Сюзън Хейстингс
Целувката на прокудения (13)

13.

Тихо, със смутени лица Маргарет, Розамунда и Виктория влязоха в стаята на Изабела и положиха върху леглото богато избродирана рокля от копринено кадифе. Това беше сватбената й одежда, поръчана лично от Гундрам за големия ден. Ала Изабела не удостои прекрасното творение от кадифе и коприна дори с един-единствен поглед. Стоеше до прозореца и се взираше в далечината. Момичетата стояха безпомощно зад нея. Никой не се радваше на предстоящата сватба, защото булката беше безкрайно тъжна. Принцесата седеше безволно в строго охраняваните си покои, очите й бяха зачервени и подути, но вече нямаше сълзи. Празно, изтощено тяло обгръщаше измъчената й душа.

Треперещите й устни се раздвижиха и гласът й отекна дрезгаво и сухо:

— Не знаех какво означава любовта, докато не срещнах Мартин. Няма друг мъж като него. Едва сега знам какво е истинска любов. Не романтични мечтания и копнеж по далечен, нереален образ, а страстна болка, която те привлича към другия човек като огромен магнит. Любовта е най-могъщото чувство, тя изключва всички други сетива. Как бих могла да живея редом с друг мъж? — Тя изплака болката си пред яркия летен ден и си пожела светът да се превърне в прах и пепел.

Най-страшното беше, че това прозрение бе дошло твърде късно. Никога нямаше да забрави грозния миг, когато горящите греди се срутиха над Мартин. Под тях бе погребана любовта й, целият й живот. Толкова изгубено време, докато се отбраняваше срещу помитащата сила на любовта, изправяше срещу нея гордостта и надменността си, обиждаше го и го нараняваше. При това той беше подвластен на същата дълбока сила, каквато изпитваше и тя, и вместо да й се поддадат, двамата се стремяха да я потиснат!

Сега й оставаше само безкрайната празнота — вътре в нея и около нея. Изабела изхълца отчаяно. Волята й за живот беше пречупена. Би дала всичко, ако можеше да падне мъртва на земята и да потъне в нищото. Копнееше за покой, за безкрайна тишина и дълбока забрава. Пръстите й се вкопчиха в каменната рамка на прозореца. Острата болка успокои развълнуваното й сърце. Дробовете й пареха, сякаш беше вдишала разяждащ дим. Прогони мисълта за Гундрам в най-далечния ъгъл на съзнанието си. Знаеше, че няма да застане с него пред олтара, това беше немислимо! По-скоро щеше да сложи край на живота си!

— Имате гостенка, принцесо — обади се стражът, който стоеше пред вратата й. Мина доста време, докато смисълът на думите проникне до съзнанието й.

Когато вратата се отвори, Изабела чу смаяните викове на момичетата и се извърна уморено. В следващия миг политна и едва не падна.

— Матилда! — Тя се взря невярващо в лицето на приятелката си, сякаш бе видяла призрак. В следващия миг двете се прегърнаха и захълцаха неудържимо. — Матилда, ти си жива! — изплака Изабела, отдалечи я от себе си и помилва лицето й, за да се увери, че не се беше излъгала.

— Да, жива съм — пошепна Матилда и отново се притисна към Изабела. — И не само аз — добави съвсем тихо тя.

Изабела престана да диша.

— Какво каза?

— Тихо, не викай! Всички сме тук! Рудолф, Якоб, Патрик и… Мартин!

Изабела изохка тихо и се свлече на килима.

— Помогнете ми, бързо! — извика Матилда и махна на момичетата. — Изабела припадна! — Всички заедно я отнесоха на леглото и я положиха внимателно върху завивката. Розамунда донесе студена вода и напръска бузите й. Изабела постепенно дойде на себе си и се огледа търсещо. Пламналият й поглед се впи в лицето на Матилда.

— Значи не е било сън, нито видение — пошушна тя.

Матилда поклати глава.

— Не, аз съм тук, при теб, от плът и кръв. — Тя й намигна окуражително и Изабела се надигна. Виктория побърза да пъхне няколко възглавници зад гърба й. Принцесата отпи глътка вино и жизнеността й бързо се възвърна. Погледът й спря върху корема на Матилда, който леко се издуваше под роклята от груб лен.

— Лъжа ли се или там расте един малък Рудолф? — попита Изабела и се усмихна за пръв път от много дни насам.

— Не, не се лъжеш. Това е плодът на нашата любов. Аз съм най-щастливата жена на земята!

Изабела кимна. Матилда сложи пръст на устните си и хвърли бърз поглед към момичетата. Изабела я разбра веднага.

— Оставете ни сами. Искаме да се помолим за щастливото избавление на Матилда — нареди тя.

Момичетата се оттеглиха послушно и Матилда седна на леглото до приятелката си.

— Навън гъмжи от хора — все гости, пристигнали за сватбата ти. Смесихме се с тях и никой не ни позна. Мъжете се крият, но аз не издържах. Трябваше да дойда при теб, да ти вдъхна кураж.

— Какво смятате да правите? Как е Мартин? Как оцеляхте при пожара? Със собствените си очи видях как Мартин бе погребан под горящите греди…

— По-спокойно, мила — усмихна се Матилда. — Мартин получи няколко много лоши рани, но това не го спря да дойде. Целта му е да принуди княза да го изслуша. Знае, че тук има много рицари, които ще се застъпят за него.

— Но това е лудост! — изохка Изабела. — Щом се покаже, войниците на баща ми ще го заловят и тогава…

Матилда поклати глава.

— Не и в църквата!

— В църквата? — повтори неразбиращо Изабела.

— Мартин ще открие лицето си в църквата, непосредствено преди венчавката. Това е осветена земя и никой няма право да го докосне.

— Каква смелост!

Матилда избухна в тих смях.

— Нима очакваш нещо друго от него?

— Не, разбира се. Той е дяволски дързък! — Изабела се облегна на възглавниците и въздъхна. — Господи, само да можех да го прегърна, да целуна устните му, да му кажа колко го обичам! Бях толкова зла с него, толкова надменна и ужасна! Ако знаеш колко пъти оттогава съжалих за поведението си! Но си мислех, че вече е твърде късно и ще се наложи да плащам за гордостта си.

Матилда улови ръцете й.

— Той знае, че го обичаш. Затова иска да направи невъзможното. Нали няма да го отблъснеш?

— Как бих могла!

— Хайде сега да те направим сияеща булка! Нали искаш да зарадваш очите и сърцето на Мартин?

— Разбира се, че искам! — Изабела скочи от леглото и повика момичетата.

— Сега ще си вървя, но ти обещавам, че ще съм наблизо — каза Матилда и смъкна булото над лицето си. — Нито дума на никого! — предупреди още веднъж тя и сложи пръст на устните си. Момичетата кимнаха съзаклятнически и тя излезе бързо от женските покои.

— Донесете студена вода да измия очите си! — заповяда Изабела. — Сигурно изглеждам ужасно. Не мога да изляза в този вид пред бъдещия си съпруг!

 

 

През кръглия прозорец на източната стена на параклиса падаше слънчева светлина и се пречупваше в пъстрите фасети на стъклото. Хората не преставаха да се чудят, че малката църква на княжеския замък имаше кръгъл розов прозорец като катедралата във Вормс. Богомолци идваха отдалеч, за да се помолят тук. Рубиненочервени и виолетови, кобалтови и златни точки танцуваха по пода на църквата и потапяха свещената зала в неземно сияние.

Седящите от двете страни на централната пътека станаха от пейките и се обърнаха към Гундрам, който закрачи тържествено към олтара, облечен в блестящо рицарско снаряжение и придружен от официално облечената си свита. Лично епископът щеше да извърши венчавката. Божият служител вече очакваше новобрачните пред олтара. Макар да не одобряваше начина, по който Гундрам беше извоювал ръката на Изабела, той не посмя да се противопостави на волята на княза. Старите традиции се изкореняваха трудно. Освен това на княжеството спешно беше необходим наследник — епископът се бе убедил в това още след първата си среща с княза. Но сега трябваше да мисли за главните участници в тържествената церемония.

Гундрам вървеше бавно, кимайки на всички страни за поздрав. Хората му следваха неговия пример. Рицарят се поклони на епископа и се обърна. Вратата на църквата беше широко отворена и слънчевите лъчи рисуваха по пода златни четириъгълници. Светлинките се раздвижиха и на прага застанаха две фигури. Князът водеше дъщеря си. Двамата спряха за миг и всички затаиха дъх. Изабела приличаше на ангел — слънцето позлатяваше русата й коса като ореол на светица. Лицето й беше в сянка и никой не можа да види изражението й, но появата й предизвика сред присъстващите развълнуван шепот. Дори бездушният Гундрам попадна под властта на магията й и я зяпна със затаен дъх.

Изабела огледа неспокойно събраните в църквата, но не откри нито Мартин, нито Рудолф. Ами ако внимателно обмисленият план се провалеше? Ако закъснееха само с една минута? Тя щеше да стане жена на Гундрам!

Много й се искаше да остане още малко на прага, но князът закрачи бавно и отмерено по централната пътека, посипана с ухаещи рози, фанфари възвестиха присъствието на владетелското семейство в църквата. Изабела крачеше с гордо вдигната глава и се стараеше да пази достойнството си, макар че краката отказваха да й служат. Къде беше Мартин? Веднъж вече беше чакала напразно спасителната му поява!

Стигнаха пред олтара и князът предаде дъщеря си в ръцете на Гундрам. Рицарят се засмя самодоволно и вдигна високо дясната си ръка, скрита в черна ръкавица, върху която князът бе поставил ръчичката на Изабела. Все едно малка бяла гълъбица беше кацнала върху купчинка черен катран. Усмивката на Изабела замръзна и трудно потиснатият страх отново изби на повърхността.

Гундрам се обърна към епископа, който вдигна ръце, за да благослови двойката. Изабела усети как Гундрам коленичи до нея и я потегли след себе си. Поколеба се за миг. Гундрам го забеляза и духът му се събуди. Мускулите му се напрегнаха. Усети с цялото си тяло невидима опасност, но не разбра откъде идваше тя. Виждаше само, че Изабела се съпротивлява.

Ако не беше свел смирено поглед към пода, а беше погледнал към галерията, със сигурност щеше да забележи черната фигура, почти невидима покрай ослепителната пъстра светлина от розовия прозорец, скрита в сянката на стената. Малка смъртоносна стрела се подаде изпод черната наметка на Рупърт дьо Казевил. Острите му очи следяха внимателно ставащото в кораба на църквата. Той вдигна бавно малкия си арбалет със стоманена стрела. Дишаше спокойно и овладяно. Знаеше, че ще улучи Изабела точно в сърцето. Тя изобщо нямаше да усети смъртта. Трябваше само да каже да, и Гундрам да стане неин съпруг. Естествено, той не беше идеалният наследник на стария княз, но влиянието на Дьо Казевил не стигаше дотам. Важното беше Гундрам никога да не разбере за кого се е оженил.

Дьо Казевил вдигна малкия арбалет до лицето си. Орловият му поглед се устреми към гърба на Изабела. Прицели се вляво от гръбначния стълб — беше абсолютно сигурен, че тънкото стоманено острие няма да улучи дори ребрата.

Епископът произнесе дълга молитва на латински и се приготви да изрече брачната формула. Точно в този момент вратата на църквата се отвори с трясък.

— Спрете! — извика силен глас и Изабела се разтрепери. — Гундрам от Оксензал е измамник! Присвои си ленното ми владение, като ме оклевети и обвини в убийство. Завоюва доверието на княза с позоваване на фалшиви факти, с хлъзгавите слова на лъжата!

Мартин не можа да продължи. Васалите на Гундрам се нахвърлиха върху него като вълци.

— Пуснете ме! Намирам се на осветена земя! — извика той и епископът вдигна заклинателно ръце.

— Не, хванете го! — изкрещя Гундрам, побеснял от гняв.

Той беше скочил като всички в църквата и се взираше като обезумял в Мартин, който се отбраняваше срещу нападателите.

— Пуснете го! — извика епископът и се втурна към Мартин. — Искаш ли убежището на светата църква? — попита тържествено той.

— Искам го! — отговори Мартин и мъжете неохотно го пуснаха.

Без да се бави, рицарят отиде при княза и падна на колене.

— Княже, господарю мой! Вие лично ме лишихте от правата и честта ми и ме поставихте извън закона. Не ми дадохте възможност да докажа невинността си. Повярвахте на един измамник, който се закле, че е видял със собствените си очи как съм убил великия император Фридрих. Повярвахте на лъжливата му клетва и ме осъдихте!

Мартин се изправи и погледна твърдо княза, който смаяно местеше поглед от него към Гундрам и обратно.

— В тази свещена зала има достатъчно рицари, които могат да свидетелстват как загина нашият император, водачът на кръстоносния поход. — Мартин направи широк жест с ръка и се обърна направо към един от рицарите: — Томас от Хартенщайн, свидетелствайте пред лицето на Бога, че съм невинен! Вие присъствахте на ужасните събития край река Салеф. Рицарю Бертолд от Заалфелд! Рицарю Албрехт от Майсен! Рицарю Еберхард от Валденбург! Рицарю Бруно от Гнандщайн! Рицарю Хайнрих от Юбигау! Рицарю Валтер от Еберсгрюн!

Мартин заставаше пред всеки от рицарите, чието име беше произнесъл, и го поглеждаше право в очите.

— Закълнете се пред лицето на Бога, че не съм убиец!

Еберхард от Валденбург излезе колебливо от редицата рицари пред олтара. Погледна втренчено княза и преви коляно.

— Аз, рицарят Еберхард от Валденбург, свидетелствам, че рицарят Мартин от Трейтнар няма нищо общо със смъртта на императора. Заклевам се пред лицето на Бога!

До него застана рицарят Албрехт от Майсен, приведе коляно и произнесе същата клетва. Направиха го и другите петима рицари.

— Лъжи! — изрева Гундрам. — Всички лъжат!

Рицарите се обърнаха възмутено към него.

— Ние се заклехме пред лицето на Бога! Как смеете да ни уличавате в лъжа?

Епископът погледна към княза, очаквайки решението му. Ала очите на възрастния мъж продължаваха да блуждаят объркано между Гундрам, Мартин и другите рицари.

— Княже! — извика колкото можеше по-убедително Гундрам. — Аз ви служих вярно през всичките тези години, без да съгреша нито веднъж. Винаги съм се показвал достоен за доверието ви и не на последно място успях да изтръгна дъщеря ви от лапите на този разбойник. Хвърлете престъпника в затвора, както заслужава, и нека най-после да приключим венчавката!

— Не! — отекна ясният глас на Изабела. — Докато обвиненията не са вдигнати, аз няма да стана съпруга на Гундрам от Оксензал. Искам той да докаже, че твърденията му са верни! Неговата дума стои срещу тази на рицаря Мартин и срещу клетвите на седем безупречни рицари!

Князът направи крачка напред.

— Така да бъде! Сега ще отидем всички в рицарската зала, където ще се проведе съд. Двете страни имат право да изкажат обвиненията си.

Мартин не се помръдна от мястото си.

— Аз няма да изляза от църквата! — извика той.

— Давам ви думата си като ваш господар, че няма да ви се случи нищо лошо — отвърна князът.

Тъй като Мартин се поколеба, епископът излезе напред.

— Аз гарантирам за сигурността ви — каза той и застана до него.

Рупърт дьо Казевил прибра малкия арбалет под наметката си. Почти незабележимо той поклати глава и устните му се опънаха в тънка линия. Стоическото му търпение беше поставено на ужасно изпитание. Но и този път той съумя да се нагоди без усилия към променената ситуация. В общата възбуда успя да изчезне незабелязано от църквата.

 

 

Лицата на всички светци, чиито златни образи светеха от тъмните дървени панели на ламперията в рицарската зала, се устремиха към двете спорещи страни, които бяха заели места на безопасно разстояние едни от други пред подиума на княза. До стената седяха рицарите от съвета, всеки под своето знаме и герб, и следяха съдебното дело с напрегнато внимание. До тях стояха седмината кръстоносци, които се бяха застъпили за Мартин. Епископът бе застанал до креслото на княза. Изабела беше на ниското столче в краката на баща си. Облечена все още в блестящата сватбена одежда, тя следеше речта на омразния си годеник, който пламтеше от гняв. Пълните му с омраза очи се взираха неотстъпно в лицето на противника му. Ситуацията беше абсурдна. Сънувам кошмар, повтаряше си Изабела. Там стоеше мъжът, когото обичаше, но за когото не можеше да се омъжи, а насреща му беше мъжът, за когото трябваше да се омъжи, макар да не го обичаше.

Войниците държаха любопитните зрители на почтено разстояние. Бронята на Гундрам блестеше и той потропваше по каменните плочи на пода като див звяр.

За разлика от него Мартин носеше обикновен жакет от кафява вълна, а ризницата му беше пробита на много места. Даже ботушите му бяха прокъсани. Изабела с ужас откри по лицето му многобройни зле зараснали рани от изгаряне. Косата му беше силно скъсена. Изглеждаше слаб и болнав. Двамата мъже пред подиума бяха напълно противоположни.

Изабела изпита топло съчувствие към своя любим. Слава богу, гордостта и смелостта на Мартин изглеждаха непрекършени, в очите му гореше непоколебима решителност.

Князът се наведе към дъщеря си. Цялото му лице изразяваше недоволство.

— Ще стана за смях — изръмжа той. — Първо осъдих Мартин от Трейтнар, а сега трябва да обявя Гундрам от Оксензал за виновен. Как ще изглежда това в очите на поданиците ми?

— Ще те уважават, защото си поправил допуснатата несправедливост — отговори натъртено тя.

— Каква несправедливост? Отсъдих правилно — защити се князът с тона на своенравно дете.

— Гундрам те е излъгал!

— Гундрам е един от най-добрите ми рицари.

— Непрестанно се самоизтъква и се прави на незаменим, за да спечели повече власт — обясни сърдито Изабела. — Освен това не признава авторитета ти, татко!

Князът изръмжа нещо неразбрано и се облегна назад. Погледът му неспокойно се местеше между Мартин и Гундрам. След малко въздъхна тежко — очевидно се бе примирил с неизбежното. Поглади брадата си и се обърна към Гундрам:

— Рицарю Гундрам, чухте клетвите на седмината рицари, които се изказаха в подкрепа на рицаря Мартин. Какво можете да кажете в своя защита?

— Не е нужно да се защитавам, княже — прогърмя Гундрам. — Аз не съм престъпник! Обвиняемият е Мартин!

— Искам преразглеждане на делото! — извика веднага Мартин. — Само така мога да докажа невинността си. И ще докажа, че Гундрам си е присвоил ленното ми владение с целенасочена лъжа.

Князът очевидно се колебаеше. Двамата рицари пред него нямаше да се примирят. Спорът между тях беше свръх силите му. За съжаление той беше господар на тази страна и беше длъжен да произнесе присъдата.

Изабела се приведе към Мартин.

— Няма да е лесно. Думата на Гундрам има голяма тежест пред рицарите. Ще издържиш ли?

— Това е единственият ни шанс за щастие — отговори шепнешком Мартин. — Няма да ни подарят втори живот.

Той погледна възхитено Изабела, неземно красива в блестящата сватбена рокля, и въздъхна. Очите й бяха потъмнели от тревога, гърдите й се вълнуваха.

Мартин потисна импулса да скочи на подиума, да я грабне в прегръдката си и да впие устни в нейните. Не биваше. Тя все още не беше негова. А ако се съдеше по изражението на лицето й, тя се страхуваше, че никога няма да се стигне дотам.

— Моля ви, княже, заповядайте да изведат Изабела. Тя е пристрастна, Мартин й влияе неблагоприятно. Освен това не е в състояние да прецени правилно случилото се…

Изабела скочи, решена да му попречи. Сега не можеше да се съобразява с последствията.

— Откога ви е страх от една слаба жена, господин рицарю? Или вече не сте сигурен в думите си?

Лицето на Гундрам почервеня, той изръмжа като разярен бик и очите му засвяткаха опасно.

— Въздържайте се, принцесо! Пристрастието може да ви навреди!

Изабела вдигна смаяно вежди.

— Заплашвате ли ме? — В гласа й имаше гордост и пренебрежение. — Може би отново ще ме хвърлите в затвора на замъка, който незаконно сте си присвоили?

Гундрам направи крачка към Изабела, но двама войници веднага застанаха от двете му страни и му препречиха пътя с копията си. Той стисна здраво зъби и отстъпи крачка назад.

— Княже, аз мога само да повторя онова, което казах след завръщането си от кръстоносния поход. Злощастното събитие се случи през лето господне 1190. Прекосихме реката Салеф в Мала Азия и направихме почивка на другия бряг. Всички слязоха от конете си. Император Барбароса се върна към реката, а Мартин го последва. Чухме вик и видяхме как нашият водач безпомощно потъна във вълните. Когато успяхме да го извадим, беше вече мъртъв. На главата му зееше рана. Мартин го е ударил, Фирдрих е паднал във водата и така се е удавил!

— Точно така ми разказахте — потвърди князът. — Звучи убедително. — Той се обърна към Мартин. — Да чуем сега вашата версия.

— Тя почти не се различава от разказа на Гундрам — отговори Мартин и очите му светнаха гневно. — Но има една подробност: аз бях най-малко на десет крачки от Барбароса, когато императорът се подхлъзна по брега и падна във водата. Потъвайки във вълните, той се удари в едно дърво, носено от реката. Водата беше много студена, идваше от планината Таврия, а Барбароса беше изтощен от дългия поход. Смъртта му беше злощастна случайност!

— Ние потвърждаваме — каза един от рицарите, които се бяха явили като свидетели.

Рицарят Албрехт от Майсен кимна.

— И аз потвърждавам казаното от Мартин. Бях най-близо до него. Той няма нищо общо със смъртта на императора.

Изабела пое дълбоко дъх. Може би всичко щеше да завърши добре.

— Защо тогава се кри две години като престъпник? Ако съвестта му беше чиста, щеше да се върне с нас!

— Да се върна? — извика ядно Мартин. — Върнаха се страхливците! Аз останах във войската на императорския син, както останаха и всички тези смели мъже! — Той посочи другите рицари.

— Не смейте да ме наричате страхливец! — изрева Гундрам. — Кръстоносният поход беше провален!

— Побързахте да се завърнете, за да ме наклеветите пред княза и да отнемете владението ми! — Мартин се хвърли с вдигнати юмруци към Гундрам, но стражите моментално му препречиха пътя.

— Рицарю Мартин, предупреждавам ви да се въздържате — изръмжа князът.

— Това е истината! — извика Мартин. — Аз последвах сина на Барбароса и стигнахме чак до Акон. За съжаление бяхме твърде малко. Страхливците ни напуснаха.

— За втори път ме нарече страхливец! — кресна Гундрам. — А къде беше той цели две години? Той също заслужава да бъде наречен страхливец! — Тъмните му очи пронизваха лицето на Мартин. Изабела очакваше Гундрам всеки миг да се нахвърли върху противника си и направи знак на стражите да бъдат особено бдителни.

— Борих се със смъртта след прекарана тежка дизентерия и треска.

— Ами да, напълнили сте гащите от страх пред султан Саладин и войниците му! — изсмя се Гундрам и привържениците му се ухилиха злобно. Мартин изскърца със зъби. Това вече не беше съд, а злостна кавга, която князът следеше с безпомощен поглед.

— Докато аз се борех със смъртта, вие нямахте друга работа, освен да разпространявате лъжи по мой адрес. И князът им повярва!

— Да не искате да кажете, че съм глупак? — намеси се сърдито князът.

Мартин прехапа устни. Не можеше да отговори утвърдително на този провокативен въпрос. Овладя се бързо и заговори отмерено:

— Не, княже, исках само да обясня колко хладнокръвно ви е измамил рицарят Гундрам. Той е бил убеден, че аз съм мъртъв и измамата му никога няма да се разкрие.

— Достатъчно — махна с ръка князът. — Изслушах обясненията ви и искам да кажа, че те са противоречиви. Очевидно никой не може да каже съвсем точно какво се е случило на брега на онази река. Въпреки това нямам основания да се съмнявам в искреността на рицаря Гундрам. Той никога досега не ме е разочаровал.

Гундрам веднага се възползва от благоприятния миг. Обърна се към рицарите, които седяха в залата.

— Вие всички ме познавате — извика патетично той и разпери ръце, сякаш искаше да докаже добрите си намерения. — Аз съм един от вас! Заедно стояхме в радост и беда, помагахме си и съдбините на княжеството се обърнаха към добро. Аз съм рицар, човек с благородна кръв, доказал смелостта и честта си. Сега обаче — той протегна ръка и пръстът му се стрелна обвинително към Мартин, — искат да ме обявят за престъпник. Обвинява ме един жалък разбойник, престъпник, бивш рицар, който взема заложници! Какъв позор иска още да ми стовари нашият княз, за да ме обезчести, да ме оклевети? След завръщането на Мартин в тази страна вече няма закони. Крадци и разбойници навсякъде, пътниците излагат живота си на опасност, никой не може да се движи спокойно по пътищата. Даже принцесата не е сигурна в собствената си страна!

В погледа му светеше страст, внушителната му фигура издаваше роден водач, мъж, абсолютно сигурен в себе си. Широки жестове подчертаваха огнената реч.

Изабела неволно изпита възхищение от него — и страх. Гундрам беше силен мъж. В очите му пламтеше фанатизъм. За да постигне целта си, той бе готов да отстрани от пътя си всяко препятствие.

— Не извъртайте фактите, рицарю Гундрам — извика гневно Изабела.

Вълнението я караше да трепери.

По лицето на Гундрам пробяга усмивка, но тя не стигна до очите. Вдигна ръце в умолителен жест, с който призоваваше присъстващите рицари да извинят принцесата, която беше само една истерична жена и очевидно не беше способна да поеме управлението на княжеството.

— Факт е, че Мартин ви отвлече и затвори в своето разбойническо убежище, факт е, че имаше намерение да шантажира княза, за да си върне земите, факт е, че аз собственоръчно ви освободих от затвора. Срещу подобни интриги отговорът е само един — железен юмрук! — Той се обърна към рицарите от съвета, за да потърси съгласието им. Някои кимнаха, други го наблюдаваха мълчаливо, но с възхищение. Очевидно всички бяха впечатлени. Гундрам беше сигурен, че речта му ще произведе необходимия ефект.

Той се обърна към княза и му кимна дружелюбно и снизходително. Усмивката му трябваше да покаже, че тук думата имат мъжете и Изабела е длъжна да мълчи.

— Спомнете си княже — вие вече произнесохте присъда над Мартин и нямате никакви основания да я промените. И двамата знаем, че той вече няма право над ленното владение и сам опетни честта си. Неговите свидетели са видели същото, което видях аз. По принцип те потвърждават, че се е случило точно така. Само дето аз видях как Мартин удари императора с дебело дърво…

— Тогава вие сте единственият, който го е видял — обади се подигравателно Алберт от Майсен. — Или ударът е бил само плод на въображението ви — по-точно на желанието? Може би вече сте повярвали в лъжата си и я смятате за истина?

Усмивката на Гундрам замръзна. В очите му светна див пламък.

— Досега вярвах в справедливостта. Не ме превръщайте в свой враг! — При тази недвусмислена заплаха той имаше предвид както рицарите, така и княза.

Изабела нервно кършеше пръсти и се опитваше да потисне треперенето си. С право се опасяваше, че князът не е в състояние да се справи с трудното положение и допуска Гундрам да го сплаши. След кратко мълчание баща й се обърна към дясната страна на рицарската зала.

Там седяха двайсет рицари. Двадесет и първото място беше празно — там обикновено седеше Гундрам. В залата се възцари злокобно мълчание. Всички усещаха надвисналата опасност. Треперейки от напрежение, Изабела огледа един по един силните, горди мъже, които се надигнаха с тържествени, сериозни лица.

— Първо произнесете присъдата срещу Мартин — каза князът. — Отговорете: виновен ли е Мартин от Трейтнар за убийството на император Барбароса по време на кръстоносния поход в Светите земи, както го обвинява Гундрам от Оксензал.

Един по един мъжете правеха крачка напред и слагаха дясната си ръка върху дръжката на меча.

— Невинен!

— Невинен!

— Виновен!

— Невинен!

— Виновен!

— Виновен!…

Десет рицари обявиха Мартин за виновен и десет — за невинен. Изабела пребледня и се разтрепери още по-силно. Как смееха да отричат фактите! Сигурно се бояха от Гундрам!

При обвинителна присъда князът щеше да заповяда да хвърлят Мартин в затвора и да го екзекутират!

— Тогава нека реши Божията присъда! — извика отчаяно тя. Князът я погледна недоволно. — Моля ви, татко, ако сте истински християнин, оставете Бог да реши! Не се натоварвайте с тежък грях, като изпратите на смърт невинен човек!

В залата се разнесе тихо мърморене. Повечето одобряваха, някои се възпротивиха.

— Княже, вие сте господарят на тази страна! Не позволявайте на една жена да ви нарежда какво да решите!

— Тя не е обикновена жена — отговори обидено князът. — Тя е моя дъщеря. Един ден ще поеме наследството ми. Решението й е мъдро.

— Когато стане княгиня, няма да решава тя, а мъжът до нея — изкрещя Гундрам и вбесено скочи от мястото си. — Нима не се сражавах като лъв на турнира, нима не победих честно? Правото изисква да стана съпруг на Изабела и да вземам решения вместо нея!

— Наистина ли искате да вземате всички решения, които засягат княжеството ми? — попита князът и се облегна назад. — Аз съм още жив.

— Естествено, и се надявам да живеете още дълго!

— Чуйте, чуйте каква искреност! — провикна се язвително Мартин.

Преди Гундрам да е успял да отговори, князът се изправи. Поглади посивялата си брада и устреми поглед към лицето на Гундрам.

— С учудване установявам, че се отнасяте с крайно неуважение към бъдещата си съпруга. Започвам да мисля, че тя няма да се омъжи за вас.

— Как да разбирам тези думи? — изкрещя Гундрам и посегна към меча си, но двама рицари скочиха и го задържаха.

Князът изпъна рамене и погледна втренчено събраните в рицарската зала. Гласът му беше твърд, погледът — ясен.

— Изабела отсъди мъдро. Нека Божията присъда реши кой от двамата рицари има право!

 

 

— Това беше голяма глупост, принцесо! — прозвуча глас от задната част на залата.

Всички се обърнаха смаяно към Рупърт дьо Казевил. Учудени, уплашени и недоверчиви погледи проследиха странния мъж, облечен изцяло в черно, който вървеше напред. Пламтящите тъмни очи бяха приковани в Мартин. Той го заобиколи бавно и Гундрам потрепери. Непознатият описваше кръг около Мартин от дясно наляво!

Дьо Казевил огледа Мартин от главата до петите, после вдигна дясната му ръка. Едва зарасналата рана беше яркочервена, краищата й бяха възпалени и подути.

— Това ли ще е Божията присъда? — попита подигравателно чужденецът и пусна ръката на Мартин. Обърна се към княза, но очите му улучиха Изабела. Пронизващият поглед й причини студени тръпки.

— Според мен Господ трябва да отсъжда справедливо — продължи Дьо Казевил. — С тази ръка Мартин няма шанс да постигне справедливост.

Гундрам се въртеше неспокойно на стола си. Защо чужденецът вземаше страната на Мартин? Трябваше непременно да говори с него! Но не тук, пред събраните рицари и пред княза. Никой не биваше да разбере, че вече се познават. Този мъж беше непроницаем като черните си дрехи. Никой не знаеше каква беше истинската му цел. Гундрам изпитваше все по-силен ужас от него, но не можеше да допусне честолюбивите му цели да бъдат осуетени в последния момент.

За съжаление рицарската зала беше препълнена с хора, дошли да проследят съдебното дело. Тълпата се вълнуваше и следеше със затаен дъх спора между двамата рицари. Сега всички се взираха като омагьосани в чужденеца, който тъкмо изкриви подигравателно тънките си устни.

— И това не е единствената рана! — Откъде знаеше, че лявото рамо на Мартин е пронизано от меча на Гундрам? Никой в залата не знаеше за тази рана, защото Мартин носеше под плетената ризница дебела вълнена риза. Дьо Казевил се протегна и потупа Мартин по рамото. Рицарят потръпна и от гърлото му се изтръгна глухо пъшкане.

Рупърт дьо Казевил бавно изкачи стъпалата към подиума, застана пред Изабела и се наведе над ухото й.

— Бях убеден, че го обичате, а вие искате да го пожертвате. Откъде дойде тази промяна? Толкова ли се впечатлихте от речта на Гундрам?

Тясното, обветрено лице беше само на няколко сантиметра от нейното и тя се взря като хипнотизирана в черните му очи. Кой беше този човек? Преглътна мъчително. Трябваше да му отговори.

— Не — изрече съвсем тихо тя, за да я чуе само Дьо Казевил. — Не искам да го пожертвам.

— Тогава попаднахте в собствения си капан — отговори шепнешком той. — Без Божията присъда ще го екзекутират като престъпник. А пък с Божията присъда няма да оцелее в битката. — Изабела се взираше в него с нарастващ ужас. Той я заобиколи бавно, спря зад нея и отново се наведе към ухото й. — Искате ли да ви помогна? — Тя кимна едва забележимо.

Гундрам ставаше все по-неспокоен. Какво възнамеряваше чужденецът? Какво говореше на Изабела? Веднага бе забелязал, че и около нея бе описал кръг от дясно наляво! На челото му изби пот. Усещаше, че вече не владее ситуацията. Непознатият караше всички да играят по свирката му. Вечерта, когато почиваха в края на гората, бе казал, че не се стреми да получи власт над хората, защото вече я притежава. Точно тези бяха думите му! Гундрам най-сетне осъзна какво е имал предвид. Този човек беше самият дявол!

Изабела погледна баща си, после Мартин. Тайнственият чужденец остана зад нея и тя усети пронизващия му поглед в гърба си.

— Той е прав, татко, битката няма да е честна. Мартин е тежко ранен.

Князът безпомощно вдигна рамене.

— Тогава може би е добре да почакаме, докато се излекува напълно? — попита той.

Гундрам излезе напред.

— Не говорите сериозно, княже! Божията присъда трябва да се изпълни в срок от седем дни. Или Мартин ще се бие, или ще го осъдите като престъпник — какъвто е в действителност!

Изабела скочи.

— Всички видяха и чуха, че седмина рицари свидетелстваха в негова полза. Обвинението, че е убил император Фридрих Барбароса, е напълно безпочвено и недоказуемо!

— Може би, но има и други обвинения — отговори заплашително Гундрам. — Разбойничество, нападения над мирни пътници, бракониерство, отвличане, вземане на заложници… Тъкмо вие бяхте негова заложница, принцесо!

— О, не, Гундрам, аз бях ваша заложница. След това бях гостенка на Мартин. Отидох в убежището му доброволно!

— Не ставайте смешна, принцесо! — изфуча Гундрам. — Предубедена сте, защото той ви…

— Млъкнете! — Викът на Дьо Казевил изплющя като удар с камшик и Гундрам моментално млъкна.

Дьо Казевил застана редом с Изабела и огледа изпитателно събраните в залата рицари. Гундрам потрепери — как смееше този човек да стои рамо до рамо с княза и Изабела? Никой не посмя да възрази, никой не го обвини за нечуваната дързост, макар че това беше само външна проява. Гундрам беше убеден, че той вече е завладял съзнанието и на Изабела, и на стария княз. Изпълнен с безсилен гняв, той трябваше да признае, че съдбата му ще се реши с участието на черния чужденец. Трябваше да измисли начин да се помири с него. Заплахите явно не го впечатляваха, не се боеше от оръжията, мислите на другите хора не бяха тайна за него. Сега най-важното беше да говори с него на четири очи.

Ала Дьо Казевил нямаше намерение да напусне мястото си до Изабела. Всички го гледаха, а Изабела приличаше на хипнотизирано от змия зайче. Стоеше гордо изправена, с преплетени пръсти, и се взираше в лицето на Мартин. След като отново се бе спасил от огнената стихия и се беше върнал в живота й, тя с глупавите си думи го бе изпратила на сигурна смърт!

Измъченият й поглед се отдели от Мартин и се отправи към Дьо Казевил. Неподвижното, непроницаемо лице беше като маска, само черните очи святкаха опасно. Той я погледна право в очите и по лицето му пробяга подигравателна усмивка. Очевидно бе прочел мислите й.

— Аз ще го излекувам — изрече високо и ясно той и всички в залата го чуха. Надигна се неспокоен шепот.

— Колко дни трябва да чакаме? — попита гневно Гундрам.

— Седем — отговори спокойно Дьо Казевил и черният му поглед прониза Гундрам като кама в корема.