Антон Павлович Чехов
Дуел (5)

Глава 5

Надежда Фьодоровна отиваше сутринта да се къпе, придружена от готвачката Олга, която се бе натоварила с кана, меден леген, чаршафи и гъба. Два неизвестни парахода с опушени бели комини стояха на рейд. Трябва да бяха чуждестранни товарни. Някакви мъже, целите в бяло, че и с бели обувки, ходеха по пристанището и крещяха силно на френски, а от същите параходи нещо им отвръщаха. Камбаните на малката градска черква биеха усилено.

„Днес е неделя!“ — спомни си с удоволствие Надежда Фьодоровна.

Тя се чувстваше напълно здрава и бе във весело, празнично настроение. С новата си широка рокля от соа екрю и с голяма сламена шапка, чиято широка периферия беше силно прегъната към ушите, така че лицето й надничаше сякаш от кутийка, си представяше, че изглежда твърде миличка. Мислеше си, че в целия град има само една млада, красива и интелигентна жена — именно тя, и че единствено тя умее да се облича евтино, изящно и с вкус. Тази рокля например й струва само 22 рубли, а колко е сладка! В целия град единствено тя може да се харесва, а мъже има много и всички те трябва по неволя да завиждат на Лаевски.

Надежда Фьодоровна се радваше, че напоследък той беше студен, сдържано вежлив с нея и от време на време дори дързък и груб; на всичките му постъпки, както и на презрителните му, студени или странни, непонятни погледи тя би реагирала преди със сълзи, упреци и заплахи, че ще си замине или ще се умори с глад, сега обаче само пламваше, поглеждаше го виновно и се радваше, че той не търси милувките й. Щеше да е още по-добре, ако я ругаеше или заплашваше, тъй като се чувстваше много виновна пред него. Струваше й се, че е виновна, първо, задето не съчувстваше на мечтите му за трудов живот, заради който бе зарязал Петербург и пристигнал тук в Кавказ, и беше уверена, че напоследък той й се сърди именно за това. Когато бе тръгнала за Кавказ, й се струваше, че още първия ден ще намери тук уединено кътче на брега, уютна сенчеста градинка с птички и ручейчета, където ще може да сади цветя и зеленчуци, да развъжда патици и кокошки, да кани съседите, да лекува бедните селяни и да им раздава книжлета за четене; оказа се, че Кавказ — това са голи планини, гори и огромни долини, че трябва дълго да подбираш, да тичаш и да строиш и че тук няма никакви съседи, и е много горещо, и могат да те ограбят. Лаевски не бързаше да се сдобие с участък; тя беше доволна от това и двамата сякаш се бяха наговорили мислено никога да не споменават за трудовия живот. Щом й мълчи, мислеше си, значи се сърди, че тя мълчи.

Второ, без негово знание тя бе накупила за тези две години от магазина на Ачмианов разни дреболии за около триста рубли. Купуваше по малко кога платове, кога коприна, кога някой чадър и незабелязано бе натрупала този дълг.

„Днес вече ще му кажа…“ — реши тя, но мигом съобрази, че при сегашното настроение на Лаевски едва ли ще е удобно да му споменава за дълговете си.

Трето, тя вече два пъти в отсъствието на Лаевски приемаше у дома си Кирилин, полицейския пристав: веднъж сутринта, когато Лаевски беше отишъл да се къпе, и втори път в полунощ, когато той играеше карти. Като си спомни за това, Надежда Фьодоровна пламна цялата и хвърли поглед към готвачката, сякаш да се убеди, че тя не подслушва мислите й. Дългите, нетърпимо горещи скучни дни, прекрасните сладостни вечери, душните нощи и целият този живот, когато от сутрин до вечер не знаеш за какво да употребиш ненужното време, и натрапчивите мисли, че тя е най-красивата и млада жена в града и че младостта й си отива на вятъра, и самият Лаевски — честен, идеен, но еднообразен, който вечно шляпа с пантофите си, гризе ноктите си и досажда с капризите си — всичко това й влияеше, малко по малко я овладяха желания и тя ден и нощ като луда мислеше за едно и също. В дъха си, в погледите, в тона на гласа и в походката си усещаше само желанието си; шумът на морето й нашепваше, че трябва да люби, вечерният мрак — същото, планините — същото… И когато Кирилин започна да я ухажва, не беше по силите й, а и не искаше, не можеше да се противи и му се отдаде…

Този път чуждестранните параходи и хората в бяло, кой знае защо, й напомниха някаква огромна зала; заедно с френската реч в ушите й закънтяха звуците на валс и гърдите й потръпнаха от безпричинна радост. Поиска й се да танцува и да бърбори на френски.

Тя с радост си мислеше, че в изневярата й няма нищо страшно. В изневярата й душата не бе взела участие; тя продължава да обича Лаевски, което се вижда от това, че го ревнува, жали и скучае без него вкъщи. Кирилин не се оказа нещо особено, беше грубоват, макар и красив, с него всичко бе приключено и повече нищо нямаше да има. Било каквото било, това не засяга никого, а и да научи, Лаевски няма да повярва.

На брега имаше само една женска къпалня, а мъжете се къпеха под открито небе. Надежда Фьодоровна завари в къпалнята Маря Константиновна Битюгова — възрастна дама, жена на чиновник, и 15-годишната й дъщеря Катя, гимназистка: двете седяха на скамейката и се събличаха. Маря Константиновна беше добра, възторжена и деликатна особа, говореше провлечено и с патос. До 32-годишна възраст беше служила като гувернантка, после се бе омъжила за чиновника Битюгов, малък плешив човек със сресани към слепоочията коси и много хрисим. И досега тя бе влюбена в него, ревнуваше го, пламваше при думата „любов“ и уверяваше всички, че била много щастлива.

— Скъпа моя! — каза тя възторжено, като видя Надежда Фьодоровна и придаде на лицето си израз, който всичките й познати наричаха захаросан. — Мила, колко приятно е, че дойдохте! Ще се къпем заедно — това е очарователно!

Олга бързо свали роклята и ризата си и се зае да съблича господарката си.

— Днес не е толкова горещо като вчера, нали? — каза Надежда Фьодоровна и потръпна от грубите докосвания на голата готвачка. — Вчера едва не умрях от задухата.

— О, да, мила! Аз самата едва не се задуших. Вярвате ли, вчера се къпах три пъти… представяте ли си, мила, три пъти! Дори Никодим Александрич се разтревожи.

„Как може да са толкова грозни? — помисли си Надежда Фьодоровна, като погледна Олга и жената на чиновника; хвърли поглед и към Катя и си помисли: Момичето има хубаво телце“.

— Вашият Никодим Александрич е много, много трогателен! — каза тя. — Направо съм влюбена в него.

— Ха-ха-ха! — засмя се пресилено Маря Константиновна. — Това е очарователно!

Щом се освободи от дрехите си, Надежда Фьодоровна изпита желание да литне. Струваше й се, че ако размаха ръце, непременно ще полети като птица. Съблечена, тя забеляза, че Олга гледа с погнуса бялото й тяло. Олга, млада войнишка жена, живееше със законния си мъж и затова се смяташе за по-добра и по-горна от нея. Надежда Фьодоровна чувстваше също, че Маря Константиновна и Катя не я уважават и се страхуват от нея. Това й беше неприятно и за да се издигне в очите им, каза:

— В Петербург вилният сезон сега е в разгара си. Толкова познати имаме с мъжа ми! Ще трябва да замина да се видя с тях.

— Вашият мъж, струва ми се, е инженер? — плахо запита Маря Константиновна.

— Говоря за Лаевски. Той има много познати. Но за съжаление майка му е горда аристократка и ограничена…

Надежда Фьодоровна не довърши и се хвърли във водата; Маря Константиновна и Катя влязоха след нея.

— Нашето общество е пълно с предразсъдъци — продължи Надежда Фьодоровна — и да живееш в него, не е така лесно, както изглежда.

Маря Константиновна, която беше служила като гувернантка в аристократичски семейства и беше наясно с това общество, каза:

— О, да! Вярвате ли, мила, Гаратински държаха да съм с различен тоалет и на закуска, и на обяд, така че, като да бях някаква актриса, освен заплата получавах още и за гардероба си.

Тя застана между Надежда Фьодоровна и Катя, сякаш за да прегради дъщеря си от водата, която миеше тялото на Надежда Фьодоровна. През отворената врата към морето се виждаше как някой плува на сто крачки от къпалнята.

— Мамо! Това е нашият Костя! — обади се Катя.

— Ах, ах! — закудкудяка изплашено Маря Константиновна. — Ах! Костя — завика тя, — върни се! Костя, върни се!

Костя, момче на четиринадесет години, за да блесне с храбростта си пред майка си и сестра си, се бе гмурнал и отплувал навътре, но се бе уморил и сега бързаше да се върне, ала по сериозното му напрегнато лице се виждаше, че не вярва в силите си.

— Все ядове с тези момчета, мила! — взе да се успокоява Маря Константиновна. — Кога ли ще си счупи врата. Ах, мила, колко приятно е и в същото време колко тежко е да бъдеш майка! От всичко се страхуваш.

Надежда Фьодоровна сложи сламената си шапка и се хвърли навътре в морето. Тя отплува на десетина метра и се обърна по гръб. Виждаше така морето от хоризонта, параходите, хората по брега, града и всичко това заедно със зноя и прозрачните нежни вълни я дразнеше и й шепнеше, че трябва да живее, да живее… Покрай нея бързо, порейки енергично вълните и въздуха, премина платноходка; мъжът на кормилото я гледаше и на нея й беше приятно, че я гледат…

След като се изкъпаха, дамите се облякоха и тръгнаха заедно.

— Втриса ме през ден, а пък не отслабвам от това — говореше Надежда Фьодоровна, като облизваше солените си от морска вода устни и отвръщаше с усмивка на поклоните на срещаните познати. — Винаги съм била пълна, но сега, струва ми се, съм напълняла още повече.

— Това, мила, е от натурата. Който не е предразположен към пълнеене, както съм аз например, никаква храна не му помага. Намокрили сте си обаче шапката, мила.

— Нищо, ще изсъхне.

Надежда Фьодоровна видя отново хората, облечени в бяло, които ходеха по крайбрежната улица и разговаряха на френски; и кой знае защо, в гърдите й отново се надигна радост и тя смътно си припомни някаква огромна зала, в която някога бе танцувала или може би я бе сънувала. Но нещо дълбоко в душата й нашепваше, че тя е дребна, пошла, долна, нищожна жена…

Маря Константиновна се спря пред входа на дома си и я покани да влезе и поседи.

— Елате, драга моя! — каза тя с умоляващ глас и в същото време погледна Надежда Фьодоровна с безпокойство и надежда: дано се откаже и не влезе!

— С удоволствие — съгласи се Надежда Фьодоровна. — Знаете как обичам да идвам у вас!

И влезе вътре. Маря Константиновна я настани да седне, поднесе й кафе, почерпи я с козуначени кифли, след това й показа фотографиите на бившите си възпитанички — госпожиците Гаратински, които се бяха вече изпоженили, показа също бележките на Катя и Костя; бележките бяха много добри, но за да изглеждат още по-добри, тя с въздишка се оплака колко трудно било вече да учиш в гимназия… Тя се грижеше за гостенката си и в същото време я съжаляваше и страдаше от мисълта, че с присъствието си Надежда Фьодоровна може да повлияе лошо върху нравствеността на Костя и Катя, и се радваше, че нейният Никодим Александрич не си е вкъщи. Тъй като според нея всички мъже обичат „такива“, Надежда Фьодоровна можеше лошо да повлияе и върху Никодим Александрич.

По време на разговора си с гостенката Маря Константиновна нито за миг не забравяше, че същата вечер ще има пикник и че Фон Корен я бе помолил настойчиво да не говори за това пред макаците, тоест пред Лаевски и Надежда Фьодоровна, но тя се изпусна, без да иска, цялата пламна и каза смутено:

— Надявам се, че и вие ще дойдете!