Антон Павлович Чехов
Дуел (8)

Глава 8

Тръгнаха си за вкъщи късно, към единадесет часа. Всички се качиха в екипажите и само Надежда Фьодоровна и Ачмианов все още се гонеха от другата страна на реката и се заливаха от смях.

— Господа, побързайте! — викна им Самойленко.

— Не трябваше дамите да пият — тихо каза Фон Корен.

Уморен от пикника, от омразата на Фон Корен и от собствените си мисли, Лаевски отиде да посрещне Надежда Фьодоровна и когато тя, весела, радостна, чувствайки се лека като перце, запъхтяна и заливайки се от смях, улови двете му ръце и прислони глава на гърдите му, той отстъпи крачка назад и каза сурово:

— Държиш се като… кокотка.

Излезе доста грубо и дори на самия него му стана жал за нея. Тя прочете върху сърдитото му уморено лице омраза, жалост, недоволство от себе си; и изведнъж падна духом. Разбра, че е прекалила, че се е държала твърде безцеремонно, и наскърбена, почувствала се тежка, дебела, груба и пияна, се качи в първия попаднал й празен екипаж заедно с Ачмианов. Лаевски седна с Кирилин, зоологът — със Самойленко, дяконът — с дамите и керванът потегли.

— Видя ли какви макаци са?… — започна Фон Корен, като се загърна с плаща си и затвори очи. — Чу ли я? Не искала да се занимава с бръмбари и буболечки, защото народът страдал. Така съдят нашего брата всички макаци. Робско, лукаво племе, заплашвано десет поколения наред с камшик и юмрук; то трепери, умилява се и кади тамян само пред насилието, но пуснеш ли макака в някоя свободна област, където няма кой да го изхвърли за яката, там се развихря и напомня за себе си. Погледни колко смел е на изложбите, в музеите, в театрите или когато се изказва за науката: той се наежва, настръхва, ругае, критикува… И непременно критикува — робска черта! Обърни внимание: хората със свободни професии ги ругаят по-често от мошениците — това е, защото три четвърти от обществото се състои от роби, от също такива макаки. Няма случай робът да ти протегне ръка и да каже искрено „Благодаря“ за това, че ти работиш.

— Не знам какво искаш! — каза Самойленко и се прозина. — Тя, бедничката, от наивност реши да поговори с теб за нещо умно, а ти правиш вече заключение. Сърдиш се на него за нещо, а покрай него и на нея. А тя е прекрасна жена!

— Е, стига! Обикновена държанка, развратна и долна. Чуй ме, Александър Давидич, когато видиш някоя обикновена жена, която не живее с мъжа си, не върши нищо и знае само „ха-ха“ и „хи-хи“, ти й казваш: върви да работиш. А защо в този случай се стесняваш, защо се страхуваш да кажеш истината? Само защото Надежда Фьодоровна е държанка не на някакъв матрос, а на чиновник, затова ли?

— А как да се държа с нея? — разсърди се Самойленко. — Да взема да я бия ли искаш?

— Да не ласкаеш порока. Проклинаме порока само от кумова срама, а това е все едно да размахваш юмруци зад гърба на някого. Аз съм зоолог или социолог, което е едно и също, ти си лекар; обществото ни има доверие; ние сме длъжни да му посочваме страшната вреда, с която заплашва него и бъдещите поколения съществуванието на особи от рода на Надежда Ивановна.

— Фьодоровна — поправи го Самойленко. — А какво трябва да прави обществото?

— То ли? Негова си работа. Според мен най-прекият и верен път е насилието. Manu militari^[1] трябва да я върнат на мъжа й, а ако той откаже да я приеме, да я пратят на каторжна работа или в някой изправителен дом.

— Уф! — въздъхна Самойленко, помълча и тихо попита: — Тия дни ми разправяше, че трябвало да се унищожават такива хора, като Лаевски… Кажи ми, ако такова… да предположим, държавата или обществото ти възложи да го унищожиш, то би ли се… решил?

— И ръката ми няма да трепне.