Сюзън Хейстингс
Целувката на прокудения (9)

9.

Изабела вървеше бавно по откритата галерия, като внимателно избираше местата, по които все още можеше да се минава. Лекият ветрец, който милваше лицето й, носеше нежния аромат на пролетни цветя. Погледът й се плъзна по меката хълмиста равнина и тя пое дълбоко дъх. Слънцето топлеше косите й. Тя свали наметката от раменете си и остави слънчевите лъчи да се плъзгат по кожата й. С копнеж изложи лицето си на вятъра. Прибра дългите си руси къдрици, за да не се развяват, и ги нави на тила. Откакто Матилда беше отказала да й прислужва, не си правеше сложни фризури. Ала не се разделяше с малката златна диадема, белег на принадлежността й към висшата аристокрация.

Простата рокля, която си беше избрала от сандъка с плячкосани дрехи, подчертаваше крехката фигура. Собствената й рокля не бе издържала на бягството през тайния тунел под замъка на Гундрам. Изабела не тъгуваше за скъпата дреха. Не беше свикнала да носи толкова разкошни одежди. Радостта й от това светско забавление беше траяла твърде кратко и не остави следи.

Изабела преплете пръсти, за да овладее вълнението си. Мислите й непрестанно кръжаха около Мартин. Криеше несигурността си зад маска от надменност и арогантност. Зад тази маска обаче се чувстваше все по-зле. Той беше толкова красив мъж, поетична душа със сърце на творец. И в същото време беше рицар, воин — и разбойник и престъпник! Рицарят, дори да бе събрал много чест и слава, ставаше обикновен бандит, щом предадеше идеалите си. Такъв беше Мартин!

Галерията свършваше в наблюдателна кула с каменна платформа. Точно пред платформата Изабела забеляза някакво движение и се стресна. Помисли, че са постове, и понечи да се обърне. Тогава видя, че зад един зъбер се бяха изправили двама души. Бяха рицарят Рудолф и Матилда. Рудолф я бе прегърнал и нежно я притискаше до себе си. Матилда беше облегнала глава на рамото му и двамата се наслаждаваха на гледката на цъфтящата земя, галена от пролетния вятър.

Като ги позна, Изабела усети пробождане в сърцето. Интимността на тези двама души, нежността и доверието, които излъчваха, накараха сърцето й да забие по-бързо. Навлажни нервно сухите си устни. Изпитваше физическа болка от щастието на приятелката си. Обърна се, за да избяга — и се удари в Мартин!

— Хубава двойка — пошепна той и впи поглед в лицето й.

Изабела се отдръпна уплашено и вдигна глава към него. Слънцето беше зачервило бузите й, а може би и шокът от неочакваната среща. Веднага след това лицето й побледня.

— Какво хубаво може да има в телесната близост? — попита гневно тя.

Мартин се засмя и я привлече в прегръдката си.

— Просто е хубаво — отговори той.

Изабела не се помръдна и сякаш се вслуша в себе си. Усети дъха на Мартин върху косата си и силата на мускулите му. Той носеше само проста вълнена риза и тялото му беше възбуждащо близо. За момент изпита изкушение да положи глава на гърдите му, да чуе ударите на сърцето му, да вдъхне аромата на кожата му. Ръцете й лежаха нерешително върху раменете му. В следващия миг разумът надделя, тя се скова и стисна ръце в юмруци.

— Не, не е хубаво — възрази упорито тя. В погледа й светна остротата на добре наточено стоманено острие.

Мартин я погледна с усмивка.

— Когато си гневна, очите ти искрят, бузите ти се зачервяват, а между веждите ти се образуват ситни бръчици.

— Нямам бръчки — изсъска ядно тя и отново прокара език по сухите си устни. Мартин се взираше възхитено в устата й. Вдъхна дълбоко свежия пролетен въздух, но не усети нежния аромат на цветя.

Изабела видя твърде късно смарагдовия блясък в очите му. А после не видя нищо повече. Той се наведе към нея и докосна устните й.

Тя го остави да я целува, без да реагира. Беше замаяна от аромата на кожа и вятър. Ръцете му се движеха съвсем леко по гърба й, но предизвикваха силни тръпки. Някъде пламна искра и по вените й потече горещ поток. Дълбоко във вътрешността й се разгоря огън и горещите му езици обхванаха тялото й. Устните му бяха топли и влажни и след първата нежна милувка станаха горещи и настойчиви. Тя политна назад и се огледа объркано.

— Какво ти е, Изабела? — попита уплашено Мартин.

Тя се изправи гордо.

— Какво си позволявате? — изкрещя прегракнало тя. — Вие сте един жалък разбойник, а аз съм дъщерята на княза. Как смеете…

Лицето му помрачня и той сведе глава.

— Мислех, че си ме разбрала — прошепна той.

— Какво трябва да разбера? — изфуча тя. — Че съм ваша пленница? Нито за миг не го забравям! Но ще се боря до последен дъх.

— За какво? — попита развеселено той.

— За честта си!

Мартин й обърна гръб.

— Аз също — каза той и си отиде.

Изабела го проследи с мрачен поглед. Опипа с два пръста между веждите си и наистина откри две малки бръчици.

— По дяволите! — изруга тихо тя. — Мразя го! Ще го убия!

 

 

Звуците на лютнята се носеха нежни и чисти във вечерния въздух. Заедно със златночервените лъчи на залязващото слънце те създаваха романтично настроение между рушащите се крепостни стени. Към нежните тонове на лютнята се присъедини ясен момчешки глас.

Изабела слушаше омаяно. Нима между цялата тази суровост и развала все още съществуваше изисканост? Нима тук имаше певци, поети, музиканти? Нима имаше привърженици на възвишената любов и вяра в рицарските идеали?

Изабела отвори тихо вратата на стаята си. Коридорът беше пуст и тих. Тя се промъкна на пръсти и излезе на двора. В подножието на дървената стълба, която извеждаше в галерията, се бяха събрали всички обитатели на разрушения замък. Насядали върху сандъци, кошници, бъчви или направо на земята, те слушаха благоговейно песента на момчето. В първия момент Изабела не го позна, но когато то вдигна глава, видя, че беше Патрик, пажът на рицаря Рудолф.

Патрик седеше на едно от стъпалата с лютнята на колене. Владееше инструмента съвършено, гласът му беше ясен като планински поток. Пееше на френски. След него запя и господарят му и Изабела остана смаяна от приятния му баритон. Тя не разбираше думите, но песента въпреки това я затрогна. Рудолф също имаше лютня. Рицарят и пажът довършиха хармонично прекрасната меланхолична песен, в която очевидно имаше ориенталски мотиви.

Без да съзнава какво прави, Изабела се приближи до слушателите и спря с отворена уста и пълни с учудване очи.

Между слушателите седеше и Матилда. Тя не сваляше поглед от двамата певци и бузите й пламтяха от въодушевление и гордост.

Мартин забеляза Изабела и й махна да отиде при него. Посочи мястото до себе си на едно от стъпалата. Изабела се промуши между слушащите и седна на стъпалото. Двамата певци завършиха изпълнението си. Избухнаха горещи аплодисменти. Изабела също им кимна одобрително. Значи Рудолф беше истински рицар, който си служеше умело не само с меча. Все пак тя се радваше, че не е нужно да го признае на глас. Мартин сигурно щеше да си въобрази кой знае какво, защото Рудолф му беше приятел. А Мартин не се отнасяше сериозно към повелите на рицарската чест.

— Изпей ни някоя песен от твоята родина — помоли Рудолф.

Патрик се съгласи с готовност и запя темпераментна английска песен. Слушателите скоро запляскаха в такт. Констанца бе намерила отнякъде дайре, донесоха и барабанче.

Изабела се полюляваше в такт с ритъма на песента. Потискайки усмивката си, Мартин се приближи внимателно до унесената принцеса. Тя не го забеляза, но когато сложи ръка на рамото й, потрепери и се отдръпна. Смръщи възмутено вежди, но опъна отново лице. Не искаше да има бръчки по челото. Не можа да му се скара, защото Патрик беше завършил песента си и слушателите отново заръкопляскаха въодушевено.

— Хареса ли ви, Ваше Височество? — попита тихо Мартин.

Изабела бързо сведе глава. Очите й блестяха предателски и издаваха възхищението й от прекрасната музика.

— Приятно беше — отвърна тя подчертано небрежно. — Жалко, че не разбрах текста.

— О, наистина ли? Наистина е жалко, че не владеете чужди езици. Светът е пълен с музика. Но има и много прекрасни песни на майчиния език на нашата висока гостенка. Искате ли да изпеем една песен, чийто текст със сигурност се разбира?

— Да, да! — извикаха мъжете и жените и Мартин подаде такта. Очевидно всички знаеха песента, защото запяха в един глас — те изпълняваха ролята на хора и повтаряха последния ред на всеки куплет.

Мартин пееше куплетите, Рудолф и Патрик свиреха на лютните си, Констанца удряше дайрето, двама ратаи биеха барабанчетата.

„Живяла някога графиня Бюмон,

която можела да завоюва любовта на всеки рицар.

Рицарят Морис от Краон

й служил вярно, за да спечели любовта й.“

— И служил вярно, за да спечели любовта й — повториха слушателите, пляскайки в такт.

Мартин се обърна с усмивка към Изабела и продължи песента:

„Рицарят й казал почтително:

Ще организирам турнир,

за който ще се говори с възхищение

и след сто години.“

Той й махна да запее рефрена, но тя не посмя и само запляска с ръце.

„Пред пъстрата смаяна тълпа

се откри голямо чудо:

корабът, който иначе плава в морето,

излезе на сухата земя.“

— Излезе на сухата земя — запя този път и Изабела с хора.

„В кораба бяха впрегнати двайсет коня,

теглеха леко корпуса.

Рицарят се надяваше тази прекрасна илюзия

да заслужи любовната награда.

 

Той слезе от кораба

и участва в много двубои като истински герой.

Графинята беше толкова впечатлена,

че веднага го покани в стаята си.“

— Че веднага го покани в стаята си — повториха гръмогласно слушателите.

Избухнаха весели смехове. Изабела се смути и погледна укорително Мартин. Що за песен беше тази?

„Само че когато верният рицар

влезе в стаята на графинята,

беше твърде уморен и много бързо заспа,

изтощен от дългата битка, и даже захърка.

 

Сега лежи той като мъртва овца,

вместо дамата е избрал съня.

Що за рицар е това,

като не може да докаже мъжествеността си?“

— Като не може да докаже мъжествеността си — изрева хорът.

Изабела се изчерви силно и понечи да стане, но Мартин я улови за китката и я принуди да остане на мястото си.

„Тя го изхвърли позорно от постелята си

и той падна тежко в пясъка.

Толкова беше ядосан, че веднага измисли

грозно отмъщение за брачната спалня.

 

През нощта се промъкна в стаята

и графът се разкрещя ужасено.

Старият воин явно си помисли,

че е влязъл зъл дух.

 

Един отдавна мъртъв рицар

дошъл да го посети като дух,

Защото някога графът го ударил

с голяма глинена стомна.

 

Старият граф припадна от страх,

графинята се опита да скрие голотата си,

но рицарят побърза да вземе онова,

което предишния ден му беше отказала.“

— Безсрамие — пошепна Изабела с треперещи устни. Погледна в ухиленото лице на Мартин и разбра, че той съвсем съзнателно беше избрал тази кръчмарска песен, за да я засрами и унижи.

„В леглото до припадналия си съпруг

графинята побледня и затрепери.

През това време рицарят с копието си

й свиреше музика за танци.“

— Свиреше музика за танци! — повтори многогласният хор и ушите на Изабела забучаха. Видя множество подигравателни погледи и й стана ясно, че този неприличен текст беше за нея. Категоричният й отказ да се отдаде на Мартин беше предизвикателство той да си вземе онова, за което жадуваше!

— Нечувано! — изсъска тя.

Мартин я държеше здраво, за да й попречи да се махне и да избегне тази открита обида.

Песента продължаваше:

„Графинята лежеше уморена

в разбърканото брачно ложе,

до нея лежеше старият граф,

неподвижен като мъртва овца.

 

Рицарят Морис от Краон

си взе като последна награда

ризата на графинята за спомен

от нощната й благосклонност.

 

Възседна коня си и препусна към портата,

развявайки ризата като знаме.

А дамата остана сама,

подиграна и дълбоко засрамена.“

Сякаш това не беше достатъчно, Мартин прегърна Изабела, притисна я до гърдите си и продължи с пълен глас:

„Затова, благородни дами,

чуйте и вижте: никога не отказвайте на рицарите,

разтворете доброволно краката си

и свалете красивите си рокли.“

— И свалете красивите си рокли — завърши хорът. Мъже и жени наскачаха и затанцуваха буйно.

— Свине! — изкрещя вбесено Изабела и се изтръгна от ръцете на Мартин. — Проклети да сте! — Тя си проби път между танцуващите, които се смееха високо, тупаха я по раменете, дърпаха полата й и правеха неприлични жестове.

Щом се добра до стаята си, Изабела се хвърли на леглото и затисна ушите си, за да не чува безсрамната песен. Лицето й пламтеше от срам и гняв.

— Принцесо, защо не разбирате от шега? — извика отвън гласът на Мартин.

Мъжете и жените запяха нова песен, чийто текст не беше по-добър от предишния. Устните на Изабела трепереха от гняв. Отмъщение! Точно така, тя искаше отмъщение! В никакъв случай нямаше да понесе този позор. Онзи проклет разбойник нямаше право да се държи така безцеремонно с нея. Но как да го накаже? Досега винаги той беше излизал победител от двубоите.

 

 

Миризмата на прясно изпечен хляб се смесваше с примамливия аромат на печено месо, който идваше от откритите огнища на двора. Чуваше се тропот на крака, мъже и жени носеха дъски и табли с всевъзможни вкусни неща. Изабела се подаде навън, за да разбере на какво се дължеше тази трескава суетня. Чуваше шумното бъбрене и смеховете на слугините и ратаите, често викове и понякога проклятия. Много й се искаше да излезе на двора, но гордостта не й позволяваше. Не можеше да покаже интереса си пред Мартин, в никакъв случай. Затова се надигна на пръсти, за да види колкото може повече през малкото прозорче на стаята си.

Изведнъж изписка стреснато, защото се озова лице срещу лице с Мартин, който беше застанал отвън пред прозорчето й.

— Какво любопитство! — засмя се той.

По лицето на Изабела пропълзя гневна червенина. Беше я хванал да се интересува от него и за това заслужаваше плесница.

— Ни най-малко — отговори презрително тя. — Какво ме засяга какво се върши в тази руина?

— Жалко, защото смятах да ви поканя на празник. — С подчертано скучаещ вид Мартин се облегна на стената на къщата и се вгледа внимателно в ноктите си.

— Празник ли? — попита изненадано Изабела.

— Ами да. Ще празнуваме деня на моя патрон свети Мартин. Той не беше ли и вашият закрилник? — Мартин извади медальона изпод ризата си и го залюля пред очите й.

Изабела се отдръпна и се опита да успокои дишането си. Не биваше да реагира на закачките му, изобщо не биваше да говори с него. И каква наглост — да носи медальона, който й беше откраднал!

— Откакто ме ограбихте, Мартин вече не е моят светец. Освен това денят му е на 11 ноември, когато жътвата е приключила. Вие нямате понятие от тези неща!

Мартин се ухили още по-широко.

— Тогава ме научете — помоли той. — Мисля, че мога да науча много неща от вас, Ваше Височество.

— Аз пък мисля, че нямам никакво желание да разговарям с вас.

— Жалко, защото това би осмислило самотните ми часове. Като принцеса вие със сигурност сте преизпълнена с ум, доброта, любов към ближния и доброжелателност.

— Колко принцеси познавате, та се осмелявате да правите такива сравнения? — попита малко несигурно Изабела.

— Няколко. Но досега не бях срещал толкова злобна, превзета, упорита, своенравна, дръзка и красива като вас.

Изабела го изгледа унищожително. Не биваше да продължава този разговор — Мартин заплашваше да срути отбранителната стена, която беше издигнала около себе си.

Той провря глава през малкото прозорче и я погледна право в очите. Сините светкавици я улучиха незабавно в сърцето. Зави й се свят.

— Е, какво ще кажете? Макар че думите ви звучат сухо, в очите ви свети желание за повече общуване. Или ви е страх да седнете на трапезата ми?

— Не съм страхлива — отговори сковано тя и сведе поглед. Иначе кой знае какво още щеше да прочете в очите й!

— Тогава заповядайте! — извика Мартин и думите прозвучаха като заповед.

Примамливият аромат на печеното предизвика спазми в стомаха й. След оскъдното хранене през последните дни копнееше да хапне печено месо. Несигурно посегна към косата си, за да подреди непокорните къдрици, пооправи роклята си и излезе от стаята.

Мартин я очакваше на вратата. Подаде й ръка и двамата закрачиха тържествено между локвите, купчините боклук и крякащите пилета към входа на залата в главната къща.

Изабела не повярва на очите си. Стените бяха украсени със свежа зеленина, подът беше покрит с прясна трева. Дългата трапеза в средата на помещението се огъваше под тежестта на прекрасни ястия: месни пастети, печено, плодове, сладкиши, стомни с бира и мехове с вино. Между тях бяха разпръснати цветя, чиниите бяха украсени с пресни подправки.

Изабела огледа учудено празнично наредената трапеза.

— Но това е дивеч — рече изненадано тя.

— Точно така. Елен с цариградско грозде, заешко печено с парченца сланина и пастет от фазан с диви подправки. Царско угощение, нали?

— Това е дивеч — повтори Изабела. — Откъде го имате?

— От гората, откъде другаде?

— Вие сте лишен от правата си и не ви е позволено да ловувате в гората. Бракониерите се наказват със смърт!

Мартин изобщо не се трогна. Само вдигна рамене и подуши ароматите откъм масата.

— Колко хубаво мирише! Готвачката наистина се е постарала. Благодаря ти, мамо Агнес!

Едрата жена с мърляво боне на главата изкриви лице в широка усмивка.

— Заповядайте, господин рицарю, и да ви е сладко!

Мартин седна начело на масата, след като настани Изабела на стола вдясно от себе си.

Младата дама се присъедини неохотно към веселата компания. Освен рицаря Рудолф и няколко други мъже, които може би също бяха рицари, на трапезата седяха селяни, слугини, ратаи и всякакви простосмъртни и посягаха жадно към вкусните блюда.

Изабела забеляза Матилда, която седеше до Рудолф, и се намръщи недоволно. Двамата си разменяха влюбени погледи. Рудолф й избираше най-вкусните късчета месо и тя му се усмихваше сладко-сладко. От време на време се навеждаше и нежно го целуваше по бузата.

Останалите мъже и жени сякаш не забелязваха това скандално поведение. Всеки беше зает да натъпче стомаха си с прекрасното печено.

Изабела погледа известно време сътрапезниците си, после извърна глава, отвратена от маниерите им.

— Не сте ли гладна, Изабела? — попита, дъвчейки, Мартин. — Празничната вечеря се дава във ваша чест. Не всеки ден ни гостува толкова високопоставена личност. Ще ми е много мъчно, ако останете гладна.

— Нима искате да се храня заедно с тази паплач? Не виждате ли, че се държат като животни?

Мартин спря да дъвче и я изгледа учудено. След малко избухна в смях.

— Чухте ли? Нашата гостенка не иска да се храни на една маса с нас, защото нямате маниери! — Той се облегна назад в стола си и огледа приведените гърбове на хората си. На устните му играеше подигравателна усмивка. — Трябва да кажа, че тя е напълно права. Само се погледнете! Не е редно да ровите с пръсти в яденето. А като пиете, изливате вино върху дрехите си! Това не са маниери на изискани хора. А ние всички сме изискани, нали? — Отговори му общ смях. — От днес нататък ще използвате вилица, за да набождате месото и сиренето, и лъжица, когато ядете супа.

— Да не искаш да умрем от глад пред пълните чинии? — попита сърдит мъжки глас и останалите закимаха в знак на съгласие.

— Не искам да обиждаме госпожица Изабела с поведението си. Какво ще си помисли за нас? Че сме разбойници без маниери?

Мъжете отново се разсмяха, но повечето посегнаха към двурогите дървени вилици, които слугините бяха побързали да донесат, и започнаха да ядат с тях. Мартин кимна одобрително и се обърна към Изабела. Тя смръщи носле и сърдито поклати глава.

— Не сте ли доволна? — попита той.

Изабела гневно отметна глава назад. Не искаше да се признае за победена.

Матилда наблюдаваше мълчаливо ставащото на масата. Рудолф забеляза погледа й и се усмихна.

— Знаеш ли, тук се води малка война — рече тя. — Изабела, естествено, не се чувства като гостенка.

— И аз така мисля — въздъхна Рудолф. — При това наистина няма от какво да се опасява. Мартин е готов да даде живота си, за да я защити.

Матилда го погледна учудено.

— Не те разбирам. Тя е негова заложница.

— Мартин няма друг избор. Ако имаше някакъв друг изход, нямаше да я държи тук. Той я обича.

— Какво? Не мога да повярвам. Постоянно се подиграва с нея, обижда я. Каква е тази любов?

— Права си — кимна Рудолф. — Той се отбранява с всички сили срещу своите чувства, но сърцето му й принадлежи.

— Като гледам Изабела, имам чувството, че е готова да го разкъса на парчета.

— Така е. Значи тя също го обича. Само че не го знае.

— Но човек усеща, когато обича някого — възрази Матилда. — Аз го усетих веднага.

Той се усмихна и стисна ръката й.

— Ние с теб нямаме причина да се борим срещу любовта си.

— Бедната Изабела — прошепна Матилда.

— Бедният Мартин — допълни Рудолф. — Той страда от адски мъки и не може да направи нищо срещу тях. — Сложи в чинията й парче фазан и помоли: — Хапни, любов моя. Кой знае кога пак ще имаме такъв царски пир. Знаеш ли защо хората ни така се нахвърлиха върху месото? Защото са минали седмици, откакто не са виждали месо. Житото ни свърши, нямаме почти нищо друго. Селяните от околността не смеят да ни дават от житото си, даже когато им плащаме. Ако ги хванат, че ни помагат, наказанията са безмилостни. Освен това рицарят Гундрам ги изстисква докрай и едва преживяват.

Матилда преглътна тежко.

— Когато излязохме от манастира, минахме през едно село, което беше напълно опустошено. По дърветата висяха трупове, нивите бяха изпотъпкани, оборите празни, къщите изгорени. Не бяха пощадили дори църквата. Такъв ужас преживяхме… — Тя потрепери и затвори очи.

Рудолф се взираше мрачно в чинията си.

— Знам. Това беше едно от селата, които бяха част от ленното владение на Мартин и които Гундрам обяви за свои. Част от селяните избягаха и сега седят на тази маса заедно със слугините и ратаите от замъка. Те са верни на Мартин и не пожелаха да служат на Гундрам. Тази вярност се заплаща много скъпо: и те са обявени извън закона и ги търсят заедно с Мартин. Ако паднат в ръцете на Гундрам или княза, ще бъдат екзекутирани.

Матилда облегна глава на рамото му.

— Питам се какво трябва да се направи, за да спрем този произвол — пошепна тя.

— Има само една възможност: князът трябва да реабилитира Мартин. И тъй като той няма да го направи доброволно, Мартин се опитва да го принуди. Затова взе Изабела за заложница.

— Разбирам. Надявам се да постигне целта си.

— Кой знае… Можем само да се надяваме, че Гундрам няма да открие убежището ни. Пратеникът ни ще отнесе на княза писмо, с което ще го уведомим, че държим дъщеря му като заложница.

— Ами ако хвърлят пратеника в затвора? — попита страхливо Матилда. — Може дори да го измъчват, за да издаде скривалището ни?

— Няма, защото той няма да се яви лично. Повярвай ми, скъпа, вече имаме опит в тази неща. Не се измъчвай с мрачни мисли. Тази вечер ще празнуваме и ще се веселим. А през нощта…

— Да?

— Ще останеш ли отново при мен?

— Да!

 

 

Мартин пи много вино. Близостта на Изабела го правеше нервен. Беше повярвал, че е способен да издържи на всички превратности на живота, защото по-лошо от сегашното му положение надали можеше да има. Чувстваше се безкрайно унижен, че трябва да осигурява прехраната на верните си хора с разбойнически набези, че е паднал до нивото на обикновен престъпник. Макар че целта му беше да възстанови честта и името си, пътят към нея минаваше през блато. Какво беше виновна Изабела, че старият княз бе повярвал на своя влиятелен рицар и го беше лишил от ленното му владение?

Мартин погледна към Изабела и отново изпита възхищение от красотата й. Тесни рамене, фино изрязано лице и дълга руса коса на разкошни къдрици. Тя посегна към парченце хляб от чинията пред себе си и той видя как пръстите й потрепериха. Сякаш го прониза мълния, улучи го остро и болезнено право в сърцето. Само с присъствието си Изабела беше пробила твърдата му броня и беше отворила душата му. „Стой далече от нея — предупреждаваше го разумът. — Тя ще те хвърли в пропаст, от която няма излизане!“

Мартин се намръщи недоволно. Ако сега се размекнеше, щеше да рискува всичко постигнато дотук. Не можеше да причини това зло на хората, които се беше клел да защитава. Те му вярваха, помагаха му, бяха загубили всичко заради него. Не заради една жена, заради някакво мимолетно чувство!

Той пое дълбоко въздух и отново се барикадира зад сарказма си.

— Ау, тук вони! Не усещате ли? — Хората наоколо поклатиха глава и Мартин изпитателно подуши въздуха.

— Да, да, вони! Кога за последен път сте се къпали, а? Не бива да обиждате изискания нос на нашата висока гостенка! Заповядвам ви от днес нататък да се къпете веднъж седмично. С топла вода!

Разнесе се възмутен шепот.

— Това е нездравословно! — провикна се някой. — Изтънява ти кожата!

— Защото мръсотията е така здраво полепнала, че заедно с нея трябва да смъкнеш и кожата! — засмя се една от слугините и думите й бяха посрещнати с одобрителни викове.

— Леле, а после всички ще ухаем на лавандула! — изохка театрално ковачът и размаха един кокал пред лицето си.

— Говоря ви съвсем сериозно. Всеки петък ще се топли вода и ще се приготвят ведра. Всеки трябва да се изкъпе и да се изтърка с брезова кора. А госпожица Изабела ще ми прави компания в моето ведро!

— Никога — изфуча възмутено Изабела. — Какво си позволявате?

— Жалко, вече си го представях съвсем живо. Би било прекрасно да се плискаме заедно във ведрото. Е, тогава ще поканя Констанца. Ти няма да ме разочароваш, нали, миличка?

Констанца се облегна на стола му и Мартин нежно я щипна по бузката. Тя му се усмихна и очите й блеснаха щастливо.

— Естествено, Мартин, с радост ще те поглезя. За мен ще бъде удоволствие да те натъркам с ароматен сапун и да разтрия мускулите ти. — Тя хвърли тържествуващ поглед към Изабела и нежно плъзна пръсти по бедрото на Мартин.

Изабела изпита болка от тази проява на близост и в същото време се ядоса на това чувство. Мартин извъртя очи и се усмихна.

— Защо не се сетих веднага? — промърмори той. — Отдавна усещах, че ни липсва известна… култура.

Той се ухили и отново хвърли поглед към Изабела. Усещаше, че стрелата му е улучила точно в целта. Гордостта й забраняваше да изкрещи, но лицето й издаваше, че с мъка запазва самообладание. Той знаеше как да я засегне. В същото време съзнаваше, че хапливите подигравки едва успяват да го опазят от изпепеляващия огън, който Изабела беше разпалила у него. Не биваше да му позволява да се разгори.

Изабела стисна зъби и изгледа унищожително Констанца. Дано се удави във ведрото с топла вода! Стана стремително, с намерение да напусне трапезата. Това беше неучтиво, тъй като Мартин все още седеше на стола си и нямаше никакво намерение да стане от масата. Но в залата на рицаря разбойник никой не се притесняваше за правилата на учтивостта: следователно и тя не беше длъжна да ги спазва. Изабела се завъртя и се спъна в Констанца, която продължаваше да стои до Мартин и нежно да милва коляното му.

Младата жена нададе болезнен вик и политна напред. Падна и болезнено удари коленете си в каменния под. Тръстиката, с която бяха покрити плочите, не намали силата на удара. Тя се опря на ръцете си и сведе глава. Изчерви се като рак и не можа да удържи гнева си. В първия миг седящите наоколо се спогледаха ужасено, веднага след това проехтя гръмогласен смях.

Мартин скочи и бързо я вдигна на ръце.

— Наранихте ли се, Ваше Височество? — попита той и погледна загрижено тъмночервеното й лице.

На челото се бяха образували две дълбоки бръчки.

— Не! — изсъска тя. — Веднага ме пуснете!

— Дори не мисля — отговори засмяно той и я изнесе от залата.

Изабела размаха ръце и крака, за да се освободи.

— Спокойно, принцесо, иначе ще ви пусна да паднете — опита се да я успокои Мартин и се засили да прескочи мръсното поточе, което пресичаше двора.

— Разбойник! — изпъшка тя и се изви в ръцете му.

Мартин загуби равновесие, Изабела се изплъзна от прегръдката му и падна тежко в калното поточе.

Обитателите на руината изскочиха от залата, за да видят какво става, и се запревиваха от смях, като видяха как принцесата се изправи, цялата в кал, и се погледна смаяно.

— Ужасно съжалявам — заекна Мартин, който също беше доста омърлян.

— О, наистина ли? — Изабела грабна парче кал и го хвърли по него. Въпреки сляпата си ярост улучи доста точно.

В първия момент той остана като втрещен, но когато по гърдите му потече воняща тиня, се потърси от отвращение и преодоля смайването си.

— Гръм и мълния! — изкрещя той и се ухили като хлапак. — Сега вече имаме основателна причина да влезем заедно във ведрото с топла вода!

Мартин отново грабна Изабела в прегръдката си. Лицето й беше съвсем близо до неговото, покрито с кални пръски като с лунички. Очите му блестяха издайнически. Изкусителните й устни бяха съвсем близо. Забрави, че ги гледат четиридесет чифта очи. Искаше да я целуне тук и сега, такава, каквато беше. Усети лудото биене на сърцето й до гърдите си и загуби самообладание. Жадно притисна устни към устата й и усети болка от дивата целувка.

Изабела се вцепени. С разширени от ужас очи погледна встрани от него към ухилените зрители. Съвсем ясно видя лица, оголени зъби, злобно разкривени уста. Всички се наслаждаваха на унижението й. Освен Констанца. Нейните очи горяха с дълбока омраза.

С рязко движение Изабела отблъсна Мартин, обърна се, и без да каже дума, закрачи към своя затвор.

Мартин не я спря. Погледа малко след нея, опитвайки се да се пребори с противоречивите чувства в гърдите си, после бавно се запъти към кладенеца.

 

 

— Не се държах като рицар! — охкаше Мартин и дърпаше с все сила ремъка, който стягаше седлото на коня му.

— Прав си, но какво е виновно бедното животно? — попита сърдито Рудолф. Той стоеше до приятеля си и стискаше юздите на едрия жребец. След малко не издържа и бутна Мартин настрана. — Пажът ти ще се погрижи за коня. Най-добре е просто да отидеш при нея и да се извиниш.

— Да се извиня? — Мартин решително поклати глава.

— Пак се обади проклетата ти гордост — укори го Рудолф. — Ти си същата дебела глава като прекрасната принцеса.

Мартин облегна чело в топлата козина на коня си. Какво ставаше с него? Защо се държеше като незрял младеж? Нима Изабела наистина му беше завъртяла главата дотам, че губеше разума си?

Той пое дълбоко въздух и се надигна.

— Прав си — изрече тихо той. — Както винаги. Надявам се скоро да се отървем от нея. Тази жена ме изнервя.

— Сам си си виновен. Защо й позволяваш да те изнервя? От друга страна обаче… сърцето говори на език, различен от този на главата.

— Съзнавам, че днес няма да съм добра компания за езда — промърмори Мартин. — Якоб, отведи коня ми в обора и изведи кафявия скопен кон за Матилда. Рицарят Рудолф има право да се наслади на разходката си. Междувременно аз ще се извиня на Изабела.

Якоб отведе коня на Мартин и господарят му забърза с големи крачки към главната къща. Изобщо не забеляза загрижения поглед на Рудолф. Беше зает да се бори със себе си. Все още усещаше горчивина, но под нея имаше дълбок, мъчителен копнеж.

Изабела стоеше пред леглото си. Макар че Мартин беше доста по-едър от нея, тя се опита да го погледне отвисоко, като отметна глава назад и го огледа изпод полуспуснатите си мигли. Преживяното унижение пареше като оглушителна плесница и тя изобщо не му позволи да се изкаже.

— Забравяте кой стои пред вас, рицарю Мартин — изрече остро тя. — Или е по-добре да ви наричам разбойник и крадец? Защото не заслужавате названието рицар. Що за рицар сте вие, след като вземате насила, каквото пожелаете?

— Това беше само една целувка, Ваше Височество. От нея няма да обеднеете. Освен това целувките ви са сладки и аз жадувам за тях. Пребиваването ви тук щеше да бъде много по-приятно, ако бяхте проявили малко повече отзивчивост.

— Само една целувка? — повтори подигравателно Изабела. — Да не мислите, че ще се предам? Като ме целунахте, вие засегнахте честта ми. А най-лошото беше, че ме целунахте пред онази паплач!

Мартин стисна зъби и присви очи.

— Очевидно преценявате положението си напълно погрешно, Изабела. Иначе нямаше да говорите по този начин.

— Забравяте, че вече сте се върнали от кръстоносния поход и не можете да грабите и плячкосвате, както ви се иска. Защото точно това направихте, нали? Макар че в ръцете ви са падали само мръсни езичници, те явно са объркали ума ви и са омърсили добродетелите ви. Забравяте, че аз съм християнка и освен това съм дъщеря на княза, на когото сте се клели във вярност.

По лицето на Мартин пробяга саркастична усмивка.

— Нито за момент не съм го забравил, Изабела. Питам се само откъде черпите познанията си за кръстоносните походи. Предполагам, че сте научили някои неща от Гундрам и сте си ги дофантазирали. Не си ли помислихте, че той може да е объркал лицата?

— Няма полза да се оправдавате. Вие не сте нищо повече от един обикновен разбойник и крадец. А който вземе дъщерята на княза за заложница, за да наложи личните си интереси, е освен това и престъпник. — Лицето й почервеня от гняв, вените на шията й изпъкнаха.

За момент изглеждаше, че Мартин ще загуби самообладание. Той стисна ръце в юмруци и ги скри зад гърба си, защото беше готов да я грабне в прегръдката си и да впие устни в нейните — или да я убие. За момента това желание не излезе извън мислите, но внезапно очите му светнаха зловещо и той направи крачка към нея. Изабела заотстъпва бавно, докато се блъсна в ръба на леглото и седна.

— Значи това си мислите за мен? — попита тихо Мартин и впи поглед в очите й. Гневът й бързо отстъпи място на несигурност и страх. Тя го погледна с изражение на подгонена сърна, усетила близката смърт. В момента Мартин не беше сигурен, че не иска да я убие. — Тогава няма значение дали ще си взема онова, за което жадувам, даже да се отнася за дъщерята на княза.

Той блъсна грубо Изабела и тя падна по гръб. Видът на изваяното тяло, проснато върху леглото, имаше въздействието на удар с меч. Никога не беше изпитвал тази дива жажда. Сякаш стоеше пред богата трапеза и трябваше да й обърне гръб, без да е наситил глада си. Хвана коленете й и ги разтвори, с другата ръка разкопча колана си.

— Жалък разбойник! — изпъшка тя. — Горчиво ще съжалявате!

Ъглите на устата му се изкривиха в усмивка.

— Не ми се вярва. По-скоро вярвам, че ще ми доставите известно удоволствие. Доколкото знам, сте още девствена. Прав ли съм? — попита язвително той.

Изабела се разтрепери и се опита да му избяга. Отдръпна се към другия край на широкото легло, но той я хвана за петите и я задържа.

— Хайде, прекрасна Изабела, отбранявайте се, но ще се убедите, че няма полза. За мен ще бъде голяма радост да пречупя проклетата ви гордост.

Вдигна полата й и се хвърли между краката й. Изабела напразно се опита да го отблъсне, като го удряше по раменете. Той сграбчи китките й и вдигна ръцете й от двете страни на главата. Тя се почувства като прикована на позорния стълб и отчаяно извърна глава. Ясно и мъчително усещаше възбудата му върху корема си.

— Погледни ме в очите! — изсъска той. — Искам да те гледам.

Съпротивата на Изабела изведнъж отслабна. Тя извърна бавно глава и го погледна в очите. Лицето му беше точно над нея, опасно близо святкаха сините му очи и събуждаха сладостни тръпки. Усещаше отривистото му дишане и тежестта на тялото му. Той я владееше с всички фибри на своето аз, проникваше в душата й, правеше тялото й покорен инструмент.

— Значи искаш да се насладиш на триумфа си? — попита тихо тя и прокара език по сухите си устни. Мартин се взираше замаяно в устата й и по тялото му пробяга тръпка. — Тогава ела — продължи тя и повдигна тялото си срещу неговото, доколкото позволяваше тежестта му. — Аз също искам да преживея удоволствието. Ще се насладя на всяко от движенията ти от дълбините на сърцето си, ще викам от наслада при всеки от тласъците ти. И ще гледам в очите ти, за да видя как ги залива вълната на блаженството, как светят от екстаз. Ела, аз ще започна първа.

Тя уви крака около бедрата му и притисна пети в мускулите му, сякаш се готвеше да подкара кон. Спомни си какво беше видяла в обора на селската хижа, когато слугинята се забавляваше със сина на гостилничарите, и направи същото.

Дивият гняв, разкривил лицето на Мартин, отстъпи място на пълно смайване, когато усети краката й и настойчивото почукване на петите й по задните му части. Триумфалната й усмивка се вряза болезнено в сърцето му, обзе го чувство на унижение. В същия миг членът му се отпусна безсилно. Изабела веднага го усети и усмивката й стана още по-широка.

— Е, благородни рицарю, защо не атакувате? — попита подигравателно тя.

Гняв, срам и безсилие се бореха за надмощие в тялото на Мартин. В погледа му се появи несигурност. За момент изпита желание да стисне за гушата крехкото същество под себе си и да го удуши. Веднага след това му стана ясно, че тя бе постигнала победа — победа над мъжествеността и гордостта му. Осъзна, че се бе държал безчестно и в никакъв случай не като рицар. И горчиво си каза, че веднъж опетнената чест не може вече да върне блясъка си.

Скочи рязко, стегна колана си и излезе от стаята на Изабела, без да каже дума. Затръшна вратата с такава сила, че сухата мазилка се изрони от стената. Мина като вихър през тъмния коридор и излезе на двора.

— Якоб! — изрева той. — Оседлай коня ми!

Пажът, който седеше пред обора и замерваше с камъчета тлъстите черни мухи по стената, скочи уплашено.

— Да, господарю! Веднага, господарю! Ще си сложите ли ризницата?

— Не! Сложи само лекото седло! — Мартин не дочака момчето да стане, а сам хвърли седлото върху гърба на коня си и му сложи юздата.

— Да ви придружа ли, господарю? — попита Якоб.

— Стой си тук! — изфуча Мартин.

Метна се на седлото с гъвкавостта на роден ездач и заби пети в хълбоците му — точно както преди малко Изабела беше направила с него. Стреснатото животно се вдигна на задните си крака и препусна като вихър по стръмния път. Мартин се наведе над шията му. Развяващата се грива и острият вятър извикаха сълзи в очите му и той отвори уста, за да напълни дробовете си със свеж въздух. Атмосферата около него се раздели и се понесе от двете страни на тялото му. Див вик се изтръгна от гърдите му и го освободи от вътрешната мъка.

Едва когато изтощеният кон тръгна по-бавно и най-сетне спря, Мартин отпусна глава на шията му. Усети миризмата на потната му козина и леко се плъзна от гърба му. Легна в тревата, зарови лице във влажната шума и с учудване усети, че по лицето му се стичат сълзи.