Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Дуэль, (Обществено достояние)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,8 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2009)

Издание:

Антон Павлович Чехов. Дамата с кученцето (сборник). Издателство „Труд“

История

  1. — Добавяне

Глава 2

Охладняването на Лаевски към Надежда Фьодоровна се изразяваше главно в това, че всичко, което тя говореше и вършеше, му изглеждаше фалшиво или приличащо на фалш и всичко, което четеше против жените и любовта, му се струваше, че се отнася точно за него, за Надежда Фьодоровна и за нейния съпруг. Когато се върна вкъщи, тя, вече облечена и сресана, седеше до прозореца, пиеше с угрижен вид кафето си и прелистваше дебело списание. Мина му през ума, че пиенето на кафе не е чак толкова забележително събитие, за което си струваше да се правиш на угрижен, и че тя напразно си бе губила времето с тази модна прическа, тъй като тук нямаше на кого да се хареса, пък и нямаше за какво. В четенето на списанието също виждаше фалш. Помисли си, че тя се облича и си прави прическа, за да изглежда красива, а чете, за да си придаде по-умен вид.

— Ще имаш ли нещо против, ако ида на плажа? — попита го тя.

— Какво пък, едва ли ще стане земетресение от това, дали ще идеш или не…

— Не, питам дали докторът няма да се сърди.

— Ами че питай него. Аз не съм доктор.

Този път бялата открита шия на Надежда Фьодоровна и къдричките на тила й, кой знае защо, най-много нервираха Лаевски и той си спомни, че когато Ана Каренина престанала да обича мъжа си, не й харесвали преди всичко ушите му. „Колко е вярно това! Колко е вярно!“ — помисли си той. Почувства слабост, главата му беше празна; прибра се в кабинета, легна на канапето и си покри лицето с носната кърпа, за да се предпази от мухите. Скучни, досадни мисли все около едно и също се заизреждаха в главата му като дълъг обоз в дъждовна есенна вечер и той изпадна в сънливо, потиснато състояние. Струваше му се, че е виновен пред Надежда Фьодоровна и пред мъжа й и че той е умрял по негова вина. Струваше му се, че е виновен и за собствения си похабен живот, виновен пред света на високите идеи, знания и труд, и си представяше този чудесен свят възможен и съществуващ не тук, на брега, с шляещите се гладни турци и лениви абхазци, а там, на север, където са операта, театрите, вестниците и всички видове умствен труд. Честен, умен, възвишен и чист можеш да бъдеш само там, не и тук. Той се упрекваше, че няма идеали и ръководна идея в живота, макар да не бе съвсем наясно какво значи това. Преди две години, когато се беше влюбил в Надежда Фьодоровна, му се струваше, че ще е достатъчно да се съберат и да заминат за Кавказ, за да се спаси от този груб и празен живот; сега пък, обратно, беше сигурен, че стига да зареже Надежда Фьодоровна и да замине за Петербург, ще получи всичко, от което се нуждае.

— Да бягам! — изрече той, седна и загриза ноктите си. — Да бягам!

Въображението му рисуваше как се качва на парахода и след това закусва, пие студена бира и разговаря на палубата с дамите, после се качва на влака в Севастопол и пътува. Здравей, свобода! Гарите прелитат една след друга, въздухът става вее по-студен и по-сух, ето първите брези и ели, ето Курск, Москва… В бюфетите чорба от зеле, овнешко с каша, есетра, бира, с една дума, не азиатщина, а Русия, истинската Русия. Пътниците във влака говорят за търговия, за новите певци, за френско-руските симпатии; навсякъде се чувства жив, културен, интелигентен, бодър живот… По-скоро, по-скоро! Ето накрая и „Невски“, „Болшая морская улица“, а ето и „Ковенская“ — уличката, където бе живял някога като студент, ето и милото сиво небе, ръмящия дъждец, мокрите файтонджии…

— Иван Андреич! — викна му някой от съседната стая. — Вкъщи ли сте си?

— Да! — отзова се Лаевски. — Какво има?

— Книжата!

Лаевски се надигна лениво, с главоболие и като се прозяваше и шляпаше с пантофите, отиде в съседната стая. Там пред отворения прозорец стоеше отвън на улицата един от неговите млади колеги и слагаше върху перваза на прозореца официалните книжа.

— Сега, драги — меко каза Лаевски и тръгна да търси мастилница; върна се до прозореца, подписа книжата, без да ги чете, и каза: — Жега!

— Да. Днеска ще дойдете ли?

— Едва ли… Нещо не ми е добре… Кажете, драги, на Шешковски, че ще намина следобед при него.

Чиновникът си отиде. Лаевски се опъна отново на канапето и се замисли:

„И така, трябва да се претеглят всички обстоятелства и да се вземат предвид. Преди да си замина от тук, трябва да платя дълговете си. Дължа около две хиляди рубли. Пари нямам… Това, разбира се, не е важно; една част ще заплатя някак си, а другата ще изпратя по-късно от Петербург. Главното е Надежда Фьодоровна… Преди всичко трябва да си изясним отношенията… Да“.

Малко по-късно той съобразяваше: „Дали да не ида по-добре да се посъветвам със Самойленко?“

„Може и да ида — мислеше той, — но каква полза от това? Пак ще взема да му говоря ни в клин, ни в ръкав за будоара, за жените, за това, кое е честно и кое не. Какви ти тук, дявол да го вземе, разговори за честното и нечестното, когато трябва да спасявам по-скоро живота си, когато се задушавам в този затвор и се погубвам?… Трябва най-после да се разбере, че да се продължава един такъв живот, като моя, е подлост и жестокост, пред които всичко останало е дребно и нищожно. Да бягам! — повтаряше си той, докато сядаше. — Да бягам!“

Безлюдният морски бряг, неутолимият зной и еднообразието на трепкащите в омарата лилави планини, вечно еднакви и мълчаливи, вечно усамотени, му навяваха тъга и както му се струваше, го приспиваха и ограбваха. Възможно е да е много умен, талантлив, удивително честен; възможно е, ако не е обграден от всички страни с море и планини, от него да излезе отличен земски деятел, държавник, оратор, публицист, герой. Кой знае! Ако е така, нали ще е глупаво да умува честно ли е даровитият и полезен човек, например музикант или художник, да разбива стена и да лъже своите пазачи, за да избяга от плен? В положението на такъв човек всичко е честно.

В два часа Лаевски и Надежда Фьодоровна седнаха да обядват. Когато готвачката им поднесе доматена чорба с ориз, Лаевски каза:

— Всеки ден едно и също. Не може ли веднъж чорбата да е със зеле?

— Няма зеле.

— Интересно. И у Самойленко ядат чорба от зеле, и у Маря Константиновна, само аз, кой знае защо, съм длъжен да сърбам тая сладникава помия. Не може така, скъпа.

Както е при огромното мнозинство съпрузи, по-рано не минаваше нито един обяд без капризи и сцени между Лаевски и Надежда Фьодоровна, но откакто реши, че вече не я обича, той гледаше да й отстъпва във всичко, говореше с нея меко и вежливо, усмихваше се, наричаше я „скъпа“.

— Тази чорба има вкус на сладък корен — каза той и се усмихна, силеше се да изглежда приветлив, но не издържа и добави: — Никой не се грижи у нас за домакинството… Ако наистина си толкова болна или заета с четене, моля, аз ще се заема с кухнята.

По-рано тя би му отвърнала „Заеми се“ или „Виждам, че искаш да ме превърнеш в готвачка“, но сега само плахо го погледна и почервеня.

— Е, как се чувстваш днес? — попита я той ласкаво.

— Днес нищо особено. Само съм малко отпаднала.

— Трябва да се пазиш, скъпа. Ужасно се тревожа за теб.

Надежда Фьодоровна боледуваше от нещо. Самойленко казваше, че имала периодично повтаряща се треска, и я тъпчеше с хинин; другият доктор — Устимович, висок, мършав, саможив човек, който денем си седеше вкъщи, а вечер, хванал изправен бастуна в скръстените си зад гърба ръце, бавно се разхождаше по крайбрежната улица и кашляше, пък намираше, че имала някаква женска болест, и й предписваше сгряващи компреси. Преди, когато Лаевски я обичаше, болестта на Надежда Фьодоровна пораждаше у него жалост и страх, сега обаче виждаше и в болестта й фалш. Пожълтялото сънливо лице, безизразният поглед и прозевките, наблюдавани у Надежда Фьодоровна след пристъпите на треската, и това, че по време на тези кризи тя лежеше загърната с шал и приличаше повече на момченце, отколкото на жена, както и че в стаята й беше задушно и непроветрено — всичко това според него разрушаваше илюзията и беше протест срещу любовта и брака.

Второто беше спанак с твърдо сварени яйца, а на Надежда Фьодоровна като болна й поднесоха кисел с мляко. Когато тя с угрижен вид побутна отначало с лъжичката кисела и след това започна лениво да го яде, отпивайки от млякото, и той чуваше глътките й, го обзе такава тежка омраза, че дори го засърбя главата. Той съзнаваше, че подобно чувство би било оскърбително дори спрямо куче, но го беше яд не на себе си, а на Надежда Фьодоровна, задето предизвикваше у него това чувство. Започваше да разбира защо понякога мъжете убиват любовниците си. Самият той не би могъл да убие, разбира се, но ако се случеше сега да бъде съдебен заседател, би оправдал такова убийство.

— Merci, скъпа — каза той след обяда и целуна Надежда Фьодоровна по челото.

Вече в кабинета си, се разхожда близо пет минути от ъгъл до ъгъл, като поглеждаше под око ботушите си, след това седна на канапето и промърмори:

— Ще бягам, ще бягам! Ще си изясним отношенията и ще избягам!

Легна на канапето и отново си спомни, че мъжът на Надежда Фьодоровна е умрял може би по негова вина.

„Да обвиняваш някого, че се е влюбил или че е разлюбил, е глупаво — мъчеше се той да убеди самия себе си, легнал по гръб и вдигнал крака, за да нахлузи ботушите си. — Любовта и омразата са ни неподвластни. Що се отнася до мъжа й, аз може би съм една от косвените причини за смъртта му, но все пак — виновен ли съм, че се влюбих в жена му, а тя — в мене?“

След това стана, подири фуражката си и се запъти към своя колега Шешковски, у когото всеки ден се събираха чиновници да играят винт и да пият студена бира.

„С нерешителността си напомням Хамлет — мислеше Лаевски по пътя. — Колко вярно го е забелязал Шекспир! Ах, колко вярно!“