Антон Павлович Чехов
Дуел (17)

Глава 17

…през измъчения ум

минават мисли, болки, грижи

и спомените стари бавно и без шум

пред мен един след друг се нижат.

И аз живота си проклинам в тоя час

и чувам стона на сърцето,

и страдам гибелно, и горко плача аз,

и тъй се раждат стиховете.

Пушкин^[1]

Дали ще бъде убит утре сутринта, или ще му се надсмеят, тоест ще му оставят този живот, той все едно е загинал. Дали ще се самоубие от отчаяние и срам тази опозорена жена, или ще влачи жалкото си съществуване, тя все едно е загинала…

Така мислеше Лаевски, седнал на масата късно вечерта, и все така продължаваше да потрива ръце. Изведнъж прозорецът се разтвори и изтрака, в стаята нахлу силен вятър и листата на масата се разхвърчаха. Лаевски затвори прозореца и се наведе, за да събере листата от пода. Той усещаше в тялото си нещо ново, някаква скованост, която по-рано я нямаше, и не можеше да познае движенията си; ходеше неуверено с разперени лакти и присвиваше рамене, а седнеше ли на масата, отново почваше да потрива ръце. Тялото му загуби гъвкавостта си.

Преди да умреш, трябва да пишеш на близките си. Лаевски помнеше това. Той взе перодръжката и написа с трепереща ръка:

„Майчице!“

Искаше да пише на майка си и да я помоли в името на милосърдния Бог, в когото тя вярваше, да приюти и да съгрее с ласка нещастната, опозорена от него жена, самотна, бедна и слаба, да забрави и да прости всичко, всичко, всичко и чрез своята жертва поне отчасти да изкупи страшния грях на сина си; но той си спомни как майка му — пълна, тромава старица с дантелено боне, излиза сутрин от къщата в градината, а след нея върви някоя от храненичките й с домашното кученце в ръце, как майка му крещи със заповеднически глас на градинаря и на прислугата и колко надуто и надменно е лицето й — спомни си това и задраска написаната дума.

Блесна мълния едновременно в трите прозореца и веднага след нея се разнесе оглушителен тътнещ гръм, отначало глух, а сетне все по-усилващ се, и тресна с такава сила, че стъклата на прозорците задрънчаха. Лаевски стана, приближи се до прозореца и долепи чело до стъклото. Навън се бе разразила силна, красива буря. На хоризонта като бели ленти между облаците и морето непрекъснато се стрелкаха мълнии и осветяваха надалеч високите черни вълни. И отдясно, и отляво, както вероятно и над покрива, просветваха мълнии.

— Буря! — прошепна Лаевски; той изпитваше желание да се моли на някого или на нещо, та макар и на мълнията или на облаците. — Милата ми буря!

Спомни си как като дете по време на буря изтичваше гологлав в градината, а след него припкаха две русокоси и синеоки момиченца и дъждът ги мокреше; те се кискаха от възторг, но когато изтрещяваше гръмотевица, доверчиво се притискаха до момченцето, а то се кръстеше и изговаряше бързо-бързо: „Боже, Боже, Боже…“ О, къде изчезнахте, в кое море потънахте, зачатъци на прекрасния чист живот? Той вече не се плаши от бурята и не обича природата, не чувства Бога в себе си, всички доверчиви момиченца, които е познавал някога, са погубени вече от него и неговите връстници, в родната си градина не е посадил през целия си живот ни едно дръвче и не е отгледал ни една тревичка, а живеейки сред живите, не е спасил дори муха, а само е разрушавал, погубвал и лъгал, лъгал…

„Кое в моето минало не е порок?“ — питаше се сам, като се мъчеше да намери поне един светъл спомен, както падащият в пропастта се мъчи да се залови за храстите.

Гимназията? Университетът? Но това е измама. Той се учеше зле и забрави онова, на което го бяха учили. Служенето му на обществото? Това също е измама, защото в службата нищо не вървеше, получаваше даром заплатата си; служенето му бе гнусен обир на държавата, за който не даваха под съд.

Той нямаше нужда от истината и не я търсеше, съвестта му, замаяна от порока и лъжата, спеше или мълчеше; като чужд или нает от друга планета, не участваше в общия живот на хората, беше равнодушен към техните страдания, идеи, религии, знания, копнежи и борба. Не беше казал на хората нито една добра дума, не бе написал ни един полезен, искрен ред, не бе направил нищо за хората, а само ядеше хляба им, пиеше виното им, отмъкваше жените им, живееше с техните мисли и за да оправдае пред тях и пред самия себе си презрения си паразитен живот, винаги се стараеше да си придаде такъв вид, сякаш стои над тях и е по-добър от тях. Лъжа, лъжа и лъжа…

Ясно си спомни онова, което беше видял вечерта в къщата на Мюридов, и му беше непоносимо тежко от погнуса и мъка. Кирилин и Ачмианов са отвратителни, но всъщност те бяха продължили започнатото от него; те са негови съучастници и ученици. Той отне мъжа, кръга от познати и родния кът на младата слаба жена, която му се беше доверила повече, отколкото на брат, и я доведе тук — в зноя, в треската и в скуката; ден след ден тя трябваше да отразява като огледало неговото безделие, порочност и лъжа — и с това, единствено с това бе изпълнен нейният инертен, вял и жалък живот; после той й се насити, намрази я, но не му стигна кураж да я зареже и се стараеше все по-здраво да я оплете с лъжите си като с паяжина… Тези хора довършиха останалото.

Лаевски ту сядаше на масата, ту отново отиваше до прозореца; ту гасеше свещта, ту пак я палеше. Проклинаше се гласно, плачеше, оплакваше се, молеше за прошка; на няколко пъти притича отчаян до масата и пишеше: „Майчице!“

Освен майка си нямаше никакви роднини и близки, но как можеше да помогне майка му? И къде е тя. Искаше да изтича при Надежда Фьодоровна, да падне пред нея на земята, да целува ръцете и краката й, да моли за прошка, но тя беше негова жертва и той се страхуваше от нея, сякаш беше умряла.

— Погубих живота си! — говореше си той и потриваше нервно ръце. — Защо съм още жив, Господи!…

Той свали от небето своята бледа звезда и тя догоря, а следата й се смеси с нощната тъма; тя вече не ще се върне на небето, защото животът се дава само веднъж и не се повтаря. Ако можеха да се върнат предишните дни и години, би заменил в тях лъжата с истина, безделието — с труд, скуката — с радост, би върнал чистотата на ония, на които я бе отнел, би намерил Бога и справедливостта, но това е толкова невъзможно, колкото пак да върнеш угаснала звезда на небето. И от съзнанието, че това е невъзможно, изпадаше в отчаяние.

Той остана пред отворения прозорец и след като бурята премина, и спокойно мислеше за това, което го очакваше. Фон Корен вероятно ще го убие. Ясният, студен светоглед на този човек допуска унищожаването на хилавите и негодните; дори това убеждение да му измени в решителната минута, ще му помогнат омразата и чувството на погнуса, които Лаевски предизвиква у него. Ако ли пък не уцели, или за да се надсмее над омразния си противник, само го рани или стреля във въздуха, какво ще прави тогава той? Къде да иде?

„Да замина за Петербург? — запита се Лаевски. — Но това би значило отново да започна стария живот, който проклинам. Пък и този, който търси спасение в промяната на мястото като прелетна птица, няма нищо да намери, защото за него земята е навсякъде еднаква“. Да потърси спасение сред хората? В кого да го потърси и как? Добротата и великодушието на Самойленко са също тъй слаба опора, както смехът на дякона или омразата на Фон Корен. Трябва да търсиш спасението единствено в себе си, а не го ли намериш, да сложиш край на живота си, без повече да губиш време, това е всичко…

Дочу се шум от някакъв екипаж. Развиделяваше се. По улицата премина каляска, направи завой и скърцайки с колелетата по мокрия пясък, се спря пред къщата. В каляската седяха двама души.

— Един момент, сега ще дойда! — каза им Лаевски от прозореца. — Не спя. Нима стана време?

— Да. Четири часа е. Докато стигнем…

Лаевски сложи палтото и фуражката си, пъхна в джоба си цигара и се спря замислен; струваше му се, че трябва да направи още нещо. На улицата секундантите разговаряха тихо и конете пръхтяха. Тези звуци в ранното влажно утро, когато всички спят и небето едва започва да светлее, изпълниха Лаевски с тъга, напомняща лошо предчувствие. Известно време той остана така замислен, след което влезе в спалнята.

Надежда Фьодоровна лежеше в леглото си с изпънато тяло и завита през глава с одеялото; тя не помръдваше и приличаше, особено в главата, на египетска мумия. Лаевски се взря в нея мълчаливо, мислено й поиска прошка и помисли, че ако небето не е празно и там наистина има Бог, той ще я запази; ако пък няма Бог, то по-добре да загине, защото няма за какво да живее.

Тя изведнъж скочи и седна в леглото. Повдигна бледото си лице, погледна ужасено Лаевски и попита:

— Ти ли си? Премина ли бурята?

— Премина.

Тя си спомни всичко, хвана се с две ръце за главата и потръпна с цялото си тяло.

— Колко ми е тежко! — промълви тя. — Ако знаеше колко ми е тежко! Очаквах — продължи тя, като примижа, — че ще ме убиеш или ще ме изгониш от къщи на дъжда и в бурята, а ти се бавиш… бавиш…

Той енергично и здраво я прегърна и взе да целува коленете и ръцете й, след това, когато тя нещо му шепнеше и потръпваше от спомени, я погали по косите и загледан в лицето й, разбра, че тази нещастна, порочна жена е за него единственият близък, скъп и незаменим човек.

Когато излезе навън и седна в каляската, имаше желанието да се върне жив вкъщи.