Жул Верн
Пътешествие около света за 80 дни (22)

Глава 22. Паспарту вижда, че е благоразумно да имаш пари дори и накрай света

След като напусна Хонконг на 7 ноември в шест и половина вечерта, „Карнатик“ се отправи с пълна пара към Япония. Беше натоварен със стоки и пътници. Три каюти отзад останаха незаети. Това бяха каютите, запазени за господин Филиас Фог.

На другата сутрин хората от предната част учудени видяха един пътник, гледащ объркано, поклащащ се несигурно и разрошен, да излиза от една второкласна каюта и със залитане да сяда на палубата.

Това бе самият Паспарту. Ето какво се беше случило.

Малко след като Фикс напусна пушалнята, две момчета бяха вдигнали дълбоко заспалия Паспарту и го бяха положили върху леглото за пушачите. Но три часа по-късно, преследван от една натрапчива мисъл в кошмарите си, Паспарту се разбуждаше и се мъчеше да се пребори с упойващото действие на наркотика. Мисълта, че не си е изпълнил дълга, го вадеше от сънливото състояние. Той стана от това легло за пияници и като се спъваше постоянно, опираше се на стените, падаше и ставаше, но неизменно воден от някакъв инстинкт, той напусна пушалнята и викаше като насън: „«Карнатик»! «Карнатик»!“

Параходът беше там, бълваше кълба дим и се готвеше да заминава. Паспарту беше само на няколко крачки от него. Той се хвърли на подвижния мост, прескочи парапета на палубата и се стовари безжизнено точно когато „Карнатик“ вдигаше котва.

Няколко моряци, привикнали към такива сцени, свалиха младежа в една второкласна каюта и Паспарту се събуди едва на следващата сутрин на сто и петдесет мили от китайския бряг.

Ето защо тази сутрин Паспарту беше на „Карнатик“ и дълбоко вдишваше свежия морски въздух. Този въздух го свести. Той с мъка започна да си събира мислите. Но най-накрая си припомни какво се беше случило предната вечер, откровенията на Фикс, пушалнята и т.н.

„Ясно е — каза си той, — че съм бил ужасно пиян! Какво ще си каже господин Фог? Но поне не съм изпуснал кораба, а това е най-важното!“

После се сети за Фикс:

„А от този — каза си той — се надявам да сме се отървали и че не е посмял да ни последва на «Карнатик» след всичко, което ми предложи. Полицейски инспектор, детектив по следите на моя господар, обвинен в тази кражба, извършена в Банк ъф Ингланд! Хайде де! Господин Фог е толкова крадец, колкото аз съм убиец!“

Трябваше ли Паспарту да разкаже тези неща на господаря си? Беше ли уместно да му разкрие ролята на Фикс в цялата тази работа? А не е ли по-добре да изчака пристигането му в Лондон, за да му каже, че агент на Главната полиция го бе преследвал през цялото пътуване, за да се посмеят заедно на това? Да, естествено! Във всеки случай трябваше добре да помисли. Най-важно сега беше да намери господин Фог и да му поднесе извиненията си за недостойното си поведение.

Паспарту се изправи. Морето бе развълнувано и параходът се люшкаше силно. Почтеният младеж едва стигна до кърмата на кораба, тъй като краката му не го държаха още.

На палубата не видя някой, който да му заприлича на господин Фог или госпожа Ауда.

„Добре — каза си той, — госпожа Ауда сигурно още спи по това време. А господин Фог сигурно си е намерил компания за вист и както обикновено…“

Казвайки си това, Паспарту слезе в салона. Господин Фог не беше там. Не му оставаше нищо друго, освен да попита домакина коя е кабината на господин Фог. Домакинът му отговори, че не познава пътник с такова име.

— Извинете — каза Паспарту настоятелно. — Става дума за един джентълмен, висок, не особено общителен, придружаван от млада дама…

— Нямаме млада дама на борда — отговори домакинът. — Впрочем ето ви списъка на пътниците. Можете да проверите.

Паспарту прегледа списъка… Името на господаря му не фигурираше в него. Той се вцепени. После през ума му мина една мисъл.

— А! Аз на „Карнатик“ ли съм? — извика той.

— Да — отговори домакинът.

— На път за Йокохама?

— Точно така.

Паспарту за миг се уплаши, че е объркал кораба! Но щом това е „Карнатик“, значи е сигурно, че господаря му го няма.

Паспарту се свлече на едно кресло. Гръм от ясно небе. И изведнъж всичко му се проясни. Той си спомни, че часът на заминаване на „Карнатик“ беше изтеглен по-рано, че той трябваше да предупреди господаря си и че не го беше направил! Следователно по негова вина господин Фог и госпожа Ауда бяха изпуснали кораба!

По негова вина — да! Но още повече по вина на предателя, който, за да го раздели от господаря му, за да го задържи в Хонконг, го беше напил! Защото той най-накрая беше разбрал какво цели полицейският инспектор. А сега сигурно господин Фог беше разорен, след като е изгубил облога, сигурно е бил задържан, а може би е вече в затвора!… При тази мисъл Паспарту започна да си скубе косите. Ах, само да му падне Фикс в ръцете, щяха да си разчистят сметките!

След първоначалния шок Паспарту възвърна самообладанието си и започна да анализира положението. А то никак не беше за завиждане. Французинът пътуваше към Япония. Дотам със сигурност щеше да отиде, но как щеше да се върне? Нямаше никакви пари. Нито шилинг! Нито пени! Поне храната и пътуването бяха платени предварително. Значи разполагаше с пет или шест дни, за да вземе някакво решение. Трудно е да се опише как яде и пи по време на пътуването. Яде за господин Фог, за госпожа Ауда и за него самия. Яде така, сякаш Япония, страната, в която отиваше, е пуста, без каквато и да било храна.

На 13-и, при утринния залив, „Карнатик“ влизаше в пристанището на Йокохама.

Това е важно място в Тихия океан, където зареждат всички параходи, които обслужват пощата и пътниците между Северна Америка, Китай, Япония и Малайските острови. Йокохама е разположена на самия залив Едо^[1], в непосредствена близост до този огромен град, втората столица на Японската империя. Някога е била резиденция на тайкун, от времето, по което този светски император съществуваше, и съперница на Мияко^[2], големия град, където живееше микадо^[3] — духовен император и потомък на боговете.

„Карнатик“ спря на кея на Йокохама близо до вълнолома на пристанището и митническите магазини, сред множество други кораби от всякакви националности.

Паспарту покрусен стъпи на брега на тази изобилстваща с любопитни факти земя на Синовете на Слънцето. Най-добре беше да се остави на случайността и да се скита, където му видят очите.

Паспарту се озова в един напълно европейски град, с ниски къщи с веранди, подпирани от красиви колони, и чиито улици, площади, докове, складове се простираха чак до реката. Там, както в Хонконг и Калкута, имаше хора от всички раси — американци, англичани, китайци, холандци, търговци, готови на какви ли не покупко-продажби, сред които французинът се чувстваше толкова неприсъщо, сякаш беше попаднал в страната на хотентотите^[4].

Паспарту имаше един изход: да се представи пред френския или английския консул в Йокохама. Но мисълта да разкаже историята си, толкова тясно свързана с неговия господар, не му се нравеше никак, и преди да отиде там, той искаше да е изчерпал всички други възможности.

И така, след като обходи европейската част на града, без случайността да му бе помогнала по никакъв начин, той навлезе в японската част, решен, ако трябва, да отиде чак до Едо.

Тази част на Йокохама, където живеят местните, е наречена Бентен, на името на една богиня на морето, почитана на съседните острови. Там се виждаха прекрасни алеи с борове и кедрови дръвчета, свещени врати с чудна архитектура, мостове, скрити сред бамбуковите дървета и тръстиките, храмове, закътани под огромни и величествени вековни кедрови дървета, манастири, в които живееха будистки свещеници и последователи на учението на Конфуций, безкрайни улици, пълни с румени деца, които си играеха с малки, късокраки кучета и жълтеникави котки без опашки, много мързеливи и много гальовни.

Улиците бяха пълни с хора, сновящи постоянно насам-натам: духовници минаваха тържествено и удряха монотонно по дайретата; полицейски или митнически служители с островърхи лъскави шапки и с по две саби на кръста; войници, облечени в сини памучни дрехи на бели райета, с пушки; въоръжената конна охрана на японския император, облечена в къси копринени одежди и ризници, и куп други военни, тъй като в Япония професията на войника е на голяма почит за разлика от Китай, където я ненавиждат. Имаше и духовни братя, които събираха волни пожертвования, поклонници в дълги туники, обикновени граждани с гладки и абаносовочерни коси, големи глави, слаби крака, ниски. Лицата им бяха от тъмномедни до бели, но никога не жълтееха като лицата на китайците, от които японците се отличават значително. Между всички коли, носилки, коне, носачи и всякакви видове меки, удобни, бамбукови и т.н. превозни средства се мяркаха и жени. Те пристъпваха ситно-ситно, обути с платнени обувки, сламени сандали или изкусно изработени налъми. Тези жени не бяха особено красиви — с дръпнати очи, плоска гръд и боядисани в черно зъби според модата. Но те носеха елегантно националната си дреха — кимоно, която представляваше нещо като халат, с кръстосан отпред копринен шал, а коланът бе вързан на голяма панделка. А това модерните французойки май бяха заимствали от японките.

Паспарту се разхожда няколко часа сред тази разнородна тълпа и разгледа любопитните и богато заредени магазини, базарите, където са струпани всички дрънкулки на японското бижутерство, ресторантите, украсени със знаменца и флагчета, където му беше забранено да влиза, и чайните, където се пие в огромни количества благоухаеща топла вода със саке — спиртна ферментирала оризова напитка, и удобните пушални, където пушат висококачествен тютюн, а не опиум, който почти не се употребява в Япония.

После Паспарту се озова сред огромни оризища. Там цъфтяха ярки камелии, израснали като дървета. В оградените с бамбук дворове имаше черешови, сливови, ябълкови дръвчета, които местните отглеждат по-скоро заради цветовете, отколкото заради плодовете. Плашила и кресливи въртележки ги пазят от врабчета, гълъби, гарвани и други птици. В клоните на всеки величествен кедър имаше орел, а на всяка плачеща върба — меланхолично кацнала на един крак чапла. Навсякъде имаше врани, патици, ястреби, диви гъски и много жерави, към които японците се отнасят с преклонение и които символизират за тях дълголетие и щастие.

Докато се разхождаше така, Паспарту видя няколко теменужки в тревата.

„Много добре! — каза той. — Ето вечерята ми.“

Но като ги опита, не усети никакъв вкус.

„Нямам късмет! — помисли си той.“

Наистина, преди да слезе от „Карнатик“, почтеният младеж предвидливо бе хапнал обилно. Но след цял ден разхождане той усети, че стомахът му е празен. Беше забелязал, че в местните месарници нямаше овче, козе или свинско месо и тъй като знаеше, че е светотатство да се убиват говедата, основно предназначени за земеделска работа, той стигна до заключението, че месото е рядкост в Япония. Не се лъжеше. Но поради липса на обикновено месо стомахът му щеше да се примири и с глиганско или еленско месо, с полска яребица или пъдпъдък, с пиле или риба, които, заедно с ориза, са основно ястие на японците. И Паспарту остави за следващия ден грижата да си намери храна.

Падна нощ. Паспарту се върна в предишната част на града и започна да се разхожда по улиците под разноцветните фенери. Загледа се в множество фокусници, които изкусно изпълняваха номерата си, и в астрономите на открито, които събират цели тълпи около далекогледите си. После той видя залива, осеян с рибарски огньове, които привличат рибите със светлината от запалена смола.

Най-сетне улиците се обезлюдиха. След всички тези хора се появиха офицерите, които извършваха нощното си бдение. В прекрасните си униформи и заобиколени от свита, те приличаха на посланици. И при всяка среща с ослепителните патрули Паспарту повтаряше шеговито:

— А, ето още една японска мисия тръгва за Европа!