Антон Павлович Чехов
Дуел (21)

Глава 21

Изминаха три месеца и нещо.

Настъпи денят, определен от Фон Корен за заминаването му. От сутринта валеше студен дъжд на едри капки, духаше нордостът и в морето се беше появило силно вълнение. Разправяха, че в такова време параходът едва ли ще застане на рейда. По разписание трябваше да пристигне след девет часа сутринта, но Фон Корен, който бе излязъл на кея по обед и следобед, не можа да види през бинокъла нищо освен сиви вълни и дъжда, застилащ хоризонта.

Към края на деня дъждът престана и вятърът започна да стихва. Фон Корен се беше примирил вече с мисълта, че този ден няма да замине, и седна да играе със Самойленко шах; но когато се стъмни, ординарецът доложи, че в морето се били показали светлини и че са видели ракета.

Фон Корен се разбърза. Преметна чантата си през рамо, целуна се със Самойленко и с дякона, обиколи, без да е необходимо, всички стаи, сбогува се с ординареца и с готвачката и излезе на улицата с такова чувство, сякаш бе забравил нещо у доктора или в своето жилище. На улицата тръгна редом със Самойленко, зад тях — дяконът с една кутия, а най-отзад — ординарецът с два куфара. Единствено Самойленко и ординарецът различаваха мъждукащите светлинки сред морето, останалите се взираха в тъмнината и нищо не забелязваха. Параходът беше спрял далеч от брега.

— По-живо, по-живо — подканяше ги Фон Корен. — Страхувам се да не тръгне!

Когато минаваха покрай къщурката с трите прозореца, в която скоро след дуела Лаевски се беше преместил, Фон Корен не се стърпя и надникна през прозореца. Лаевски седеше превит над масата с гръб към прозореца и пишеше.

— Не мога да се начудя — тихо каза зоологът. — Как можа така да се стегне!

— Да, достойно е за учудване — въздъхна Самойленко. — Седи тъй от сутрин до вечер, все седи и работи. Иска да си изплати дълговете. А живее, брат, по-зле и от просяк!

Измина половин минута в мълчание. Зоологът, докторът и дяконът стояха до прозореца, без да откъсват очи от Лаевски.

— Така и не можа да замине от тук, сиромахът — каза Самойленко. — А помниш ли как се беше разтичал?

— Да, здравата се е стегнал — повтори Фон Корен. — Сватбата му, тази целодневна работа за къшея хляб, новият израз на лицето му и дори походката — всичко това е до такава степен необикновено, че не знам как да го нарека — зоологът улови Самойленко за ръкава и продължи с вълнение в гласа: — Предай на него и жена му, че когато съм си заминавал, съм останал удивен от него и съм му пожелал всичко най-хубаво… и го помоли, ако е възможно, да не ме помни с лошо. Той ме познава. Знае, че ако можех тогава да предвидя тази промяна, можех да му стана най-добрият приятел.

— А ти се отбий при него, сбогувай се.

— Не. Неудобно е.

— Защо? Кой знае, може никога повече да не се видите с него.

Зоологът помисли и каза.

— Това е истина.

Самойленко тихо почука с пръст по прозореца. Лаевски трепна и се огледа.

— Ваня, Николай Василич желае да се сбогува с теб — каза Самойленко. — Той си заминава.

Лаевски стана от масата и отиде в антрето, за да отвори вратата. Самойленко, Фон Корен и дяконът влязоха вътре.

— Аз само за минутка — започна зоологът, снемайки в антрето галошите си, и вече съжаляваше, че бе отстъпил на чувството си и бе влязъл тук без покана. „Като да му се натрапвам — помисли си той, — а това е глупаво“. — Извинете, че ви безпокоя — каза на Лаевски, когато влезе в стаята му, — но аз заминавам в момента и ми се дощя да ви видя. Един Господ знае ще имаме ли повече такъв случай.

— Много се радвам… Най-покорно ви моля — каза Лаевски и несръчно помести столове към гостите си, сякаш желаеше да им прегради пътя, след което застана насред стаята и взе да потрива ръце.

„Напразно не оставих свидетелите на улицата“ — помисли си Фон Корен и каза твърдо:

— Не ме помнете с лошо, Иван Андреич. Да се забрави миналото, разбира се, не може, то е твърде тъжно и не съм дошъл, за да ви се извинявам или уверявам, че не съм виновен. Аз действах искрено и не съм изменил оттогава на убежденията си… Наистина, както виждам сега за голяма моя радост, аз съм грешал спрямо вас, но нали човек може да се препъне и на равно? Такава е, изглежда, човешката съдба: ако не сбъркаш в главното, ще сбъркаш в подробностите. Никой не знае действителната истина.

— Да, никой не знае истината… — каза Лаевски.

— Е, прощавайте… Да ви дава Бог всичко най-добро.

Фон Корен му протегна ръка; Лаевски я стисна и се поклони.

— Не ме помнете с лошо — каза Фон Корен. — Предайте моите поздрави на съпругата си и й кажете, че много съжалявам, задето не съм могъл да се сбогувам с нея.

— Но тя си е вкъщи.

Лаевски отиде до вратата на другата стая и каза там:

— Надя, Николай Василиевич желае да се сбогува с теб.

Излезе Надежда Фьодоровна; тя се спря на вратата и плахо погледна гостите си. Лицето й имаше виновен и изплашен израз, а ръцете си държеше като смъмрена гимназистка.

— Заминавам веднага, Надежда Фьодоровна — каза Фон Корен, — и дойдох да се простим.

Тя нерешително му протегна ръка, а Лаевски се поклони.

„Колко жалки са обаче и двамата! — помисли си Фон Корен. — Не е лесно да се свикне с такъв живот“.

— Ще бъда в Москва и в Петербург, няма ли да ви трябва нещо от там? — попита той.

— Какво да трябва? — каза Надежда Фьодоровна и разтревожено се спогледа с мъжа си. — Като че ли нищо…

— Да, нищо… — каза Лаевски, потривайки ръце. — Нашите поздрави.

Фон Корен не знаеше какво още можеше и бе нужно да каже, а когато влизаше преди малко тук, си мислеше, че ще изрече твърде много хубави, топли и значителни неща. Той мълчаливо стисна ръцете на Лаевски и жена му и излезе от дома им с тягостно чувство.

— Какви хора! — говореше си дяконът полугласно, вървейки отзад. — Боже мой, какви хора! Во истина десницата божия е насадила това лозе! Господи, Господи! Един победил хиляди, а друг безброй. Николай Василич — каза той възторжено, — знайте, че днес вие с него победихте най-големия от враговете човешки — гордостта!

— Хайде де, дяконе! Какви победители сме ние с него? Победителят гледа с поглед на орел, а той е жалък, плах, потиснат, кланя се като китайски идол, а на мен… на мен ми е мъчно.

Отзад се раздадоха стъпки. Беше Лаевски, който ги догонваше, за да изпрати Фон Корен. На пристанището стоеше ординарецът на Самойленко с двата куфара, а малко по-нататък — четирима гребци.

— Ама бая си духа… брр! — каза Самойленко. — Кой знае навътре пък в морето каква буря ще е — ах, ах! Ама и време си избрал, Коля.

— Не ме е страх от морската болест.

— Не става дума за това… Да не те обърнат тия ахмаци. Трябваше да тръгнеш с лодката на агенцията. Къде е лодката на агенцията? — провикна се той към гребците.

— Замина, ваше превъзходителство.

— А на митничарите?

— Също замина.

— Защо не доложихте? — разсърди се Самойленко. — Дръвници!

— Все едно, не се ядосвай… — каза Фон Корен. — Е, прощавай. Бог да ви пази.

Самойленко прегърна Фон Корен и го прекръсти три пъти.

— Не ме забравяй, Коля… Пиши… Ще те чакаме идната пролет.

— Прощавайте, дяконе — каза Фон Корен и стисна ръката на дякона. — Моите благодарности за компанията и за интересните разговори. Мислете за експедицията.

— Ех, господа, ако ще и накрай света! — засмя се дяконът. — Нима съм против?

Фон Корен позна в тъмното Лаевски и мълчаливо му протегна ръка. Гребците вече стояха долу и придържаха лодката, която се удряше в пилоните, макар вълноломът да я ограждаше от големите вълни. Фон Корен се спусна по трапа, скочи в лодката и седна на кормилото.

— Пиши! — викна му Самойленко. — Пази си здравето!

„Никой не знае действителната истина“ — мислеше Лаевски, като вдигна яката на палтото си и напъха ръце в ръкавите си.

Лодката бавно обиколи пристанището и излезе в открито море. Тя изчезна сред вълните, но тутакси се плъзна от дълбоката яма върху високия хълм на вълната, така че можеше да се различат и хората, и дори веслата. Лодката преодоля три сажена и бе отхвърлена два сажена назад.

— Пиши! — викна Самойленко. — Тръгнал по дяволите в такова време!

„Да, никой не знае действителната истина…“ — мислеше Лаевски, загледан с тъга в неспокойното тъмно море.

„Вълните блъскат лодката назад — мислеше той, — направи две крачки напред, сетне една назад, но гребците са упорити, натискат неуморно веслата и не се страхуват от високите вълни. Лодката се носи все по-напред и по-напред, ето че вече не се вижда, ще мине половин час и гребците ще видят ясно светлините на парахода, а след час ще стигнат и до трапа му. Така е и в живота… В търсенето на истината хората правят две крачки напред и крачка назад. Страданията, заблудите и скуката на живота ги отхвърлят назад, но жаждата за истина и упоритата воля ги гонят все напред и напред. И кой знае? Може би ще доплуват до действителната истина…“

— Проща-а-ва-а-ай! — викна Самойленко.

— Нито се вижда, нито се чува — каза дяконът. — Щастлив му път!

Заръмя дъжд.