Сюзън Хейстингс
Целувката на прокудения (16)

16.

Само един ден след тържествената венчавка на рицаря Мартин от Трейтнар и принцеса Изабела всички придворни, рицари и гости се събраха отново в църквата. Горяха безброй свещи и пръскаха топло златно сияние. В средата под кръста беше поставен отвореният ковчег.

Изабела се взираше тъжно в лицето на баща си, застинало в маската на смъртта. Може би най-добре за него беше да си отиде от света точно сега, помисли си тя. Въпреки това й беше мъчно, че не бе могла да прекара повече време с баща си след излизането от манастира. От друга страна, тя изведнъж беше станала възрастна, с голям товар на плещите. Княжеството се нуждаеше от силна ръка. Баща й твърде дълго беше отпускал юздите на властта. Само така можеше да се обясни, че рицарят Гундрам си бе извоювал толкова голямо влияние и правеше, каквото си иска. Не биваше да допуска да се появи втори Гундрам. Съветът на рицарите беше много важен, но не биваше да оставят цялата власт в ръцете му.

Тя хвърли крадешком поглед към Мартин, който беше коленичил до нея и се молеше. Той усети погледа й и вдигна глава. Епископът зачете погребална молитва. Докато той говореше, мислите на Изабела се върнаха към последната нощ. Въпреки че искрено тъгуваше за баща си, тя усещаше в себе си пулсиращ живот. Потръпна, като си припомни безкрайните нежности на Мартин, топлината на тялото му, екстаза на сливането им. Веднъж вече беше изпитала същото в обятията му — в стария замък, под обсадата на Гундрам. Тогава беше сигурна, че за последен път се люби с Мартин, ала съдбата им бе отредила друго. Сега бяха мъж и жена!

Тя попипа тънката бронзова халка на пръста си и в сърцето й нахлу нежност. Мартин беше новият княз. Тя беше сигурна, че съпругът й ще работи с всички сили за доброто на страната.

В църквата беше задушно и й стана лошо. Опита се да диша равномерно и се вкопчи в ръката на Мартин. Епископът приключи молитвата и коленичи пред кръста, за да се помоли за спасението на княза. Изабела пламенно си пожела молитвата му да не продължи твърде дълго. Трябваше непременно да излезе на чист въздух.

Мартин я наблюдаваше загрижено. Последните дни и седмици не бяха лесни за крехката му съпруга. Обзет от нежно съчувствие, той си пожела да можеше да стане и да я изнесе на двора на замъка. Но това беше обратната страна на могъществото и властта — той носеше отговорност. Нямаше право да нарушава етикета. Той беше наследник на починалия княз. Още отсега знаеше, че няма да му е лесно. Въпреки сърдечните благопожелания на рицарите от съвета между тях имаше хора, които щяха да тръгнат по пътя на Гундрам и да търсят изгода единствено за себе си. Някои сигурно не бяха въодушевени, че Мартин бе поел управлението на страната, затова той смяташе да следи внимателно действията им. Трябваше постоянно да бъде нащрек!

Когато епископът свърши молитвата си и се изправи, Мартин въздъхна облекчено. Вече можеше да стане. Раните го боляха и с радост би се оставил отново в целебните ръце на черния мъж. Но придворните ритуали имаха предимство, а и след чудодейното му излекуване магьосникът беше изчезнал. Може би тихо и скромно беше продължил странстванията си.

След като Мартин и Изабела се сбогуваха с княза, слугите затвориха капака на ковчега. Вдигнаха го и го отнесоха в гробницата под църквата, където вече почиваха прадедите на княза и майката на Изабела.

Ковчегът бе спуснат в грамаден каменен саркофаг, украсен с герба на княза и надпис на латински. Тежък мраморен капак легна върху саркофага.

Когато вратата на гробницата хлопна, Изабела преглътна мъчително. Помилва с безпомощен жест студения камък и се прости завинаги с баща си.

 

 

Няколко глътки подправено вино й възвърнаха жизнеността и тя седна изправена и горда в резбования стол, където някога беше седяла покойната й майка. До нея в трона на княза седеше Мартин. В рицарската зала се бяха събрали всички важни люде, от които Мартин имаше нужда, за да встъпи в новия си сан: двадесетимата рицари от съвета, управителите на земите, оръжейниците, главният коняр и, разбира се, ковчежникът.

Мартин се изправи и обходи с поглед присъстващите.

— Малко е времето за плач и молитви, животът иска своето — заговори отмерено той. — Затова смятам без бавене да се посветя на уреждането на най-важните проблеми в княжеството. — Той погледна към празния стол в края на рицарската маса. — Само преди два дни бях щастлив и горд, че гербът ми украси стената над моето място в съвета на мъдрите. Днес то отново е празно. Сега моето място е тук, редом с моята смела съпруга, с която заедно ще управляваме родната страна. Столът в съвета на мъдрите е твърде ценен, за да остане празен. За да изпълня задачата си, аз се нуждая от смели и умни рицари, които да ме подкрепят. Двадесет благородници ми се врекоха във вярност, но аз желая още един, двадесет и първият, който да стане член на съвета. Рицарю Рудолф от Кибицмарк, излезте напред!

Изненадан, с питащ поглед, Рудолф се отдели от множеството и застана пред княжеския подиум. Мартин го погледна с тържествена сериозност.

— Има един рицар в моя живот, на когото съм благодарен не само за смелостта в боя, за рицарството и приятелството. Умът, съобразителността и непоколебимата вярност на Рудолф няколко пъти спасиха живота ми и ме предпазиха от неразумни постъпки. Без него — казвам това с твърдо убеждение — аз нямаше да постигна съкровената си цел и да бъда реабилитиран.

Рудолф смутено местеше поглед от Мартин към Изабела и обратно, бузите му се обагриха в червенина. Изабела му се усмихна окуражително.

— Рицарю Рудолф от Кибицмарк, след като и вие заедно с мен си възвърнахте рицарското име и чест, аз ви предлагам място в съвета на рицарите. Надявам се, че и занапред ще ми бъдете верен, както досега.

Рудолф прегъна коляно и сведе глава.

— Да, княже — отговори просто той. — Заклевам се да ви бъда верен до смърт.

Сериозното лице на Мартин изведнъж омекна.

— През всичките тези години вие пренебрегвахте всичко важно, за да ми останете верен, да ме подкрепяте в битката, която водех, да споделяте живота ми. Време е да ви върна поне малко от онова, което ми дадохте. Никога няма да мога да ви се отблагодаря изцяло, винаги ще остана ваш длъжник, но най-малкото, което мога да направя, е да ви върна ленното владение, което ви бе отнето.

Той протегна ръце и ги сложи на раменете на Рудолф. Приятелят му вдигна глава и в топлия кафяв поглед светна огромна изненада. Мартин се усмихна.

— Време е да отведеш Матилда пред олтара, иначе детето ви ще се роди преди това — пошепна Мартин, после отново извиси глас: — Рицарю Рудолф от Кибицмарк, днес ставате господар на моето някогашно ленно владение със замъка, принадлежащите към него земи, седем села и гора. Службата ви на мой васал се състои в участие във военни действия на кон, в пълно бойно снаряжение, с всичките ви васали със статут на рицари. Вашето място е в съвета на мъдрите рицари, които във военно време ми служат с мечовете си, а в мирно време — със съветите си. — Само преди няколко дни старият княз беше произнесъл почти същите думи на васална клетва към Мартин. — Моят подарък за вас и съпругата ви е голямо сватбено празненство, преди да встъпите във владение на своя замък.

Матилда, която слушаше благоговейно, излезе напред и падна на колене до Рудолф.

— О, княже, сърцето ми е преизпълнено с благодарност за добротата ви — изхълца тя, като се смееше и плачеше едновременно.

Изабела не издържа. Стана от креслото си, отиде при Матилда и я вдигна на крака.

— Не бива така, скъпа, ще навредиш на бебето — пошепна с усмивка тя, но очите й бяха влажни. Двете отстъпиха встрани, защото тържествената церемония още не беше приключила.

Епископът накара Рудолф да се закълне пред свещената реликва, след което Мартин направи нещо, което не се беше случвало досега: прегърна Рудолф и го целуна по двете бузи. Рудолф единствен знаеше от кого Мартин бе видял този ритуал. По време на кръстоносния поход Ричард Лъвското сърце посвещаваше своите верни воини в рицарско достойнство именно по този начин. В Аквитания и Англия вече всички му подражаваха.

Множеството се развълнува, проехтяха гръмогласни одобрителни викове. Рицарите от съвета поздравиха Рудолф и го приеха в своите редици.

— Тъй като смятаме да възобновим празниците на изкуствата, ще използваме сватбата на рицаря Рудолф и Матилда, за да организираме конкурс между благородни поети и музиканти — съобщи Мартин. — Стига сме се борили с мечове, нека сега да се съревноваваме с духа и гласовете си. Нашият император Хайнрих ще ни бъде за пример. Припомнете си прекрасните му стихове:

„Днес си крал, но утре може да си просяк,

днес си жив и царстваш в любовта,

но заставаш вдругиден пред вечността

гдето няма власт и говор плосък.“

Всички слушаха благоговейно прочувствено произнесените стихове, написани от височайшата ръка. Изабела си представи Мартин като трубадур в синьо-бяла туника, припомни си затрогващата песен, която беше изпълнил пред нея в градинската беседка. За момент си пожела отново да седи с него под надвисналите лози и да слуша нежния му глас. Едва шумното ликуване на събралите се я изтръгна от мечтанията. Тя се усмихна през сълзи и потисна слабостта, която заплашваше да я завладее.

 

 

— Значи скоро ще ме напуснеш — каза тихо Изабела и погледна меланхолично Матилда, която изглеждаше прекрасно в сватбената си рокля. Всеки, който видеше булката, заявяваше, че тя сияе от щастие като светулка.

— Рудолф настоява да заминем веднага — обясни Матилда. — Нали знаеш, управлението на Гундрам причини много страдания на бедните селяни. Повечето села са разрушени. Рудолф възнамерява веднага да започне да строи. Иска селяните да се върнат по родните места и да засеят нивите си. В замъка сигурно също има много работа. Гундрам имаше доста слуги, които го подкрепяха в позорните му дела.

— Не е ли по-добре ти да останеш тук, докато се роди детето ви?

Матилда енергично поклати глава.

— Моето място е до съпруга ми. Ще тръгна с него. Не се боя. Откакто сме заедно, не ме е страх от нищо.

Изабела въздъхна и огледа намръщено сватбената трапеза, където гостите се веселяха шумно.

— Не си го слагай на сърцето — опита се да я утеши Матилда. — Знаеш, че много ми се иска да остана тук. Но е много важно Рудолф да влезе във владение на замъка. Хайде, хапни малко от това великолепно печено! Днес готвачът е надминал себе си.

Изабела се намръщи с отвращение.

— Стомахът ми не иска нищо. Мисля, че вълненията от последните дни ме изтощиха. Толкова преживях, че постоянно ми се вие свят. — Тя посегна към купата с туршия и започна да яде лакомо.

Матилда изненадано вдигна вежди.

— Наистина ли мислиш, че стомахът ти е болен?

Изабела престана да яде и я погледна учудено.

— Какво искаш да кажеш?

— А, нищо, нищо.

Рудолф, който досега беше разговарял с Мартин, се обърна към сияещата си съпруга.

— Най-сетне мога да ти предложа достоен дом, мила малка червена лисичке — каза с любов той и топлите му кафяви очи светнаха. — Щастието ни е пълно. — Прегърна я и я целуна нежно.

— Щях да те обичам дори ако домът ни беше на гърба на коня ти, а владенията ти бяха селските пътища — отговори тя и впи устни в неговите.

Изабела се извърна смутено, макар че се радваше с цялото си сърце на щастието на Матилда. Отдавна бяха отминали дните, когато й завиждаше за любовта на Рудолф. Сега и тя знаеше колко прекрасна е любовта.

Мартин беше заповядал да приготвят стая за младоженците с огромно легло с балдахин. Мъжете на трапезата пускаха солени шеги за първата брачна нощ, дамите се червяха и кискаха. Матилда, която отдавна беше престанала да се срамува, реши да им го върне, стана и гордо изпъчи закръгления си корем.

— Има ли по-добро доказателство за мъжествеността на съпруга ми от това? — попита засмяно тя.

Мъжете заръкопляскаха одобрително и дамите ги подкрепиха.

— Хайде, Мартин, сега ти си наред. Трябва да ни покажеш какво се крие в слабините ти — пошегува се Рудолф.

— О, аз полагам огромни усилия всяка нощ — отговори Мартин и вдигна чашата си. — Възнамерявам да напълня замъка с наследници!

— Пия за твоите наследници! — Рудолф вдигна чашата си и всички последваха примера му.

Изабела се изчерви смутено. Все още не можеше да свикне с тези груби шеги. Наведе се към Матилда и пошепна:

— Кажи ми, моля те, как забеляза, че си бременна?

Матилда я погледна, засмя се и посочи празната купичка от туршията.

— Откога ядеш кисело? — попита тя.

— Какво общо има това с моя въпрос? — разсърди се Изабела. — Мисля, че отскоро, от една или две седмици. Но аз ям и други неща, например меденки, маринована херинга…

— А откога не си имала месечно течение?

— О, господи!

Матилда се наведе към ухото й и докосна с устни горещата й буза. Изабела размишляваше усилено.

— Мисля, че за втори път не ми дойде. Мислех си, че е от вълнението…

— Ще му кажеш ли? — поиска да узнае Матилда.

Изабела поклати глава.

— Още не съм съвсем сигурна! И с теб ли беше така?

— О, да! Всяка сутрин повръщах и Рудолф започна да се плаши. Една възрастна жена ме прегледа и ни се накара и на двамата. След известно време гаденето престана и се почувствах прекрасно.

Изабела шумно изпусна въздуха от дробовете си.

— Значи не съм болна?

— Не, със сигурност не си! Радвай се на щастието си!

— Господи, толкова се радвам! — Двете жени се прегърнаха.

— Какви тайни споделяте? — попита любопитно Рудолф.

— Женски работи! — отвърна със смях Изабела.

Матилда недоволно присви устни и посочи чашата на съпруга си, която отново беше празна.

— Макар че похвалих мъжествеността ти, започвам да се притеснявам за първата ни брачна нощ. Смяташ ли, че след като изпи толкова вино, ще си в състояние да ме ощастливиш?

Рудолф я зяпна смаяно.

— Чу ли това? — обърна се той към Мартин. — Едва се ожених и вече съм под чехъла на жена си. Та аз пия само за твое здраве, любов моя!

Рудолф се изправи рязко и се олюля застрашително.

— Продължавайте да празнувате, скъпи гости! — провикна се той. — Аз имам важна задача и не искам да разочаровам сладката си малка женичка! — Вдигна Матилда на ръце и напусна залата, съпроводен от шумни ръкопляскания и викове.

Изабела проследи излизането на новобрачните с тъжен поглед.

— Завиждаш ли им? — попита Мартин.

Тя се засмя и върхът на езичето й остави влажна следа по устните.

— О, не! Нали знам какво можеш…

Мартин остави чашата си. Вече нищо не го задържаше на празничната трапеза. Слабините му отдавна се присвиваха от желание. Улови ръката на Изабела и я поведе към изхода. Гостите ги изпратиха с одобрителни викове.

— Вече не издържам! — заяви той пред вратата на покоите им, прекрачи бързо прага и я затвори с ритник.

 

 

Мартин и Изабела стояха пред отворената порта на замъка и гледаха след дългия керван, който се виеше като тъмен червей през наситенозелените ливади. Изабела продължаваше да маха с бялата си кърпичка, макар че приятелката й беше вече далече. Тя въздъхна и бързо изтри една сълза от ъгълчето на окото си.

— Ти предпочиташе Матилда да остане да живее тук, нали? Така щеше да си имаш компания, докато аз се занимавам с държавните дела.

Тя се усмихна на съпруга си през сълзи и успокояващо сложи ръка върху неговата.

— Разбирам защо го прави. Естествено е да иска да е с Рудолф. Рядко се среща силна любов като тяхната. Влюбените не бива да се разделят.

— Права си, любов моя. — Той целуна нежно меката й буза.

— Освен това и аз ще имам достатъчно занимания. Никога не съм скучала. Имам три прекрасни компаньонки, които ще ме развличат. Време е най-сетне да се погрижа за наследството на майка си. През последните месеци преживях толкова вълнения, че не стигнах дотам. Знаеш ли, мисля, че тя е обичала баща ми по същия начин, както аз обичам теб. Тъкмо поради тази причина татко не си е взел друга жена.

— Богат е, който умее да обича — отговори нежно Мартин и я поведе обратно към дома им. — А сега започва всекидневието!

— Ти също няма да имаш време да скучаеш. Сутрин ще ходиш на лов или на езда, през деня ще обучаваш войниците да яздят и да си служат с оръжията, ще обхождаш земите ни, ще се съвещаваш с рицарите, ще посрещаш гости…

— Стига толкова! — засмя се Мартин. — Но ти обещавам, че вечерите ще са посветени на изкуството. Ще свирим, ще съчиняваме стихове, ще играем различни игри, ще ми разказваш как си прекарала деня…

Изведнъж Изабела се олюля и Мартин побърза да я подкрепи. На лицето му се изписа загриженост.

— Много си бледа, любов моя! Да не си болна?

Тя се усмихна и поклати глава. Лицето й се обагри в лека червенина.

— Не, със сигурност не съм болна. Това е само една малка слабост, която скоро ще премине.

Мартин не се успокои от думите й.

— Иди в стаята си и си полегни — настоя той.

Изабела кимна и Мартин я придружи до женските покои, където мъже имаха право да влизат само в изключителен случай. Тя застана смутено пред него и навлажни с език пресъхналите си устни. Както винаги, този малък жест събуди желанието му. Той я привлече към себе си и я целуна нежно.

— Потиска ли те нещо? Кажи ми, моля те!

— Нищо не ме потиска! Имам една малка тайна!

— Ще я споделиш ли с мен?

— Скоро! — Тя се надигна на пръсти, целуна го по устните и се скри зад голямата врата.

Мартин се отдалечи с усмивка.

 

 

В женските покои нямаше никой и Изабела се зарадва. В този момент не би понесла бъбренето на младите си компаньонки. Заминаването на Матилда остави голяма празнота в живота й. Обеща си, че ще посети младото семейство веднага щом се роди детето им. Много скоро след това и тя самата…

Изабела потисна мисълта за състоянието си и се засмя на себе си. Огледа се и отиде в крайната стаичка, където бяха двата заключени скрина. Извади ключа от деколтето си и го пъхна в ръждивата ключалка. Завъртя го с мъка и когато отвори вратичката, погледът й веднага падна върху малкото ковчеже от тъмно дърво. Капакът му беше украсен със седеф и кехлибар, счупени на няколко места.

Гунила! Днес най-после щеше да разбере защо мъртвата се бе опитала да открадне ковчежето от стаята й. Извади го от скрина и го отнесе в голямата стая с камината. Остави го върху масичката и седна на дивана. Ковчежето сигурно криеше някаква тайна. Колкото и красиво да беше, със сигурност не беше толкова скъпоценно, че да бъде откраднато.

Вдигна резето на капака и го отвори. Може би беше очаквала да открие скъпи накити, но остана разочарована. Вътре имаше само пожълтял от времето пергамент с печат. Изабела извади предпазливо пергамента и видя, че това беше писмо. Погледна подписа и прочете: „С любов, твоята майка княгиня Изолда“.

Това беше писмо от майка й! Изабела спря да диша. Най-сетне щеше да разбере нещо за майка си, след толкова години. С треперещи ръце разгъна пожълтелите листове.

„Скъпа моя Изабела,

Ако четеш тези редове, значи са минали петнайсет години.

Тялото ми отдавна се е разпаднало на прах, но душата ми няма да намери покой, докато ти не прочетеш последното ми писмо.

Ти вече си голяма жена с дух и сила. Затова поисках от баща ти обещание да ти връчи тези листове едва когато навършиш шестнайсет години. Онова, което имам да ти кажа, е от голямо значение за по-нататъшния ти живот. Много исках да ти го разкажа лично, но Бог отреди друго. Може би това е наказание за извършеното от мен, но аз не съжалявам за нищо.

Аз обичах дълбоко твоя баща и бях нежна и предана съпруга. Той никога не ми даде повод да му се разсърдя за каквото и да било. Отвръщаше на моята любов с цялото си сърце, макар че не й даваше външен израз. Но аз винаги я усещах. За съжаление щастието ни не беше пълно — не можех да му родя деца. Всички молитви, жертви и посещения при лечители останаха безрезултатни. Тогава решихме да направим поклонническо пътуване до Венеция. Никой не подозираше, че точно по това време в града пребивава великият ни император Фридрих. Той беше там съвсем за малко. Преди двайсет години баща ти му бе помогнал да завладее италианския град Милано. Двамата се зарадваха много на неочакваната среща и великодушният император ни покани на вечерното си празненство.

Император Фридрих е невероятно внушителен мъж, който прави дълбоко впечатление, много интелигентен, с възхитително излъчване. Истински владетел до върха на великолепната си червена брада. Без да усетя, аз попаднах под обаянието на този мъж. Прости ми, детето ми! Докато мъжете пиеха вино и си припомняха весели случки от някогашните военни походи, аз седях скромно в края на трапезата и слушах думите на императора. Баща ти не беше свикнал с тежкото италианско вино и по едно време падна от пейката, Фридрих се засмя гръмогласно, нареди да го отнесат в леглото и завърза разговор с мен. И днес не си спомням как стана така, че изведнъж се озовах в прегръдката му и останах цяла нощ при него.

На следващия ден императорът си замина, а ние останахме още една седмица във Венеция. Само след няколко седмици усетих промяна в себе си. Вече те носех под сърцето си! Можеш да си представиш колко дълбоко беше отчаянието ми. Не издържах и се изповядах на баща ти. Вместо да ме набие, да ме наругае и да ме прогони, той ми прости и каза, че вероятно такава е била волята Божия. Обеща да те отгледа като свое собствено дете. Убедена съм, че на света няма по-добър и мил човек от твоя баща.

Когато се роди, бях най-щастливата жена на земята. Ала помислих и за бъдещето ти и изпратих вест на императора, че има незаконна дъщеря. Макар че по това време беше на поход срещу Хайнрих Лъва, Фридрих ми изпрати грамота, в която те признава за свое дете. Грамотата е приложена към това писмо и доказва произхода ти.

Скъпа моя Изабела, сега сигурно мислиш много лоши неща за своята майка, но повярвай ми, аз обичах истински само твоя баща. За съжаление Господ не ми даде време да продължа да му доказвам любовта си. Сега ти си на възраст, когато трябва да си избереш съпруг, и аз ти желая от сърце да имаш също толкова влюбен и отзивчив мъж, какъвто беше за мен князът. Тогава може би ще ме разбереш по-добре.

Прости ми, детето ми! Но ако го нямаше императора, нямаше да те има и теб. Можеш да се гордееш с кръвта, която тече във вените ти. Пътят към най-високото кресло в империята е отворен за теб. Ще се моля на Бог да те закриля.

С любов, твоята майка княгиня Изолда.“

Разтърсена до дън душа, Изабела хвърли писмото на масата. Тя беше дъщеря на великия император Фридрих Барбароса!

Изабела притисна ръце към лудо биещото си сърце в напразен опит да се успокои. Какво бъдеще я очакваше? Та тя беше претендентка за трона на империята!

Отново прочете писмото на майка си и очите й се напълниха със сълзи.

Мамо! Татко! Как можа да причини такава несправедливост на баща си — да се отнася с него като с оглупял старец! Той беше прекрасен, великодушен човек! Твърде добър за този жесток свят!

Ами майка й? Колко ли беше страдала, когато бе разбрала, че носи под сърцето си дете от друг мъж? Но тя не се срамуваше от деянието си, а беше горда като героиня. И князът я подкрепяше с всички сили!

— О, божичко! — изплака Изабела. Толкова искаше да прегърне баща си, да му каже колко много го обича, макар да не й е роден баща. Но той беше отнесъл тайната със себе си в гроба.

Кръвта бучеше болезнено в ушите й и тя задиша равномерно, за да се успокои. Господи, дробовете й щяха да се пръснат! Трябваше веднага да каже на някого! Първият човек, който имаше право да научи тайната й, беше Мартин.

Скочи, за да отиде при него, и с ъгълчето на окото си забеляза черна сянка, която излезе иззад една колона и се запъти право към нея. Изведнъж се озова в коравите ръце на Рупърт дьо Казевил!

Изабела нададе уплашен вик, но той бързо затисна устата й. Черните му очи я погледнаха хем развеселено, хем укорно.

— Нито дума! — изсъска той.

Изабела напразно се опита да освободи устата си, за да му каже, че няма да вика. Очевидно той я разбра, защото внимателно разхлаби хватката си, но не я освободи напълно.

— Как влязохте в покоите ми? — попита гневно тя, но мъжът се направи, че не я е чул.

— Значи вече знаете? — попита тихо той и посочи пергамента.

Очите й се разшириха от смайване.

— И вие ли знаете? — попита слисано тя.

Той кимна.

— Какво искате от мен?

— И още питате! Доста хора от най-близкото обкръжение на императора са силно обезпокоени от факта, че едно малко русо момиченце може да претендира за най-високото кресло в империята. Даже император Хайнрих се тревожи, особено сега, когато съпругата му роди син и наследник.

— Кой ви изпраща?

— Великият канцлер! Той е човекът, който някога написа грамотата, подписана от Барбароса. През изминалите години именно той осигури стабилността на империята, въпреки смъртта на императора и сина му. Хайнрих изпълнява мисията си успешно. В момента има много работа в Италия, а положението тук е учудващо спокойно. Искаме спокойствието да продължи. Ако се появи нов претендент за трона, империята ще се разклати сериозно. Може дори да рухне.

— Но тази империя ми принадлежи! — извика развълнувано Изабела. — Може да не съм законно дете на императора, но той ме е признал!

— Старецът беше много добродушен — въздъхна Дьо Казевил. — Една от малкото му грешки!

— Какво възнамерявате да правите?

Дьо Казевил въздъхна и лицето му изрази дълбоко съжаление.

— Докато се намирахте зад високите стени на манастира, не представлявахте опасност. За съжаление баща ви остаря и оглупя и реши да ви прибере при себе си. Княжеството ще спечели много от това, че юздите на властта бяха поети от един млад, силен и решителен рицар. Вие, скъпа Изабела, изпълнихте мисията си. Всъщност трябваше да умрете много по-рано, но сметнах, че Мартин трябва да стане ваш съпруг и княз. Гундрам наистина не беше подходящ за тази мисия.

— Нима ще ме убиете? — попита ужасено тя.

— Естествено. — Дьо Казевил остана напълно спокоен. — Така е най-добре за всички!

— Кой сте вие? Платен убиец?

— Какви силни думи от устата на едно толкова нежно същество! — изсмя се подигравателно Рупърт. — На света има само ловци и дивеч. Човек е или едното, или другото. Няма трета възможност. Аз съм бил винаги ловец и ще продължа да бъда, защото владея най-сигурните методи за убиване. Но знаете ли, аз мога не само да убивам. Мога да измъчвам жертвите си, да лекувам, да дарявам живот, да предсказвам бъдещето, да чета мисли… — Той погледна с наслада в очите на Изабела, пълни с див ужас. — Познавам хората като никой друг! — Гласът му се превърна в шепот. Все още не я беше освободил от прегръдката си.

Изабела трепереше с цялото си тяло. Трябваше да събере цялата сила на волята си, за да се успокои. Дьо Казевил я наблюдаваше пренебрежително. Каква детска фигура, какво крехко същество! Изобщо не можеше да се сравнява с пламтящите очи и огнения нрав на Гунила. Неволно се засмя на сравнението. Гунила беше минало. Той я бе пожертвал в името на успеха на мисията си. Не можеше да върне миналото. И не губеше време да съжалява за онова, което беше извършил. Гундрам бе последвал сестра си и вече нищо нямаше да му напомня за страстната Гунила. Освен Изабела! Тя беше причината за това, че в миналото му се точеше кървава следа.

Дьо Казевил пусна Изабела и се облегна на колоната. Младата жена побърза да се отдалечи от опасната му близост. Отиде до дивана и седна, защото се боеше, че силите я напускат.

— Какво съм ви направила, та искате да ме убиете? — попита глухо тя.

— Нищо! — Мъжът вдигна рамене и я изгледа равнодушно. — Ако не го направя аз, ще се появи някой друг.

— Но защо?

— Наистина ли не разбирате? — Той се усмихна цинично. — Вие представлявате опасност за империята. Да не мислите, че Хайнрих е съгласен да живее с черна сянка, която само чака да предяви претенциите си за трона? Вие също бихте могли да го отстраните.

— Никога не бих направила подобно нещо!

— Наистина ли? Перспективата да седнете на трона на империята е достатъчно привлекателна, за да забравите принципите си. Няма да сте първата, която проправя пътя си с убийства.

— Като вас!

— Лъжете се! Това не е моят път. Аз не се интересувам от земни цели. Не искам да седя на трон, за да упражнявам светска власт.

— Тогава сте първият мъж, който не се стреми към власт.

— Пак се лъжете! Аз разполагам с повече власт от всеки император.

Изабела го погледна укорно.

— Да не би да се сравнявате с Бога?

Дьо Казевил се засмя и тя установи с ужас, че при това очите му останаха студени и пронизващи.

— Кой бог? Вашият бог, който казва, че всички хора трябва да се обичат? Който твърди, че убийството е грях?

— Да! Няма друг бог!

— Бедната душица! Как може да сте толкова сляпа? Не виждате ли, че вие, хората, непрестанно противоречите на думите на собствения си бог? Нима не е убийство да пронижеш с меча си свой ближен на бойното поле? Или да хвърлиш противника от седлото, за да си счупи врата? Ами глупавата „Божия присъда“, когато двама смъртни се бият до последен дъх? Печели онзи, който има повече сила, по-голяма издръжливост, а може би и повече късмет. Освен ако…

— Да?

— Ако не е приел в себе си силата на боговете.

— Какви богове?

— Боговете на стария свят.

Изабела скочи.

— Вие сте магьосник, вещер, жрец на старата вяра!

— Наричайте ме, както искате.

— Майчице мила! — Младата жена се прекръсти.

— Няма полза да молите за помощ.

— Все още ли искате да ме убиете? — попита тихо тя и отново седна.

— Естествено. Трябва да ви убия. Според моята религия убиването не е осъдително. Точно обратното — то е средство към целта. Вие умирате в името на добра цел — да се запази стабилността на империята. Обещавам ви, че няма да страдате. Познавам отлично човешкото тяло. Мога да накарам някого да страда дни, седмици и дори месеци и напразно да желае смъртта. Мога да излекувам ранен или болен за невиждано кратко време, както не може и най-добрият лечител. Мога да изпратя човек в другия свят, без той да усети. Ако се боите, ще избера за вас последния път.

— Вие сте дявол! — изплака отчаяно Изабела.

Мъжът се усмихна с разбиране и тя го зяпна изумено. Колко души живееха в тялото му?

— Каква грозна дума — изрече укорително той. — Но тя не ме засяга. В моя свят такива думи не съществуват.

— В какъв свят живеете? За вас убийството не е грях, злото не съществува. Значи във вашия свят няма и добро. Няма любов, няма чувство, няма разбиране!

— Пак се лъжете, скъпа Изабела. В моя свят има всичко. На свой ред аз ще ви попитам в какъв свят живеете вие. В свят, където всяко нещо има своята противоположност. Черно и бяло, огън и вода, добро и зло.

— Това е истината! — отговори възмутено тя.

— Така го виждате вие. Но защо сте толкова сигурна, че светът е такъв, какъвто го виждате вие? Хората виждат света такъв, какъвто искат да го видят. Елате в моя свят и ще ви покажа, че се заблуждавате.

— Нямам никакво желание да опознавам вашия свят — заяви рязко тя и му обърна гръб.

— Жалко. Ще изпуснете много. Все пак вие вече познавате една мъничка частичка от него. Мартин!

— Какво общо има Мартин?

— Аз го отведох в моя свят. За седем дни. Излекувах го и го върнах. Сега е не само здрав, но и силен като никога преди.

— Нима искате да ме убедите, че наистина сте направили всичко това? И как стана? С магия?

— Вие го наричате магия, аз го наричам знание. Познавам силите, които ни заобикалят. Вие затваряте очите си за тях. Мартин не го направи.

— Вие сте омагьосали душата на Мартин!

— О, не, аз го излекувах.

— Защо го направихте? Излекувахте Мартин, за да стана негова жена, а сега искате да ме убиете! Какъв е смисълът?

— Той трябваше да стане княз, а за да стане княз, трябваше да се ожени за вас. Мартин не бива да узнае, че сте незаконно дете на стария император. Той е само един слаб човек и може да предяви претенции за трона. Затова трябва да умрете.

— Каква жестока логика!

Дьо Казевил отново вдигна рамене.

— Любов, омраза, жестокост… думи, само думи! — Вдигна ръце и Изабела забеляза с възхищение колко тънки и фини бяха пръстите му. Наистина ли щеше да я убие с тези ръце?

— Естествено! Какво знаете вие за любовта и омразата? Те не съществуват във вашия свят!

Дьо Казевил избухна в смях и в очите му светна недвусмислена подигравка.

— Значи сте убедена, че не мога да обичам?

— Точно така!

Той я погледна втренчено и в очите му светна нещо странно.

— Обичах Гунила.

— Какво? Не е възможно!

— Защо не? Тя е единствената жена, която някога съм обичал. Тя също ме обичаше, макар че не искаше да го разбере.

Изабела побледня като платно.

— Не мога да повярвам! Гунила! Защо не го забелязах?

Мъжът се изсмя развеселено.

— Защото се занимавахте само със себе си и не се интересувахте от нищо друго. Но това свърши.

— Да! Гунила е мъртва.

Дьо Казевил кимна.

— Това беше единственият път, когато изпитах съжаление, че убивам.

— Вие сте я убили? — Изабела се отпусна назад и скри лице в ръцете си. Отново видя стрелата, която стърчеше от гърдите на Гунила.

Дьо Казевил кимна повторно.

— Трябваше да го направя. Тя щеше да ме предаде.

— Да, тя искаше да каже нещо, спомням си! Кажете ми го вие! Щом трябва да ме убиете, можете спокойно да ми го кажете!

— Щом настоявате… Гунила трябваше да открадне документите от ковчежето и да ми ги предаде. За съжаление прояви несръчност и допусна да я заловите.

— Затова ли я убихте? — пошепна, разтърсена, Изабела.

— Убийство! Каква жестока дума. Просто я изпратих в другия свят.

— Изпратили сте я? — повтори тя с треперещи устни.

— Един ден аз също ще отида там и пак ще бъдем заедно. Не разбрахте ли, че аз бродя между световете? За мен тя не е мъртва, не е изгубена завинаги. Моята любов към нея е извън времето и пространството. Това е метаморфоза — сега Гунила съществува в друг облик.

Изабела сведе глава.

— Трудно ми е да следя думите и мислите ви. Нашите светове са твърде различни.

— Да, за съжаление — въздъхна мъжът и извади от колана си кама.

Изабела се отдръпна към стената. Ръцете й се вледениха, в гърдите й се надигна паника.

— Не — пошепна задъхано тя. — Не бива да правите това!

— Щеше ми се да почакам, докато се роди синът ви. Но вие отворихте ковчежето и вече знаете истината за произхода си. Затова трябва да го направя сега.

Изабела сложи ръце на корема си, за да защити нероденото си дете.

— Откъде знаете, че съм бременна? И че ще родя син?

— Вие упорито отказвате да повярвате, че моят свят не е вяра, а знание. Аз знам много неща, които вие не знаете, защото не искате да ги проумеете. Въпреки това те съществуват. Аз чета мисли, мога да виждам в бъдещето, но най-добре виждам настоящето. Вие носите под сърцето си сина на Мартин.

— Значи ще убиете и едно невинно дете. То не си е избрало кога да бъде заченато! — Тя отиде бързо до масата и вдигна гибелните документи. — Това ли е, което искате? Вземете ги, аз се отказвам от съмнителната чест да седна на императорския трон. Искам да даря на страната си син, който да е благороден и справедлив като баща си. — Без да се колебае, тя хвърли писмото и грамотата в огъня. Остана пред камината и изчака, докато пергаментът изгоря и се превърна в черна пепел.

Дьо Казевил застана до нея и двамата загледаха мълчаливо огъня. След малко той устреми поглед към нея и поклати глава.

— Смела постъпка, но твърде закъсняла.

Изабела се учуди, че остана напълно спокойна. Обърна се към него и улови ръцете му. Отново се възхити на тесните пръсти и бронзовата кожа.

— Макар да не мога да повярвам, че тези ръце са милвали и убили Гунила, ще приема твърдението ви за истина. Знам, че нямате причина да ме лъжете. Също така трудно ми е да повярвам, че можете да предсказвате бъдещето. Въпреки това искам да разбера как виждате моето бъдеще. — Тя сложи ръката му върху корема си. — Какво е бъдещето на сина ми?

Изабела издържа спокойно втренчения поглед на черните очи. Изведнъж времето спря, светът около нея се разпадна, не остана нищо. Обсеби я чужда воля и я повлече след себе си. Тя видя безкрайни поля с узряло златно жито, селяни, които жънеха, охранен добитък, който пасеше по ливадите. Видя засмяно детско лице, полянка с пъстри цветя, знамена по кулите на замъка. Всички знамена носеха герба на Мартин — зелени дъбови листа. Видя и самия Мартин, който носеше сина си и му показваше земята си. Неговата земя.

Изабела се събуди като от сън. Все още се взираше в черните очи на Дьо Казевил.

— Това ли беше другият свят? — попита тихо тя.

— Не, това беше бъдещето. Но вие го видяхте чрез другия свят. Двамата с вас бяхме за малко там.

Тя стисна ръката му.

— Сега разбирам. Благодаря ви!

Мъжът въздъхна и я погледна замислено. След малко учудено поклати глава.

— За първи път се готвя да променя решението си. Не, не бива да го правя!

Очите й се разшириха.

— Значи все пак ще ме убиете? — попита плахо тя.

— Не. Ще забравите какво сте прочели. Ще забравите последните часове.

— Но… как ще го направите?

Очите му се усмихнаха, той взе ръката й и я отведе до леглото.

— Ще стане, повярвайте. Ще заспите и като се събудите, случилото се ще е само сън.

Изабела го погледна несигурно.

— А вие? Ще бъдете ли още тук?

Мъжът поклати глава.

— Ще се махна завинаги от живота ви.

— Къде ще отидете?

— Още не знам къде. Може би при Гунила.

Изабела изпита топло съчувствие.

— Може би хората наистина са загубили много, когато старите знания са изчезнали. А с вас те ще изчезнат окончателно от нашия свят.

— Права сте. Боговете умират, когато бъдат забравени. Нищо не може да промени този факт.

Той изчака, докато тя си легна, и се наведе над нея. Впи очи в нейните и погледите им се сляха. Устните му зашепнаха неразбираеми думи. Обзе я дълбоко спокойствие, вдигна я и я понесе на мощните си криле. Времето и пространството се разтегнаха и се сляха. Целувката на вечността докосна устните й. Светът под нея потъна в забрава.

 

 

— Събудете се, поспаланке! — Гласът на Розамунда изтръгна Изабела от дълбокия сън. — Вече е светло утро!

Младата жена разтърка очи и се огледа смаяно.

— Нима съм спала толкова дълго?

— Точно така! Мартин забрани да ви будим. Каза, че след толкова преживени вълнения трябва да си отспите добре.

— Къде е Мартин?

Розамунда й помогна да стане и я отведе до прозореца.

— Виж ти! — учуди се Изабела. — Мъжът ми е в ловно облекло. Нима смята да иде на лов?

— Не, вече се върнаха — засмя се Розамунда.

Мартин погледна към прозореца й и махна.

— Ела веднага горе! — извика развълнувано Изабела. — Трябва да ти кажа нещо.

Мартин скочи от коня и забърза към женските покои. Изабела го посрещна с ликуващ вик.

— О, Мартин, ще имаме син!

Той я грабна в обятията си и я завъртя в кръг.

— Откъде знаеш? — попита той.

— Просто знам! Сънувах го!

— Тогава трябва да е вярно! Тази вест ме прави най-щастливия мъж на света!

— Наистина ли?

— Разбира се! Нищо не може да запълни нашето щастие така, както едно дете на любовта.

Той сложи ръка на кръста й и я изведе под ярката слънчева светлина. Изабела се огледа и направи широк жест с ръка.

— Там ще расте златно жито, пасищата ще са пълни с охранен добитък, селяните мирно ще обработват нивите си. По поляните ще цъфтят пъстри цветя, а ти ще стоиш с нашия син точно на това място и ще му показваш нашата богата земя.

— Това ли беше сънят ти? — попита с усмивка той.

Изабела поклати глава. Лицето й беше сериозно.

— Знаеш ли, това не беше сън. Беше поглед в бъдещето. За да го постигнем, трябва много да работим.

Той я погледна дълбоко в очите.

— Ти си прекрасна жена. Моята жена! — Устните им се сляха в страстна целувка.

— Съдбата пожела да ни събере, но ние двамата дълго се съпротивлявахме — усмихна се Изабела. — Накрая се убедихме, че човек не може да избегне съдбата си. И двамата си научихме урока.

— Точно така, и аз съм много благодарен на съдбата за този урок — заключи той и затвори устата й с гореща целувка.

Думите бяха излишни.