Сюзън Хейстингс
Целувката на прокудения (8)

8.

Матилда се разкъсваше между задълженията си към Изабела и собствените си размишления. Учудваше се, че не изпитва страх, макар ситуацията, в която бяха попаднали, да беше крайно неприятна. Всъщност бяха заменили едно пленничество с друго и засега не беше ясно кое от двете е по-лошо. Изабела всеки ден поставяше на изпитание търпението на меката Матилда. Затова тя все по-често използваше възможността да се движи свободно из замъка. Разкаяно признаваше пред себе си, че бяга от Изабела.

Матилда огледа двора на замъка. Голямата порта беше широко отворена, едно момче изкарваше овцете на паша — около замъка се простираха обширни поляни. Матилда се почувства безпомощна. Обитателите на руината, повечето облечени в бедни дрехи, мършави и в лошо физически състояние, я поздравяваха почтително и й се усмихваха дружелюбно. Тя помогна на една от слугините да окачи двете кофи с вода на кобилицата и момичето, превито под товара си, й се усмихна благодарно.

Матилда изкачи стръмната стълба към галерията с бойниците. Горе вееше свеж вятър и тя разпусна буйната си червена коса. За момент се почувства свободна — свободна преди всичко от стремежа на Изабела да я обсеби. Тя беше само камериерка и беше длъжна да понася капризите на господарката си, но през всичките години, които бяха прекарали заедно, Изабела не й беше дала повод да се чувства притискана. Ала откакто беше затворена в руината на рицаря Мартин, Изабела бе станала съвсем друг човек. За първи път у Матилда се надигна съпротива срещу Изабела, съпротива срещу надменността и упоритостта й. Макар да не разбираше какви обстоятелства бяха подтикнали Мартин да прибегне до тези радикални мерки, тя беше наясно, че той не се чувства добре. Сигурно имаше убедителни причини да постъпи така и Матилда бе взела решение да не си навлича гнева му и да изчака развоя на събитията. Беше твърдо убедена, че Мартин няма да им стори зло, макар Изабела да твърдеше точно обратното.

Матилда разгледа поляните около замъка и разбра защо голямата порта беше отворена. Конете пасяха мирно на близката поляна и двама мъже ги пазеха. Рицарят Рудолф и пажът му Патрик. Матилда веднага позна едрата фигура на рицаря, който я бе освободил от затвора на Гундрам и я бе довел тук на своя кон. О, да, това беше освобождение — за първи път в живота си бе почувствала, че е самостоятелно мислещ и чувстващ човек. Вече не беше част от Изабела, придатък, безволев инструмент, чиято единствена грижа бе да реши косите на принцесата, да подрежда роклите й, да чете молитви и да спазва етикета.

Патрик смушка господаря си и му показа галерията с бойниците. Рудолф се обърна и видя Матилда. Вдигна ръка и й махна. Матилда се огледа изненадано, за да види за кого е предназначен поздравът, но в галерията нямаше никой, освен нея. Колебливо вдигна ръка и отговори. Рудолф замаха с двете си ръце. Какво искаше? Двамата мъже си казаха нещо, Патрик стана и хукна към крепостната стена, докато Рудолф остана при конете. Наведе се и затърси нещо в тревата.

— Слезте, Матилда! — извика пажът, когато стигна достатъчно близо до стената.

— Да сляза ли? Защо? — попита учудено Матилда.

— Излезте от замъка! Денят е прекрасен. Рицарят Рудолф иска да ви изведе на разходка. — Вятърът развяваше русите къдрици на момъка, на фино изрязаното му лице грееше топла усмивка.

Матилда притисна ръце до гърдите си. Да излезе от замъка и да се разходи с рицаря Рудолф? Тя се поколеба. Да се осмели ли да напусне замъка? Да дръзне ли да се разходи сама с него?

Обърна се бързо, изтича надолу по стълбата, прекоси двора и излезе през голямата порта. Никой не я спря, никой не обърна внимание на поведението й. Щом излезе навън, забави крачка, за да не показва твърде явно радостта си от поканата на Рудолф. Той я посрещна с щастлива усмивка и Матилда видя какво беше търсил в тревата: беше й набрал букетче теменужки!

— Желая ви добър ден, малка рижа лисичке — каза Рудолф и кафявите му очи я погледнаха така мило, че й се зави свят. Бузите й порозовяха и тя сведе смутено глава.

— Засрамвате ме, рицарю Рудолф — отговори тя. — На какво щастливо обстоятелство трябва да благодаря, че дарихте тъкмо мен с вниманието си?

Рудолф избухна в смях.

— И още питате? — Той й подаде теменужките и Матилда пъхна нослето си между ухаещите цветя, за да не го гледа в очите.

Патрик се оттегли дискретно. Макар да не искаха одобрението му, той беше готов да заяви, че е доволен от избора на господаря си.

Рудолф галантно подаде ръка на Матилда и тя нерешително сложи пръстите си върху неговите. Двамата закрачиха по цъфтящата поляна. Повървяха малко и седнаха между белите цветове на детелината. Близостта на Рудолф събуди в сърцето на Матилда никога неизпитвани чувства. Нежната усмивка, която правеше едрия, смел и красив мъж толкова достоен за любов, буквално я разтопи. Тя изпитваше топла симпатия към този човек… или може би обич? Тази мисъл я уплаши.

Рудолф забеляза несигурността й.

— Надявам се, не сте много огорчена, че Мартин заповяда да ви доведем тук с господарката ви — заговори извинително той. — Ако имаше друга възможност, той сигурно щеше да я използва. Това беше дело на отчаян човек.

— И аз останах с това впечатление — кимна Матилда.

— Но не и Изабела. — Рудолф сведе глава. — Признавам, че за нея е тежък удар да замени положението си на блестяща годеница и бъдеща наследница на княжество с нелеката участ на заложница на един прокуден…

— Блестяща годеница! — извика възмутено Матилда. — Тя отказа да се омъжи за Гундрам, защото тича подир един призрак. Все още мечтае за идеална любов с някакъв неземен рицар, който да я закриля във всеки миг от живота, но по възможност да не се приближава на повече от пет крачки. — Тя млъкна изведнъж и лицето й се обля в червенина.

Докато говореше, Рудолф я наблюдаваше внимателно. Очевидно никога не беше разговаряла насаме с мъж, никога не беше заставала в центъра на вниманието. Ала в близост до него се чувстваше непринудено, оживяваше се и откриваше нещо у себе си, което досега не беше забелязвала — собствената си личност.

Матилда го погледна въпросително.

— А вие? Каква е връзката ви с Мартин?

— Той ми е приятел — отговори просто Рудолф.

— Възхищавам ви се — прошепна развълнувано Матилда.

— О, аз му дължа много, но не е само това. Двамата се сражавахме рамо до рамо в Светите земи. Преживяхме ужасни неща. Но нищо не беше по-ужасно от онова, което ни очакваше в родината. — Той сведе глава. — Подкрепям го по убеждение.

— И вие ли загубихте всичко?

Матилда стисна ръката му и не я пусна. Рудолф не й попречи, защото се наслаждаваше на докосването. Тя хвърли смутен поглед към Патрик, но той седеше настрана и гледаше към конете.

— Откъде е пажът ви? — попита тя.

— Господарят му загина по време на кръстоносния поход. Взех го със себе си, иначе нямаше да оцелее. Патрик е добро момче. — На лицето му се изписа нежност и Матилда го хареса още повече.

— Говори някак странно — отбеляза тя.

— Естествено. Идва от Англия. Господарят му беше рицар на крал Ричард.

— Англичанин? — учуди се Матилда. — Взели сте пажа на един враг? Но той трябва да ви пази!

Рудолф поклати глава.

— Наистина ли го смятате за враг само защото е англичанин?

— Не, разбира се, че не — отговори тихо тя.

Рудолф взе теменужките от ръката й и се опита да ги пъхне в корсажа на роклята й. Лицето му беше съвсем близо и тя усещаше дъха му. Пръстите й потрепериха. Очите й спряха върху ръцете му.

Той усети силното биене на сърцето й под тънката рокля и пръстите му потръпнаха. Тя притисна ръцете му към гърдите си и двамата се погледнаха дълбоко в очите.

Когато усети устните му, тя се надигна да го посрещне и светът се завъртя около тях.

След малко Рудолф се отдръпна и я погледна стреснато.

— Съзнаваш ли какво правиш? — попита отчаяно той. — Аз съм рицар без земя и имот, без чест и право. Аз съм човек извън закона, прокуден, обезправен. Не мога да ти предложа замък с рицарска зала, с топли стаи, нито красиви рокли…

— Аз съм дъщеря на беден рицар и нямам зестра, за да привлека някой мъж. Какво значение има това?

— Никакво — пошепна задъхано той. — О, рижава лисичке, мисля, че те обичам!

Устните им отново се сляха и двамата паднаха прегърнати в ароматната детелина.

 

 

Изабела крачеше напред-назад из малката си стая като тигрица в клетка. На бузите й бяха избили трескави петна. Отново и отново поглеждаше намръщено и с очакване към вратата. Сигурно беше станало нещо страшно! Матилда бе изчезнала! Излезе сутринта и оттогава я нямаше. Каза, че ще се поразходи малко, а не се върна. Не се появи дори на свечеряване, за да й донесе вечерята, не се върна и през нощта. Напразното очакване продължи и през следващия ден. Матилда не се върна и втората нощ.

От време на време влизаше слугинята, за да донесе на Изабела топла вода за миене и храна, но когато принцесата питаше за Матилда, само вдигаше рамене.

В гърдите й се надигна паника. Проклетите разбойници бяха убили Матилда! Сигурно като първо предупреждение към княза!

Свита в леглото си, тя трепереше и горчиво се разкайваше, че се беше отнасяла така несправедливо към нещастната Матилда. Все пак тя беше споделила съдбата й доброволно, двете седяха заедно във влажния затвор на Гундрам, не се разделиха и когато двамата мъже ги отвлякоха от подземието, за да ги доведат в това разбойническо гнездо. А сега отново се бе пожертвала за нея. Бедната Матилда!

Изабела скочи и отиде до вратата. Да се осмели ли да излезе от стаята си и да поиска сметка от Мартин? Сигурно той щеше да побеснее от гняв, да заповяда да я измъчват или дори да я убие. Това ли беше рицарят Мартин, който в розовата градина й се бе заклел в любов и вярност?

Изабела падна отново на леглото си и плака, докато вратата се отвори.

— Матилда! — извика смаяно тя, скочи и прегърна приятелката си. — Матилда, какво ти сториха?

Матилда я помилва успокоително по косата.

— Нищо, Ваше Височество, нищичко — пошепна тя.

— Но къде беше? Защо не се върна при мен? — Изабела я хвана за раменете и се вгледа изпитателно в лицето й.

— Бях тук, наблизо. Случи се нещо прекрасно.

Изабела направи крачка назад и в погледа й блесна недоверие.

— Нещо прекрасно? Да не би да са пристигнали войските на баща ми? Ще ни освободят ли най-после?

Матилда не отговори. Бе осъзнала, че няма да е лесно да каже истината на Изабела. В ситуацията, в която се намираха, не можеше да очаква разбиране от господарката си. Тя сведе глава.

Изабела я сграбчи за раменете и я раздруса.

— Кажи ми най-после какво става навън!

— Нищо, навън не става нищо — отговори шепнешком Матилда, събра смелост и погледна Изабела в очите: — Аз съм влюбена!

Изабела отпусна ръце и поклати глава. Очевидно смисълът на думите не достигаше до нея. След дълго мълчание се закиска възбудено, после се засмя истерично и цялата се разтресе. Смехът й звучеше фалшиво.

Матилда й обърна гръб и отиде до малкия прозорец. Плъзна поглед по зелената гора и проследи птиците, които се рееха в синьото небе.

— Обичам рицаря Рудолф — обясни тихо тя. — И той ме обича.

Изабела преглътна и се опита да се успокои.

— Какво каза? — Гласът й беше само дрезгав шепот. — Повтори, ако обичаш.

— Аз и рицарят Рудолф се обичаме. — Гласът на Матилда прозвуча твърдо и уверено.

— Не можеш да ми причиниш това! — беше първата реакция на Изабела. — Затова ли те нямаше толкова дълго? През цялото време ли си била при него?

Матилда сведе глава, но след миг се обърна решително.

— Защо да нямам право да се влюбя? Самата аз го смятах за невъзможно, но то просто се случи.

— Просто така? Матилда, това е предателство! — Гласът на Изабела пресекваше от възбуда.

— Предателство? Спрямо кого?

— Спрямо мен, спрямо Бога! Нямаме право да се влюбваме. Не и в мъж!

Матилда упорито вдигна вежди.

— И защо не?

— Защото не е прилично, защото не е почтено. Можем да обичаме само Бога. Всичко друго е от дявола.

— Но ние не сме монахини! Не живеем в манастира. Това няма нищо общо с любовта към Бога. То е различно, то е прекрасно и завладяващо. — Матилда разпери ръце.

Изабела я погледна отчуждено.

— Не мога да те позная. В погледа ти блести похот. Само преди няколко дни копнееше да се върнеш в манастира и се кълнеше, че никога няма да се отдадеш на мъж. Ти, малка глупачке, знаеш ли изобщо какво причинява мъжът на жената?

Матилда кимна спокойно.

— Да, знам.

— О, така ли, и откъде? — Когато Матилда не отговори, Изабела смаяно ококори очи. — Значи ли това, че ти… — Тя не можа да продължи.

— Да, аз му се отдадох и те уверявам, че беше прекрасно.

Изабела се отдръпна стреснато, сякаш Матилда беше прокажена.

— Ти си се отдала на дявола! Ти си прокълната! Душата ти няма да отиде в царството небесно! Ти съгреши — отдаде се на един рицар-разбойник, без да си положила брачните клетви. О, Матилда, струваше ли си да се обречеш на вечно проклятие?

Матилда изпъна крехките си рамене и очите й засвяткаха опасно.

— Не се чувствам нито грешна, нито прокълната, нито виновна. Аз го обичам, Изабела, обичам го! Само това е важно. Той не може да се ожени за мен, защото не притежава нито земя, нито пари. Но това изобщо не е важно. Той е рицар, воин, и аз ще го следвам, където и да отиде. Ще бъда негова жена, макар да нямам покрив над главата и нива за обработване. Разбери, Изабела, ние сме сами в големия свят и трябва да вземем съдбата си в свои ръце. Не съм те предала. Моята вярност няма нищо общо с любовта ми към рицаря Рудолф. — Бузите й пламтяха и тя подчертаваше думите си с възбудени жестове.

Изабела я гледаше стреснато. Железен пръстен стягаше гърдите й. Чувстваше се предадена и унизена. Сякаш някой беше изтръгнал корените й. Какво беше сторила най-добрата й приятелка, която бе обичала повече от сестра? Побиха я тръпки и тя се загърна в наметката си. Лицето й се вкамени в горчива маска.

— Махай се оттук! — пошепна беззвучно тя.

Матилда пое дълбоко въздух.

— Вината е ваша, защото се държите невъзможно! Защото не можете да обичате! А рицарят Мартин е влюбен във вас, обожава ви и е готов да ви дари с цялото щастие на света. Защо не се опитате да отворите сърцето си за него? Но не, вие сте се затворили в гордостта си, тя ви е направила сляпа и глуха — и глупава!

— Махни се оттук, жалка уличнице! Наистина ли ми предлагаш да се влюбя в някакъв си разбойник? По-скоро ще се хвърля от зъберите на тази руина, отколкото да се отдам на онзи мъж. По думите ти личи, че любовта отравя духа на човека. Да, отравя го, защото любовта е дяволско дело! Ти вкуси от горчивата чаша и вече гориш в адския огън, макар че самата ти не го забелязваш.

Матилда вдигна рамене и се запъти към вратата. На прага се обърна още веднъж.

— Ако това наистина е адският огън, той е блаженство. Съжалявам ви, господарке, защото никога няма да узнаете колко прекрасна е любовта.

Когато вратата се затвори, Изабела я ритна вбесено.

— Глупачка, жалка глупачка! — изплака безпомощно тя.

 

 

Рицарите, които бяха потеглили на път в слънчевото утро, напредваха твърде бавно. Като че ли не бързаха. Гундрам често поглеждаше със съмнение страшния си спътник. Макар да беше помолил чужденеца да го придружи до замъка на княза, за да хванат пратеника на Мартин, той се чувстваше все по-зле. Не само странната външност на непознатия го безпокоеше. Много повече го тревожеха острият му ум, способността му да предвижда бъдещето и непоклатимото му спокойствие и самоувереност.

Надвечер спряха на почивка в края на една гора. Хората на Гундрам издигнаха временен лагер, запалиха огън, стоплиха вода и извадиха провизиите. Няколко мъже се погрижиха за конете, други огледаха околността. Навсякъде беше спокойно. Самият Гундрам отиде на лов и уби четири заека, които вече се печаха на огъня.

Дьо Казевил седеше настрана под клоните на едно голямо дърво и почти се беше слял с мрака. Сам се бе погрижил за коня си, седлото и чантата му бяха до него. Сега седеше, без да говори.

След време замириса апетитно на заешко печено. Гундрам хвърли кос поглед към спътника си, който не даваше вид, че е гладен. Беше извадил от чантата на седлото си плоска купичка и бъркаше някакви билки. Стана, за да залее билките с вряла вода, и отново седна под дървото.

— Няма ли да ни правите компания на вечеря? — попита учтиво Гундрам.

Дьо Казевил го погледна пронизващо.

— Благодаря, не искам. — Той засърба бавно горещата течност. След това изяде две ябълки, които също беше извадил от чантата си.

Гундрам вдигна рамене. Според него поведението на чужденеца беше неучтиво. Но тъй като той самият не се отличаваше с учтиви маниери, в крайна сметка му беше все едно. Мъжете извадиха ножовете си, нарязаха печените зайци и жадно се нахвърлиха върху крехкото месо. След като се наядоха, налягаха в близост до огъня с глави върху седлата. Само стражите обикаляха лагера.

Гундрам отново хвърли поглед към Дьо Казевил. Той тъкмо прибираше купата в кожената си чанта. В червеникавата светлина на огъня гладката загоряла кожа на лицето му светеше като бронз. Черните очи блестяха като въглени. С високите скули, тясното лице и късо подстриганата тъмна коса изглеждаше много екзотичен. Острата линия на брадичката издаваше самочувствие и воля да се налага. Бузите му бяха гладко избръснати, както правеха повечето кръстоносци, живели дълго под топлото южно слънце. Поведението му в никакъв случай не можеше да се определи като нормално. Аурата, която го заобикаляше, разтреперваше дори корав воин като Гундрам. Макар да носеше меч, чужденецът не го беше извадил нито веднъж. Очевидно битките не бяха неговият занаят. Вероятно не беше рицар. Все пак се обличаше като рицар, не като търговец или селянин. Според Гундрам единственото сигурно нещо бе, че е от благороден произход. Ала не знаеше дори името му. Нямаше представа защо е дошъл в замъка му, защо се меси в делата му и е станал незаменим за него със съветите си.

Гундрам се надигна и пристъпи към непознатия. Трябваше да му покаже, че не се страхува от него. Клекна до него в тревата и заговори:

— Отблъснахте гостоприемството ми, а сега седите настрана и мълчите.

Дьо Казевил му хвърли къс, недружелюбен поглед.

— Не исках да ви обидя — отговори кратко той.

— Никой не би се осмелил да ме обиди — изрече небрежно Гундрам.

По лицето на Рупърт пробяга подигравателна усмивка.

— Вие сте свикнали да налагате волята си, аз също.

Гундрам го зяпна смаяно. Смелостта на непознатия граничеше с дързост.

— Вие не ме познавате, чужденецо, затова изричате тези дръзки думи!

Дьо Казевил изпухтя презрително.

— Виждам в душата ви като в бистрата вода на извора. Може да разбирате нещо от военно изкуство и рицарски двубои, но то не е достатъчно за честолюбивите цели, които сте си поставили.

— Какво знаете вие за моите цели?

— Всичко, което издават мислите ви, рицарю Гундрам. Стремите се към могъщество, към власт над хората. Не ви е достатъчно да притежавате ленно владение, затова искате да се ожените за Изабела. Искате княжеството!

Гундрам сведе глава и кимна.

— Правилно сте разбрали, чужденецо! Искам да стана господар на това княжество и много скоро ще постигна целта си. Какво лошо има в това? Според мен всеки човек се стреми към власт. Вие също.

Дьо Казевил поклати глава.

— Аз не се стремя да постигна власт над хората. Вече я притежавам.

Гундрам се смая още повече и предпазливо се премести малко по-назад. Ала чужденецът не се помръдна, не посегна към оръжието, което лежеше на земята до него.

— Все още не сте ми казали кой сте.

Рупърт погледна равнодушно към тъмната корона на дървото.

— Това няма нищо общо. Името ми няма да ви каже нищо. Аз съм бродник между световете.

— И какво искате от мен?

— Нищо! Не се нуждая от вас. Вие се нуждаете от мен.

— Това, че ви помолих да ме придружите, беше акт на любезност. Вие ми направихте услуга, като ми показахте къде да търся Изабела. Реших, че съм ви длъжник.

Дьо Казевил кимна спокойно.

— Точно така, длъжник сте ми. Един ден ще поискам да се реванширате. А фактът, че ви придружавам, няма нищо общо. Спокойно можете да продължите пътя си сам.

Гундрам се надигна. Разговорът бе протекъл много зле. Така и не бе разбрал нищо за странния чужденец. Вдигна рамене, изтегна се върху пътното си одеяло и скоро заспа.

На сутринта чужденецът беше изчезнал.

 

 

— Съжалявам, рицарю Мартин, но вече няма да обслужвам заложницата. По-скоро ще заколя свиня, отколкото да й позволя да се отнася към мен като към последен боклук! Нали си има камериерка!

Берта избърса мокрите си от сълзи бузи. Мартин не каза нищо, само изскърца със зъби.

— Добре, Берта, няма да те пращам повече при нея. Върви да работиш! Аз ще отида да поговоря с Изабела.

И неговото търпение беше свършило. Запъти се с големи крачки към главната къща. Каква каша беше надробил с тази заложница! Рудолф беше напълно прав. Колкото по-скоро я махнеше оттук, толкова по-добре за всички. Вече не можеше да се прави, че не вижда как Изабела обиждаше хората му и сееше раздори. Дори Констанца вече не го поглеждаше, защото се боеше от лошото му настроение. А той беше постоянно в лошо настроение, откакто беше довел Изабела в дома си!

Отвори с трясък вратата към стаята й.

— Какво става тук? — попита гневно той. Гласът му прозвуча по-сърдито, отколкото беше възнамерявал.

Изабела потрепери. Седеше на ръба на леглото и се взираше в малкото прозорче. Беше свалила намасленото платно, за да влиза повече светлина. Бързо преодоля страха си и се изправи.

— Какво става ли? — попита ядно тя. — Първо камериерката ми изчезва, отвличат я и я изнасилват, после тромавите ви слугини се държат непочтително… как да не изляза от кожата си? Искам да ми върнете Матилда!

— Трябва вие лично да я помолите да се върне. Матилда не е моя пленница. Има право да се движи свободно, може да прави каквото иска. А че е била отвлечена и изнасилена — това е ваша версия, която няма нищо общо с истината. Какво ви е, скъпа? Лоши сънища ли ви измъчват? Може би матракът е много твърд?

Лицето на Изабела се обля в червенина.

— Добре, господин рицарю, изливайте гнева си върху една беззащитна жена! Не мога да проумея как същата тази уста някога произнасяше горещи любовни клетви. Тогава ли се преструвахте, или сега?

— И аз това се питам. — Мартин я погледна замислено. — За момент повярвах, че сте искрена с мен. Много исках да бъда вашият рицар и ви се заклех във вярност. А вие ме дарихте с благосклонността и сърцето си.

— Това беше заблуда! — отговори остро Изабела. — Тогава нямах представа, че сте разбойник!

— Попитах ви дали ще ме обичате и ако се окаже, че не съм блестящ рицар и прославен герой.

Изабела сведе глава.

— На този въпрос няма да отговоря.

— Защото ви е страх от истината, нали? — попита подигравателно Мартин.

— Каква истина?

— Че ме обичате.

— Аз да ви обичам? — извика пронизително Изабела. — Никога!

— Даже ми предложихте ръката си — напомни й Мартин.

— Ако спечелите турнира! Но вие се уплашихте и изобщо не взехте участие.

— Не съм страхливец. Не си струваше да се бия.

— Какво значи „не си струваше“? — попита възмутено Изабела.

— Разбира се, че не си струваше. Защото ще ви имам без борба.

— Какво означава това?

— Ами сега сте моя пленница.

Изабела побесня.

— Само не си въобразявайте, че ще ме пречупите! Какво като съм ваша пленница! Няма да ме имате само защото вие така искате. Детинската ви наглост може да впечатлява глупавите слугинчета, но не и мен!

Мартин застана съвсем близо до нея. Беше абсолютно уверен, че двамата са двете половини на едно цяло, че си принадлежат и един ден наистина ще образуват едно цяло. Тялото му гореше като в треска и той не беше в състояние да му попречи. Огънят беше в него и ако тя протегнеше ръка, щеше да се опари. Съзнаваше, че вече е много късно. Гореше в адски мъки, но беше рицар и никога нямаше да постъпи безотговорно. Трябваше да крие страстта си под студена, блестяща броня. Подигравателна усмивка изкриви устните му.

— Знам кога една жена ме желае. Виждам го в очите й.

— Не и в моите — отговори гневно Изабела и сведе глава.

— Така ли? Защо тогава не ме гледате?

Изабела не отговори. Трепереше от гняв.

— Ако бяхте истински рицар, нямаше да се отнасяте с мен по този позорен начин. Затворили сте ме в тази стая, като че съм престъпница! Какво съм ви направила?

Мартин й обърна гръб. Не искаше тя да види колко е несигурен. Не искаше тя да знае, че му е безкрайно трудно да я държи като заложница.

— Можете по всяко време да напускате стаята си — отговори той, без да я поглежда. — Какво лошо има да вземате храната и водата си сама? Тук не сте принцеса.

— Така ли? — попита с искрящи очи Изабела. — Кой го казва?

— Аз! — Той се запъти към вратата.

— Вашата дума е закон тук, нали? Думата на един разбойник и убиец!

Мартин се обърна като ужилен и грубо я сграбчи за раменете.

— Никога не казвайте това, чувате ли! Никога не изричайте отново тези думи! — Гласът му се пречупи.

Уплашена като никога досега, Изабела се опита да се освободи, но той я държеше здраво.

— Аз… съжалявам — заекна тя.

Мартин я пусна и я блъсна към леглото.

— Аз ви освободих от затвора на един убиец! Но ако копнеете да се върнете при Гундрам, свободна сте да го направите. Моля! Вратата е отворена!

Той изскочи навън като вихър. Изабела не смееше да се помръдне. Едва когато Мартин изчезна в тъмния коридор, тя притисна ръце към устата си и избухна в плач.

 

 

Мартин стоеше сам на най-високата бойница и се взираше с празен поглед в мрака. Нощта беше черна като катран. Луната изгря и си отиде. Между звездите висяха облаци на парцали. Очите му затърсиха нещо в безкрайното небе. Протегна ръка, сякаш искаше да хване една от звездите. Но колкото и високо да се покатереше, колкото и далече да се протегнеше, желанието му никога нямаше да се изпълни. Звездата беше Изабела, далечна и недостижима. Въпреки това продължаваше да я желае отчаяно.

Една ръка, лека като перце, докосна неговата и той потръпна.

— Констанца — пошепна той и покри ръката й със своята.

— Тъжен си — промълви тя.

— Не тъжен, по-скоро загрижен — махна с ръка той.

Радваше се, че е тъмно и Констанца не може да види лицето му.

— Заради принцесата, нали? — попита неспокойно тя.

Мартин се обърна към нея и я привлече в прегръдката си.

— За първи път не съм сигурен дали съм постъпил правилно. — Той въздъхна тихо. — Не знам дали тя ще ме отведе по-близо до целта.

— Каква цел? — попита тихо Констанца. — Честта или гибелта?

Мартин избухна в сух смях.

— Какво говориш? Защо смяташ, че тя ще ми донесе гибел?

— Точно това ще направи — отговори Констанца и гласът й прозвуча необичайно остро.

Мартин я отдалечи малко от себе си, без да я пусне.

— Остави тези тъмни предсказания — изрече сърдито той. — Вече нося достатъчно товар на раменете си. Знаеш, че никога не бих ви изложил на опасност. Изпратих Валтер при княза, за да му предаде исканията ми. Мисля, че князът ще се съгласи. Нали иска да си върне дъщерята.

— Ами ако не се съгласи? Ще я убиеш ли?

— Да я убия? Никога!

Констанца не каза нищо. Мартин сложи пръст под брадичката й и вдигна лицето й. В черните й очи имаше странен блясък.

— Какви ужасни мисли кръжат в хубавата ти главичка? — попита учудено той.

— Откакто тя е тук, вече не ме искаш. — Констанца избягна погледа му.

Мартин избухна в смях.

— Ето какво било! Моята малка дивачка ревнува. — Той се наведе към нея и нежно целуна черешовите й устни.

Констанца очакваше целувката и затвори очи. Ала веднага усети липсата на огън в докосването му. Устните му я милваха без страст. Тя се отдръпна за миг, после буйно го прегърна, притисна се до него и го зацелува жадно, сякаш искаше да го изпие с устни.

Мартин се стресна от този изблик на чувства и я отблъсна с леко отчуждение.

— Не ми се сърди, Констанца, но днес не ми е до нежности. Много се тревожа за Валтер.

— Валтер! Мислите ти се въртят все около Изабела! Тя е подлудила всички в замъка с капризите си. Какво особено има у нея, освен че е принцеса? Дребна, мършава, държи се като… като…

Мартин затвори устата й с целувка.

— Не говори повече за нея, Констанца. Тя е пленница тук и аз имам нужда от нея, за да притисна княза. Разбираемо е, че това не й харесва. Не й обръщай внимание, както правя аз!

— Напротив, ти й обръщаш дори прекалено много внимание. Непрекъснато я гледаш, и то как! Тя е красива, нали? По-красива е от мен.

Мартин се усмихна нежно.

— Не, не е по-красива от теб. Тя е различна. Тя е… принцеса.

— Ако всички принцеси са такива вечно хленчещи и мърморещи кози, не искам да съм принцеса! — изфуча Констанца и разтърси черните си къдрици.

— Не е нужно да й подражаваш. Аз те обичам, каквато си. Ти си красива, женствена, с черешови устни, гореща кожа и страстни очи.

— Защо тогава вече не идваш при мен? — попита тихо тя.

— Само тялото ми ли желаеш, или ме искаш целия? — отговори с въпрос Мартин.

Констанца го погледна стреснато.

— Искам те целия — отвърна дрезгаво тя.

Мартин кимна.

— Тогава значи искаш духът ми да е свободен и душата чиста. Но докато чакам отговора на княза, аз съм раздвоен. Заложил съм всичко на карта, всичко, за което сме работили досега. Мислех, че ме разбираш.

— Да, разбирам те — изрече разочаровано Констанца. — Но поведението ти не се покрива с думите, които казваш.

Тя се обърна и тръгна по галерията. Мартин не я спря. Отново отправи поглед към кадифеночерния мрак, в който звездите пробиваха искрящи дупки. Нещо се бе променило, той го усещаше. Констанца също го усещаше. Вече знаеше, че го е загубила.

 

 

Констанца домъкна две кофи вода в стаята на Изабела и ги тръшна на пода толкова силно, че навсякъде се разхвърчаха пръски.

— Защо не внимаваш, глупачко! — развика се веднага Изабела. — Може ли да си толкова несръчна?

— Какво ме засяга? — изфуча Констанца и погледна предизвикателно принцесата. — Не ми е работа да ви слугувам. От днес нататък си носете водата сама. Никой в замъка не иска да ви обслужва. Омръзнахте на всички с невъзможното си поведение.

Изабела се намръщи гневно.

— Какво си позволяваш? Как смееш да ми говориш с този тон? Не знаеш ли коя съм аз?

— Напротив, знам — отговори със злобна усмивка Констанца. — Вие сте пленница.

Изабела пое шумно въздух.

— Така ли? Ако не бях пленница, щях сама да си нося водата.

— Това не е проблем. Ще уведомя рицаря Мартин, че желаете да се обслужвате сама. Пък и не ви остава нищо друго, защото аз отказвам да го правя!

Тя ритна едната кофа и водата се изля на пода. Изабела изпищя, скочи на леглото и я прониза с гневен поглед. В следващия миг се хвърли върху Констанца, сграбчи я за косата и я събори на пода. Констанца не й остана длъжна и двете жени се затъркаляха с писъци по мокрия под.

— Ще ти издера очите, мръснице! — изкрещя Изабела.

— Само се опитай, да видим имаш ли достатъчно сили! — изпъшка Констанца и грубо стисна Изабела за шията.

Крясъците привлякоха голям брой любопитни. На вратата се натрупа тълпа, която възбудено следеше битката и насърчаваше противничките.

— Дай й да разбере, Констанца!

— Внимавай, ще те ритне!

— Виждали ли сте друг път принцеса да се бие?

— Гръм и мълния, като две фурии са!

— Какво става тук? — надвика шума Мартин. Проби си път през навалицата и спря като закован. Двете жени изобщо не го чуха. Продължиха да се ритат, удрят и дращят, да се търкалят по мокрия под. Мокри и мръсни, двете почти не се различаваха една от друга.

По лицето му пробяга развеселена усмивка, но много скоро изражението му се помрачи.

— Престанете! — изръмжа той, хвана ги за раменете и ги раздели. — Не ви ли е срам, да се биете като побеснели диви котки? Къде остана гордостта ви, Ваше Височество? — Погледът му се плъзна дръзко по тялото на Изабела.

Лицето й се обагри в тъмна червенина. Как бе могла да се забрави така? Окончателно беше станала за посмешище на тези хора! Въпреки това упорито издаде устни.

— Трябваше да накажа непокорната слугиня — изсъска язвително тя.

Констанца пое въздух, за да й отговори, както заслужаваше, но Мартин й даде знак да мълчи.

— Никой няма право да наказва слугините, освен мен! — изгърмя той. — Най-малкото вие, Изабела. Тук не сте господарка, а пленница. От този миг нататък вече няма да ви обслужват, а ще вземате сама, каквото ви е нужно.

Обърна се, сложи ръката на рамото на Констанца и я изведе от стаята.

Изабела се загледа след тях с парещи очи. На прага Констанца се обърна и триумфално й се оплези.

Изабела стисна ръце в юмруци и на лицето й се изписа мрачна решителност. Тази битка още не беше свършила. Жалкият рицар-разбойник и недодяланата му любовница щяха да си получат заслуженото!