Антон Павлович Чехов
Дуел (13)

Глава 13

Лаевски получи две бележки, разгърна едната и прочете: „Не заминавай, скъпи мой“.

„Кой ли би могъл да го напише? — помисли си. — Естествено, не Самойленко… Нито пък дяконът, отде ще знае, че искам да замина? Нима е Фон Корен?“

Зоологът се бе навел над масата и рисуваше пирамида. На Лаевски му се стори, че очите му се усмихват.

„Сигурно Самойленко се е изпуснал…“ — помисли си Лаевски.

На другото листче със същия разкривен почерк с дълги извивки и завъртулки беше написано: „А някой в събота не ще замине“.

„Глупашки подигравки — помисли си Лаевски. — Петък, петък…“

Нещо напираше в гърлото му. Той поопипа яката на ризата си и се изкашля, но вместо кашлица от гърлото му се изтръгна смях.

— Ха-ха-ха! — запревива се той. — Ха-ха-ха? — „Какво става с мен?“, помисли си. — Ха-ха-ха! — опита се да се спре, сложи ръка на устата си, но смехът притискаше гърдите и шията му и ръката му не успяваше да закрие устата.

„Колко глупаво е всичко това! — мислеше той и продължаваше да се тресе от смях. — Какво ми е, да не съм полудял?“

Смехът ставаше все по-силен и по-силен и се превърна в подобие на кучешки лай. Лаевски понечи да стане от масата, но краката не му се подчиняваха и дясната му ръка някак странно, против волята му, подскачаше по масата, трескаво ловеше листчетата и ги мачкаше. Той видя, че го гледат изненадано, видя сериозното, изплашено лице на Самойленко и погледа на зоолога, пълен със студена насмешка и погнуса, и разбра, че е изпаднал в истерия.

„Какво безобразие, какъв срам — мислеше той и усещаше как сълзите парят лицето му… — Ах, ах, какъв срам! Никога не ми се беше случвало…“

Ето, прихванаха го под мишниците и придържайки отзад главата му, го поведоха нанякъде; пред очите му блесна чаша, тракна по зъбите и водата потече по гърдите му; ето, някаква малка стая, по средата с два кревата един до друг, покрити с чисти, бели като сняг завивки. Той се строполи на единия креват и зарида.

— Нищо, нищо… — говореше му Самойленко. — Случва се… случва се…

Изстинала от страх, трепереща с цялото си тяло и в предчувствие за нещо ужасно, Надежда Фьодоровна стоеше край кревата и питаше:

— Какво ти е? Какво? Говори, за Бога…

„Да не би Кирилин да му е написал нещо?“ — мина й през ума.

— Нищо… — отвърна Лаевски, като едновременно се смееше и плачеше. — Иди си… миличка.

Лицето му не изразяваше нито омраза, нито отвращение, значи нищо не знае; Надежда Фьодоровна се поуспокои и се върна в гостната.

— Не се вълнувайте, мила! — каза й Маря Константиновна, която седна до нея и й взе ръката. — Ще му мине. Мъжете са също тъй слаби като нас, грешните. Сега и двамата преживявате криза… това е толкова обяснимо! Е, мила, чакам отговора ви. Нека да поговорим.

— Не, няма за какво да говорим… — отвърна Надежда Фьодоровна, вслушвайки се в риданията на Лаевски. — Много съм потисната. Разрешете ми да си ида.

— Ама моля ви, моля ви, мила! — изплаши се Маря Константиновна. — Как мислите, че ще ви пусна така, без да сте вечеряли? Ще хапнем и тогава — на добър час.

— Много съм потисната… — прошепна Надежда Фьодоровна и за да не падне, се улови с две ръце за дръжката на креслото.

— Получил е гърчове! — каза весело Фон Корен с влизането си в гостната, но като забеляза Надежда Фьодоровна, се смути и излезе.

Когато истериката му премина, Лаевски седна на чуждия креват и взе да мисли:

„Срамота, разревах се като някакво момиченце! Кой знае колко смешен и противен изглеждам. Трябва да се измъкна през задния вход… Впрочем това би означавало, че придавам на истериката си сериозно значение. Трябва да се направя, че е било на шега…“

Той се погледна в огледалото, поседя малко и се върна в гостната.

— Ето ме и мене! — каза той усмихнат; беше му мъчително срамно и чувстваше, че и другите ги е срам в негово присъствие. — Случват се такива истории — каза той и седна. — Както си седях, знаете ли, изведнъж почувствах страшно остра болка тук отстрани… непоносима, нервите ми не издържаха и… и се случи такава една глупава история. Такъв е нашият нервен век, какво да правим!

На вечерята той пи вино, разговаря и от време на време, въздъхвайки трескаво, се поглаждаше отстрани, сякаш да даде да се разбере, че още чувства болката. И никой освен Надежда Фьодоровна не му вярваше и той виждаше това.

Някъде след девет часа излязоха да се разходят по булеварда. В страха си да не я заговори Кирилин Надежда Фьодоровна гледаше през цялото време да не се дели от Маря Константиновна и децата. Тя отмаля от страх и мъка и предчувствайки, че ще я втресе, се притесняваше и едва влачеше крака, но не тръгна да се прибира, тъй като беше уверена, че Кирилин или Ачмианов, ако не и двамата заедно, ще се повлекат след нея. Кирилин вървеше отзад заедно с Никодим Александрич и тананикаше полугласно:

— А да си играят с мене не ще позво-оля! Не ще позво-оля!

От булеварда свиха към павилиона, тръгнаха по брега и дълго гледаха как морето фосфоресцира. Фон Корен взе да обяснява на какво се дължи това явление.