Сюзън Хейстингс
Целувката на прокудения (12)

12.

Пълната луна потапяше местността в призрачна млечнобяла светлина и огряваше бледото лице на Мартин. Той се взираше в далечината, без да забелязва нещо. Усети, че не е сам, но не се обърна.

Изабела усещаше физически напрежението му. Пратеникът Валтер трябваше отдавна да се е върнал. Какъв отговор щеше да донесе, ако изобщо се върнеше? Изабела се страхуваше от този отговор, независимо какъв щеше да бъде.

Тя застана до него и също се загледа в непрогледния мрак. При други обстоятелства щеше да възприеме тази пълнолунна нощ като романтична, и близостта на Мартин щеше да накара сърцето й да се разтупти. То и сега биеше силно, но причината беше друга. Докато се мяташе неспокойно в леглото си, през главата й минаваха все едни и същи мисли, натрапваше й се все едно и също заключение: ако князът се съгласи с ултиматума на Мартин и го реабилитира, той ще си навлече омразата и отмъстителността на Гундрам, а може би и на други рицари. За да укроти гнева на Гундрам, князът ще му даде дъщеря си за жена. Гундрам вече бе извоювал това право с победата си в турнира. Изабела беше убедена, че въпреки лъжата си, той няма да изпадне в немилост пред баща й.

И втората възможност: ако князът не се съгласи с ултиматума на Мартин, войниците му много скоро ще обсадят полуразрушения замък. Това означаваше ужасен край за Мартин.

Тя застана до него — дребна, крехка, нежна. Той въздъхна, привлече я в прегръдките си и се уплаши от бялото й лице.

— Господи, Изабела, ти трепериш! От какво те е страх?

— Не, не ме е страх, просто нощта е хладна — отговори бързо тя, но страхът беше изписан на лицето й.

Мартин трябваше да е сляп, за да не го забележи. Заля го хаос от противоречиви чувства и го обзе гняв. Беше много разтревожен за Валтер, опасяваше се, че му се е случило нещо. Усети безмълвния въпрос на Изабела и си пожела тя да го премълчи.

Тя посегна колебливо към ръката, която бе опрял на стената, и помилва пръстите му. Мартин отново отправи поглед към далечината и заговори:

— Не мога да върна живота назад, любов моя, и не искам. Не съжалявам, че лежах в прегръдките ти, но за нас двамата няма общо бъдеще, все едно какво желаем.

— Не бива да говориш така! — Страхът стегна гърлото й. — Не ме оставяй сама, Мартин, не ме отблъсквай!

Той издиша шумно и поклати глава.

— Твоят произход изисква да сключиш политически брак. Колкото и да ме обичаш, това няма да промени нищо.

— А ти? Не ме ли обичаш? — Тя го погледна умолително.

— Обичам те повече от всичко на света. Никога не съм обичал друга жена както обичам теб. Но това не е важно, чуваш ли? Това няма значение!

— Не си прав, Мартин, разбира се, че има значение! Любовта може да промени света. Аз съм сигурна, че имаме общо бъдеще.

Той сложи ръка на рамото й и двамата се загледаха към посребрената равнина, над която минаваше луната. Всеки потъна в мислите си. И двамата бяха неспокойни.

След малко в галерията прозвучаха стъпки и Мартин се обърна изненадано. Беше Рудолф.

— Не искам да ви преча — заговори тихо той, — но трябва да поговорим. — Хвърли бърз поглед към Изабела и сведе глава.

— Опитай се да поспиш — каза й тихо Мартин и тя кимна.

Знаеше, че няма да заспи, но трябваше да се оттегли. Мина бързо по галерията и спря в тъмната сянка под стълбичката. Никога в живота си не беше подслушвала, но страхът я принуди. Мъчителната неизвестност трябваше най-сетне да има край!

— Не си ли забелязал, че Констанца е изчезнала? — попита Рудолф веднага щом двамата приятели останаха сами.

— Констанца ли? Не, защо?

— Не знам от колко време я няма, но съм разтревожен.

— Няма ли я? Къде може да е отишла? И защо?

— Питам теб. Все пак с нея бяхте… доста близки.

Мартин го погледна стреснато.

— Господи! — прошепна той. — Мислиш ли, че си е отишла заради Изабела?

— Не знам дали си е отишла, или просто е избягала, без да помисли. Във всеки случай е заради Изабела. Ти посвети цялото си внимание на принцесата и тя страдаше.

— Аз обичам Изабела и не мога да направя нищо — извика възбудено Мартин.

— Според мен Констанца разсъждава другояче. Ти и тя живяхте като мъж и жена и аз съм сигурен, че тя е хранила известни надежди.

— По дяволите, Рудолф, тя знаеше, че никога няма да се оженя за нея! — изфуча Мартин.

— Защо да е знаела? Ти си лишен от правата си, от рицарската чест и си на едно стъпало с нея. Какво значение има произходът в сегашното ти положение?

— Но аз… — Като забеляза погледа на Рудолф, Мартин замлъкна. — Честно казано, не бях помислил за това — призна той. — Въпреки това Констанца би трябвало да знае, че аз не мога да се оженя за Изабела.

— Това няма нищо общо. Тя видя, че ти обичаш Изабела, и това разкъса сърцето й.

Мартин въздъхна дълбоко, за да си възвърне самообладанието.

— Какво направих, господи, какво направих?

Изабела клекна под дървената стълба и притисна ръце върху устата си, за да не изпищи. Какво изпитание им предстоеше?

— Погледни! — извика тихо Рудолф и вдигна ръка. Посочи към края на гората, където от мрака се отдели фигура на ездач. Луната стигна зенита си и освети местността. Светлината й беше толкова силна, че хвърляше сенки. Конят вървеше бавно, сякаш носеше тежък товар.

Мартин и Рудолф се загледаха напрегнато към самотния ездач. Той вървеше право към замъка, макар и съвсем бавно. С ужас познаха червено-белия жакет, който мъжът носеше над ризницата, и главата на бик, която украсяваше шлема му. Конят спря на хвърлей камък пред стената и рицарят хвърли вързопа в ръцете си на земята. Двамата зад зъбера най-сетне разбраха какъв беше този вързоп, проснат сега на поляната: пратеникът Валтер!

 

 

— Поздрави, господа рицари! — извика подигравателно Гундрам. — Нося ви отговора на княза! — Лицето му се разтегна в широка усмивка. Мартин и Рудолф стояха зад бойницата и не смееха да се помръднат. Рудолф се овладя пръв, спусна се в двора и вдигна тревога.

— Не беше нужно! — извика през смях Гундрам. — Не ви остава нищо друго, освен да освободите Изабела!

— Никога!

— Да не мислите, че съм изминал този дълъг път само за да хвърля пред портата един труп? — Конят му описа кръг. В блестящата козина се отразяваше нощното небе. Отново прозвуча ужасяващият му смях. Той вдигна дясната си ръка и като призраци от блатото от тъмната сянка на гората се отделиха стотина сенки.

Мартин усети грозен натиск върху гръдния си кош. Ето как изглеждаше краят на мечтите му.

— Разбрахте ли, че не ви остава друг избор? — ухили се Гундрам. — Предайте се и ще ви пощадя!

— Сериозно ли? Това ще е първият път, когато ще повярваме в думите ви, Гундрам! — отговори язвително Мартин.

— Давам ви думата си на рицар!

— Вашите думи са черни гарвани, които вещаят гибел. Езикът ви е раздвоен като на змия. А честта ви е омърсена с кръвта на верните ми хора!

— Отивате твърде далече, Мартин! Забравяте в какво положение се намирате!

Мартин знаеше много добре в какво положение се намира. В безизходно!

Рудолф събра всички мъже на двора и им заповяда да се въоръжат. Нямаше да се предадат без бой. Но и той беше наясно, че няма да се справят с превъзходството на войниците.

— Предайте се! — настоя още веднъж Гундрам. — Давам ви време до разсъмване. С първите слънчеви лъчи ще нападнем замъка. Тогава никой от хората ви няма да оцелее!

Той обърна коня си и препусна обратно към гората. Другите ездачи изчезнаха.

Мартин слезе от галерията, за да разпредели постовете, после отиде при Рудолф. Погледна в загриженото лице на приятеля си и кимна. Нямаха нужда от думи, за да се разберат. Съзнаваха, че са загубили.

— Иди при нея — каза тихо Рудолф. Мартин го погледна със съмнение. — Върви, върви — повтори успокоително той. — Ако нападнат, ще вдигна тревога.

 

 

Непосредствено след появата на Гундрам Изабела бе изтичала в стаята си. Най-лошите й опасения се бяха потвърдили. Сега неизбежно щеше да се стигне до битка. Но тя все още вярваше, че Мартин има сили да се изправи срещу Гундрам. Естествено, не се поддаваше на илюзията, че Гундрам е дошъл сам. Но й се искаше да вярва, че хората на Мартин ще съумеят да се справят с трийсет-четиридесет войници.

Мартин затвори вратата зад гърба си и спря. Лицето му беше сериозно, сякаш разбираше, че съдбата се е обърнала срещу него. Но искаше още веднъж, още само един път да остави жестокостта на света зад вратата на тази стая.

— Реших да намина да видя как си.

Тя стоеше пред него дребна и крехка в простата си рокля. Косата падаше свободно по раменете й, току-що изчеткана.

— Да — кимна тя и се опита да отиде при него, но краката отказаха да й служат.

Мартин пристъпи към нея и тя се уплаши, че пороят на чувствата ще я залее и ще я отвлече незнайно къде. За да се пребори със стихията, отчаяно протегна ръце към него. Той я прегърна, задържа я здраво и усети треперенето й. Вълната ги връхлетя, тя захълца и скри лице на гърдите му. Той помилва утешително косата й и пошепна нещо, което тя не разбра. Думите бяха топли и успокояващи, и треперенето й отслабна.

Мартин взе лицето й между ръцете си и видя сълзите, които мокреха бледите бузи. Целуна я, както не я беше целувал никога досега. В целувката беше вложено желание, което вече не я караше да се страхува. Тя го прегърна, ръцете й помилваха гърба му и той усети как по кожата му пробягаха сладостни тръпки.

За миг устните им се отделиха, двамата поеха дъх и се погледнаха.

— Благодаря ти, че дойде — пошепна тя.

— Никога нямаше да си простя, ако не бях дошъл — отговори също шепнешком той.

Обгръщаше ги златен здрач, сътворен от светлината на луната в намасленото платно на прозореца.

Той я побутна към леглото и тя потрепери от напора на желанието. В тялото й пламна огън. Той я привлече към себе си, целуна я отново и мълчаливо отвърза избродирания колан на талията й. Изабела наблюдаваше ръцете му с огромно внимание. Устните й бяха леко отворени и връхчето на езика се плъзгаше възбудено по тях. Той вдигна поглед към нея и този малък жест отново го доведе до екстаз. Постара се да се овладее и отговори на погледа й със същата съсредоточеност и сериозност. Плъзна ръце под роклята и докосна бялата й кожа. По тялото й отново пробяга тръпка и тя не се опита да я потисне.

Мартин свали роклята от раменете й и я пусна на пода. Тънката долна риза прилепваше към тялото й. Той прокара пръсти по фината материя, за да усети въздействието й. После се наведе и целуна мястото, където започваха гърдите й.

Изабела отметна глава назад и затвори очи. Слепешком посегна към него, улови простата вълнена риза и развърза връзките на шията. Когато мушна ръце под ризата, усети тръпките в мускулите му навсякъде, където го докосваше, горещината на корема, усети острите косъмчета, които покриваха кожата, и спря върху зърната на гърдите, които се втвърдиха под милувките й.

После вдигна ризата и я измъкна през главата му. За момент двамата се разделиха и той посегна във въздуха, търсейки опора. В мига на слепота, когато тя свали ризата през главата му, той се почувства безкрайно сам. Обзе го страх, че Изабела ще изчезне. Желанието му беше толкова силно, че слабините му болезнено пулсираха. Днес щеше да даде воля на всичко онова, което досега беше потискал с цялата сила на волята си. Не можеше да се брани срещу нещо, което идваше от най-съкровената му същност, от дълбочината на душата му. Изпита внезапен страх, че го бе завладяло нещо, което не можеше да контролира. Свали тънката риза от раменете й и обхвана твърдите й гърди, които се свиха под докосванията му. Потърси с устни малките розови зърна, плъзна език около тях и нежно ги засмука.

— Моля те! — изохка Изабела, опитвайки се да се справи с вцепеняващата слабост в крайниците си. Седна на ръба на леглото и проследи с внимателен поглед как той разтвори кожения колан на панталона си и небрежно го захвърли на пода. Откопча грубия ленен панталон и Изабела протегна ръце към него, защото искаше тя да го свали. Той се учуди, че тя пое инициативата и го съблече, без да сваля поглед от него. Не изпитваше срам, нейното лице също остана спокойно. Защо да се срамуват от нещо, което беше извън тяхната власт? Не само телата им се носеха едно към друго като водни лилии, тласкани от течението, но и душите им, най-съкровените им тайни излизаха на повърхността и се стремяха към съединение.

Изабела докосна нежно възбудения му член и го разгледа внимателно. Това не беше любопитство, а топло чувство на интимност, което й отнемаше страха. Тази част от тялото на любимия мъж щеше да влезе в нейното тяло и да стане част от нея. Докосна го меко с върховете на пръстите си, наведе се и го помилва с устни, плъзна език по връхчето му. Мартин затрепери и трябваше да затвори очи, за да се овладее. Той простена и зарови пръсти в косата на любимата жена. Тя вдигна глава към него и погледът й потъмня от дълбоко желание. Започна да милва ритмично втвърдения член, плъзна пръсти към русите кичурчета, които го заграждаха като златен облак и гъделичкаха бузите й. Усети, че езикът й му доставя безкрайно блаженство и че той едва се държи на крака. Отново обхвана с устни пламтящата главичка и всмука горещината й. Мартин извика и опря ръце на раменете й.

Тя го пусна, облегна се назад и се опря на лакти. Двамата се гледаха ненаситно, за да се насладят на голотата си, да утолят глада си един за друг, но не можеха да се нагледат.

Изабела се изтегна на леглото и протегна насреща му дългите си крака. Той остана прав, но фалосът му сякаш оживя и с всяка вълна на възбуда, която се изливаше в слабините му, потръпваше като хищна котка преди атака. Изабела наблюдаваше възхитено тази игра, докато езикът й се плъзгаше чувствено по устните. Както винаги, този жест предизвика силна възбуда у Мартин и той бе разтърсен от силни тръпки. Погледът му се премрежи от болката, която му причиняваше мъжествеността му.

Съвсем бавно Изабела отвори краката си и той се вгледа в меките златни кичурчета между бедрата, осветени от единствената свещ в стаята. Коленичи на матрака и сведе лице, за да целуне най-съкровеното й място, средоточие на желанието му. Там беше средата на света, началото на живота и той се стремеше да се върне към него. Усети сладката, топла миризма на страстта и съзнанието му се замъгли. Затвори очи и шумно издиша въздуха от дробовете си. Езикът му предпазливо намери пътя до портата на интимността. Някъде много отдалече до ухото му достигна стонът й, прекъсван от сладостни въздишки.

Като впрегна цялата си воля, той се отдели от нея и се надигна. Над очите му беше паднала мъгла, която замрежваше погледа му. Кръвта шумеше във вените му като бърз планински поток.

Изабела също се надигна и обхвана с две ръце твърдия като камък член. Мартин изпита чувството, че с този жест тя бе завладяла най-дълбоката му същност. Тялото му последва мекия натиск на пръстите й и й позволи да го приближи към себе си.

Той проникна в огнената й утроба и чувствителната кожа на мъжествеността му се сгърчи. Отново издиша дълбоко, защото не искаше още първото докосване да го повлече във водовъртежа към черната пропаст. Слабините му тръпнеха нетърпеливо и той остана известно време неподвижен, докато отново стана господар на свръхвъзбудените си нерви. Опря се на ръце и я погледна с безкрайна любов. Тя лежеше под него, красивите й бели крака бяха разтворени, тялото й тръпнеше от очакване, меките златни кичурчета в слабините й се бяха объркали с неговия тъмнорус облак от коси и светлина.

Изабела вдигна ръка и помилва коравия, плосък корем, стегнат до болка, за да запази контрол. Слабините му отново потръпнаха и тя усети вибрацията във върховете на пръстите си. На лицето й изгря усмивка. Никога досега не беше докосвала тялото му, а го чувстваше добре познато. Той лежеше върху нея със спокойната увереност, че всичко, което правеше, беше за нея. Тя се учуди колко си подхождаха телата им, в каква хармония се съединяваха слабините им.

Лицето му отново се наведе към нея и тя се отпусна върху напълнените с конски косми възглавници, които подпираха гърба й. Той потърси устата й и когато устните им се сляха, се задвижи в нея.

Още когато Мартин се потопи в плътта й, Изабела изпита чувството, че в утробата й се е надигнала гореща, разпенена вълна, която се разпростря по цялото тяло и накрая удари право в мозъка. Опита се да се пребори със заплашващата я загуба на съзнание, предизвикана от движенията му, и захапа долната си устна, за да овладее възбудата. Застена в устните му, когато той се задвижи в нея, бавно и силно, използвайки цялата дължина на мъжествеността си. Предаде се на ритъма — едновременно движение на телата им, хармония на дишането, могъщи вълни, които връхлитаха и се отливаха. Това беше първична сила, стихия, която сля телата им. Устните му се движеха нежно по бузите й, по брадичката, слязоха по стройната шия към меката вдлъбнатина между гърдите. Тя притисна гърдите си една към друга, за да му даде възможност да целува и хапе и двете зърна, без да прекъсва движенията на слабините си.

Могъщите вълни, които обливаха тялото й и помрачаваха съзнанието й, сега се отляха назад, съсредоточиха се в гърдите и се засилиха неимоверно под милувките на устните му.

Тласкана от вълните на насладата, тя надаваше тихи викове, които се търкаляха през гърлото й и отлитаха като сребърни птици към виолетовото небе. Мартин отново се опря на ръце и погледна с възхищение чувствено извиващото се тяло под своето. Проследи надигането на хълбоците й, които посрещаха тласъците му, ситните капчици пот по кожата й, прилични на бисерна утринна роса. Изабела беше устремила поглед към равномерно движещите се слабини на Мартин, покрити с къдрави руси косъмчета. Тихият шум, идващ оттам, издаваше, че чашата е препълнена с нектара на удоволствието, и той бе готов да я изпие.

Мартин се усмихна и топлият му поглед я помилва. Изабела отбеляза с учудване промяната, която беше станала с лицето му. Напрежението се бе разсеяло, беше отстъпило място на топлина и интимност. Усмивката в очите му, леко отворените устни, зад които святкаха бели зъби, проникнаха толкова дълбоко в сърцето й, че й причиниха непоносима болка. Погледите им се сляха, потопиха се дълбоко един в друг и усмивката на Мартин изчезна. Той зачака съсредоточено начеващата експлозия, проследи постепенното стягане на всяка фибра от тялото си и концентрацията им в една-единствена точка.

Ритъмът на движенията му се ускори. Лицето на Изабела също се изопна от напрежението, което се трупаше във вътрешността й. Двамата дишаха в единен ритъм, движенията им ставаха все по-бързи и силни. Той потъваше в утробата й, тя се надигаше срещу всеки от тласъците му. В тялото на Изабела нахлуваха непоносимо сладостни и заедно с това болезнени тръпки и се съсредоточаваха в мястото, където мекият венерин хълм се разтваряше във влажни, подути устни. Очите й се разшириха в безкрайно учудване от способността на тялото й да изпитва наслада. Въздухът вече не й достигаше, натискът в нея стана непоносим. С цялата сила, която й бе останала, тя се устреми насреща му и в същия миг усети шоковата експлозия на плътта си. Дълбокият вик, който се изтръгна от гърдите му, стигна до нея много отдалеч, тялото му падна върху нейното и се разтърси от силни тръпки. Огнени талази я погълнаха и викът й се съедини с неговия в експлозията на страстта, която двамата не бяха преживявали никога досега. Тя усети как тялото й се разтвори, как топлината преля от нея и изпълни всяка частичка от съществото й и я повлече към дълбок, топъл мрак, който се затвори над главата й.

 

 

Изабела се събуди от странен шум: несвързани крясъци, бързи крачки, глух тътен. Огледа се объркано. Беше сама в леглото. Завивките бяха смачкани, отпечатъкът от тялото на Мартин още личеше. Тя го помилва нежно.

След миг вратата на стаята се отвори с трясък. На прага застана Матилда.

— Стани, Изабела, трябва да се махаме оттук!

— Какво има? — попита замаяно младата жена.

— Гундрам напада! Положението ни е отчаяно!

— Нашето положение? — Изабела се опита да размисли над думите на Матилда.

— Побързай, моля те! Трябва да се скриеш в кулата! — Матилда нетърпеливо потропваше с крак.

— Да се скрия ли? Ами ти? — попита Изабела.

— Аз ще се бия! — Матилда изскочи навън.

Изабела усети миризма на огън и нададе ужасен вик. Старият тръстиков покрив на главната сграда гореше! Обзета от паника, тя мина по тъмния коридор и излезе на двора. Там цареше ужасна бъркотия. Няколко души се опитваха да угасят горящият покрив с кофи вода, други мъкнеха камъни към галерията, за да ги хвърлят по нападателите, трети барикадираха портата с дебели греди. Глухият тропот идваше от стенобойната машина, с която войниците на Гундрам се опитваха да разбият портата.

Мартин стоеше в средата на двора и ръководеше защитата. Отчаяният му поглед беше устремен към портата, която всеки момент щеше да се отвори.

— Нападат стената! — извика Рудолф, който стоеше на една от бойниците.

— Още камъни! — изкрещя Мартин. — Вземете ги от кулата!

— Прекалено много са — каза Матилда, която беше изникнала незнайно откъде до Изабела, натоварена с камъни.

— Още греди на портата! — заповяда Мартин.

Изабела изтича при него.

— Какво да правя аз? — попита тя, кършейки ръце.

Той улови китката й и я повлече по стълбите към галерията.

— Какво правиш, за бога? — попита ужасено тя.

Гледката, която се разкри пред очите й, беше повече от страшна. Дълги редици войници се бяха строили пред замъка и щурмуваха стените. Горящи стрели описваха страховити дъги и търсеха уязвими места. Огънят се разпространяваше бързо в тръстиковите покриви и простираше навсякъде жадните си жълти пръсти. Главната сграда гореше цялата.

Мартин довлече Изабела до платформата на наблюдателната кула и я бутна между два каменни зъбера. Прегърна я и я притисна до себе си. С другата ръка опря в гърлото й кама.

— Прости ми, Изабела — прошепна той и по лицето му рукнаха сълзи.

— Какво правиш? — попита невярващо тя.

— Нямам друг избор — обясни Мартин, пое дълбоко дъх и извика с пълен глас: — Чуй ме, Гундрам! Ако искаш да получиш годеницата си жива, кажи на хората си да се оттеглят!

Гундрам вдигна ръка и стрелците спряха. Войниците сведоха оръжията си и зачакаха.

— Трябва да спечелим малко време — пошепна Гундрам, наведен над ухото на Вулфхард. — Оттегли се, вземи трийсет мъже, заобиколете замъка и нападнете отзад. Аз ще говоря с него и ще отклоня вниманието му.

Вулфхард кимна в знак, че е разбрал, обърна коня си и препусна към края на гората. Скрити от дърветата, войниците слязоха от конете и тръгнаха безшумно към задната страна на замъка, където срутените стени бяха защитени само от стръмна скала.

— Както виждаш, заповядах на войниците да спрат атаката — извика Гундрам, присви очи и видя смъртнобледото лице на Изабела, под което проблясваше кама. — Ти, жалко куче, ще си платиш за начина, по който се отнасяш към нея — изсъска през зъби рицарят и извика високо: — Хайде, сега трябва да спазиш думата си на рицар и да я освободиш!

— Думата си на рицар? — повтори подигравателно Мартин. — Аз вече не съм рицар, откакто ти ме обвини в убийството на императора!

— О, да не би да не си бил ти? — изсмя се Гундрам. — Всички са убедени във вината ти.

— Ти знаеш не по-зле от мен, че не съм убил никого. Излъга, за да получиш богатото ми ленно владение и Изабела за жена.

— Честно и почтено спечелих ръката на Изабела на турнира — изрева ядно Гундрам. — Тя е моя! Веднага я пусни!

— Ще я пусна, след като князът ме изслуша — изкрещя в отговор Мартин.

— Той не желае да те слуша! Князът няма да преговаря с един престъпник.

Треперейки от ужас, Изабела стоеше зад зъбера и се взираше във възвишението, където стоеше Гундрам. Дори от тази височина тя виждаше ясно мрачното, обезобразено от дълъг белег лице — наличникът на шлема му беше вдигнат. Устата му беше разтегната в подигравателна усмивка, ръцете бяха опрени на хълбоците.

Стоманеното острие вледени шията й. Мислите й се надпреварваха. Може би беше по-добре Мартин да я пожертва, вместо да падне в ръцете на Гундрам. Топлината на тялото му милваше гърба й и тя изпита отново сладостта от близостта му. Споменът от случилото се през нощта пареше в крайниците й. Отчаяна, тя се вкопчи в грубия му жакет и простена — той не носеше дори ризница!

— Мартин, нападат от скалата! — изкрещя в този миг Рудолф и хукна с изваден меч към задната част на двора, за да спре нападателите. Вулфхард бе успял да преведе хората си до разрушената стена и да се покатери на скалата. Войниците нападнаха в гръб защитниците на замъка и въпреки ожесточената съпротива ги изтласкаха към централната къща. В този момент Гундрам даде сигнал за нова атака и войниците му отново се хвърлиха към портата.

Мартин пусна Изабела и се хвърли към двора.

— Скрий се! — извика й през рамо той.

Изабела клекна зад най-близката бойница и отправи отчаяна молитва към небето. Чу ужасяващия трясък на чупещите се греди, когато войниците разбиха портата, и победните им викове.

С изваден меч Гундрам влезе начело на хората си в двора на замъка и се огледа. Искаше лично да убие Мартин.

— Махай се, той е мой! — изрева той на един от войниците си, който бе атакувал рицаря.

— Аз пък си мислех, че оставяш другите да вършат мръсната работа! — изсмя се подигравателно Мартин.

— С радост ще те изпратя в ада, негоднико! — отвърна Гундрам и скочи от коня.

Изабела се надигна и огледа двора. Лошо въоръжените селяни не бяха в състояние да спрат превъзхождащия ги противник. Плочите се обагриха с кръвта на онези от защитниците, които не бяха успели да се скрият навреме от мечовете на нападателите.

Но и къде да се скрият? Войниците проникваха в двора от всички страни. Сигурно бяха повече от двеста души, между които имаше и войници на баща й.

Пищящи жени избягаха в старата кула и барикадираха вратата. Започнаха да хвърлят камъни през прозорците, но няколко добре прицелени горящи стрели подпалиха вътрешността на кулата. Писъците на затворените отекнаха оглушително в ушите на Изабела. Стената на древната кула рухна с грозен трясък.

Къде беше Мартин? Ето го там — отбраняваше се ожесточено срещу яростно нападащия Гундрам, който размахваше меча си като побеснял. Гундрам беше могъщ противник и Мартин отстъпваше крачка по крачка. Единствено гъвкавите китки му позволяваха да парира ударите. Гундрам замахваше отново и отново, мечът му съскаше заплашително и падаше с металически звън върху острието на Мартин. Рудолф напразно се опита да пази гърба на Мартин и да отблъсне другите нападатели. Гундрам съзнателно изтласка противника си към горящата главна къща.

Мартин погледна отчаяно през рамо. Пламъците скоро щяха да опарят гърба му. Гундрам веднага се възползва от мига невнимание и заби острието на меча си в лявото му рамо. Мартин извика и падна на колене. Ала веднага стисна здраво зъби и се изправи. Вече не можеше да държи тежкия меч с две ръце.

Гундрам оголи зъби като вълк.

— Най-после си там, където исках да те пратя! — Широка усмивка разтегна лицето му. Дори не си беше направил труда да спусне наличника, толкова сигурен беше в победата си.

Мартин съзнаваше, че ще загуби, че всички бяха загубени! Но щом трябваше да умре, по-добре да се отбранява до последна капка кръв. Болката в рамото беше непоносима, дясната ръка, която стискаше меча, бързо отслабваше.

Гундрам забеляза слабостта на Мартин и в очите му светна лудост. Обзе го жаждата за кръв на ловец, помирисал близката смърт на дивеча. Мартин парира поредното нападение, но Гундрам направи финт с острието и със силен удар изби меча от десницата на противника си. В първия момент Мартин остана неподвижен, смаян от обезоръжаването си, с предчувствие за близката смърт. Погледна Гундрам право в очите, но в този миг изсвири стрела и той извика от болка. Извърна глава и погледна невярващо пронизаната си длан.

Гундрам се наведе и вдигна меча му.

— Бий се като рицар! — извика подигравателно той и му хвърли оръжието. Мартин го улови с лявата си ръка, но от раната в рамото му бликна кръв. Гундрам отново замахна срещу него и го принуди да отстъпи.

Мартин се спъна в нападалите камъни и падна назад в горящата сграда. Само след миг върху него се стовариха пламтящи греди.

— Не! — Безумният писък на Изабела сложи край на бъркотията в двора. Тя се спусна като вихър по тясната стълбичка, хвърли се към горящата къща и се опита да разбута гредите с голи ръце.

Гундрам я издърпа грубо от огъня.

— Махни се оттам, глупачко! Той е вече в ада. Не можеш да го спасиш. — И избухна в подигравателен смях.

— Ти си дявол, сатана! — изплака тя и се нахвърли с юмруци върху него.

Усети хладната броня под пръстите си и потръпна от металния звън, който издаваха ударите й.

Гундрам стоеше пред нея широко разкрачен, твърд и непоколебим като скала, и се хилеше. След малко я сграбчи за ръката и я повлече навън.

Метна се на коня и я сложи пред себе си на седлото. Подкара едрия жребец с шпорите и излезе в галоп през зеещата порта.

— Назад! — изрева той на хората си.

Спря едва на малката полянка сред гората и пусна Изабела на земята. Войниците се събраха около него, за да се погрижат за ранените. Мъртвите бяха изоставени.

Изабела не помръдваше. Лицето й беше застинало в бяла маска. Не забелязваше като става наоколо. В гърдите й тежеше оловна празнота. Всичко в нея беше изстинало, всички чувства бяха мъртви.

Не се учуди, когато доведоха красивата бяла кобила, подарък от баща й за рождения й ден. Гундрам очевидно е бил сигурен в победата си, щом беше довел и коня й. „Защо всъщност?“ — запита се изведнъж Изабела, но мислите не й се подчиняваха. Сърцето й беше обвито в лед, парализираща тежест сковаваше крайниците й. Позволи да я вдигнат на коня, защото нямаше своя воля. Когато потеглиха, невиждащият й поглед се устреми напред. С всяка миля, която я отдалечаваше от пушещите руини на разбойническото гнездо, болката в душата й растеше. Отчаянието я стискаше за гърлото. Мартин! Изведнъж всичко й стана ясно. Тя го обичаше! Сладката болка, която усещаше, щом го видеше, дори само при мисълта за него, мъчителният копнеж, горещината във вените, жаравата в утробата й — това не беше плътска наслада, не беше обикновена похот, а истинска любов. Той я владееше цялата. Усмивката му, нежността, смелостта, дързостта — и любовта му!

Разтърсиха я силни хълцания и тя опря глава върху високия ръб на седлото.

Гундрам я наблюдаваше отстрани и се подсмиваше. Изабела беше получила жесток урок и известно време щеше да страда. Дано случилото се да беше укротило буйния й нрав.

В края на пътя към небето стърчеше огромно колело. Изабела с ужас разпозна дребна фигура, чиито крайници бяха счупени и прекарани през спиците на колелото. Побиха я тръпки, когато позна виненочервената рокля и буйната черна коса, която вятърът развяваше свободно.

— Констанца! — пошепна задавено тя и притисна юмруци към устата си. — Какво са ти направили?

— Така постъпваме с предателите — отговори Гундрам и спря коня си. — Погледни я добре и запомни как се наказват предателите!

— Кого е предала? — попита с пресекващ глас Изабела.

Гундрам се ухили подигравателно.

— Как кого? Мартин! Как мислиш, от кого научих къде се намира убежището на прокудения и колко хора е събрал около себе си? Това беше детска игра!

— Защо сте я убили?

— Ти си глупачка! — Гундрам се намръщи гневно. — Предателството си е предателство! Може би трябваше да я възнаградя? Знам, че ти си я прогонила от леглото на Мартин!

Изабела се взря с безсилна ярост в лицето на рицаря. Стомахът й се сви на топка и тя повърна точно пред него. Не се опита да скрие отвращението си. То беше за него!