Сюзън Хейстингс
Целувката на прокудения (14)

14.

— Готов ли сте? — попита Рупърт дьо Казевил.

Мартин го изгледа накриво и кимна неохотно. Не се чувстваше добре, но съзнаваше, че няма друг избор. Можеше да го спаси единствено чудо.

Двамата стояха пред вратата на една празна стая. Дьо Казевил бе поръчал да донесат голямо ведро с прясна изворна вода, дърва за горене и малка желязна печка с меден мангал.

— Как можем да сме сигурни, че той няма да убие Мартин? — попита трескаво Гундрам, застана пред вратата и я препречи с меча си.

Мартин се обърна.

— Нима се тревожите за живота ми, господин рицарю? — попита язвително той.

Князът се огледа несигурно. Останалите се развълнуваха.

— Никой не го познава!

— Не можем да му вярваме!

— Ами ако му стори нещо?

Изабела излезе напред, събра цялата си смелост и застана до Рупърт дьо Казевил.

— Аз гарантирам за него!

— Господи, Изабела! — Гундрам шумно пое въздух. — Вие изобщо не го познавате! Предупреждавам ви — той е опасен!

Изабела изненадано вдигна вежди.

— Нима вие го познавате?

— Не, не — заекна Гундрам.

Как да обясни на Изабела, че никой не беше в състояние да се справи с черния непознат, че той беше магьосник или може би самият дявол?

— Добре тогава! — Тя се обърна към Мартин и поиска да го целуне.

Дьо Казевил я сграбчи за рамото и грубо я дръпна назад. Поклати укорително глава и Изабела се почувства като наказано дете. Скришом посегна към ръката на Мартин.

— Всичко ще свърши добре, сигурна съм! — пошепна тя, но гласът й трепереше.

— Можем ли вече да влезем? — изръмжа Дьо Казевил.

Мартин кимна и влезе пръв. Вратата се затвори и онези, които останаха отвън, чуха падането на тежкото резе. Взряха се в старото дърво и зачакаха да чуят злокобни шумове. Ала всичко остана спокойно. След няколко часа и най-упоритите си тръгнаха. Пред вратата застанаха на пост двама войници.

Изабела отиде в параклиса да се помоли. Там завари Матилда и Рудолф, които я очакваха със загрижени лица.

— Не вярвам на този страшен човек — пошепна Матилда. — Според мен ти постъпи лекомислено, като гарантира за него.

— Знам, знам! Но какво друго ми оставаше?

Рудолф пое дълбоко въздух, за да се успокои.

— Мартин също нямаше друг избор. Ако не беше дошъл, вече щяхте да сте съпруга на Гундрам. А сега все още може да обърне съдбата.

— Ще се моля за него — пошепна Изабела и падна на колене пред олтара.

 

 

Дьо Казевил остави торбата си на пода и започна да вади съдържанието й. Първо извади голям бял чаршаф. Разгъна го и го постла на пода.

— Съблечете се и легнете на чаршафа.

— Гол ли да се съблека? — попита изненадано Мартин.

Дьо Казевил кимна. Мартин бавно свали всички дрехи от гърба си и клекна на чаршафа. За негово учудване непознатият също се съблече. Небрежно нахвърля тъмните си дрехи в един ъгъл. Измъкна от джоба на наметката си тънка кама, която внимателно постави до торбата.

Мартин следеше движенията му с нарастващо учудване. Смаяно установи, че непознатият имаше извънредно красиво тяло. Беше едър и строен, всеки сантиметър от крайниците му потрепваше от яки мускули, над които беше опъната гладка мургава кожа. Черни косъмчета покриваха като копринен воал гърдите и корема. Мартин неволно помисли за гъвкавостта и елегантността на хищна котка. Даже фалосът му имаше необикновени размери и Мартин си каза, че сигурно е ощастливил много жени с него.

В това време непознатият се уви в широка бяла наметка с островърха качулка.

Мартин впи поглед в камата и недоверието му нарасна.

— Какво ще правите с това? — попита той.

— Няма да го разберете — отговори презрително Дьо Казевил.

— Защо мислите така? Камата ви е сарацинска изработка. Живели сте в Ориента!

Дьо Казевил клекна пред мангала и разпали малък огън.

— Наблюдателен сте — промърмори той, без да погледне Мартин. — Живях няколко години в Тир. Там изучих лечебните тайни на Изтока. — Ухили се и добави: — И не само това. Камата ми е от Дамаск. Това е най-добрата стомана в света.

— Лекар ли сте?

— Не само. Онова, което кръстоносците разбират под лекарско изкуство, е меко казано шарлатанство. Повечето от древните мъдрости са забравени или са омърсени.

— Да не би да говорите за знанията на древните друиди?

Дьо Казевил кимна. Изправи се и напълни медния съд с вода.

— Вие не вярвате в тях, защото сте християнин, нали?

— Не вярвам. Това е черна магия! — Мартин погледна упорито в усмихнатото лице на чужденеца.

— Въпреки това се съгласихте да ви излекувам?

Мартин кимна.

— Това е единственият ми шанс. Не ви вярвам, но се предавам в ръцете ви. Нямам друг избор.

— Това е разумно и честно. Затова ми се доверете и ме последвайте в моя свят. Ще излезете от него напълно здрав и с удвоени сили. Така ще имате реални шансове да спечелите срещу Гундрам.

— Кой гарантира, че няма да ми прережете гърлото с тази прекрасна кама?

Дьо Казевил се изсмя подигравателно.

— Никой не ви гарантира нищо. Но кажете, каква ми е ползата, ако ви убия?

— Не разбирам защо изобщо се намесихте. Никой не ви познава. Какъв интерес имате да спечеля Изабела за жена?

— Аз нямам интерес. Има една висша сила, която има интерес. Но сега не бива да пилеете силата на духа си в подобни безполезни разсъждения. Имате нужда от нея, за да оздравеете. Това ще ви струва много енергия. — Той стри сушени билки в една купичка и ги заля с гореща вода.

— Какво е това? — попита недоверчиво Мартин.

— Не питайте повече. Изпълнявайте, каквото ви казвам!

Мартин примирено сведе глава и пое подадената му купичка. Пикантната миризма го примами и той изпи горещия чай на малки глътки. По тялото му се разля топлина, обзе го приятна лекота, последвана от още по-приятна умора. Дьо Казевил го накара да изпие още една купичка и му забрани да легне.

— Първо изпийте това, важно е!

Мартин вече се люлееше застрашително, но се овладя и изсърба втората купичка чай, който този път имаше горчив вкус. Изведнъж потъна в топъл мрак и падна в обятията на Морфей.

Дьо Казевил го настани удобно и огледа внимателно раните му. Пронизаното рамо се беше възпалило и раната зееше застрашително. Цялото тяло беше покрито с мехури. Дланта, пронизана от стрела, гноеше, пръстите бяха подути.

Лицето на черния мъж бе съсредоточено, от очите му не се изплъзваше нито една подробност. След прегледа се зае да приготви билков мехлем. Това продължи много време и бе придружено от непрестанно мърморене на непознат език. Накрая Дьо Казевил сложи камата си във врящата смес. Последваха още няколко молитви, като от време на време добавяше дърва в огъня. След това извади камата от отварата и се наведе над Мартин.

Пред вратата отново се бяха събрали любопитни с надеждата да чуят някакви шумове, разговори или поне отделни думи. Ала останаха разочаровани. В стаята цареше пълна тишина.

Красивите ръце на Дьо Казевил, които с еднаква лекота убиваха и лекуваха, обичаха и наказваха, започнаха работа.

 

 

Мартин се видя да язди през обляна от слънце гора. Огромните стари дървета образуваха величествена зелена катедрала, през чийто покрив от листа слънцето изпращаше златните си лъчи. Разклонените аркади на короната оформяха просторни сводове, пронизани от духа на творението. От меката горска почва се издигаше пара. Тънки мъгли танцуваха пред копитата на коня, който препускаше безшумно и по земята не оставаха следи от подковите му. Сякаш през гората преминаваше видение. Мартин се отпусна на седлото и насочи поглед нагоре, към зеления покрив от листа. Слънцето искреше и го заслепяваше и той присви очи. Видя как излитаха пъстри птици, чу гукането на белите гълъби. Някъде в далечината ромолеше поток. По широките пера на папратите блещукаха капки. Силна миризма на земя, мускус и гъби го удари в носа и той пое дълбоко въздух. Усети на езика си вкуса на непознати билки. Нещо навлажни устните му.

След малко насочи коня по-навътре в гората. Ромоленето на потока се засили, превърна се в шум от близък водопад. Мракът на гората го обгърна.

Изведнъж пред него се появи планина от тъмен камък. По гладката повърхност се стичаше вода и й придаваше копринен блясък. В подножието на планината се виждаше отвор на пещера. Мартин скочи от седлото и тласкан от неведома сила, пристъпи в каменното й сърце. Не усети страх, сякаш знаеше какво го очаква във вътрешността. Отворът на пещерата се разшири в огромна зала с невъобразима форма, чиито граници се губеха пред несъвършените възприятия на сетивата.

В дълбоката сянка на огромното помещение Мартин забеляза тъмен силует, който постепенно се превърна в човешка фигура. Облечен изцяло в черна кожа и платно, към него пристъпваше чуждият магьосник. Тясното му лице беше сериозно, неподвижно, почти като маска. Само очите, черни като заобикалящия го камък, пламтяха като разгорени въглени. Той протегна ръце към Мартин и направи подканващ жест. Мартин също протегна ръце и улови пръстите на чужденеца. Тъпа болка мина през дланта му — точно през мястото, пронизано от коварната стрела. Магьосникът се усмихна и нежно прокара тънките си пръсти по раната. Мартин смаяно установи, че подутината и възпалението изчезнаха.

Тогава тайнственият непознат насочи вниманието си към черните дълбини на пещерата и с мека настойчивост го поведе натам. Лишен от собствена воля, Мартин го последва.

Двамата навлизаха все по-дълбоко в мрака. Внезапно пред очите му изникна бяла светлина, оформи се в кълбо, разшири се и зае цялото пространство. Мартин се огледа. Отново видя дървета, огромни, могъщи, потънали в достолепна тишина. Пътят им бе препречен от поток. Магьосникът го накара да влезе във водата и когато стигнаха в дълбокото, заплуваха по течението. Тялото му олекна и водната стихия го поде. Плискането и течението се усилиха, Мартин протегна ръце с надежда за помощ, но бушуващата вода се затвори над главата му. Макар да се намираше посред буйния водопад, той дишаше съвсем свободно. Нечия силна ръка го държеше и го водеше.

Усети върху тялото си ръце, които го докосваха, мачкаха и разтриваха и вливаха сила в крайниците му. Чу тихата си въздишка, чу се да моли за още докосвания. Всичко в него се стремеше към тези две ръце, които му даряваха това прекрасно изживяване. Скоро обаче милващите и разтриващи ръце се разтекоха като вода, по кожата му се посипаха кристални капки и изчезнаха.

Мартин видя пред себе си остров с дървета, по които висяха зрели ябълки. Под дърветата седеше светла фигура с дълга руса коса. Когато се обърна, той позна лицето на Изабела. Тя се усмихна и му протегна ръка с блестяща червена ябълка. Сетивата му бяха изострени и той усети съвсем ясно нежния аромат на плода. Пое дълбоко въздух и напълни дробовете си с миризмата. В крайниците му се вляха нови сили.

— Изабела — пошепна той, но гласът не му се подчиняваше. Протегна ръце с копнеж да я прегърне, но тя го погледна тъжно с прекрасните си сини очи. Отново и отново водните пръски замъгляваха погледа му към любимата. А после очите й потъмняха, по лицето й паднаха сенки, светлата й кожа стана кафява — това вече не беше лицето на Изабела, а образът на магьосника. Очите му се впиха в очите на Мартин, чиято воля се оттече с водата, тласната надалеч от чуждата сила на духа на непознатия мъж в черно.

Прикован от стоманената му воля, Мартин се предаде във властта му. Магьосникът го преведе през друг свят, който усещаше съвсем реално със сетивата си и който въпреки това съществуваше само в представата му. Мъжът в черно отново улови ръката му и закрачи напред, като внимателно следеше да не се загубят.

Изминаха дълъг път. Вместо да отслабва, тялото на Мартин събираше сили, вените му се напълниха със свежа кръв. Ставаше му все по-леко да следва чужденеца. Пронизващият, настойчив поглед беше като светлина, която му показваше пътя.

В края на пътя Мартин се отпусна в меко, приятно топло легло, което го обгърна и му създаде усещане за нежност и уют.

 

 

Мартин се събуди от дълбок сън. Мина доста време, докато сетивата му се съсредоточиха и съзнанието му започна да работи. Видя се да лежи в голата стая, увит в бяло платно. Погледът му падна върху мъжа, който го бе придружавал в сънищата му. За миг се разтрепери. Мъжът в черно не беше сън, той беше реалност. Коленичил до него на пода, той бе облякъл отново черните си одежди. Наметката му беше разстлана около него — очевидно беше спал на нея. Когато Мартин се събуди, чужденецът се надигна. Острите му очи огледаха рицаря, както хищна птица гледа жертвата си. След малко в глъбините им светнаха доволни пламъчета. Сега Мартин забеляза на лицето му лека умора. Чужденецът му кимна да се изправи.

Внимателно, почти страхливо рицарят отметна белия чаршаф. Погледна се и не можа да познае тялото си. Всички рани от изгарянията бяха изчезнали, само нежнорозови петънца като намокрени от дъжд розови листенца напомняха, че по тези места е имало рани. Бързо вдигна ръка — на дланта нямаше нищо, освен едва видимо зачервяване със светъл ръб. На мястото, където мечът на Гундрам бе пронизал рамото му, се виждаше само тънка ивица, не по-дебела от памучен конец.

Мартин потърси погледа на чужденеца. Дьо Казевил седна до него и на тясното му лице се появи обичайната подигравателна усмивка. Очевидно се наслаждаваше на безграничното учудване на пациента си.

— Как… как го направихте? — Най-сетне Мартин си възвърна дар слово.

Дьо Казевил не избегна погледа му.

— С магия — отвърна той, но лицето му бързо стана отново сериозно. — Вие бяхте с мен оттатък, в другия свят. Видяхте моя свят, минахте през него и поехте в себе си силата на старите богове. Все едно дали вярвате в своя бог или не, вие ме последвахте. Е, как ви хареса там?

— Беше… величествено! — Мартин поклати глава и повторно огледа новото си тяло. — Колко време прекарахме… оттатък?

— Седем дни.

— Седем дни? Без да се храним, без да… това е невъзможно!

Магьосникът се засмя и показа два реда блестящи бели зъби.

— В другия свят няма нищо невъзможно — обясни просто той. — Освен това вие ядохте ябълки. Пихте вода и се окъпахте в извора на силата, който ви понесе по течението си.

— А вие бяхте през цялото време с мен — допълни Мартин.

Дьо Казевил кимна.

— Да, бях с вас, защото аз имам дарбата да се движа между световете. Другият свят е прекрасен, чист, пълен със светлина и сила. Човек усеща близостта на бога.

В погледа на Мартин се появи несигурност.

— Бях несправедлив към вас — изрече тихо той. — Вие постигнахте нещо, което никой друг не е в състояние да направи. Вие сте голям магьосник, макар да се молите на други богове, не на моя. Но това не е решаващото. Важно е какво направихте. Аз съм ви дълбоко задължен и благодарен и не знам как да изразя признателността си.

За първи път Дьо Казевил сведе поглед и гласът му прозвуча отбранително:

— Не искам благодарността ви. Онова, което направих, не беше за вас, а за една по-висша сила. И вие, и всички други сте само дребни фигурки в играта на боговете. Понякога обаче се налага да се намесим в тази игра.

— Нима твърдите, че сте осуетили намеренията на боговете? — попита невярващо Мартин.

Дьо Казевил поклати глава.

— Не на боговете, а на хората! — Той се надигна и тихо въздъхна. Разпери ръце и в този жест имаше затрогваща безпомощност. — Повече не мога да направя за вас. Ще се биете сам. Но сега поне имате реален шанс срещу Гундрам. Тялото ви е здраво и силно. Духът ви е ясен и пречистен. Възползвайте се по най-добрия начин!

Той се обърна и закрачи към вратата. Мартин огледа възхитено изправения гръб, дългите стройни крака и късо подстриганите черни коси. Обзе го странно чувство и дъхът му спря. Почти завиждаше на този мъж, който притежаваше неземна сила и носеше както благословия, така и гибел в зависимост от посоката, в която се движеше силата.

— Почакайте малко! — помоли Мартин, когато Дьо Казевил посегна да вдигне тежкото резе. — Не мога да ви оставя да си отидете, без да ви изкажа благодарността си. Кажете ми какво желае сърцето ви и ще го изпълня.

Дьо Казевил го удостои със странен поглед и Мартин потрепери.

— На света няма нищо, което да желая.

— Съвсем нищо? — попита учудено Мартин.

— Съвсем нищо — потвърди мъжът в черно. — Когато ми потрябва нещо, си го вземам, когато ми омръзне, го захвърлям. Не ми трябва дори земята, по която ходя. Изиграйте ролята си в пиесата, макар да не проумявате смисъла й. Това е единственото, което можете да направите.

Мартин го погледна замислено.

— А разбиране? — попита тихо той.

Дьо Казевил поклати глава.

— Не вярвам, че ще разберете — отговори също така тихо той и с решително движение отвори вратата.

* * *

Изабела прекара шест безкрайни денонощия. Почти през цялото време тя стоеше в малката църква на замъка, потопена в дълбока молитва. Подобно на много други хора и тя се промъкваше по няколко пъти на ден до вратата на стаята и се вслушваше напрегнато. На няколко пъти едва не заудря по вратата, за да я пуснат да влезе. Все по-силен ставаше страхът й, че тайнственият мъж в черно ще стори нещо на Мартин. А може би Мартин беше отдавна мъртъв, а чужденецът бе избягал през прозореца? Или любимият й бе подложен на мъчения, както физически така и душевни? Как беше възможно ужасните рани да зараснат само за седем дни и Мартин да се изправи достойно срещу великана Гундрам?

Гризяха я страшни съмнения, ала тя не смееше да сподели страховете си с другите. Не говореше дори с Матилда, която бързо се закръгляше, не се отделяше от Рудолф и от очите й струеше щастие. Изабела завиждаше на Матилда и си мечтаеше собствената й съдба също да се обърне в тази посока. Засега обаче всяка фибра на тялото й трепереше за любимия мъж. А това беше само началото на големия страх! Дори ако чудото станеше и Мартин излезеше от затворената стая здрав и силен, предстоеше двубой, който щеше да завърши със смъртта на един от двамата противници!

Сутринта на седмия ден Изабела стана от леглото с натежали от болка крайници. Дълбоки сенки тъмнееха под очите й, светлата й кожа беше на червени петна. Гадеше й се, сърцето й биеше силно и болезнено. Скоро щеше да настъпи мигът, когато вратата на стаята щеше да се отвори.

— Трябва да хапнете нещо, принцесо — помоли Розамунда, устремила укорителен поглед към таблата с недокоснатата закуска.

— Гади ми се — оплака се Изабела и скри глава във възглавниците. — Страхът за Мартин ме убива.

Розамунда кимна съчувствено.

— Всички се боим за рицаря Мартин — каза тя и помилва ръката на Изабела. — Няколко души вече чакат пред вратата на стаята, но засега не се чува нищо.

— Къде е Матилда? — попита Изабела. Имаше спешна нужда от подкрепата на приятелката си. Сама нямаше да преживее този ден. Матилда беше станала силна — любовта я беше направила такава.

Изабела харесваше Рудолф и смяташе, че двамата са наистина прекрасна двойка. Но днес имаше нужда от силата на Матилда. Сама нямаше да се справи.

— Ей сега ще дойде, вече изпратихме да я повикат — отвърна Розамунда.

Маргарет донесе роклята на Изабела, но принцесата поклати глава.

— Много е официална — каза тя. — Днес трябва да нося проста рокля.

— Нима не вярвате, че рицарят Мартин ще бъде излекуван? — попита плахо Маргарет.

— Това значи да повярвам в чудо! Невъзможно е такива рани да изчезнат за седем дни. Ами ако онзи ужасен чужденец отдавна е отровил Мартин? Дори и да е жив, предстои му двубой с Гундрам. Всички знаят, че Гундрам е смел и опитен воин. Нали го видях да се бие в стария замък, видях и как Мартин… — Гласът й пресекна при спомена за ужасното преживяване. — Всеки ден се молих, умолявах Бог да стори чудо. — Тя падна на колене пред леглото. — Мили Боже, моля те, нека се спаси!

Маргарет и Розамунда коленичиха до господарката си и се присъединиха към пламенната й молитва. Така ги намериха Матилда и Виктория, които нахлуха забързано в стаята.

— Да не искаш да поздравиш Мартин по нощница? — извика сърдито Матилда.

— Какво? Какво каза? Да не би вече да е…

Матилда поклати глава.

— Не, но скоро ще излезе. Дойдох да ви кажа, че площадката за турнира е вече подготвена.

Изабела притисна ръце към лудо биещото си сърце.

— Страх ме е — проговори с треперещ глас тя.

— Всички се страхуваме — отговори Матилда и й кимна окуражително. — Но Мартин се нуждае от нашите молитви и от нашата твърда вяра.

— Права си — въздъхна Изабела и позволи на Маргарет да я облече. След това всички заедно отидоха пред малката стая, където вече се бе събрала любопитна тълпа. Даже Гундрам с хората си беше наблизо. Изабела не го удостои дори с поглед.

— Чува ли се нещо отвътре? — обърна се тя към един от постовете.

— Не, господарке — отговори съчувствено мъжът.

Изабела се огледа безпомощно. Беше готова да заповяда на стражите да щурмуват вратата. Пое дълбоко дъх, за да даде заповедта, когато мек, но енергичен натиск по рамото я спря. Беше Рудолф. Кафявите очи я погледнаха настойчиво и Изабела изведнъж разбра защо Матилда се бе влюбила в този мъж. В погледа му прочете нежност и решителност, ум и любов, разбиране и сила на волята.

— Не бива в последния момент да разрушите онова, което бе извоювано с толкова усилия — изрече той с мекия си баритонов глас и й кимна окуражително.

Тя сведе глава, стисна ръката на Матилда и се облегна на стената. Всички се взираха със затаен дъх във вратата.

Мина много време, без нищо да се помръдне. Тъкмо когато тишината почна да става застрашителна, тежкото резе се вдигна. Изабела спря да диша. Широко отворените й очи следяха напрегнато всяко движение. В продължение на минута не се случи нищо. После вратата се отвори и ярките лъчи на утринното слънце нахлуха от прозореца на стаята по целия коридор. В златното сияние се появи мъжка фигура, която вървеше с бавни, несигурни крачки. Ослепителните слънчеви лъчи не позволяваха да се видят подробности, но Изабела веднага забеляза златните отблясъци върху русата коса на Мартин, позна едрата фигура с широки рамене, тесни хълбоци и мускулести крака. Устните й затрепериха, тя изхълца и се хвърли насреща му.

— Мартин!

Падна право в ръцете на Дьо Казевил.

— Не, Ваше Височество — изръмжа той и ръцете му я стегнаха като в железни скоби. Хватката му беше толкова силна, че тя изохка от болка. — Вървете в църквата да се молите и го оставете на мира. Още не сте негова!

— Как е той? — попита страхливо Изабела.

Мъжът в черно я бутна обратно към чакащите, без да отговори. В черните му очи отново святкаше познатата подигравка на човек, който знае всичко. Как ли Мартин беше издържал седем дни, затворен в една стая с него?

Всички устремиха любопитни погледи към Мартин, който излезе от стаята бавно, с несигурна усмивка на устата. Рудолф го посрещна пръв и сложи ръце на раменете му.

Мартин му кимна.

— Здрав съм — прошепна той. — Стана чудо!

Макар да бе продумал съвсем тихо, най-близките го чуха и го заобиколиха. Всеки се натискаше да го види, да го пипне. Десетки ръце се плъзгаха по раменете и ръцете му, десетки очи гледаха невярващо ръката му.

— Чудо! Чудо! — викаха всички.

Гундрам безцеремонно разбута навалицата и застана пред Мартин. Погледна го в лицето, вдигна ръката му, след това с бързо движение свали ризата от лявото му рамо и се взря смаяно в тъничкия розов белег от жестокия удар с меч, който собственоръчно му беше нанесъл.

— Това е дяволско дело! — изкрещя той и се обърна светкавично, но в общата бъркотия Дьо Казевил беше изчезнал.

* * *

Изабела и Мартин вървяха за ръка по средната пътека на църквата към олтара. За момент и двамата се поддадоха на една и съща илюзия: Изабела носеше сватбената си рокля, Мартин най-доброто си снаряжение. А пред олтара ги очакваше епископът, за да ги венчае. Всеки чувстваше близостта на другия и тя му вдъхваше сила и увереност.

Двамата се отпуснаха на колене и сведоха глави в дълбоко смирение и благодарност. Изабела произнесе шепнешком страстна молитва, в която вложи цялата сила на сърцето си. Влезлите след тях, между които бяха Матилда и Рудолф, Патрик и Якоб, коленичиха и горещо благодариха на небето за чудодейното излекуване на Мартин.

Само Мартин знаеше, че истината е друга. Съществото, което го бе излекувало, не беше от този свят, не беше божие творение. Той не можеше да го опише с думи. То го плашеше и възхищаваше едновременно. Отново видя пред вътрешния си взор тясното, обветрено лице на чужденеца, пламтящите, властни черни очи, излъчващи воля, на която никой не можеше да устои. Усети и силата, която този мъж беше влял в мускулите му. Чувстваше се жизнен и мощен, мислите му кръжаха около предстоящия двубой. Вдигна поглед към простия дървен кръст и се прекръсти благоговейно. Лъчите, които се пречупваха през пъстрите стъкла на розовия прозорец, потапяха кръста в цветовете на дъгата.

— Всемогъщи Боже! Дойде часът на изпитанието и аз те моля да отсъдиш справедливо. Нека всички хора да разберат виновен ли съм или невинен.

Той се прекръсти отново и стана. Другите също завършиха молитвата си и се обърнаха към изхода.

Изабела тайно наблюдаваше Мартин отстрани. Острото предупреждение на мъжа в черно беше постигнало желаното въздействие. Тя потискаше силното желание да се хвърли в прегръдките на любимия, да се наслади на сладостта на устните му, да усети биенето на сърцето му. Само очите й го милваха с любов и той усети погледа й. Вдигна глава и й се усмихна смутено.

— Как го направи той? — попита съвсем тихо тя.

— Какво е направил? — попита объркано Мартин.

— Какво направи чужденецът, та раните ти изчезнаха толкова бързо?

Мартин вдигна рамене.

— Нямам представа.

— Как така не знаеш? Не го ли видя? — Изабела смаяно ококори очи.

Мартин поклати глава.

— Не, нищо не видях. — Двамата тръгнаха бавно към изхода.

— Това е невъзможно! — Изабела зарови пръсти в косите си. — Поне не усети ли нещо?

— Да, усетих. Беше прекрасно! — Мартин се усмихна унесено, припомнил си как яздеше през зелената гора, как стигна до острова с ябълките, как се изкъпа в бистрата река — и как го докосваха силни, лекуващи ръце.

— Как така прекрасно? Той те е омагьосал!

Мартин се засмя тихо.

— Не, със сигурност не. Той просто ме излекува.

Изабела продължаваше да клати глава и да се опитва да открие у Мартин нещо необикновено. Но не намери нищо — единствената разлика беше, че в сравнение с жалкия си вид преди седем дни сега изглеждаше здрав, силен… и изключително желан.

Двамата излязоха от църквата под ярката слънчева светлина. Събралите се пред божия дом хора се разделиха да им сторят път. Следвани от Рудолф, Патрик и Якоб, Мартин и Изабела тръгнаха към турнирната площадка.

Матилда издърпа Изабела настрана.

— Остави го да извърви пътя си сам — каза решително тя и стисна ръката на принцесата. Изабела, която трепереше цялата, се подчини. Парещите й очи проследиха с болка любимия мъж, от гърлото й се отрони тежка въздишка. Тук за него биеше едно горещо сърце, а там го очакваше студена, блестяща стомана.

 

 

Рупърт дьо Казевил излезе с широки крачки от замъка и прекоси двора на път към оборите. Там чакаше конят му и той възнамеряваше да потегли веднага. Имаше нужда от чист въздух, от гъста гора, от тишина и самота. Най-омразно на света за него беше да прекарва дълго време в затворено помещение. Освен това замъкът на княза го преследваше със спомени. Усетил, че се поддава на чувствата, той се нарече глупак. Много му се искаше да си замине още сега, но мисията му още не беше приключила.

— Почакайте, господине! — извика груб глас зад гърба му.

Той спря рязко и се обърна. Очите на Гундрам святкаха заплашително.

— Какво има? — изръмжа Дьо Казевил, без да си прави труда да бъде учтив.

— Трябва да говоря с вас.

— Нямам време.

Гундрам го хвана за ръкава.

— Защо направихте това?

Дьо Казевил погледна пронизващо ръката, хванала ръкава му, и Гундрам веднага се отдръпна, сякаш се бе допрял до нажежено желязо.

— Какво съм направил?

Очите на Гундрам блеснаха злобно, но той потисна чувствата си.

— Защо излекувахте Мартин? Мислех, че сте на моя страна?

Дьо Казевил събра тъмните си вежди в заплашителна линия.

— Не съм на ничия страна — отговори глухо той.

Гундрам го зяпна неразбиращо. Сигурността му се изпари.

— Защо тогава ми помогнахте да намеря Мартин? Не искахте ли той да изчезне завинаги?

— Не!

— Нищо не разбирам. Изпратихте ме по вярната следа, дадохте ми подробни указания как да го намеря.

— Вие искахте да намерите Изабела. Желанието ви да отмъстите на Мартин не ме интересува.

— Не ме изоставяйте сега, когато съм само на крачка от това да стана княз!

По лицето на Дьо Казевил пролича, че натрапчивостта на Гундрам го изнервя. Той стисна устни, погледът му стана остър и пронизващ.

— Вашето желание да станете княз също ми е безразлично.

Гундрам шумно издиша въздуха от дробовете си. Какво да прави сега: да се моли, да заплашва, да падне на колене? Най-простото беше да извади меча си и да го забие в черното сърце на чужденеца. За съжаление той му беше много необходим жив. Въпреки това автоматично посегна към оръжието в колана си. Дьо Казевил проследи движението с черните си очи и в зениците му светна сарказъм.

— Ако имахте толкова мозък, колкото мускули, от вас щеше да излезе доста добър господар на тази страна.

— А защо мислите, че няма да стана? — попита обидено Гундрам. — Изабела ще е моя, а Мартин не е кой знае какво препятствие.

— Още е жив — отговори равнодушно Дьо Казевил.

— Но няма да живее дълго — изръмжа Гундрам.

По лицето на мъжа в черно пробяга подигравателна усмивка. Без да бърза, той сложи седлото на гърба на черния си жребец.

— Много сте самоуверен.

— Няма да му позволя още веднъж да се отърве жив. Този път ще изчакам да се убедя, че съм го убил. За съжаление усилията ви ще се окажат напразни.

Дьо Казевил отново вдигна рамене.

— Щом така смятате — отвърна лаконично той, метна се гъвкаво на седлото и погледна Гундрам отвисоко. — А сега трябва да се сбогуваме.

— Нима напускате замъка?

— Не, напускам вас! — За момент Рупърт впи поглед в очите на Гундрам и си припомни преживяното с Гунила. Искаше да запомни тези очи за цял живот — живи. После обърна коня си и препусна към голямата порта. Гундрам го проследи с поглед и стомахът му се сви на топка.

Черният жребец летеше през поляните като същество от друг свят. Копитата му едва докосваха земята, ноздрите му поемаха жадно свежия въздух. Мъжът в черно се приведе над шията му и се съедини съвършено с движенията на силното животно. Наметката му се развяваше от вятъра и отдалеч изглеждаше, че конят има крила. Едва когато се скриха между дърветата в гората, Рупърт дьо Казевил се изправи и конят забави ход. В гората цареше тишина, само птиците се обаждаха от време на време. Всеки, който видеше самотния ездач, би повярвал, че е излязъл на разходка. Рупърт се облегна назад, протегна крака и пусна юздите. Ала лицето му остана непроницаемо, черните очи бяха празни.

Изведнъж тялото му се стегна, небрежността отстъпи място на напрегнато внимание. Той обърна глава и погледна през рамо към замъка. Очите му видяха само горските дървета, но сетивата му уловиха предсмъртния вик на мъжа, който в този момент предаде богу дух на арената.

 

 

Рудолф оглеждаше турнирната площадка със смесени чувства. За Божията присъда бяха избрали малката арена край оборите. Карето не бе украсено с пъстри флагове, не бяха издигнати палатки за снаряжението на рицарите. На местата в ложите не седяха празнично облечени дами. Онова, което щеше да се разиграе тук само след минути, нямаше нищо общо с демонстрирането на рицарска смелост, бойно изкуство и сръчност, макар че тези качества също щяха да изиграят своята роля. Въпросът беше на живот и смърт. И всички бяха сигурни, че двете страни ще се бият до последен дъх. В този двубой щеше да има само един победител.

Патрик държеше коня на Мартин, докато Якоб и Рудолф му помагаха да се облече. Той не носеше парадното си снаряжение, тъй като то беше скрито в замъка, който сега принадлежеше на Гундрам. Затова пък бронята, изработена от ковача след няколкодневен денонощен труд, му прилягаше като втора кожа. Изработена специално за него, тя беше предназначена да го предпази от смъртоносните удари на Гундрам.

Мартин обаче знаеше, че не може да разчита единствено на своята броня. Тя му оставяше достатъчно свобода на движение, за да напада и да се защитава ефективно. Мартин познаваше начина, по който се биеше Гундрам, и съзнаваше, че трябва да бъде много внимателен.

Никой не се учуди, когато Гундрам излезе на арената в парадната си броня. Върху блестящия шлем се развяваше сноп червени пера като опашка на петел. Всичко по него искреше и блестеше. Мартин обаче разбра веднага, че бронята стяга противника му като саркофаг и щеше да му пречи да се бие свободно. Очевидно Гундрам беше много сигурен в себе си, след като бе облякъл тази броня!

Двамата противници възседнаха конете си и излязоха в средата на арената. Спряха пред ложата, в която седяха князът и Изабела, и се поклониха.

— Рицарю Мартин от Трейтнар, рицарю Гундрам от Оксензал, в този момент Господ като върховен съдия взема в свои ръце справедливото възмездие. Ще се биете на живот и смърт — изрече тържествено князът.

— На живот и смърт — повториха противниците.

— Няма да оказвате милост, нито ще приемате милост.

— Никаква милост! — проехтя отговорът.

Изабела стисна до болка треперещите си ръце.

— Искате ли да носите цветовете на някоя дама? — попита князът и в същия миг съжали за въпроса си. Когато Бог беше съдия, това не беше необходимо. Сега не ставаше въпрос за честта на жена.

— Да, аз ще се бия за годеницата си — отговори Гундрам и се обърна към Изабела.

Принцесата побледня.

— Какво направихте, татко? Знаете, че сърцето ми бие за Мартин!

— Чакам, принцесо! — прогърмя силният глас на Гундрам.

Изабела отвърза воала си с треперещи пръсти и се наведе над парапета. Хвърли воала към Мартин, който сръчно го улови.

Зрителите изохкаха смаяно. Принцесата отново бе унизила рицаря! Гундрам изскърца със зъби и в гърдите му пламна луд гняв.

За да не стане още по-смешен, той се изпъчи гордо.

— Няма полза от тази проява на благосклонност, защото само след няколко минути ще се срамувате — прекрасният ви воал ще лежи мръсен и окървавен в пясъка!

Винфрид се надигна.

— Изберете оръжия! — извика гръмогласно той и се обърна към двамата рицари.

— Меч и боздуган! — изкрещя Гундрам и зрителите отново изохкаха.

Изборът на оръжията можеше да се окаже решаващ за изхода на двубоя.

Мартин се поколеба за миг.

— Меч и бойна брадва! — реши той.

Рудолф шумно изпусна въздуха от дробовете си. Значи още от самото начало щеше да има близък бой. Това беше много по-опасно, отколкото ако противниците се сблъскваха с копия. Той скри безпокойството си, доколкото можеше, и се усмихна окуражително на приятеля си. После сбута Якоб, който трябваше да занесе оръжията на господаря си.

С омекнали от вълнение колене пажът стъпи на пясъка на арената и застана до рицаря Мартин. От другата страна се появи Бодо, пажът на Гундрам, който също носеше оръжията на господаря си. Бодо изгледа враждебно Якоб и на младия паж се прииска да вдигне брадвата и да му разцепи черепа.

Винфрид провери оръжията и кимна в знак на съгласие.

С разширени от страх очи Изабела се взираше в смъртоносните оръжия, с които противниците щяха да се наранят и дори да се убият! Защо бе поискала Божията присъда? Това беше смъртен грях!

Не й остана време да помисли над постъпката си. Сигнал с рог изпрати противниците на определените им места. Мартин и Гундрам се оттеглиха в двата противоположни края на арената и пажовете им ги последваха.

Гундрам стисна здраво тежкия боздуган. В лявата си ръка той държеше щит от твърдо дърво, подсилен с кожа и метал. Бойната брадва на Мартин предизвика единствено презрението му. Той смъкна наличника на шлема си и фиксира противника.

Конят на Мартин потропваше неспокойно. Патрик се опитваше да го успокои, докато Якоб подаваше на господаря си щита и брадвата.

Двамата врагове застанаха един срещу друг. Мартин се вгледа внимателно в грамадния си противник и в гърдите му пламна неукротим гняв. Този блестящ паун с огненочервени пера на шлема искаше всичко — ленното му владение, Изабела, княжеството. За да постигне целта си, той безогледно отстраняваше всяко препятствие по пътя си. Не се бе поколебал да премахне дори една слаба, отчаяна жена като Констанца!

Мартин стисна здраво зъби и изсъска като нападаща усойница. Едновременно с това заби шпори в хълбоците на коня си.

Огромният жребец на Гундрам се вдигна на задните си крака и препусна напред. Гундрам вдигна десница, стисна здраво страшния боздуган и описа кръг с желязната топка, закачена на верига. Когато противниците се срещнаха в средата на арената, Гундрам спря коня си и запрати боздугана по Мартин. Рицарят светкавично вдигна щита си и отрази удара. Отекна силен трясък и Мартин с мъка удържа на напора. Не можа да предприеме нападение с брадвата, затова побърза да изведе коня си от обсега на Гундрам. Обърна се и светкавично прецени дали трябваше да нападне или да парира.

Ала Гундрам беше вече до него и повторно нанесе удар върху щита му. Със злокобно пращене дървото се разцепи на две части. Триумфалният рев на Гундрам заглъхна във виковете на зрителите.

— Ще те убия, куче! — извика Мартин и нанесе удар с брадвата. Веднага след това трябваше да се наведе, за да избегне летящия към лицето му боздуган. Ала топката закачи рамото му и той се олюля застрашително.

— По-скоро аз ще те смачкам на каша! — изпъшка Гундрам и се изсмя подигравателно. Мартин се овладя бързо. Докато Гундрам размахваше боздугана, предимството беше на негова страна.

Мартин пришпори коня си и го подкара право срещу нападащия Гундрам. Беше отпуснал юздите върху шията на животното и го направляваше само с бедра. Стискаше брадвата с двете си ръце. Когато боздуганът изфуча на сантиметри от лицето му, той светкавично протегна ръка и веригата се уви около дръжката на бойната брадва. Рязко дръпване, и Гундрам полетя с изненадан вик от седлото!

Рицарят се затъркаля в пясъка, бронята му дрънна застрашително и Бодо побърза да се притече на помощ на господаря си. Гундрам ядно отклони предложената помощ и отново възседна коня си. Вече нямаше боздуган, а Мартин все още разполагаше с бойната брадва. Небесните везни видимо се наклониха в полза на Мартин.

Без да остави Гундрам да се овладее, рицарят се хвърли срещу него с брадвата. Ала Гундрам беше достатъчно сръчен и посрещна удара с щита си. Обърна коня и светкавично извади меча си. Мартин знаеше, че има насреща си изключителен противник. Срещу дългия меч в ръката на Гундрам късата брадва на Мартин нямаше никакъв шанс. Везната отново се наклони в полза на Гундрам.

Изабела се сви на стола до княза и скри лице в ръцете си. От време на време надничаше през пръстите си и с мъка потискаше треперенето на крайниците си. Шумът от битката кънтеше в дъсчения четириъгълник и ехото го усилваше многократно. Ясно се чуваше пръхтенето на конете, пъшкането на биещите се рицари и металният звън на броните им.

Гундрам вдигна меча си и атакува противника. Докато той управляваше коня си с лявата ръка и така беше по-подвижен, Мартин държеше в дясната меча си, а в лявата — бойната брадва. Конят му се подплаши и отстъпи пред грамадния жребец насреща си. Мартин усети как върху нагръдника му се стовари силен удар и му отне дъха. През наличника не можа да види, че мечът е пробил бронята и е одраскал кожата му. Добре прицеленият удар го вбеси. Замахна и метна брадвата срещу Гундрам, който вдигна щита си в последния момент. Отново се разсипаха искри, брадвата се удари в стоманения обков на щита и падна в пясъка.

Ако наличникът на Гундрам не беше спуснат, Мартин щеше да види подигравателното му хилене. Но и така знаеше, че Гундрам ликува. Той предпочиташе да се бие с меч на кон, не на земята, където тежката броня щеше да му пречи. Конят му беше достатъчно гъвкав, за да изпълнява всички движения, които не бяха възможни за господаря му.

Мартин присви очи, нападна с меча и нанесе няколко силни удара, които Гундрам парира. Тъй като все още държеше щита, той беше ограничен в движенията си. Мартин решително сграбчи щита и свали Гундрам от седлото. За втори път рицарят се затъркаля в пясъка. Този път Мартин не му остави време да възседне отново коня си. Скочи от гърба на жребеца си и се хвърли срещу Гундрам с високо вдигнат меч.

Двете му ръце обхванаха здраво увитата с кожа дръжка на смъртоносното оръжие.

— Мъртъв си! — изкрещя той и нанесе силен удар.

Макар и смаян от тази устремна атака, Гундрам се отбраняваше отчаяно. Успя да се изправи на крака и също стисна меча си с две ръце.

Оръжията се кръстосваха с оглушителен звън, хвърчаха искри. Гундрам беше много силен и влагаше в ударите цялата си мощ. Вдигна меча си високо над главата и го спусна светкавично. Ударът щеше да разсече Мартин на две равни половини, но той успя в последния миг да го избегне с рязко завъртане. Повлечен от силата на удара, Гундрам политна след меча си.

Мартин се възползва от тази моментна несигурност, за да нанесе силен страничен удар по лявата ръка на противника. Ламарината на бронята се разцепи и от процепа потече кръв. Гундрам изрева и с ядно движение смъкна шлема от главата си. Гняв, болка и жажда за убийство се смесиха в разкривените му черти.

Мартин също свали шлема си. Шумно пое въздух и напълни дробовете си с животворния кислород. Двамата се погледнаха враждебно и безмълвно зачакаха следващия удар.

Гундрам стисна устни, изду бузи и въпреки раната отново хвана меча с две ръце. Сякаш се нуждаеше от тази болка, за да надрасне себе си. Мартин с мъка отрази мощния удар. Гундрам беше противник, който не само му беше равен, но го превъзхождаше. Силата нямаше да му помогне. Трябваше да действа с бързина и ум.

Острието на Гундрам отново разсече въздуха. Мартин го пресрещна насред път и погледна право в тъмните очи на противника. В тях пламтеше безумен огън, всепоглъщаща смес от страст, омраза и жажда за убийство. По лицата на двамата мъже се стичаше пот, дъхът им излизаше на пресекулки.

Мартин се отдръпна, описа кръг с меча си и одраска нагръдника на Гундрам. Металът изскърца тревожно, но бронята издържа. В първия момент Гундрам се слиса, после се ухили. Сведе глава и около зениците му се очертаха бели кръгове. Приличаше на разярен бик преди атака. Вдигна меча си и подгони Мартин през арената.

Мартин парираше и избягваше непрестанно сипещите се удари. Знаеше, че яростните атаки рано или късно ще изцедят силите на противника му. Гундрам много бързо разбра, че Мартин само чакаше първите признаци на умора. Затова спря, за да го предизвика да нападне.

Мартин нанесе силен удар.

— Това ти е за лъжата! — изкрещя той. — А това за отвличането на Изабела! — И нанесе втори удар. — Това пък за избитите селяни! — Трети удар.

Гундрам парира светкавично и задържа меча на Мартин между телата им. Със свободната си ръка го удари гневно в лицето.

Мартин се просна по гръб в пясъка и шумно пое въздух. В очите му лютеше пот. Ударът го зашемети. Като през мъгла видя искрящия меч, който се спускаше устремно към гърдите му. Подкрепен от виковете на зрителите, той се претърколи настрани. Острието на меча се заби в пясъка. Бронята ограничаваше подвижността на Мартин и той прокле толкова полезната досега защита. Все пак успя да се изправи на крака достатъчно бързо.

Гундрам погледна презрително противника си и отново атакува. Искаше битката да приключи по-скоро. Раната в рамото му кървеше силно и загубата на кръв го замайваше.

Мечовете отново се сблъскаха със звън. Още докато парираше, Мартин усети как острието на противниковия меч се плъзна по корема му. Нещо влажно и топло намокри ризата му и тя залепна за тялото.

Изабела скочи с писък.

— Моля те, мили Боже, не допускай да го загубя! Мартин не бива да умре! — Горещи сълзи се стичаха по лицето й. Цялата трепереше от ужас. Захапа кокалчетата на пръстите си, за да се успокои. — Ако той умре, и аз няма да живея!

Гундрам и Мартин продължаваха да си нанасят удари. Очевидно бяха равностойни в двубоя с меч. Очите на Гундрам се въртяха безумно, лицето му беше само на сантиметри от това на противника.

— Внимавай, Мартин! — изрева в този миг Рудолф.

Шестото чувство не му изневери — той отскочи от Гундрам и видя как блестящото острие на камата описа широка дъга във въздуха.

— Той има кама! — извикаха стреснато зрителите.

— Трябваше да се сетя, че ще се биеш с всички средства, най-вече с непочтени — изсъска Мартин. Болката в корема беше непоносима, губеше кръв. — Но няма да те спра!

Докато парираше бесните атаки на Гундрам, Мартин с все сила го изрита по бедрото. Гундрам политна назад. Преди да се е овладял, Мартин атакува яростно. Сипейки градушка от удари, той го подгони през арената. Парирайки, Гундрам одраска ръката му. Раната не беше дълбока, но Мартин усети как силите го напускат. Тъмните очи на Гундрам отново засвяткаха тържествуващо.

Мартин описа кръг с меча си, веднъж наляво, веднъж надясно, след това изненадващо нанесе удар с широката страна по меча на Гундрам. Улучи го съвсем близо до дръжката и силата на Гундрам не стигна да задържи оръжието. Мечът изхвърча от ръката му и Гундрам го проследи с ужасен поглед. Веднага след това устреми очи към противника си. С разкривено от ярост лице Мартин стисна меча в двете си ръце и насочи острието право в сърцето на врага. Завъртя се около собствената си ос и разпори гърлото на противника. Кръв запръска във всички посоки. Гундрам изхърка, очите му се разшириха от ужас и той погледна смъртта в лицето. Ала Мартин още не беше наситил грозния си гняв. Нямаше да окаже последна милост на противника си. В този миг изпитваше само жаждата на ловеца, усетил смъртта. В последния удар вложи цялата си сила.

— Този е за Констанца! — изкрещя той и насочи меча право напред. Студеният метал прониза бронята, кожения жакет, ризата и се вряза в плътта на Гундрам.

Рицарят се взря смаяно в дръжката на меча, която стърчеше от гърдите му, и автоматично посегна да издърпа оръжието. Ала коленете му омекнаха, той изхърка отново и се свлече в пясъка. Изпусна последния си дъх и на лицето му се запечата израз на учудване.

За миг се възцари мъртвешка тишина. Зрителите стояха и гледаха, вцепенени от ужас. Мартин се обърна бавно и потърси погледа на Изабела. На лицето му нямаше усмивка, в погледа му не светеше триумф. Този момент не беше радостен. Той побледня и с люлеещи се стъпки се запъти към ложата.

— Мартин! — Целият й страх, отчаяние и облекчение бяха вложени в този вик. Тя изскочи на арената и в последния момент стигна до любимия си. Той падна в ръцете й и загуби съзнание.