Антон Павлович Чехов
Дуел (19)

Глава 19

— За пръв път виждам такова нещо в живота си! Направо поразително! — каза Фон Корен, показал се на поляната и протегнал двете си ръце на изток. — Погледнете: зелени лъчи!

На изток иззад планината се бяха източили два зелени лъча и това наистина беше красиво. Слънцето изгряваше.

— Здравейте! — продължи зоологът и кимна към секундантите на Лаевски. — Закъснях ли?

Зад него вървяха двамата му секунданти — Бойко и Говоровски, млади офицери, еднакви на ръст и с бели кители, както и слабият, саможив доктор Устимович, който носеше в едната си ръка вързоп с нещо, а другата държеше отзад; както винаги бастунът му стърчеше изправен нагоре зад гърба му. Той остави вързопа на земята и без да се здрависва с някого, прибра и другата ръка зад гърба си и закрачи по поляната.

Лаевски се чувстваше уморен и му беше неудобно като на човек, който може би скоро ще умре и затова привлича вниманието върху себе си. Искаше му се по-скоро да го убият или да го откарат вкъщи. Той виждаше за първи път през живота си изгрева на слънцето; това ранно утро, зелените лъчи, влагата и хората с мокри ботуши му се струваха излишни в живота му, ненужни и го стесняваха; всичко това нямаше никаква връзка с преживяната нощ, с мислите му и с чувството за вина и затова той охотно би си отишъл, без да дочака дуела.

Фон Корен беше явно възбуден и се мъчеше да прикрие това, като си даваше вид, че най-много го интересуват зелените лъчи. Секундантите бяха смутени и се споглеждаха, като да се питаха защо са тук и какво трябва да правят.

— Предполагам, господа, че е излишно да вървим по-нататък — каза Шешковски. — И това място е добро.

— Да, разбира се — съгласи се Фон Корен.

Настъпи мълчание. Както крачеше, Устимович изведнъж рязко се извърна към Лаевски и каза полугласно, дишайки в лицето му:

— Вероятно не са успели още да ви предадат условията ми. Всяка една от страните ще ми заплати по 15 рубли, а в случай че един от противниците падне убит, другият ще ми заплати цялата сума от 30 рубли.

Лаевски се познаваше отпреди с този човек, но едва сега за първи път ясно видя неизразителните му очи, твърдите мустаци и тънката му охтичава шия: лихвар, а не доктор! От устата му се носеше неприятен говежди дъх.

„Какви ли хора няма на този свят“ — помисли си Лаевски и отвърна:

— Добре.

Докторът кимна и отново закрачи и се виждаше, че ни най-малко не го интересуваха парите, а споменаваше за тях просто от омраза. Всички чувстваха, че е време вече да започват или да свършват започнатото, но не започваха и не свършваха, а ходеха, стояха и пушеха. Младите офицери, които за първи път през живота си присъстваха на дуел и вече не вярваха много на този цивилен, според тях ненужен дуел, внимателно оглеждаха кителите си и опъваха ръкавите им. Шешковски се приближи до тях и им каза тихо:

— Господа, трябва да положим всички усилия, за да не дадем възможност дуелът да се състои. Трябва да ги помирим.

Той почервеня и продължи:

— Снощи при мен беше Кирилин и се оплака, че Лаевски го заварил вчера с Надежда Фьодоровна и какво ли не.

— Да, и ние го научихме — каза Бойко.

— Така, че и вие виждате… На Лаевски му треперят ръцете и какво ли не… Той и пистолета си няма да може да повдигне. Да се биеш с него, ще е също така безчовечно, както да се биеш с някой пиян или болен от тифус. Ако не стигнем до помирение, поне да отложим дуела ли, и аз не знам, господа… Такава идиотщина, че не е за гледане.

— Поговорете с Фон Корен.

— Не знам правилата на дуела, да ги вземат мътните, и не искам да ги знам; току-виж си помислил, че Лаевски се е уплашил и ме праща при него. А впрочем както той реши. Ще поговоря.

— Ето какво ще ви кажа, уважаеми — започна той, разглеждайки съсредоточено цветната щампа върху ризата на зоолога. — Това е конфиденциално… Не знам правилата на дуела, да им се не види макар, не искам и да ги знам и разсъждавам не като секундант и какво ли не, а като човек, и толкоз.

— Да. Е?

— Когато секундантите предлагат помирение, обикновено никой не ги слуша, гледа се на това като на формалност. Самолюбие, и толкоз. Но аз ви моля най-покорно да обърнете внимание на Иван Андреич. Днес той не е в нормално състояние, така да се каже, не е на себе си и е жалък. Случи му се нещастие. Не мога да понасям клюките — Шешковски почервеня и се озърна, — но предвид на дуела намирам за необходимо да ви съобщя. Снощи той е заварил в дома на Мюридов своята мадам с… един господин.

— Каква низост! — промърмори зоологът, пребледня, намръщи се и шумно се изплю: — Пфу!

Долната му устна затрепери; той се отдръпна от Шешковски, за да не слуша по-нататък, и сякаш вкусил, без да иска, нещо горчиво, отново шумно се изплю и погледна за първи път през цялото това утро Лаевски с омраза. Възбудата и неудобството му бяха минали, той отърси глава и извика високо:

— Господа, какво още чакаме? Защо не започваме?

Шешковски се спогледа с офицерите и вдигна рамене.

— Господа! — провикна се той, без да се обръща специално към някого. — Господа! Предлагаме ви да се помирите!

— Да свършваме по-скоро с формалностите — каза Фон Корен. — За помирението вече говорихме. Какви формалности ще има още? По-бързо, господа, времето не чака.

— Ние все пак настояваме за помирение — каза Шешковски с виновен глас като човек, който е принуден да се намесва в чужди работи; той почервеня, сложи ръка на сърцето си и продължи: — Господа, ние не виждаме причинна връзка между оскърблението и дуела. Между обидата, която понякога поради човешка слабост си нанасяме един на друг, и дуела няма нищо общо. Вие сте хора, завършили университет, с образование и, естествено, сами виждате в дуела една остаряла, празна формалност и какво ли не. Така гледаме и ние на него, иначе не бихме дошли, тъй като не можем да допуснем хората да се стрелят помежду си в наше присъствие и какво ли не — Шешковски изтри потта от лицето си и продължи: — Сложете точка на вашето недоразумение, господа, подайте си ръце и да се приберем вкъщи да пием за помирението. Честна дума, господа!

Фон Корен мълчеше. Забелязал, че го наблюдават, Лаевски каза:

— Нямам нищо против Николай Василиевич. Ако той намира, че съм виновен, готов съм да му се извиня.

Фон Корен се обади:

— Очевидно, господа — каза той, — вие желаете господин Лаевски да се върне у дома си великодушен и като рицар, но аз не мога да доставя на вас и на него това удоволствие. И струваше ли си да ставам толкова рано и да измина десет версти от града, за да пия за помирение, да закусвам и да ми се обяснява, че дуелът бил отживяла формалност. Дуелът си е дуел и не трябва да го правим по-глупав и по-фалшив от това, което фактически е. Искам да се бия!

Настъпи мълчание. Офицерът Бойко извади от кутията двата пистолета: подадоха единия на Фон Корен, другия — на Лаевски и след това настъпи объркване, което развесели за малко зоолога и секундантите. Оказа се, че никой от тях не е присъствал нито веднъж в живота си на дуел и никой не знае точно как трябва да се застане и какво е необходимо да говорят и да вършат секундантите. Но след това Бойко си спомни и взе да обяснява усмихнат.

— Господа, помни ли някой как го описва Лермонтов? — попита Фон Корен със смях. — Тургеневият Базаров също се дуелираше с някого…

— Какво има за помнене? — каза нетърпеливо Устимович и се спря. — Отмерете разстоянието, и толкова.

И той направи три крачки, сякаш за да покаже как се отмерва. Бойко отмери крачките, а другарят му извади шашката си и драсна с нея върху земята в двата края, за да означи границите.

Противниците заеха местата си при общо мълчание.

„Къртици“ — спомни си дяконът, скрит зад храстите.

Шешковски нещо говореше, Бойко отново нещо обясняваше, а Лаевски не чуваше или по-скоро чуваше, но не разбираше. Когато му дойде времето, той освободи спусъка и вдигна тежкия студен пистолет с дулото нагоре. Забрави да си разкопчее палтото и затова силно го стягаше в рамото и подмишницата и ръката му се вдигаше с такова усилие, сякаш ръкавът му бе ушит от тенекия. Той си спомни за вчерашната си омраза към мургавото чело и къдравите коси и си помисли, че дори вчера, в минутата на най-силната си омраза и гняв, не би могъл да стреля в човек. В страха си да не улучи, макар и случайно, Фон Корен той вдигаше пистолета все по-високо и по-високо и чувстваше, че това твърде демонстративно великодушие не е деликатно и не е великодушно, но иначе не умееше и не можеше. Загледан в бледото, насмешливо усмихващо се лице на Фон Корен, който очевидно от самото начало беше сигурен, че противникът му ще стреля във въздуха, Лаевски си мислеше, че сега, слава Богу, всичко ще свърши и че трябва само да натисне по-силно спусъка…

Усети силен тласък в рамото, разнесе се изстрел и в планината ехото отвърна: пах-тах!

Фон Корен вдигна спусъка и погледна Устимович, който както преди крачеше с ръце отзад, без да обръща внимание на нищо.

— Докторе — каза зоологът, — бъдете така добър, не ходете като махало. Завива ми се свят от вас.

Докторът спря. Фон Корен започна да се прицелва в Лаевски.

„Това е краят!“ — помисли си Лаевски.

Дулото на пистолета, насочено право в лицето му, изразът на омраза и презрение в позата и в цялата фигура на Фон Корен и това убийство, което един порядъчен човек щеше да извърши сега посред бял ден в присъствието на порядъчни хора, и тази тишина, и неизвестната сила, която го заставяше да стои, да не побегне — как всичко това е тайнствено и необяснимо, и страшно! Времето, докато Фон Корен се прицелваше, се стори на Лаевски по-дълго от нощта. Той умоляващо погледна секундантите си; те не помръдваха и бяха бледни.

„Стреляй по-скоро!“ — мислеше Лаевски и чувстваше, че бледото му, треперещо жалко лице би трябвало да поражда у Фон Корен още по-голяма омраза.

„Сега ще го убия — мислеше си Фон Корен, докато се прицелваше в челото му и вече усещайки с пръста си спусъка. — Да, разбира се, ще го убия…“

— Ще го убие! — раздаде се изведнъж отчаян вик някъде наблизо.

В същия миг гръмна изстрел. Убедили се, че Лаевски си стои прав на мястото и не е паднал, всички се извърнаха нататък, откъдето се беше чул викът, и видяха дякона. Бледен, с мокри, прилепнали към челото и страните коси, целият вир-вода и изкалян, той стоеше на отсрещния бряг в царевичака, някак странно се усмихваше и махаше с мократа си шапка. Шешковски се засмя от радост, заплака и се отдръпна встрани…