Сюзън Хейстингс
Целувката на прокудения (15)

15.

Мартин коленичи пред княза и смирено сведе глава. В тържествената зала, препълнена с хора, се възцари тишина. Князът се изправи и обходи с поглед множеството, после се обърна към Мартин.

— Рицарю Мартин от Трейтнар! Бог произнесе присъдата си и аз се прекланям пред нея. С настоящето ви обявявам за свободен от всяка вина по отношение на обвинението, че сте вдигнали ръка срещу нашия император Фридрих. Снемам от вас и всички други обвинения и ви възвръщам предишните права. Честта ви е възстановена. За да потвърдя думите си, ще заръчам да запишат казаното от мен и да го разпространят по всички краища на княжеството ми.

Той слезе от подиума и протегна ръце към Мартин. Рицарят сложи ръцете си в дланите на княза и той ги обхвана здраво.

— С настоящето ви предавам отново вашето ленно владение със замъка, принадлежащите му земи с големина четирийсет и шест сажена и още седем села и гори за ловуване. Службата ви като мой васал включва военни действия на кон, в пълно бойно снаряжение, с участието на всички ваши васали със статут на рицари. Вашето място е в съвета от двайсет и един мъдри рицари, които във време на война ми служат с мечовете си, а в мирно време — със съветите си.

Князът пусна ръцете на Мартин и кимна на епископа. Той пристъпи тържествено и вдигна ковчежето, което държеше в ръце.

— Закълнете се във вярност пред тази свещена реликва, която съдържа парче от кръста Господен.

Мартин се изправи и сложи ръка върху ковчежето.

— Пред лицето на Бога и пред тази свещена реликва се заклевам пред вас, княже и господарю мой, във вярност до смъртта!

При тези думи го обзе странно чувство. Беше стигнал до края на страдалческия си път. Очите му се устремиха към тавана на тържествената зала, но погледът му се издигна над него. Все пак на божията земя имаше справедливост и Мартин беше готов да вложи всичките си сили, за да пренесе тази справедливост сред хората. Докато беше жив, нямаше да позволи на никой тиран да остави кървавата си следа в родната му страна. Никога вече нямаше да умират хора, само защото някой жадува за убийство.

Князът кимна одобрително и се върна на подиума. Ала не седна в креслото си, а се обърна към събралите се. Те се бяха стълпили напред, за да поздравят Мартин. Изабела стоеше с грейнало лице до креслото на баща си и не се опитваше да крие вълнението си. Знаеше какво става в сърцето на Мартин в този момент. Но по-добре от нея го знаеше Рудолф, който пристъпи зад приятеля си и сложи ръка на рамото му.

— Има още нещо, което не е изяснено и което искам да изясня в този тържествен час — заговори отново князът. Шепотът престана, хората устремиха любопитни погледи към него. Князът погледна дъщеря си и замислено поглади брада. — Със смъртта на рицаря Гундрам от Оксензал принцесата загуби годеника си. Изабела трябва по-скоро да се омъжи, тъй като Господ не ми даде син и наследник. — Той помълча малко и заключи: — Реших отново да свикам турнир. Всички рицари са призовани…

— Моля ви, княже! — Епископът, който дотогава стоеше безмълвно зад креслото на владетеля, излезе напред. Все още стискаше в ръцете си ковчежето със свещената реликва. — Знам, че рицарите обичат да мерят силите си на турнир и да събират слава и чест в ожесточени битки. Не възразявам срещу турнирите, но всички вие знаете, че Светата църква не одобрява, когато победителят е увенчан не само със слава и чест, но му се дава и жена като награда.

Сред младите рицари се надигна недоволен ропот. Епископът вдигна ръка и повтори с остър тон:

— Светата църква не одобрява подобни турнири. На последния църковен събор, който се състоя в лето господне 1193, отново беше осъдено провеждането на такива състезания. Аз съм обвързан с клетвата си и вие, княже, би трябвало да се съгласите с мен, ако не искате да ви постигне наказанието на църквата.

— Но как тогава ще се борим за благосклонността на принцесата? — извика един рицар и излезе напред.

Другарите му закимаха одобрително.

— Като настойник на принцесата князът ще й избере съпруг, който според него е подходящ да управлява страната ни — отговори епископът и се обърна към княза: — Вие познавате своите рицари. Между тях със сигурност има поне един, който е достоен да стане ваш наследник.

Князът отново поглади брадата си. Сърцето на Изабела биеше до пръсване. Тялото й се напрегна като струна. Пак ли щяха да й наложат нелюбим съпруг? И всеки ден щеше да вижда рицаря Мартин, новия съветник на баща й, а после и на новия княз! Мартин, когото обичаше повече от всичко на света, който беше единственият мъж в живота й! Мартин, на когото се бе отдала и на когото щеше да принадлежи завинаги! Отчаяна, тя падна на колене пред баща си.

— Татко, моля ви, не решавайте сега!

Епископът се наклони към ухото на княза.

— Защо не оставите сърцето на Изабела да реши? Аз съм убеден, че изборът й ще бъде благо за цялата страна.

Князът очевидно се зарадва, че епископът му помогна да намери правилното решение. Наведе се към Изабела и й пошепна нещо. Тя се изчерви силно и сведе поглед, но кимна.

— Е, рицарю Мартин, виждам, че не съм се излъгал в предположението си. Дъщеря ми ви харесва. Освен това е убедена, че ще станете достоен владетел. Затова ви питам: искате ли Изабела за жена?

Мартин пое дълбоко дъх. Очите му потърсиха погледа на Изабела. За момент двамата забравиха многото хора наоколо и останаха сами в света — само те двамата и тяхната любов. Въпреки това Мартин си оставаше благороден рицар. Изабела не беше нито плячка, нито възнаграждение за победата му.

Той отиде до подиума и спря на най-долното стъпало. Прегъна коляно и взе ръката на Изабела.

— Ще бъда най-щастливият човек на земята, ако Изабела стане моя съпруга. Искам само тя да ме обича с цялото си сърце. — Наведе се и нежно целуна ръката й.

Изабела се олюля. Не можеше да понесе толкова щастие наведнъж. Постара се да отговори спокойно и разумно, макар че й се искаше да крещи ликуващо.

— Аз съм ваша с цялото си сърце, рицарю Мартин. Ако и вие ме обичате, както аз вас, за мен няма да има по-голямо щастие на земята от това да застана с вас пред олтара. — Тя му кимна и той се изправи. Свали внимателно тънката бронзова халка от малкия си пръст и я вдигна високо.

— Пръстенът, който ти давам, Изабела, не е скъп, но има символична стойност. Той е единственото, което ми остана от моята скъпа майка. Знам, че ти ще го пазиш и ще му се радваш. Ако беше жива, майка ми щеше да те обича като свое дете. — Изабела сложи халката на средния си пръст и го погледна дълбоко в очите. Моментът беше затрогващ и околните дадоха израз на вълнението си с ликуващи викове. Стражите не можаха да попречат на зарадваната тълпа да наобиколи двамата щастливи годеници и да им изкаже благопожеланията си.

Един по един двадесетимата рицари от съвета прегърнаха Мартин и го поздравиха със завръщането му в техните редици. Отведоха го до стола, на който доскоро беше седял Гундрам, и свалиха знамето с червената бича глава. На негово място окачиха флага на Мартин — зелени дъбови листа на бял фон. Под знамето забиха изрязания от дърво герб на рода му.

Разтърсен до дън душа, Мартин вдигна глава към своя герб. Рицарите около него застинаха в тържествено мълчание и го оставиха да се наслади на този миг. Всеки от тях бе разбрал какво означава да възвърнеш честта си, да възстановиш правата си и на всичкото отгоре да се ожениш за красивата дъщеря на княза.

 

 

Изабела се оттегли в женските покои, за да си почине от преживените вълнения. Отпусна се на леглото си и се заслуша в разговора на компаньонките си, които ходеха възбудено напред-назад и се питаха какво трябва да приготвят за сватбеното празненство — изваждаха от раклите платове и рокли, пъхаха ги обратно, вадеха други одежди, докато накрая Изабела не издържа.

— Ще нося съвсем обикновена рокля — съобщи важно тя. — Никакво кадифе, никакви накити!

— Но, Ваше Височество! — извикаха в един глас момичетата. — Това е вашата сватба!

— Точно затова! Мартин не се жени за принцеса, а за най-обикновено момиче.

 

 

— Колко романтично! — въздъхна Розамунда.

Изабела посочи светлата рокля от тънък лен.

— Ще облека тази — каза тя и нежно помилва фината материя.

— Роклята е прекалено проста — възрази Маргарет.

— Видях в раклите няколко красиви ширита и смятам, че можете да украсите с тях долния ръб и деколтето.

Момичетата отново се заровиха в раклите и най-сетне Виктория намери ширит, избродиран с два нюанса на синьото.

— Прекрасен е! — извика въодушевено тя. — Ще подхожда на очите ви, Изабела!

Принцесата кимна с усмивка.

— Добре, ще сложим този. — Всички седнаха близо до прозореца и започнаха да размерват и шият ширитите. Известно време Изабела им помагаше, но после бе обзета от странно вътрешно безпокойство. Не искаше да изглежда неучтива, но постоянното кискане на момичетата я изнервяше. В момента й се искаше да лежи в обятията на Мартин, да усеща устните му, да милва тялото му. Обхвана я неутолим копнеж. Едновременно с това изпита и друго усещане, от което се засрами. Надигна се бързо и се запъти към вратата.

— Ей сега ще се върна. Вие продължавайте да работите — каза тя колкото можеше по-небрежно.

Маргарет обаче веднага скочи.

— Ще ви придружа!

— Не, недей — отклони Изабела. — Веднага ще се върна. И няма да напускам къщата.

Преди момичетата да кажат още нещо, тя излезе от женските покои. Не беше никак просто да остане насаме със себе си дори за няколко минути. Излезе от замъка, мина бързо през двора, влезе в стопанската сграда и слезе по широката стълба към голямата кухня. Вдигна глава към високите сводове, облени от меката светлина, която проникваше през квадратните прозорчета, и се върна към приятните дни на детството си. Тук винаги ухаеше толкова изкусително!

В кухнята цареше трескава суетня. Приготовленията за сватбения пир вървяха с пълна пара. По големите маси бяха натрупани птици, дивеч, самуни хляб, сладкиши. В коридорите бяха наредени бъчви с брашно, консервирано месо, зеленчуци, риба. На куките висяха раци, от които капеше вода. Слугините мъкнеха кошници с яйца.

Когато Изабела влезе в кухнята, слугите се поклониха дълбоко, но тя вдигна ръка.

— Няма да ви преча да работите — засмя се тя и отиде при червенобузия главен готвач. — Искам само да усетя вкуса на печеното, както правех в детството си.

— За мен е голяма чест, Ваше Височество — зарадва се готвачът. — Искате ли да опитате? Имаме шпиковано месо от елен, агнешки бут, пушена шунка…

— Благодаря ви, но предпочитам да си хапна утре на сватбената трапеза. — Тя се извърна и очите й потърсиха една точно определена бъчва. Мястото й беше в един отдалечен ъгъл на кухнята, зад високата етажерка, на която бяха наредени глинени съдове с яйца. Изабела вдигна внимателно капака и извади една кисела краставичка. Захапа я жадно и въздъхна доволно. Взе си още една краставичка и извади от най-близкия глинен съд мариновано яйце. Пъхна го цялото в устата си и се обърна да си върви. При това едва не се сблъска с Матилда.

— Какво правиш тук, Изабела? — попита смаяно тя.

— Ами аз… — Изабела се задави и се закашля.

Матилда я потупа по гърба и бързо й подаде черпак с вода от близката бъчва.

— Дойдох да видя как вървят приготовленията за сватбения пир — обясни най-сетне Изабела и отпи още една глътка вода. — Естествено, готвачът ми предложи да опитам от всичко. А ти какво търсиш в кухнята? — В същия момент забеляза Патрик, който ги гледаше от най-горното стъпало.

Матилда се усмихна смутено.

— Търся свинска мас!

— Свинска мас? Според мен тук има много по-хубави неща. Я опитай от печения елен!

— Не, не! Не е за ядене и не е за мен. Трябва ми за Якоб.

— Нима не му дават достатъчно за ядене? Лошо ли се грижат за вас? Веднага ще се разпоредя…

Матилда успокоително сложи ръка на рамото на Изабела.

— Спри, моля те. Имаме достатъчно за ядене, и ние, и Якоб. Само че той има малък проблем. Дългата езда му… ами, нанесе известна вреда на задните му части и сега едва ходи. Патрик предложи да го намажем със свинска мас, за да може утре да присъства на сватбата ви и да седне с нас на масата.

Изабела се изкиска съчувствено.

— О, много съжалявам! Естествено, че ще му помогнем! — Тя свали от етажерката продълговат глинен съд и изстърга с дървената лъжица голяма топка чиста свинска мас.

— За бога, Изабела, задникът му не е чак толкова голям! — засмя се Матилда и й подаде малка купичка.

— Матилда, кажи, винаги ли сме били толкова весели? — попита тихо Изабела и приятелката й прехапа устни.

— Помниш ли как се промъкнахме тук и тайно си хапнахме от пияните вишни, които бяха сложили в бъчви под стълбището?

— Никога няма да го забравя! Колко вкусни бяха вишните и как ни стана лошо от тях! — Изабела се засмя и продължи: — Баща ми каза, че сме били отровени, защото повръщахме като бесни котки!

— Да, а бедният готвач трепереше за живота си. Аз не издържах и си признах, че сме яли вишни. Князът лично ги хвърли на свинете, за да не ядем никога повече от тях.

— Знаеш ли, Матилда, аз и без това нямаше да го направя, защото никога през живота си не се бях чувствала толкова зле. А помниш ли как се напиха свинете? Търкаляха се по целия двор и грухтяха… — Изабела избухна в луд смях и изтри сълзите от очите си.

— Прекрасно време беше — въздъхна Матилда и двете се запътиха към стълбата, където чакаше Патрик.

— Ето, Патрик, помогни на бедния Якоб да се излекува. Много ми се иска лично да го намажа — да помагаш на нещастните ранени е израз на християнска любов към ближния — пошегува се Изабела.

— Ваше Височество! — извикаха в един глас Матилда и Патрик и избухнаха в смях.

— Знам, знам, не е прилично принцесата да намаже със собствените си ръце разраненото дупе на един паж, но днес съм готова да обърна света с главата надолу. Толкова съм щастлива!

Матилда я прегърна с обич.

— Радвам се на щастието ти с цялото си сърце!

— Благодаря ти, сестричке! — Изабела я притисна до гърдите си.

Патрик се отдалечи дискретно.

— Господи, утре ще бъда омъжена жена! О, Матилда, все още не мога да повярвам! До вчера мислех, че животът ми е загубил смисъла си. А когато Гундрам… не, вече няма да мисля за това.

Матилда стисна ръката й.

— Това е минало. Мисли за бъдещето.

— Права си. Ще дойдеш ли в покоите ми? Момичетата украсяват сватбената ми рокля. Искам да кажа, ако Рудолф може за известно време да се лиши от присъствието ти.

— Мисля, че да. В момента двамата с Мартин са в обора и си говорят за коне.

— Ето какви са мъжете. Аз треперя от вълнение, а той говори за коне! Кога най-после ще стане утре?

Двете влязоха в женските покои, Изабела отвори вратата на спалнята си и трите момичета скочиха със зачервени лица.

— Какво става? — попита изненадано принцесата. — Да не би да си приказвахте за нещо, което аз не бива да знам?

Момичетата се закискаха и отново сведоха глави над роклята.

— Нищо, Ваше Височество, съвсем нищо!

— Нищо ли? Бузите ви пламтят! Говорили сте за нещо, което дамите не бива да знаят!

Момичетата отново се изкискаха.

— Работата е там… — заекна Виктория. — Розамунда каза…

— А, не, самата Виктория му е хвърлила око — прекъсна я сърдито Розамунда.

— На кого? — попита заинтересовано Изабела и двете с Матилда седнаха на пейката под прозореца.

— На Патрик!

— О! — извика смаяно Матилда.

Маргарет бързо сложи пръст на устните си.

— Нали няма да ни издадете? — попита тя.

Матилда поклати глава.

— Всъщност много ще се радвам, ако… — Тя погледна съжалително Виктория и обясни: — Всички момичета са луди по Патрик. Много е сладък, нали?

Момичетата кимнаха развълнувано.

— Права сте! Може да е само паж, но е толкова красив, че сърцата ни се изпълват с копнеж.

— Според мен може да се уреди нещо — рече замислено Изабела.

— Моля ви, Ваше Височество, недейте! — извика ужасено Виктория. — Нима искате да ме сватосате?

— Бог да ме пази! Искам да прекараш един приятен ден. Утре ще наредя гостите на сватбената маса така, че да заемеш място до Патрик като негова дама. Надявам се, че ще съумееш да се възползваш от времето, което ще прекарате заедно!

Виктория се изчерви силно и сведе глава, но всички разбраха колко е доволна.

— Аз пък си падам повече по тъмнокосия паж на рицаря Мартин — призна смело Маргарет.

Матилда и Изабела избухнаха в луд смях и момичето ги погледна объркано.

— Нещо лошо ли казах?

— Не, разбира се! — Изабела се задъхваше. — Ако беше дошла с мен в кухнята, сега щеше да окажеш на Якоб най-приятната любовна услуга! — Тя се засмя отново и очите й се насълзиха.

— Какво? — Маргарет стана. — Ще отида да го видя! Може би ще мога да му помогна с нещо.

— Не, не бива, той… — отвърна Матилда, но Изабела я прекъсна с властен жест.

— Остави момичето, Матилда! Защо да не отиде при Якоб? Сигурна съм, че в момента бедното момче се нуждае от нежна ръка. — Изабела продължаваше да се киска и Матилда се извърна настрана, защото щеше да се пръсне от смях.

— Наистина ли смятате, че трябва да отида при него? Но какво ще правя там?

— Ще го утешиш и ще заместиш Патрик в неговата… работа.

— Да не би Якоб да е болен? — уплаши се Маргарет.

— Не, не мисля, че това може да се нарече болест — обясни задъхано Изабела. — Успокой се, нищо му няма. Хайде, върви! — Тя подаде на Маргарет мека ленена кърпа. — Дай му това, сигурна съм, че ще му дойде много добре.

Объркана и изпълнена с колебание, Маргарет излезе от женските покои. Виктория и Розамунда погледнаха въпросително господарката си.

— Според мен постъпи нечестно — укори я Матилда и отново се разсмя.

— Ще ни кажете ли най-после какво му е на Якоб и защо Патрик е при него? — попитаха сърдито момичетата.

Матилда се тресеше от смях.

— Якоб си е протрил дупето от дългата езда и Патрик предложи да го намаже със свинска мас!

Момичетата избухнаха в луд кикот и стреснаха Маргарет, която вървеше през двора към стаята на пажа.

 

 

Докато стоеше пред олтара и чакаше своята невеста, Мартин напразно се опитваше да се пребори с лудото биене на сърцето си. Не забелязваше ярките слънчеви лъчи, които разноцветните стъкла на прозореца пречупваха във всички цветове на дъгата. Не обръщаше внимание на тълпата, която пълнеше пейките от двете страни на главната пътека и непрекъснато обръщаше глава към изхода. Не забеляза и тъмната фигура в галерията, която се сливаше със сянката на могъщата носеща колона. В сводовете отекна сигналът на фанфарите, които възвестяваха пристигането на княза и дъщеря му.

Изабела пое дълбоко дъх и без колебание прекрачи прага на църквата. Носеше проста рокля от най-фин лен. Единственото й украшение беше тесен бродиран ширит на подгъва и деколтето. Разпуснатата й коса падаше по гърба като течно злато. На главата си носеше скромен венец от диви летни цветя. Бавно и с достойнство тя закрачи редом с баща си към олтара.

Мартин забеляза как въздухът около нея трепти и сияе. Впи поглед в лицето й с цялата жажда на душата си. Видя радостта в очите й, когато князът предаде ръката й в неговата. Когато застана до него, неземно красива и сияйна, дъхът му спря. Но това не беше сън. Изабела вдигна поглед към него и се усмихна. Епископът се покашля.

— Откупът за булката — пошепна той на Мартин.

— Какво? — Мартин сякаш се върна от друг свят. — Откупът за булката? Какво е това? — Обзет от паника, той се обърна за помощ към приятеля си. Рудолф извъртя очи и посочи с пръст колана му, където висеше малка избродирана кесия. Мартин го погледна объркано, най-сетне разбра и плъзна поглед по тялото си. — Ах, да! — Въздъхна облекчено и се опита да отвърже кесията от колана си. Тя се отвори и по пода се посипаха сребърни монети.

По челото на Мартин изби хладна пот. Как бе допуснал такава небрежност? Отвори уста да изругае, но в последния момент се сети къде се намира и млъкна. Обърна се безпомощно към епископа. В това време Патрик и Якоб коленичиха и безшумно събраха нападалите монети. Изабела следеше движенията на двете момчета по каменните плочи и хапеше устни. В гърдите й напираше неудържим смях.

Мартин отново въздъхна, но когато Якоб се изправи, за да му подаде монетите, господарят му се наведе към него — и двамата си удариха главите!

— Олеле! — Мартин се хвана за челото и нервно затвори очи.

Ушите на Якоб пламнаха. Поклони се и бързо се върна на мястото си. Патрик бързо мушна събраните монети в ръката на Мартин и също се дръпна назад.

Епископът пое дълбоко въздух и започна церемонията. Мартин непрестанно попипваше челото си и проклинаше тромавостта си. Защо беше толкова нервен? С треперещи пръсти сложи монетите върху медната табла, която му подаде епископът. Последва символичното предаване на откупа на Изабела, която го прие с щастлива усмивка. След това двамата паднаха на колене пред олтара.

Епископът вдигна ръце за молитва. На лицето му беше изписано дълбоко задоволство. Беше много щастлив от развоя на събитията, а най-вече, че бе успял да предотврати повторния турнир за ръката на принцесата. Светата църква беше много доволна, когато рицарите използваха оръжията си, за да воюват в Светите земи и да гонят неверниците от Божия гроб. Но не беше в духа на догмите й, когато рицарите спореха за ръката на една жена, сякаш беше боен кон. Всъщност те не правеха разлика — и в двата случая най-важното беше да докажат превъзходните си качества и умения. Рицарите бяха воини, нищо повече. Епископът въздъхна и отново се поздрави за трудно извоюваната победа. Рицарят Мартин изглеждаше разумен мъж. Освен това беше набожен и щеше да се погрижи за духовното благо на княжеството — епископът беше сигурен в това. Е, днес беше малко нервен, но това беше нормално за всеки влюбен жених.

След като произнесе кратка молитва на латински, епископът се обърна към новобрачните и погледна Мартин в очите.

— Рицарю Мартин от Трейтнар! Застанали сте тук пред лицето на Бога, за да встъпите в свещен брак. Готов ли сте да вземете за жена принцеса Изабела и да я обичате и почитате, докато смъртта ви раздели?

Мартин стисна ръката на Изабела и тя отговори на натиска на пръстите му.

— Да, готов съм! — отекна гласът му високо и ясно.

В сянката на колоната Рупърт дьо Казевил вдигна пред лицето си малкия арбалет със смъртоносна стоманена стрела. Дишаше спокойно и равномерно. Черните му очи бяха впити в гърба на Изабела.

— Принцесо Изабела, готова ли сте да вземете за свой съпруг рицаря Мартин от Трейтнар и да му бъдете вярна, да го обичате и почитате, докато смъртта ви раздели?

Изабела вдигна поглед към кръста и бузите й пламнаха. Мартин усети, че тя цялата трепери.

— Да, готова съм! — изрече с твърд глас тя.

Епископът кимна и на лицето му изгря доволна усмивка. Наведе се и сложи върху протегнатите ръце на двойката копринената лента, обшита с перли.

— Обявявам ви за мъж и жена в името на Отца, Сина и Светия дух. Амин!

Дори по лицето на Дьо Казевил пробяга лека усмивка. Най-сетне! Доста трудно беше, докато малката Изабела си намери достоен съпруг. Той беше склонен да я остави да се порадва на този кратък тържествен миг. Незнайно защо се поколеба да изпрати смъртоносната стрела в гърба й. Нека се наслади на целувката на съпруга си. Сигурно щеше да се радва, ако умре в обятията му.

Новобрачните, които до този миг бяха коленичили пред олтара, се изправиха. Изабела хвърли още един поглед към кръста и се обърна към Мартин. Двамата стояха един срещу друг и се гледаха в очите. Мартин се наведе и устните му приближиха нейните, но точно в този миг го стресна грозен шум. Двамата се обърнаха изумено и видяха, че князът е притиснал ръка към сърцето си и мъчително стене. Очите му бяха разширени от ужас.

— Татко! — изпищя Изабела и се втурна към него.

Сред разнеслите се в църквата викове никой не чу съскането на стоманената стрела, която разсече въздуха непосредствено зад гърба на Изабела и с недоволен писък се удари в един каменен стълб.

С вкаменени лица гостите наобиколиха своя княз, който лежеше върху студените каменни плочи. Изабела коленичи до него и стисна изстиващите му ръце.

— Татко! Не бива да умираш! Не и сега! — Тя се притисна до него и го погледна отчаяно в очите.

Ала погледът му беше празен. Устните му се опитаха да оформят някакви думи, но тя не го разбра.

— О, господи, защо? — изплака гневно тя и се хвърли върху умиращия.

Мартин стоеше безпомощно до нея. Изабела се обля в сълзи и Мартин се поколеба: не знаеше дали да се отдръпне или да остане до нея.

Лицето на княза посивя, ресниците му затрепкаха, устните посиняха. Той се опита да поеме въздух, гърдите му потрепериха. Сърцето окончателно отказа да му служи и главата му падна настрани.

Епископът с мъка си проби път през множеството, за да стигне до умиращия. Ала закъсня и не можа да му даде последно причастие. Потърси пулса на княза и тъжно поклати глава. Сивите му очи се устремиха съчувствено към Изабела.

Мартин се наведе и вдигна съпругата си.

— Вече нищо не можем да направим за него — пошепна той.

— Значи моите сватбени камбани са неговите погребални — изплака отчаяно тя.

Епископът също се изправи и погледна Мартин в очите.

— Вие сте новият княз — заяви тържествено той.

Мартин потрепери и за миг се опря на ръката на Изабела.

— Велики боже, събитията ме връхлитат като лавина! — простена той, но веднага се овладя. — Така да бъде!

Князът бе положен в средата на църквата пред олтара, където само преди няколко минути се венчаха Мартин и Изабела. Слънцето грееше със същата радостна сила през розовия прозорец и потапяше тъгуващите в разноцветна светлина.

Шестима рицари застанаха на стража около мъртвия. Мартин прегърна Изабела и двамата напуснаха църквата със сведени глави. Чифт черни очи ги проследиха с гневен поглед.

 

 

В рицарската зала стоеше дълга трапеза, отрупана с всички вкусни неща, приготвени в голямата кухня. Ала гостите, които влизаха един по един в залата, не бяха настроени да празнуват. Изабела огледа с въздишка великолепните табли с печен елен, пикантно свинско, овнешки бутове, наденици, гъски, пъстърви, раци и пълнени косове. В гърлото й се надигна гадене и тя се извърна. Мартин побърза да я подкрепи.

— Защо беше този излишен разкош? — попита тихо тя.

Мартин кимна.

— Права си скъпа, но какво можем да направим? Гостите ни не бива да седят на празна трапеза.

Двамата заеха места начело на масата. Гостите стояха зад столовете си и не смееха да седнат преди княза и княгинята. Изабела се наведе към Мартин и пошепна:

— Кажи им да си вървят. Нека това бъде първата ти воля като княз.

Мартин вдигна вежди.

— Наистина ли смяташ така?

Тя сведе глава. Миризмата на печено месо й причиняваше гадене. Мартин забеляза, че лицето й е смъртнобледо. Решително изправи глава и се обърна към гостите, които го гледаха с очакване. Много от тях бяха дошли отдалеч специално за сватбата.

— Уважаеми гости — заговори твърдо той, — всъщност ние се събрахме, за да отпразнуваме едно радостно събитие — нашата сватба. За съжаление тя бе засенчена от внезапната и неочаквана смърт на княза. Той много искаше дъщеря му да бъде щастлива и затова организира този прекрасен сватбен пир. Нека да почетем паметта му и да му покажем благодарността си, като отдадем дължимото на тези вкусни ястия. Нека целият народ, селяните и търговците, музикантите и певците да се включат в угощението. Заповядайте на масата, нахранете се и пийте, но умерено. А вие, музиканти, свирете и пейте, но не за радостта или за тъгата — свирете и пейте за любовта! — Той видя как гостите въздъхнаха облекчено.

Мартин зае място на тапицираното с кадифе кресло и Изабела се отпусна до него.

— Какво соломоновско решение — пошепна в ухото му тя.

— Може би някой ден ще стана мъдър държавник — отговори с лека самоирония той. — Още първия ден се наложи да заменя остротата на меча с остротата на ума.

— Това наистина е мъдро — усмихна се Изабела. — Стига си водил войни.

Тя посегна към парче сладкиш. Той се наведе и я целуна по бледата буза.

— Щастлив съм, че имам до себе си толкова мила и умна съпруга. — Погледна учудено чинията й, защото след сладкиша бе взела парче маринована херинга. — Какво е това съчетание? Ще ти стане лошо!

— Вече ми се гади. Май ще е по-добре да се оттегля. Дойде ми твърде много за един ден. А ме е страх да помисля за утре.

— Ще те придружа — каза Мартин и настоя, когато Изабела се възпротиви.

— Останете по местата си и празнувайте, скъпи гости — обърна се към събраните той. — Аз ще отведа княгинята в покоите й, за да си почине.

Двамата тръгнаха бавно по коридора, който водеше към женските покои. Изабела въздъхна и вдигна поглед към съпруга си. Радостта и мъката бяха толкова близо една до друга. Сега, когато двамата бяха сами, мъката й се изпари. Виждаше само него, така желания мъж, гордия и безстрашен рицар, който беше преживял нечувани страдания, за да получи своята любима.

— Баща ти почина — проговори тихо Мартин — и ще те разбера, ако желаеш да се усамотиш, за да тъгуваш за него. — Той вдигна ръката й и я поднесе към устните си. — Изабела! — В гласа му звънна страст.

— Мартин! — Отговорът й прозвуча като звън на сребърни камбанки.

Двамата се погледнаха и копнежът надделя над правилата за рицарско въздържание. Тя стоеше пред него и бузите й пламтяха от желание.

— Това е нашият сватбен ден!

— Моята Изабела! — Името й залепна като мед на устните му и той я прегърна нежно. Погледите им се срещнаха и останаха впити един в друг. Мигът се превърна във вечност. Той наведе глава, тя се надигна на пръсти. Устните им се намериха с нежност, но двамата бяха чакали твърде дълго и бяха страдали твърде много, за да се сдържат сега. Животът поиска своето. Тя зарови пръсти в русите му къдрици, притисна се до него и тихо простена в устните му. Той я прегърна и усети треперенето на тялото й. Вдигна я на ръце и решително я понесе към сватбените покои с широко меко легло, над което се издигаше балдахин от нощносиньо кадифе. Двамата паднаха сред ароматен облак от розови листенца.

От сянката на една колона се отдели тъмна фигура и бавно последва влюбените, които естествено не я забелязаха. Дьо Казевил застана пред сватбените покои и черните му очи се впиха във вратата. На лицето му беше изписана странна смесица от разбиране, меланхолия и разочарование. Плъзна пръсти по резбованата врата, сякаш искаше да вдъхне живот на мъртвата материя. Чу зад нея да бият две сърца, чу задъхани стонове и въздишки. За момент ръцете му се стегнаха в юмруци и той стисна устни. Дълго стоя така, опрял чело на вратата. След това се обърна, мина като сянка по коридорите на замъка и влезе в стаята, която седем дни беше споделял с Мартин. Затвори дървените капаци на прозореца и пусна резето на вратата. Извади от торбата си шепа тъмни сушени плодчета и бавно ги сдъвка. Изпи глътка вода и седна в ъгъла. Облегна се на стената, затвори очи и потегли към другия свят.

 

 

Мартин стоеше пред леглото и се взираше в Изабела. Тя лежеше като ангел върху постелята от розови листенца. Скромната сватбена рокля подчертаваше красотата на фигурата й. При тази гледка той се олюля, сякаш беше застанал пред дълбока пропаст, от която му се завиваше свят. За момент през главата му минаха най-различни мисли: първата им среща на пътя в гората, решителното й лице, мечът в ръката й и силната болка в душата му, причинена от нея. Видя нацупеното й лице в малкия затвор на полуразрушения замък, гневните бръчици на челото й, невинното и безкрайно изкусително тяло върху коравото легло. Видя страха й, когато бе опрял ножа в гърлото й, чу отчаяните й викове, когато горящият покрив се стовари отгоре му. Усети близостта на смъртта и ръцете, които го изтръгнаха от лапите й. Видя Изабела да стои до Гундрам, облечена в разкошна сватбена рокля, видя святкащите от омраза очи на ненавистния рицар и чифт други черни очи, които го изведоха от този свят. Видя и мъжа, който отново го бе върнал на земята. Видя как блестящият меч на Гундрам разсече въздуха, за да го прониже, видя и как кръвта на омразния враг напои пясъка на арената. Спомни си пъстрите светлини в църквата и мъртвия княз върху студените каменни плочи. А това беше Изабела, неговата съпруга! Неразбираемо ли беше, че внезапно го обзе слабост?

Изабела го наблюдаваше с премрежен поглед как стои мълчалив и неподвижен пред леглото. Внезапно й стана ясно за какво мисли той. Годините на лишения бяха свършили и той си припомняше проляната кръв, страданията и сълзите. Много от хората, тръгнали по този път заедно с него, не бяха стигнали до целта.

Тя се изправи и застана пред него. Внимателно плъзна пръсти по тънкия лен на ризата, която той носеше под бродирания кадифен жакет. Скъпите, богато украсени дрехи не подхождаха на дръзкия до безумие рицар, на безстрашния воин. Тя все още усещаше невероятния аромат на кожа и пот, който винаги го бе заобикалял. А сега този мъж беше княз, господар на страната! В погледа й, устремен към лицето му, светна страх.

Мартин отгатна мислите й.

— Времето ще ни научи на мъдрост — изрече тихо той. — И двамата трябва да свикнем с новото си положение.

Тя кимна и свали скъпия кадифен жакет от раменете му. Само тънкият лен я отделяше от така желаното му тяло. Най-сетне, най-сетне той беше изцяло неин. Изабела продължи да го милва и потрепери, когато напипа превръзките под ризата му — едната на рамото, другата на корема. Мартин се усмихна успокоително.

— Не ме боли — пошепна той. Прегърна я и устните му завладяха нейните. Сякаш пътешественик беше прекосил безкрайната пустиня и беше коленичил пред скъпоценния извор в оазиса. Никога не беше имал по-голяма нужда от любовта й, отколкото в този момент. Вече нищо не ги разделяше.

Ръцете му помилваха сватбената рокля и той отново се възхити на умението й да му достави радост. Изабела се бе отказала от всякакъв лукс. Искаше да бъде за него момичето, което някога бе срещнал в гората — облечено в проста рокля, с разпусната руса коса. Но сега очите й го гледаха нежно и загрижено.

— Добре ли си? — попита тихо тя.

— Никога в живота си не съм бил по-добре — отвърна дрезгаво той. Ръцете му се плъзнаха по гърба й и отвориха кукичките на роклята. Под тънкия лен тялото й пламтеше от желание.

Мартин притисна лице в русите къдрици и вдъхна дълбоко аромата им. Бавно свали роклята и я хвърли върху един стол. Копринената долна риза красиво подчертаваше меките линии на тялото й.

Изабела внимателно издърпа кожения колан с меча, който висеше на кръста му. На Мартин се стори, че тя свлече от плещите му камък от задължения и товари. Пред нея вече беше тялото му, такова, каквото го обичаше.

Изабела бавно отстъпи назад и го поведе със себе си.

— Люби ме — помоли нежно тя. — Люби ме както последния път.

Мартин преглътна тежко. Желанието отдавна гореше в него, копнежът го изгаряше. Но дори тогава, в стария замък, когато тя лежеше в обятията му, когато се отдадоха един на друг, не беше същото. Тогава знаеха, че не могат да имат общо бъдеще. Тогава тя стоеше много по-високо от него.

Той я погледна изпитателно. Нима това имаше значение? За момент се поколеба. Може би поданиците му щяха да говорят, че новият княз е стигнал до трона през леглото на принцесата. Може би не беше достатъчно, че той беше реабилитиран и правата му бяха възстановени. Че случайно беше убил не само отдавнашния си противник, но и годеника на принцесата, бъдещия княз — това беше волята на съдбата. Но дали наистина беше така?

Мартин си припомни думите на мъжа в черно и го обзе странна неловкост. В известна степен той беше повлиял върху съдбата. Наистина ли му беше предопределено да стане княз? И ако да, кой му бе определил тази съдба?

— За какво мислиш? — Гласът на Изабела го върна към действителността. Тя видя объркването в очите му. Мушна ръце под ризата му и я свали, както бе направила през последната им нощ в стария замък. Тогава се бяха любили така, сякаш на света съществуваха само те двамата, Мартин и Изабела. Тогава нямаха общо бъдеще, всъщност изобщо нямаха бъдеще!

— Страх ме е — проговори тихо Мартин.

— От какво?

— От бъдещето. Аз съм само един обикновен рицар.

— Не, не си. Твоето място е на княжеския трон. Убедена съм, че си подходящ за княз. Тронът не ти бе подарен, ти си го извоюва.

Мартин я погледна със съмнение и тя отгатна хода на мислите му. Поклати глава и помоли нежно:

— Остави всичко това навън. Ти се ожени за принцеса и получи корона и княжество. Но тук сме само ние двамата — мъж и жена. Няма да се любиш с принцесата, а с жената, която те обича. Забрави короната и княжеското достойнство! Обичай ме!

— Достатъчно ли е това? — попита Мартин.

— Ако преживеем онова, което преживяхме през последната нощ в замъка, е напълно достатъчно.

Той простена тихо и я притисна до себе си. Дишането й се ускори.

— Обичам те до лудост! — Мартин се отдели от нея и бързо се освободи от останалите си дрехи.

Изабела се изтегна на леглото и проследи движенията му с премрежени от желание очи. Когато остана напълно гол, тя протегна ръце.

Тя лежеше пред него нежна и крехка. Изглеждаше толкова беззащитна. В същия миг му стана ясно каква мъка беше преживял през последните дни и седмици. Заля го гореща вълна и той падна върху нея. Потърси устните й и вложи в целувката цялата сила на желанието си. След това се отдръпна леко, за да се наслади на близостта й.

— Винаги съм си представял, че един ден ще лежа до теб като твой съпруг — пошепна той и започна да милва тялото й. — Сънувах го, а сега го изживявам наистина.

— Да, сънят стана действителност — потвърди тихо Изабела и когато Мартин не реагира, се надигна и попита страхливо: — Май вече не ти харесва?

Той се засмя и поклати глава.

— Напротив, страхотно е. — Наведе се над нея и я притисна във възглавниците.

Тя се отпусна с доволна въздишка.

— Вече си мислех, че ти…

— Дойде ми твърде много! Толкова неща се случиха, че… — Той затвори очи и тя усети треперенето му. — Още не мога да повярвам, че си моя жена. Че ние двамата… след всичките ужаси…

Мартин я притисна до сърцето си и даде воля на дълго трупаната страст. Всичко, което се бе насъбрало зад фасадата от гордост и горчивина, си проби път навън. Вече не беше нужно да се крие, да се сдържа. Нетърпеливо я освободи от долната риза и започна да милва тялото й с ръце и устни. Обсипа я с водопад от бързи целувки. Тялото й се извиваше страстно под милувките му.

Устните му бяха навсякъде и Изабела надаваше тихи сладостни викове. Мартин се потопи между бедрата й и чу как тя шумно пое въздух. Според нея това, което правеше той, беше грешно — и невероятно хубаво! Сега й стана ясно защо монахините така упорито твърдяха, че докосванията на това място са грешни и заслужават най-строго наказание. Никога не беше подозирала, че милувките на езика му ще й доставят такова удоволствие. Тя обви с крака шията му и изненаданият вик много бързо премина в страстен, сладостен стон.

Мартин загуби самообладание. Езикът му смело си проби път навътре и засили възбудата й. Тя беше като избухнал вулкан, готова за него и за неутолимата му страст. Тялото й реагираше все по-силно на сладкото мъчение. Най-сетне той се отдели от слабините й, устните му бързо се вдигнаха към нейните устни и когато двамата се целунаха, телата им се сляха.

Дълбокият гърлен стон на Изабела разпали в тялото му диво желание и той престана да се сдържа. Вече не беше предпазлив и внимателен. Тя се вкопчи в раменете му и жадно поиска спасението, което само той можеше да й даде. Когато ги заля могъщата вълна на удовлетворението, и двамата едва не загубиха съзнание. Мартин я прегърна здраво, за да й даде закрилата, от която тя имаше нужда в този миг на пълна безпомощност. Изабела потъна в силната му прегръдка и повярва, че умира. Притисна се до него и двамата се понесоха към безкрайността.

Мартин усети как тялото му натежа, изпъшка задавено и се отпусна до Изабела. Цялата сила, цялата воля и енергия бяха изтекли от тялото му и се бяха влели в нея. За един кратък миг се видя отново да язди през онази странна гора в другия свят и чу тихия ромон на потока. Всичко в него се стремеше към бистрия извор, към целителната светлина. Изпита силен копнеж по ръцете, които го бяха излекували. Тогава и неговите сетива отказаха да му служат. Изтощени, двамата потънаха в дълбок сън.

 

 

Вратата се отвори безшумно и в рамката спря тъмна фигура. Над замъка цареше дълбока тишина, чуваше се само равномерното дишане на новобрачните.

Дьо Казевил се взря в лицата на Мартин и Изабела. Обагрени от лека руменина, чертите им бяха отпуснати и доволни. Мъжът в черно стоя дълго пред брачното легло. Лицето му остана безизразно, но очите му отбелязваха всяка подробност. Наведе се над Мартин и огледа пресните рани под изместените превръзки. Раните не бяха опасни и укрепналото тяло на рицаря щеше да се излекува само.

Дьо Казевил се изправи и се обърна към Изабела. Русата коса се сипеше като златен водопад по копринените възглавници, устните й бяха леко отворени и тя се усмихваше насън. Мъжът в черно посегна под наметката си и извади острата кама. Шията й беше стройна и снежнобяла като на лебед. Това сравнение го накара да се усмихне. Никога не би убил лебед.

Изабела се раздвижи и отметна леката завивка. Дьо Казевил застина неподвижен, но тя не се събуди. Огледа съвършеното й тяло, стегнатите млади гърди, кръстосаните крака. За момент видя вместо нея друга жена — с черна коса, изкусителни извивки и прасковена кожа. Потисна лудото биене на сърцето си и прехапа устни. Ядосан от реакцията си, стисна по-здраво камата и се наведе над Изабела. Потърси ключа на шията й, но той не беше там! Объркан, мъжът огледа брачната спалня.

Дрехите на Изабела бяха нахвърляни на близкия стол. Той вдигна роклята и я опипа, но не намери малкия ключ, който тя винаги носеше на верижка на шията си.

Нямаше смисъл да търси повече. При нужда щеше да счупи ключалката на скрина в женските покои. Трябваше най-сетне да доведе мисията си докрай. Вече беше прекарал твърде много време в този замък. Колкото по-дълго стоеше тук, толкова повече излагаше на опасност успеха на мисията си. Рупърт дьо Казевил мразеше несъвършенството, а днес се чувстваше именно несъвършен, защото не бе изпълнил задачата си.

Нещо прекъсна размишленията му. Той плъзна бърз поглед по тялото на Изабела и предпазливо сложи ръка върху корема й. Докосването му беше съвсем леко и Изабела не го усети.

Рупърт дьо Казевил смръщи тъмните си вежди и от устните му се отрони неприлична дума. Махна примирено, обърна се и напусна брачните покои също така безшумно, както беше влязъл.