Антон Павлович Чехов
Дуел (4)

Глава 4

На дякона малко му трябваше да се разсмее, смееше се, и пръст да му покажеха, до пръсване, до припадък. Човек би си помислил, че обича да бъде сред хората само защото те имат смешни страни и си струва да им се дават смешни прякори. Беше кръстил Самойленко тарантула, ординареца му — юрдек и изпадна във възторг, когато веднъж Фон Корен нарече Лаевски и Надежда Фьодоровна макаци. Той жадно се вглеждаше в лицата, слушаше, без да мига, и ето — очите му заблестяваха, лицето му се напрягаше в очакване на момента, когато ще може да си даде воля и да се запревива от смях.

— Това е извратен и пропаднал субект — продължаваше зоологът, а дяконът впи поглед в лицето му в очакване на смешни думи. — Рядко ще срещнете някъде подобно нищожество. Физически е отпуснат, хилав и състарен, а интелектът му по нищо не се различава от този на някоя дебела търговка, която я бива само да плюска, да пие, да спи върху пух и да държи кочияша си за любовник.

Дяконът отново се затресе от смях.

— Не се смейте, дяконе — каза Фон Корен, — това е глупаво в края на краищата. Не бих обърнал внимание на неговото нищожество — продължи той, след като изчака дяконът да престане да се смее, — бих го отминал, без да го забележа, ако не беше толкова вреден и опасен. Вредността му е преди всичко в това, че се ползва с успех сред жените и по този начин застрашава да има потомство, тоест да подари на света дузина Лаевски, също такива хилави и извратени като него самия. Второ, той е във висша степен заразителен. Вече споменах за винта и бирата. Още година-две, и той ще завоюва цялото кавказко крайбрежие. Знаете до каква степен масата, особено средният й слой, вярва в интелигентността, в университетското образование, в изисканите маниери и литературния език. Каквато и низост да извърши, всички вярват, че това е хубаво, че така и трябва да бъде, понеже е интелигентен, либерален и е учил в университет. При това той е несретник, излишен човек, неврастеник, жертва на времето, а това ще рече, че всичко му е позволено. Той е мило момче, душа човек, толкова благосклонно се отнася към човешките слабости; той е сговорчив, податлив, отстъпчив, не е надут, с него можеш и да пийнеш, и да попсуваш, и да поклюкарстваш… Масата, винаги склонна към антропоморфизъм в религията и морала, боготвори тъкмо ония кумири, които имат нейните слабости. Съдете само какво широко поле има той, за да пръска заразата си! При това не е лош актьор, напротив, достатъчно ловък лицемер е и много добре знае къде зимуват раците. Вземете извъртанията и фокусите му например, макар и само отношението му към цивилизацията. Той не е и помирисвал цивилизация, а се вайка: „Ах, как сме осакатени от цивилизацията! Ах, как завиждам на диваците, на тези деца на природата, които не познават цивилизацията!“ В смисъл, виждате ли, че някога си, в стари времена, е бил предан с цялата си душа на цивилизацията, служил й е, напълно я е разбрал, но тя го е уморила, разочаровала, измамила го е; той, виждате ли, е Фауст, втори Толстой… А Шопенхауер и Спенсър третира като хлапета и бащински ги потупва по рамото: е, как е, братко Спенсър? Разбира се, не е чел Спенсър, но колко мил е само, когато с лека, небрежна ирония говори за своята госпожа: „Тя е чела Спенсър!“ И го слушат, и никой не иска да разбере, че този шарлатанин няма право не само да се изказва за Спенсър с такъв тон, но дори да му ближе подметките! Само едно изключително самолюбиво, долно и гнусно животно може да се пъха в цивилизацията, в авторитетите, в чуждия олтар, да пръска кал и да им подмига като палячо с единствената цел да оправдае и да прикрие своята хилавост и нравствена нищожност.

— Не знам, Коля, какво искаш от него — каза Самойленко и погледна зоолога вече не ядосано, а виновно. — Той е човек като всички. Разбира се, не без слабости, но е на равнището на съвременните идеи, служи, принася полза на отечеството. Преди десет години работеше тук едно старче като пълномощник, човек с изключителен ум… Та той казваше…

— Стига, престани! — прекъсна го зоологът. — Казваш: служител. Но как служи? Да не би с появата му тук порядките да станаха по-добри, а чиновниците — по-изпълнителни, честни и вежливи? Напротив, с авторитета си на интелигентен човек с университетско образование той само узаконява тяхната разпуснатост. Прилежен е само на двадесето число, когато дават заплатите, през останалите дни само тътри пантофите си и се мъчи да си придаде такъв израз, сякаш прави на руското правителство голяма услуга с това, че живее в Кавказ. Не, Александър Давидич, не се застъпвай за него. Не си искрен от начало до край. Ако наистина го обичаш и го смяташ за свой ближен, първо няма да бъдеш равнодушен към слабостите му, да проявяваш снизходителност, а ще се постараеш, за негово добро, да го обезвредиш.

— Тоест как?

— Да го обезвредиш. Но тъй като е непоправим, може да бъде обезвреден само по един начин…

Фон Корен прокара пръст около шията си.

— Или да го удавиш например… — добави той. — В интерес на човечеството, а и в своя собствен, такива хора трябва да бъдат унищожавани. На всяка цена.

— Какви ги плещиш?! — надигна се Самойленко и загледа изненадан спокойното студено лице на зоолога. — Дяконе, какви ги дрънка? Ти с всичкия ли си?

— Не настоявам за смъртно наказание — каза Фон Корен. — Ако е доказано, че то е пагубно, измислете нещо друго. Не бивало да се премахне Лаевски, тогава го изолирайте, обезличете го, пратете го на принудителна работа.

— Какво приказваш? — ужаси се Самойленко. — С пипер, с пипер! — завика той с отчаян глас, забелязал, че дяконът яде пълнените тиквички, без да ги поръси с пипер. — Ти си човек с изключителен ум, а какви ги говориш?! Да пратиш на принудителна работа нашия приятел, един толкова горд, интелигентен човек!!!

— А ако е горд и вземе да се съпротивява, направо в пранги!

Самойленко не можа да изговори нито дума и само пошава с пръсти; дяконът погледна изуменото му, наистина смешно лице и прихна да се смее.

— Но стига сме говорили за това — каза зоологът. — Запомни само едно, Александър Давидич, че първобитното човечество е било предпазвано от подобни на Лаевски индивиди чрез борбата за съществуване и подбора; днес нашата култура значително е отслабила борбата и подбора и ние сами трябва да се погрижим за унищожаването на хилавите и негодните, иначе, когато всички тези Лаевски се размножат, цивилизацията ще загине и човечеството ще се изроди напълно. Сами ще сме си виновни.

— Ако ще давим и бесим хората — отбеляза Самойленко, — то по дяволите твоята цивилизация, по дяволите човечеството! По дяволите! Виж какво ще ти кажа: ти си човек учен, с изключителен ум, ти си гордост за отечеството, но немците са те развалили. Да, немците! Немците!

Откакто беше напуснал Дерпт^[1], където бе следвал медицина, Самойленко рядко виждаше немци и не беше прочел нито една немска книга, но според него цялото зло в политиката и науката идваше от немците. Как беше стигнал до този извод, самият той не би могъл да каже, но държеше твърдо на него.

— Да, немците! — повтори той още веднъж. — Да идем да пием чай.

Станаха и тримата, сложиха си шапките и отидоха в градинката пред входа, където се настаниха под сянката на бледните кленове, крушите и кестена. Зоологът и дяконът седнаха на пейката до масичката, а Самойленко се отпусна в плетения стол с широка полегата облегалка. Ординарецът им донесе чай, сладко и бутилка сироп.

Беше много горещо, около тридесет градуса на сянка. Знойният въздух замря, беше толкова неподвижен, че дългата паяжина, проточила се от кестена до земята, бе провиснала и не помръдваше.

Дяконът взе китарата, която постоянно лежеше на земята край масата, настрои я и запя тихо, с тънък гласец: „Момци семинаристи край кръчмата стояха“… но тутакси млъкна, изнурен от жегата, избърса потта от челото си и погледна нагоре към горещото синьо небе. Самойленко задряма; от зноя, тишината и сладката следобедна дрямка, която бързо налегна цялото му тяло, той отпадна и главата му се замая, ръцете му увиснаха, очите му се присвиха, главата му клюмна на гърдите. Той погледна със сълзливо умиление Фон Корен и дякона и замърмори:

— Младото поколение… Звезда на науката и светилник на църквата… Току-виж, станал от тая дългопола алилуя някой митрополит, че и ръка ще трябва тогава да му се целува… Какво пък… да му дава Господ…

Скоро се разнесе похъркване. Фон Корен и дяконът допиха чая си и излязоха на улицата.

— Пак ли на пристанището да ловите попчета? — попита зоологът.

— Не, горещичко е.

— Отбийте се при мен. Ще опаковате колета ми и ще препишете туй-онуй. Тъкмо ще обсъдим с какво да се заемете. Трябва да се работи, дяконе. Така не бива.

— Думите ви са справедливи и логични — рече дяконът, — но леността ми си намира извинение в обстоятелствата на сегашния ми живот. Както знаете, неопределеността на положението спомага значително за апатичното състояние на хората. Временно ли съм изпратен тук или завинаги, един Господ знае; живея в неизвестност, а жена ми си живурка при баща си и скучае. Пък и да си призная, от жегата мозъкът ми се е разкиснал.

— Празни работи — каза зоологът. — И на жегата може да се свикне, и без жената също. Не бива да се отпускаме. Човек трябва да се държи.