Сюзън Хейстингс
Целувката на прокудения (6)

6.

Кап! Кап! Кап!

— Ще полудея! — изкрещя Изабела и притисна ръце към ушите си.

Кап! Кап! Кап!

Матилда изстена. Сгушени на коравия нар, двете се взираха в мрака. Незнайно къде равномерно капеше вода.

Защо трябваше да стигнат дотук? Защо съдбата беше толкова жестока към тях?

Естествено, за всичко е виновна Изабела — Матилда беше уверена в това. Ако беше хвърлила кърпичката си на Гундрам, ако не беше отказала да стане негова съпруга, сега щяха да седят в удобните женски покои на замъка, да шият сватбената рокля, да се смеят и с изчервени от срам лица да си разказват всички истории за сватбената нощ, които знаеха от слугините и ратаите. Щяха да пожелават на Изабела щастие, здраве и много красиви деца. Ако пък наистина не обичаше Гундрам, тя можеше спокойно да се оттегли в личните си покои или да изпрати съпруга си някъде по широкия свят. Рицарите бяха създадени, за да се сражават, а не да се отдават на мързелив живот в замъците си.

Вместо това Изабела преследваше някакъв призрак — рицар, който не съществуваше, никой не го познаваше, гербът и името му не се виждаха никъде. Вярно, Матилда също беше видяла рицаря, бе чула мелодичния му глас и затрогващата песен, помнеше невероятните му сини очи и русите къдрици. Ала сега, в дълбината на този влажен затвор, тя вече не бе сигурна дали той беше човек от плът и кръв, или срещата с него е плод на фантазията й. С мечтанията си за него Изабела бе подлудила всичките си приятелки. Затова сега двете седяха в тази отвратителна кула. Беше студено, от пода се носеше миризма на гнило, а Матилда, освен от мрака се боеше и от отвратителните гадинки, които обитаваха подобни помещения: плъхове, мишки, паяци, бръмбари, червеи…

Тя простена измъчено. Каква полза да обвинява Изабела? Принцесата седеше до нея също така нещастна и измъчена, трепереше от студ и страх и сигурно също мечтаеше да стане някакво чудо и да се озове обратно в замъка на баща си. Там я очакваха величествената тържествена зала, красивите алеи в градината, сенчестите лозници и романтичната розова градина. Защо Изабела мечтаеше за любов? За Матилда любовта беше чуждо, абстрактно понятие, което нямаше място в живота й. Дори Изабела многократно бе подчертавала, че има само една истинска любов, любовта към Бога. Всичко друго беше само низко усещане, събудено от плътската жажда. Матилда обичаше Изабела като своя господарка, сестра и приятелка. Но тази любов беше друга и много често бе подложена на трудни изпитания. Защо тръгна с нея, защо се вкопчи отчаяно в господарката си — от обич ли или от чувство за дълг и вярност? Защо не си остана в двора на княза с другите момичета? Сега щяха да плачат за Изабела и да проклинат Гундрам. Какво я подтикна да се втурне след Изабела и да сподели съдбата й? Дяволът ли? Или нещо много красиво и честно?

Кап! Кап! Кап!

— Господи, аз съм принцеса! — изплака в мрака Изабела. Златната рокля, с която все още беше облечена, шумолеше при всяко движение. — Как смее да се отнася така жестоко с мен! Какъв подлец! — Тя скочи и се заразхожда нервно в кръг. — Искам да изляза оттук!

Лек шум я стресна до смърт.

— Елате и седнете отново на пейката, Ваше Височество — помоли тихо Матилда. — Тук със сигурност е пълно с гадинки. Може да има змии, костенурки, плъхове…

— О, млъкни! — изхълца Изабела, но побърза да седне отново до Матилда и я прегърна устремно. — Дай ми опора, дай ми топлина, дай ми сила — зашепна пламенно тя.

Матилда не беше сигурна дали Изабела говореше на нея, или се обръщаше към Бога, но в момента това нямаше значение. Не можеше да си представи, че ако не бе тръгнала с нея, бедната Изабела щеше да се озове сама в този затвор, без човек, с когото да сподели мъката и страха си и на когото да се облегне.

Треперещите устни на Изабела оформяха мелодични стихове:

„От гняв захвърли кралят свойта дъщеря в тъмница.

О, нека гние в златната си дреха тя!

Ни принц, ни воин повече я пожела,

че бе извърнала лице от истинския рицар“.

— Не, моля ви, недейте! — опита се да я спре Матилда, но Изабела сякаш не я чу. Устните й мълвяха като молитва:

„За него сълзи ронеше принцесата сама —

остана той далеч от нейните обятия.

Забрави рицарят невярната приятелка —

остави я в затвора на срама“.

Когато Матилда я помилва утешително по бузата, Изабела вдигна глава.

— Матилда, ти си моята истинска приятелка, моята сестра! Никога няма да забравя, че не ме остави на ужасната ми съдба.

— Благодаря, Ваше Височество, но това е естествено за мен.

— Не, мила, изобщо не е естествено! Тъкмо затова се радвам толкова. Ти си като лъч светлина в мрака на този затвор. Ти си моя сестра, следователно си равна на мен. Затова искам да ми говориш на ти.

— О, Ваше Височество, това не е редно — възрази Матилда, уплашена и същевременно дълбоко трогната.

— Естествено, че е редно, щом аз ти предлагам. Сега си равна на мен. Не си ми камериерка, нито прислужница, ти си моята сестра!

Двете се прегърнаха, треперейки, и всяка дари на другата топлина и сила.

 

 

Хапещ дим се издигаше от откритите огнища в двора на полуразрушения замък. Помощниците отново и отново раздухваха огъня с големи кожени мехове. Ковачът тичаше от едно огнище към следващото, за да проверява работата на калфите си, включваше се в работата и с такава сила удряше нажежения метал, че хвърчаха искри. Части от снаряжение, плетени ризници, обковки на щитове, остриета на стрели и току-що изковани мечове бяха разпръснати по целия двор, висяха по гредите или се преработваха на друго оръжие. Десетина мъже дялаха стрели, опъваха тетива на лъковете или обковаваха щитовете. Двама сарачи режеха кожи и правеха от парчетата ремъци, колани, юзди, подплати за шлемовете, конска сбруя и чанти за седлата. Всяка жива душа в стария замък беше впрегната в работа. Жените шиеха ризи, панталони, жакети и чулове за конете, опушваха месо, сушаха риба и пълнеха бира и вино в малки кожени мехове. Мартин се готвеше за война!

Най-сетне дългото чакане беше свършило, най-после щяха да щурмуват замъка, който някога беше тяхната родина и който Гундрам беше присвоил заедно с околните села и земи. Трябваше да отмъстят не само за безсрамната измама на Гундрам, но и за жестокостите му спрямо селяните, които се бяха опълчили срещу произвола му. Между хората на Мартин нямаше нито един, който можеше да се похвали, че всички от семейството му са живи и здрави. Прогонените се бяха заклели да отмъстят на Гундрам. Жаждата за отмъщение вдъхваше на мъжете сила и кураж, макар че въоръжението им в никакъв случай не можеше да се сравнява с онова, което носеха войниците на Гундрам. Втората голяма опасност бяха войниците на княза. Мартин беше обявен извън закона, лишен от достойнството и честта си. В цялото княжество търсеха убиеца на императора. Ако паднеше в ръцете на княза, не можеше да очаква милост.

Сега обаче най-важната задача беше да си възвърнат замъка и да си осигурят добро убежище. Втората крачка на Мартин щеше да бъде да принуди княза да водят преговори. Ако събереше достатъчно свидетели — а той можеше да го направи — Мартин щеше да ги представи на владетеля и да бъде реабилитиран. Имаше достатъчно рицари, които се бяха сражавали заедно с него в Светите земи и щяха да дадат показания в негова полза. Но докато е принуден да се крие като престъпник в далечната руина, със сигурност нямаше да се намери дори един рицар, който да застане на негова страна.

Един-единствен човек споделяше вярно тежката съдба на Мартин. Рудолф и сега следеше внимателно работата на ковача и често му даваше указания или искаше промени — и още по-често хвалеше работниците! Това беше начинът на Рудолф да общува с хората, затова всички го обичаха. Мартин се ухили и се обърна към малкия си паж.

— Е, Якоб, сигурно си развълнуван? Скоро ще влезеш в първата си битка!

— Не съм развълнуван, но съм много горд — отговори слабичкото момче, ала нервно блуждаещите очи го издадоха.

Мартин избухна в смях.

— Не се притеснявай, няма да е много страшно. Ще завладеем замъка с един удар, обмислил съм всичко много внимателно. Докато Гундрам и хората му пиянстват и се бият за ръката на принцесата, ние ще си върнем онова, което ни принадлежи по закон.

— За мен е чест да ви помогна в това начинание, господин рицарю — изрече с твърд глас Якоб и Мартин знаеше, че момчето говори искрено.

— Как стои въпросът с конете? — попита загрижено той.

— Нямаме проблеми, господин рицарю! Конете са добри, не са прехранени. Ковачът провери всички подкови и сложи няколко нови. Патрик и аз ги яздим всеки ден, аз да не станат мързеливи и сковани.

— Браво на вас! — похвали го Мартин и момчето се изчерви от радост. Мартин се наведе към него и зашепна съзаклятнически: — Обещавам ти, че щом си възвърнем замъка на дедите ми и князът ме реабилитира, ще организираме голямо празненство с музиканти, танцьори, фокусници, търговци и десетки красиви цигански момичета — и всичките ще са за теб!

Якоб се изчерви още по-силно и засрамено сведе глава към земята.

— Смущавате ме, господин рицарю!

— Няма от какво да се срамуваш. Ти си мъж, Якоб, а мъжът харесва хубавите момичета. Да знаеш от мен, че ако ги нямаше жените, светът щеше да е с един хубав грях по-беден!

Мартин продължи пътя си, докато Якоб побърза да се върне при конете. Рицарят бе забелязал червената рокля на Констанца. Тя помагаше на жените да опаковат храните, които щяха да вземат със себе си на похода.

Мартин се наведе над нея, ощипа я шеговито по дупето и огледа неодобрително дългите редици сушена риба на масата.

— Хората ми ще умрат от жажда!

Констанца се обърна към него и избухна в смях. Поднесе му малък мях за пиене и заяви:

— Погрижили сме се за всичко, господин рицарю. — В следващия миг в очите й се появи страх. — Кой знае какво ни очаква… — пошепна тя.

Мартин я издърпа настрана, защото не искаше никой да чуе думите му.

— Няма от какво да се боиш. Жените ще останат тук и ще се скрият. Естествено, ще оставя няколко мъже да ви пазят.

Констанца поклати глава.

— Не ме е страх за нас. По-добре вземи всички мъже. Ние ще се грижим сами за себе си и при нужда ще се защитаваме със зъби и нокти. Страх ме е за теб.

Той я целуна по носа и опря чело в нейното.

— Все още знам как да се бия, хубавице, хората ми също знаят. Справедливата цел на нашата борба ще ни даде силите, от които имаме нужда, за да победим.

— Знам. Разбирам, че е егоистично от моя страна да мисля по този начин. Но имам само теб на света. Не бих понесла, ако ти се случи нещо лошо.

Мартин притисна главата й до гърдите си.

— Аз няма да те напусна, Констанца, каквото и да се случи. При мен си на сигурно място. Винаги ще се грижа за теб.

Тя изтри бързо сълзите от очите си и се засмя.

— Пак съм егоистка. Преча ти да си вършиш работата и оставям жените да се оправят сами. — Обърна се и се запъти обратно към кухненската маса, но Мартин хвана ръката й.

— Констанца?

— Да?

— Благодаря! — Той се наведе и я целуна.

Тя отговори на целувката със свойствения си темперамент. Мартин я проследи с поглед, въздъхна и побърза да промени посоката на мислите си. Имаше още много работа, докато подготви нападението. Трябваше да обсъди стратегията с Рудолф и другите въоръжени мъже. Възнамеряваше да нападне изненадващо замъка, докато Гундрам не се беше завърнал. Всички мъже познаваха отлично местността и щяха да се възползват от защитата на мрака, за да осъществят опасното дело.

 

 

Изабела и Матилда лежаха прегърнати на коравия нар. Бяха прекарали ужасна нощ, изпълнена със страх. Единствената им утеха беше, че имаха до себе си човешко същество, с което да споделят страха и самотата. Докато се взираше напрегнато в мрака, Изабела отново и отново преживяваше ужаса от случилото се през последните часове. Защо я бяха хвърлили в този затвор? Какво престъпление беше извършила, та се отнасяха с нея като с престъпница? Тя беше дъщерята на княза! Последните дни бяха изпълнени с вълнения и нови впечатления: празникът на певците с многото непознати хора, песента на рицаря Михаел, която се бе превърнала в истина, пъстроцветният турнир, при който един рицар загуби живота си, а много други бяха ранени, гневът на Гундрам от отказа й да го направи свой съпруг — и коварното убийство на Гунила! Изабела трепереше. Тук ставаше нещо извън знанието й, извън способността й да възприема! Кой би имал интерес от смъртта на тази красива жена, която никому не беше сторила зло? Да, открадна, но това не беше причина да я убият! Кой беше убиецът й? Гунила се готвеше да каже нещо, когато стрелата от арбалета сложи край на живота й. Кой имаше интерес от сандъчето на майка й, ако Гунила не го е искала за себе си? Какво имаше в него? Изабела се размърда неспокойно на коравата постеля. Каква тайна криеше замъкът на баща й?

Вратата на затвора се отвори и двете момичета скочиха уплашено. Старият надзирател, който снощи ги бе заключил тук, влезе в помещението със свещ в ръка. Зад него се появи масивната фигура на Гундрам и двете се отдръпнаха към стената.

На светлината на лоената свещ съзряха с ужас, че в средата на помещението зееше дупка, покрита с решетка. Под нея сигурно се намираше страшната яма, в която спускаха затворниците, за да не видят никога вече слънчевата светлина. Гундрам забеляза погледите им и се ухили.

— Всъщност би трябвало да ми благодарите, че имам специално отношение към вас, скъпа Изабела — изрече подигравателно той.

Матилда сякаш не съществуваше.

— Специално? — повтори презрително Изабела. — Как смеете да ми говорите така? Забравяте кой стои пред вас.

— О, не съм забравил! Вие сте скъп трофей и ви уверявам, че ще съумея да принудя упорития ви баща да се съгласи на женитбата ни.

— Оставете баща ми извън играта, Гундрам! Той не ви е сторил нищо. Аз, аз ви заявих, че няма да стана ваша жена.

Гундрам поклати глава.

— Господ знае откъде ви е хрумнало, че имате право сама да изберете съпруга си. Никоя жена няма това право. Омъжват ги бащите им.

— Ще се омъжа само за човек, когото обичам — отсече остро Изабела.

Гундрам се изсмя грубо и принцесата потръпна като от удар.

— Ама че глупост! На това ли ви научиха в манастира? Или през краткото време, откакто се върнахте от свърталището на онези стари врани, вече сте имали друг мъж?

— И ако е така? — изсъска ядно Изабела.

За момент Гундрам смръщи чело и видът му стана страшен.

— Все ми е едно — изрече след малко той и й обърна гръб.

Изабела остана смаяна от равнодушието му.

— Как така ви е все едно? — попита с треперещ глас тя. — Нима това не е причина да ме пратите обратно при баща ми?

— Това ли искате? — извика развеселено той. — Избийте си тази идея от главата, чувате ли! Вие сте моя пленница!

— И защо? Какво съм ви направила? Нямам нищо общо с убийството на сестра ви. Ако не се бяхте намесили, със сигурност щях да хвана убиеца и да го накажа. Защо беше това позорно отвличане?

— Смъртта на Гунила е втората причина, която още повече разпали гнева ми. Смятам да намеря убиеца и да го накажа, както заслужава. Но това стана във ваше присъствие, следователно вие също сте виновна и трябва да си платите. Надменността ви заслужава да подиша малко въздуха на затвора, за да се смири.

Той се обърна да си върви. Изабела скочи.

— Не смейте да ме държите повече тук! Аз съм принцеса и мога да очаквам по-различно отношение. Даже Ричард Лъвското сърце е имал право да се движи свободно, докато е бил пленник на Трифелс!

— Нима се сравнявате с Ричард Лъвското сърце? — попита подигравателно Гундрам. — Той струва хиляда пъти повече от вас. Вие сте златно пиленце, докато той е горд орел!

— О, значи сте го познавали добре?

Гундрам изпухтя презрително.

— Той е наш враг, но е недостижим. Никой не може да се сравни с него, най-малкото вие!

Вратата се затвори с трясък, ключът се превъртя в ключалката и момичетата потрепериха.

— Защо трябваше да го ядосаш така? — попита укорно Матилда. — Може би щеше да се смили над нас и поне да ни разреши да се движим свободно в замъка.

— Нима ме обвиняваш? — извика възмутено Изабела.

— Не, не, но толкова ме е страх!

— Знам, мила. Аз също се страхувам. Но няма да искам милост. Не и от Гундрам!

— Дали постъпваш умно? — усъмни се Матилда.

— Ти май се съмняваш в ума ми? — отзова се остро Изабела.

Матилда прехапа устни, защото много искаше да отговори с да.

— И какво ще правим сега? — попита отчаяно тя.

— Ще дойде помощ! Баща ми ще изпрати войниците си да ни освободят — отговори уверено Изабела. — Да не мислиш, че ще понесе този позор?

— Не, разбира се, че не. — Въпреки това Матилда изпитваше дълбоки съмнения, че старият княз ще съумее да наложи волята си срещу Гундрам. Похитителят им имаше силно влияние сред рицарството.

— Ще се упражняваме в търпение и ще се молим. Помощта ще дойде, усещам го!

Матилда не беше съвсем сигурна за кого мисли Изабела — за баща си, за въображаемия рус ангел-спасител или за божията намеса. Примирено коленичи на хлъзгавия каменен под, опря лакти на нара и скръсти ръце. Молитвата й беше дълга и пламенна и включваше всички светци, за които можа да се сети.

 

 

С остър поглед на познавач Рупърт дьо Казевил отбеляза здравата падаща решетка на голямата порта и казаните с катран отгоре. Широка стена с покрита галерия от бойници заобикаляше замъка. Високата крепостна кула властваше над цялата околност и осигуряваше ефективна защита на обитателите си. Не можеше да се очаква, че замъкът ще бъде щурмуван успешно, тъй като беше отлично подсигурен. Широкият крепостен ров, могъщите зидове и валове, стабилният подвижен мост, обкованата с желязо порта и многото стражи по бойниците обаче не го спряха да влезе в замъка. След като бе прекарал нощта в скромна селска гостилница, на сутринта се смеси с хората, които вървяха към замъка, за да продават стоките си, да предлагат услугите си или да просят.

— Значи сте учен? — попита с уважение капеланът и огледа любопитно странния гост, който искаше да влезе в замъка. — Отдавна копнея за човек, с когото мога да водя учени разговори и да обсъждам Светото писание.

— Смятате ли, че съм подходящ за тази роля? — попита Дьо Казевил с лека подигравка в гласа.

Капеланът кимна.

— С ваше позволение, рицарите са доста груб народ. Те разбират единствено от военния занаят и умеят само да размахват меча. Но за хората като мен, за които духовното е станало съдържание на живота, няма добра компания.

— Не знам дали мога да ви помогна — отвърна Дьо Казевил. — Аз съм лекар.

— О, но това също е духовна професия. Ще позволите ли да попитам къде сте следвали?

— В Болоня.

— О, Италия, страната на слънцето, на сладките плодове и на ведрия дух. Нашият император пребивава в тази топла земя и аз му завиждам. Италия има великолепни църкви. А Рим, свещеният град…

Дьо Казевил остави капелана да си мечтае за Италия и влезе в двора на крепостта. Трябваше да огледа навсякъде. Някъде тук държаха в плен принцеса Изабела. Ако Гундрам беше мек и отстъпчив, сигурно бе настанил пленницата си в женските покои в кулата. Ако беше твърд и честолюбив, значи я бе хвърлил в затвора. Това бяха двете възможности. Рупърт бе сигурен, че Гундрам е избрал втората. Оказа се, че безпогрешният усет за реалността и този път не го е излъгал.

Беше допуснал съдбоносна грешка, за миг бе изпуснал юздите от ръцете си. Отне му ги онази ужасна жена! Трябваше да прогони от съзнанието си мисълта за Гунила. Никога не беше съжалявал за постъпките си. Само този единствен път желаеше да върне времето назад. Защо го бе направила? За първи път в живота си беше изпитал възхищение към жена. Зрялото, пищно тяло беше самото изкушение, но не бе само това. Тя беше изцяло във властта му, въпреки сълзите и гнева си, въпреки че му показваше отвращението си. Това още повече го възбуждаше. Тя бе обсебена от него и дори копнееше да му се покори — той беше абсолютно сигурен в това. Двамата можеха да имат още много радостни мигове заедно! Защо не бе разбрала, че не може да си играе с него по този начин? Заблудата й беше смъртоносна. Беше напълно права, когато му каза онези последни думи. Никоя жена не беше правила това с него — и никоя нямаше да го направи отново!

Смръщил чело, Дьо Казевил се съсредоточи в настоящето. Проследи как се сменяха стражите, преброи въоръжените мъже, разбра как функционираше падащата решетка, огледа въоръжението на постовете по стените. Вечерта се настани в скромната къща за гости, нахрани се мълчаливо и отклони поканата на капелана да вечерят заедно. Не харесваше хората, които непрекъснато задават въпроси.

 

 

Мартин и Рудолф вървяха начело на колоната въоръжени мъже към замъка на дедите им. Движеха се тихо и дисциплинирано, избираха заобиколни пътища. Атмосферата беше напрегната, никой не говореше. Сетивата им бяха будни и изострени. Колкото повече наближаваха замъка на Гундрам, толкова повече се засилваше очакването им. Пет дни и нощи бяха работили, носеха ризници, нагръдници, оръжия, следваше ги кола с храна. Всички бяха достатъчно мотивирани да влязат в бой с омразния рицар, който беше причинил голямо зло не само на Мартин, но и на поданиците му. Всички бяха решени да отмъстят за крещящата несправедливост.

Стратегията на Мартин предвиждаше да завземат замъка под защитата на мрака с дързък удар. Той знаеше, че крепостта му е добре подсигурена и може да издържи и на най-силния щурм. Затова трябваше да приложат хитрост и да се възползват от познаването на местността. Събраха се в една гора на около половин час път с кон от замъка, за да изчакат нощта. Смятаха да проникнат в задния вътрешен двор през задната стена, която се опираше на скалния склон. Там бяха оборите и през нощта почти нямаше прислуга. Щом проникнат в замъка, ще завземат най-важните позиции, ще обезвредят шепата стражници и ще поздравят както подобава Гундрам, когато се завърне от турнира.

Когато намери удобно място за лагеруване, Мартин вдигна ръка. Заповяда на мъжете да разседлаят конете, да ги нахранят и да легнат да си починат. След това махна на Рудолф да дойде при него.

— Ние с теб ще обиколим стената, за да видим дали всичко е наред — каза той на приятеля си.

Якоб подаде на господаря си малък мях с вино. Двамата отпиха по няколко глътки и разрешиха на пажовете също да се освежат. Мартин бързаше да стигне до замъка преди смрачаване.

Следвани от пажовете Якоб и Патрик, двамата заобиколиха хълма, който препречваше погледа към замъка. Слънцето беше вече доста на запад и златночервените му лъчи потапяха околността в недействително сияние. Сърцето на Мартин заби силно. Само след няколко мига щеше да види отново своя замък. Да се върне към предишния си живот. Да възстанови честта си…

Когато заобиколиха хълма, всички погледнаха напрегнато към замъка — и се вцепениха!

— Знамената са вдигнати! — Якоб пръв си възвърна дар слово.

— Всички го виждаме — отвърна раздразнено Мартин.

Момчето се надигна на седлото.

— Но това означава…

— Че замъкът е зает, и то изцяло — допълни Рудолф.

— Господи, защо ме наказваш така жестоко? — простена Мартин и стисна ръце в юмруци. — Нима всичко е било напразно?

— Ще се бием! — извика Якоб.

— Млъкни, момче! — изсъска Мартин. — Аз решавам какво ще правим.

Рудолф обърна коня си.

— Какво има за решаване? — попита учудено той. — Вече няма смисъл.

— Така ли? Точно сега ли ще ме изоставиш?

— Точно обратното — отговори вразумително Рудолф. — Искам да те предпазя да извършиш лудост.

— Какво означава това?

— Че щурмът на замъка ще бъде смъртоносно лекомислие. И че ще направя всичко, за да ти попреча!

— Рудолф! — Лицето на Мартин изразяваше ужас. — Ние стоим тук, замъкът е съвсем близо! Нима искаш да се върнем, без да сме свършили работата?

Рудолф му хвърли дълъг, пронизващ поглед и безмълвно кимна.

Мартин се бореше да запази самообладание. Широко отворените му очи не се откъсваха от гордия замък.

— Не! — прошепна той. — Няма да се откажа! Не и сега!

— Бъди разумен! — помоли го Рудолф.

Ала Мартин не искаше да го чуе. Защо никой не го разбираше? Как можеха просто да се върнат? Как можеха да стоят тук и да клатят глава?

Патрик се приближи до господаря си и му пошепна нещо. Рудолф няколко пъти поклати енергично глава, но Патрик продължи да настоява, докато накрая младият мъж се обърна нерешително към Мартин.

— Патрик има предложение. Аз съм малко скептичен, но не е зле и ти да го чуеш.

Мартин изгледа недоволно пажа на Рудолф. Не искаше да слуша предложения. Искаше да се бие!

— Предлагам да се промъкна тайно в замъка. Господарят каза, че има таен тунел, който свършва в подножието на скалата. Никой не ме познава и ще разузная какво е положението. Трябва да знаем колко въоръжени мъже охраняват замъка, какви оръжия имат и как са разположени. Може би Гундрам е проявил непредпазливост. Добре би било също да науча защо се е върнал толкова скоро, а не е останал до сватбата на принцесата.

Мартин погледна учудено хубавото русо момче, но в погледа му все още имаше съмнение.

— Мисля, че предложението е разумно — рече най-после той. — Смяташ ли, че ще се справиш? Все пак ти не познаваш замъка.

— Вече съм шпионирал за предишния си господар, при мамелюците. Там беше много по-опасно — отговори спокойно Патрик.

— Може и аз да отида в замъка, господарю — намеси се Якоб. — Аз познавам всяко ъгълче.

— Не! — възрази Мартин. — Предложението дойде от Патрик и той ще го изпълни, фактът, че никой не го познава, е предимство. Може би някои от постовете ще те познаят. Не искам да се излагаш на лекомислени приключения. Трябва да се научиш да се биеш, но не да загубиш главата си при някоя глупост.

Лицето на Рудолф остана сериозно, макар че явно се опитваше да скрие развеселената си усмивка. Той кимна окуражително на пажа си. Това беше истински изпит и Рудолф бе сигурен, че Патрик ще покаже колко струва.

Под последните лъчи на слънцето младият паж препусна към замъка. Останалите го проследиха с поглед и когато изчезна в гората, обърнаха конете си, за да се върнат при другите.

Рудолф се наведе към Мартин и пошепна така, че Якоб да не го чуе:

— Добре учиш пажа си, но е жалко, че не следваш собствените си принципи.

— Моля те, Рудолф, сега не ми е до укорите ти! — изсъска също така тихо Мартин.

Рудолф вдигна вежди и кафявите му очи заблестяха.

— Напротив, точно тук е мястото да ги чуеш!

 

 

Изабела се мяташе неспокойно върху коравия нар. Сънуваше странен сън. Той беше потискащо реален и тя стенеше задавено. Обгръщаше я мрак, но около нея святкаха сини и сребърни искри. Не можеше да разбере откъде идват, колкото и да се напрягаше. Някъде отдалеч долиташе музика, чуваше пеене, арфи и лютни, после смях и конски тропот. Някой я гледаше и когато се обърна, пред нея стоеше рицар в сребърна броня. Зарадвана, тя понечи да изтича при него, но някой я задържа. Беше Гундрам, облечен в жакет на червени и бели ивици и увенчан с герба му — глава на бик, също в два цвята. Под жакета искреше ризницата му. Това ли бяха сребърните звезди, които бе видяла?

Тя се опита да се изтръгне от Гундрам и да отиде при сребърния рицар, който стоеше тих и невъзмутим. Гундрам се изсмя, отвори малката кожена торбичка, която висеше на хълбока му, и извади нещо. Когато отвори шепата си, Изабела с ужас видя, че това бяха две сини очи. Изпищя и се освободи от него. Протегна ръце към сребърния рицар, ала когато се докосна до бронята, тя падна със звън. Отдолу потече кръв.

— Иди и погледни! — извика подигравателно Гундрам.

Изабела вдигна наличника с треперещи пръсти и ужасено отстъпи назад. В бронята беше мъртвата Гунила. Лицето й беше бяло като вар, бузите — пронизани от стрела. Изабела изпищя пронизително и се събуди.

— Какво ти става, за бога? — попита стреснато Матилда.

Изабела трепереше с цялото си тяло и мракът още повече засили паниката й.

— Ще полудея! — изохка задавено тя.

Матилда я прегърна и я зави с тънкото, окъсано одеяло.

— Примири се и помоли Гундрам да облекчи участта ни. Може би ще ти позволи да се разходиш навън и да видиш слънцето.

Изабела кимна отчаяно. Часовете се влачеха бавно, а тя копнееше да види първите слънчеви лъчи на утрото, които щяха да хвърлят оскъдна светлина през малкото прозорче в горния край на стената. Тогава щеше да дойде старият надзирател, за да им донесе хляб и вода, оскъдната храна, която им беше определил Гундрам.

Най-сетне ключът изскърца в ключалката и мрачният старец се дотътри вътре. Носеше табла със стомна, две чаши и чиния с две парченца хляб и сирене.

— Закуска, дами! — изграчи той и се закашля. Влагата на затвора неумолимо разяждаше дробовете му.

Изабела стана и приглади златната си рокля.

— Искам да говоря с рицаря Гундрам — каза тя. — Предай му, че съм размислила. Искам да разгледам замъка му и да поговоря с него за датата на нашата сватба.

— Така, така — изпъшка старецът между два пристъпа на кашлица. — Ще му кажа, като го видя.

— Не, спешно е! Иди веднага при него!

— Още сега? Толкова рано сутринта? Може да е на лов или да се забавлява с някое момиче в леглото. Не мога да го смущавам.

— Той ще заповяда да ти отсекат главата, ако не му предадеш поръчката ми. Нали затова ме държи затворена тук!

Кашляйки, старецът се потътри навън. Тези жени бяха ужасно нахални! Какво искаха от него? Мърморейки под носа си, той излезе в двора и се огледа търсещо. Рицарят Гундрам сигурно закусваше и не искаше да му пречат. Старецът знаеше от опит, че господарят може да стане много неприятен. По-добре да се държи настрана — или да изпрати друг!

— Ей, момче, я ела тук! — извика той с грачещия си глас.

Патрик се обърна уплашено.

— На мен ли говорите? — попита той.

— На кого другиго? Както виждам, нямаш друга работа. Трябва да свършиш нещо за мен, краката ти са по-млади от моите.

— И какво е то? — попита Патрик, придавайки си вид на безделник.

— Иди при рицаря Гундрам и му съобщи, че пленницата иска непременно да говори с него.

— Пленницата!

— Я не зяпай като шаран на сухо! — изфуча старият. — Говоря ти за принцесата, дето е в затвора.

— Значи в затвора има принцеса? — повтори смаяно Патрик.

— О, ама ти си бил голям глупак! — Старецът отново се закашля. — Хайде, тичай, преди да съм умрял!

— Тичам! — отговори Патрик и се втурна към палата.

Гундрам и най-верните му хора закусваха на малка маса в залата. Когато Патрик влезе и се поклони, рицарят недоволно вдигна поглед. Свел глава, пажът предаде, че пленницата желае незабавно да говори с рицаря. Гундрам избухна в луд смях.

— Много бързо се укроти — отбеляза той и се обърна към хората си: — Виждате ли, така трябва да се отнасяте с жените! Няколко нощи в затвора ще избият упоритостта от главите им и ще ги направят кротки като агънца. — Той хвърли на Патрик една ябълка и попита благосклонно: — Кой си ти, момко? Не те познавам.

— Аз съм помощник на надзирателя. Той не е добре. Нали знаете, дробовете му…

— Ами да, старият Алберт трябва най-сетне да престане да се налива с киселото вино, че ще му се разкъсат вътрешностите. — Гундрам отново се изсмя. — Браво, момче, и да пазиш гълъбчето ми да не излети!

— Разбира се, господарю — отговори Патрик и побърза да се оттегли. Дали пленницата наистина беше Изабела? Само веднъж я бе видял бегло, но щеше да я познае между хиляда момичета. Трябваше непременно да влезе в затвора! Първо обаче обиколи двора, преброи войниците и запомни какво оръжие носеха. Докато се оглеждаше, се сблъска с някакъв непознат.

— Внимавай, глупако! — изсъска той и Патрик буквално се олюля — толкова страшен изглеждаше мъжът с тясно тъмно лице, остро изсечен орлов нос и пронизващи черни очи.

— Простете, господарю! — измънка момчето.

Какви странни личности имаше в замъка! Дворът беше населен като мравуняк. Патрик се върна в затвора и клекна до стария надзирател, който с мрачно изражение дъвчеше парче черен хляб.

— Е, предаде ли подаръкът? — осведоми се той.

Патрик кимна и се ухили. Извади ябълката от джоба си и я показа на стареца.

— Господарят ме възнагради — съобщи гордо той. — Хайде да си я разделим.

Алберт го погледна учудено.

— Искаш да делиш с мен?

— Защо не? Ако не ме бяхте изпратили да предам вестта, нямаше да получа награда.

Старецът се засмя одобрително и го потупа по рамото.

— Харесваш ми, момче! Но задръж ябълката, и без това не мога да я ям. Вече нямам зъби.

Двамата се засмяха и старецът получи силен пристъп на кашлица. Патрик го потупа окуражително по гърба.

— С радост ще ви помогна във вашата отговорна работа — каза той уж между другото.

— Да ми помогнеш? И как смяташ да го направиш?

— Ами… ще нося храната на пленницата, ще чистя килиите, ще смазвам ключалките… всичко, каквото ми кажете.

— Аха! Значи всичко, каквото ти кажа? Е, от мен да мине! Но няма да получаваш заплата!

— Имам откъде да си изкарвам хляба — ухили се Патрик.

— Добре тогава, върви да донесеш таблата с чинията и чашите. Но не се зазяпвай в принцесата, тя не е за теб!

Патрик се наведе към ухото на стареца.

— Виж, аз си имам приятелка! Работи горе в кухнята и за мен е много по-ценна от някаква си там принцеса.

Алберт отново се засмя и се закашля едновременно и подаде на Патрик грамаден ключ.

— Не забравяй да заключиш, като излезеш!

 

 

Момичетата посрещнаха смаяно красивия младеж, който влезе с усмивка в затвора им и ги огледа любопитно. Божичко, това наистина е принцеса Изабела в златната си рокля, каза си развълнувано Патрик. Ала се овладя бързо и се обърна към нея със сияещо лице.

— Желая ви добро утро! — поздрави високо той.

Изабела и Матилда седяха на нара, страхливо притиснати до стената. Кое беше това момче?

Патрик вдигна рамене в знак на съчувствие.

— Яденето не е особено добро, трябва да се извиня за лошата кухня. Но съм убеден, че много скоро ще се храните отново на истинска трапеза. Междувременно вземете това за утеха. — Той хвърли ябълката на Изабела, намигна й и излезе от затвора с таблата.

— Видя ли това? — попита Матилда с ококорени от учудване очи.

— Естествено, да не съм сляпа! — Изабела взе ябълката. — Какво ли искаше да каже с думите, че скоро ще седим на истинска трапеза?

— Гундрам ще дойде и ще ни изведе от затвора — обясни Матилда.

— Надявам се! — въздъхна Изабела.

Ала Гундрам не бързаше. Едва след обяда благоволи да посети затвора. Внушителната му фигура закри светлината от малкото прозорче. Имаше позата на човек, който се наслаждава на победата си. Лицето му грееше от самодоволство.

— Е, принцесо, значи размислихте? — Това беше по-скоро твърдение, отколкото въпрос.

— Позволете ни да се разходим на чист въздух. Дори вие не можете да бъдете толкова жесток — помоли Изабела, макар че беше готова да му издере очите. Първо трябваше да излязат от затвора. Навън все щеше да им хрумне нещо.

— Днес съм в много добро настроение, принцесо, защото прекарах изключително приятна нощ. Затова ще проявя добротата си и ще ви разведа из моя замък. Така ще се убедите от какво искахте да се откажете. Ще позволите ли? — Той й протегна ръка и Изабела сложи своята върху лакътя му. След това излезе с високо вдигната глава от влажния затвор и повика Матилда да я следва.

Щом се озова навън, заслепена затвори очи. Топлите лъчи на залязващото слънце зарумениха бледата й кожа и тя напълни дробовете си със свежия пролетен въздух. Многобройните обитатели на замъка смаяно й правеха място и се кланяха, мърморейки възхитено.

— Те ви обичат още отсега — пошепна в ухото й Гундрам. — Готов съм да ви предложа един малък рай. Погледнете този прекрасен замък, това ще бъде вашето царство. Ще си имате дори малка градина. Сякаш сте си у дома!

Изабела не можа да възрази. Гундрам беше напълно прав — замъкът беше прекрасен, в много добро състояние.

— Вие ли го построихте? — попита тя.

— Не, макар да съм горд с него, сякаш аз съм го построил. Принадлежеше към васалните владения на Мартин от Трейтнар. Той извърши престъпления, с които опетни честта си и го лишиха от ленните му владения. Сега живее като вълк в пустошта. — Той се изсмя уверено. — Аз го преследвам и ще го хвана!

Изабела пребледня.

— Какво е направил този рицар?

— Нима не знаете? Той уби императора!

— Императорът? За Барбароса ли говорите?

— Естествено. Коварно удавяне по време на кръстоносния поход. Явно не му е било достатъчно, че беше довереник на императора. Безсрамно се възползва от доверието на Фридрих, защото му се искаше да стане крал на Свещената земя. Сега се крие като крастав пес, плячкосва, убива и опожарява мирните села, напада беззащитни пътници, не се спира дори пред жени. Вие го преживяхте на собствения си гръб!

Изабела мълчеше. Ето каква беше историята на странния рицар-разбойник!

— Видях едно село — рече тихо тя. — Всички бяха мъртви, по дърветата висяха обесени, къщите бяха изгорени, добитъкът — изклан. Даже църквата беше разрушена.

— Нима изпитвате съжаление към този убиец и крадец? — попита Гундрам с високо вдигнати вежди.

— Не — отвърна тихо тя и го погледна. — Вие сте добър християнин, Гундрам. Вярвам, че няма да откажете на молбата ми да се помоля в параклиса ви.

Гундрам спря и я погледна замислено.

— Забравяте, че все още сте моя пленница. Но по изключение ще удовлетворя молбата ви. Все пак знайте, че това не е обещание за смекчаване на наказанието! Ще напуснете затвора едва когато станете моя съпруга. Ще видите баща си едва когато заловя убиеца на Гунила!

Изабела сведе глава. Не можеше да избяга от замъка. А Гундрам нямаше никакво намерение да я освободи доброволно. Той я придружи до параклиса и се оттегли, когато двете с Матилда коленичиха пред простия олтар. Никой не забеляза стройната фигура в тъмна наметка, скрита в една ниша.

Дьо Казевил стисна дръжката на камата си. Какъв удобен случай! Златното гълъбче му бе поднесено на табличка. Изабела носеше ключа на шията си!

Сега, скъпа Изабела, ще заслужа четиристотинте златни монети, които получих за теб!

Той извади камата и се плъзна безшумно зад потъналите в молитва момичета. Надяваше се другата да не се разпищи, когато прониже гърлото на Изабела. Може би трябваше да ги убие едновременно. Изабела беше виновна за смъртта на Гунила! Втренчил поглед в двете неподвижни фигури, той се приготви за скок. В същия миг вратата на параклиса се отвори с трясък и в параклиса влетя Гундрам.

— Край на молитвата! — изрева той.

Дьо Казевил се метна светкавично зад най-близката колона отстрани на олтара. Гундрам не го забеляза в полумрака на параклиса. Ръката му гневно стисна дръжката на фино изработената ориенталска кама.

Изабела и Матилда се изправиха и излязоха от параклиса заедно с Гундрам. Дьо Казевил се отпусна бавно на каменния под и надраска с върха на камата си дяволския знак в камъка.

 

 

Патрик балансираше с подноса с храната на затворничките. За огромно учудване на Изабела и Матилда в чинията имаше парче студено месо, пушена риба, сирене с подправки и гърненце със сметана. Хлябът беше бял, от стомната се носеше издайнически аромат на вино.

— В гората чака соколът — съобщи тайнствено Патрик и се засмя на учудването им. — Скоро ще разтвори крилете си. Очаква повика на совата.

Намигна им съзаклятнически и излезе от килията.

— Разбра ли какво искаше да ни каже? — попита Изабела.

— Не, но умирам от глад. Откога не сме хапвали такива хубави неща!

Двете се нахвърлиха върху храната, уверявайки се една друга, че никога не са яли нещо толкова вкусно. Ометоха всичко до последната трохичка.

— Гундрам очевидно не е чак толкова лош — отбеляза доволно Матилда. — Поне няма да ни остави да умрем от глад.

— Може би си права, но аз не мога да се омъжа за него. Толкова е груб, дори жесток.

— Всички рицари са такива! — обясни Матилда. — Как иначе ще ходят на война и ще се бият?

— Ох, не знам какво да правя!

— Какво има да мислиш? Дай му думата си и ще сме свободни.

— Знаеш ли, сънувах странен сън и в него Гундрам беше олицетворение на злото.

— Сънищата са глупост! В този затвор човек сънува кошмари.

— Нека преспим още веднъж и ще реша. Още не мога да преодолея себе си.

— Не се бори още дълго с гордостта си — въздъхна Матилда, защото ще пукнем в тази дупка!

Изабела я прегърна с обич. Обилната вечеря ги бе направила сънливи.

— Колко поетично го каза: Соколът чака повика на совата. Не очаквах такова нещо от прост слуга.

— Права си — промърмори Матилда, — но поети има дори в затвора. Какво ли искаше да каже с думите, че соколът ще разтвори крилете си, щом чуе вика на совата?

Ала Изабела вече спеше и дишаше дълбоко и спокойно.

 

 

Патрик изчака, докато старият надзирател заспа. Преди това бяха разговаряли дълго и Алберт изпи всичкото вино, донесено от момъка. Сега лежеше на сламеника си и хъркаше оглушително.

Патрик се промъкна през тайния тунел, който започваше от затвора на замъка и свършваше в скалите. Сигурно го бяха изкопали преди много години като последно спасение за бягащите селяни. А сега щяха да спасят принцесата! Мартин има да се чуди!

Патрик стигна безпрепятствено до скритата полянка, където чакаше конят му. Метна се на гърба му и препусна като вихър към гората.