Изабела се хвана здраво за ръба на коритото — толкова силно беше връхлетялото я чувство. Коремът й затрепери, тя се поддаде на напора и се притисна към него. Едновременно с това усети, че има власт над този мъж. Той лежеше под нея и водата стигаше почти до ушите му. Гърдите й бяха върху устните му, ръцете му притискаха хълбоците й. Изабела се отпусна тежко върху него и лицето му се озова под водата.

За момент Мартин загуби самообладание, загреба безпомощно с ръце. Успя да се залови за раменете й и я отблъсна от себе си. Тя се удари в стената на коритото и на свой ред затърси опора. Гъвкав като змия, той се хвърли върху нея.

— Какво беше това, лудетино? — попита дрезгаво той и силните му пръсти се сключиха около шията й. Изабела затвори очи, за да не вижда мрачното му лице. Ръцете й се потопиха във водата, за да помилват тялото му. Пръстите й докоснаха мъжествеността му и тя нададе зарадван вик. И той имаше своя дяволски рог, онази странна, ужасяваща, и заедно с това възхитителна част от тялото, която живееше свой собствен живот!

Когато пръстите й се сключиха около члена му, Мартин потрепери. Наполовина изненадан, наполовина развеселен, той я остави да го милва и разхлаби хватката си.

Изабела се надигна и демонстративно вдигна двете си ръце във въздуха с дланите напред.

— Не бях аз — проговори през смях тя. — Ще ми дадеш ли чаша вино?

Мартин усмихнато поклати глава, докато се протягаше за стомничката и другата чаша. Наля вино и подаде чашата на Изабела. Тя отпи глътка и се изправи на колене. Гърбът й беше абсолютно изправен и гърдите й щръкнаха като зрели ябълки. Наведе чашата и бавно изля виното в свивката на шията си. Мартин проследи като омагьосан как рубиненочервените капки потекоха между розовите хълмчета. Малките червени вадички го привличаха неудържимо. Наведе се и предпазливо попи с език няколко капки. Прокара върха на езика си по вдлъбнатинката между гърдите й и въздъхна доволно. Никога не беше вкусвал толкова прекрасно вино!

Изабела зарови пръсти във влажните му къдрици. Притисна главата му към гърдите си и Мартин простена задавено. Светлото й тяло сияеше във водата като на русалка. Дългите, нежни ръце играеха като водни растения. По повърхността на водата се образуваха малки водовъртежи.

Той обхвана хълбоците й и настани загубилото тежестта си тяло върху себе си, като едновременно с това се отпусна назад. Сви краката в коленете, за да има опора, и облегна гръб на стената на ведрото.

Ръцете й се плъзгаха по тялото му. Тя се наслади на играта на твърдите мускули под плоския корем, отиде по-надолу и усети между пръстите си възбудената му мъжественост. Нервно прокара връхчето на езика си по устните и този малък жест доведе Мартин почти до лудост. Изабела усети с учудване как членът му се втвърди още и запулсира. Очите й се разшириха от изненада, когато Мартин облегна глава на ръба на коритото и изстена. Той затвори очи и се опита да овладее треперенето, което го бе обзело. С мек натиск притисна хълбоците й към своите. Тя разтвори крака и коленичи върху тялото му.

— Погледни ме — изрече тя тихо, но заповеднически. — Искам да те гледам в очите.

Мартин отвори широко очи и я изгледа с невярваща усмивка.

— Изабела! — пошепна смаяно той.

Тя се опря върху бедрата му и бавно се отпусна върху него. Той усети нежната мекота между бедрата й, наслади се на радостното очакване, когато върхът на пулсиращия му член намери входа към тялото й. Двамата спряха за миг и погледите им се потопиха един в друг, сякаш се колебаеха дали да направят тази последна, решаваща стъпка.

Мартин шумно пое въздух, мускулестата му гръд се подаде за момент от топлата вода. В същия момент вдигна хълбоците си и притисна Изабела към тялото си. Тя нададе изненадан вик и се вкопчи в раменете му. Насладата и болката се смесиха с гняв и блаженство. Ръцете му обгърнаха крехката й талия и я приковаха към долната част на тялото му, която се задвижи в буен ритъм. Водата се разплиска на всички страни. Силните му движения повдигаха лекото й тяло, тя загуби опората на коленете си и се почувства набучена на кол или пронизана от рога на диво животно. Краката й обгърнаха хълбоците му, тя се хвана за него като удавница. Пред очите на Мартин се завъртяха червени кръгове. В лицето му пръскаше вода. Голите им тела се плъзгаха, триеха се силно, докато накрая се сляха в едно. От гърлото му се изтръгваха гърлени стонове, Изабела също стенеше сладостно. Той я прегръщаше здраво и тя усещаше ръцете му като сигурна закрила. Опряла буза на гърдите му, тя се плъзгаше ритмично нагоре-надолу. Всичко беше вода, топлина, движение. Изабела отвори уста и плъзна език по гърдите му, докато той засилваше ритъма на движенията си. Това нежно докосване го подлуди. Вълните се затвориха над главата му, насладата в тялото му се съсредоточи в едно-единствено място в слабините му. Той нададе вик и се заби дълбоко в тялото й. Експлозията в самия център на същността му беше толкова ярка, че го заслепи и той затвори очи. Усети тръпките, които разтърсиха тялото й, и тайнствената горещина във вътрешността й. Очите й бяха широко отворени и тя го гледаше с безгранично учудване. Той я притисна с все сила и не посмя да разхлаби хватката, сякаш се боеше да не я загуби.

Двамата останаха дълго време неподвижни. Бавно, съвсем бавно напрежението освободи телата им. Изабела сведе поглед и свали ръцете си от раменете му. Бузите й бяха зачервени, тя дишаше тежко. Обзет от дива нежност, Мартин отново я притисна до гърдите си. Потърси влажната й уста и прошепна задавено:

— Ти ме подлудяваш, Изабела. — Засмука топлите й устни и се отдели от нея едва когато тя затрепери. Водата беше изстинала. Мартин я изнесе на ръце от ведрото и я уви в голяма кърпа. Тя се отпусна на пейката и не помръдна. Проследи с поглед как той се изтри с кърпата и облече чисти дрехи. Странно топло чувство се разпространи в тялото й, парализира крайниците й и тя се почувства уморена. Той го забеляза и се усмихна.

— Ще изпратя някоя слугиня да ти помогне да се облечеш — каза той, вече на вратата.

Изабела поклати глава.

— Искам да остана сама — отвърна тихо тя.

— Наистина ли?

— Да, ако ти не желаеш да останеш с мен.

Мартин се обърна за миг и я погледна изпитателно.

— Не — рече тихо той. — Жаден съм. — И затвори вратата отвън.