Жул Верн
Пътешествие около света за 80 дни (31)

Глава 31. Инспектор Фикс е сериозно загрижен за интересите на Филиас Фог

Филиас Фог закъсняваше с двадесет часа. Паспарту, който, без да иска, бе станал причина за това закъснение, беше отчаян. Той бе разорил господаря си!

В този момент инспекторът се приближи към господин Фог и го погледна право в лицето:

— Наистина ли бързате толкова много, господине? — попита го той.

— Наистина — отговори Филиас Фог.

— Да повторим — продължи Фикс. — Държите да бъдете в Ню Йорк на 11-и, преди девет часа вечерта, когато заминава параходът към Ливърпул?

— Много държа.

— А ако пътуването ви не беше прекъснато от това нападение на индианците, вие щяхте да пристигнете в Ню Йорк на 11-и сутринта?

— Да, дванадесет часа по-рано от парахода.

— Добре. Значи закъснявате с двадесет часа. Разликата между двадесет и дванадесет е осем. Трябва да наваксате осем часа. Искате ли да опитате да го направите?

— Пеш ли? — попита господин Фог.

— Не, с шейна — отговори Фикс, — с платноходна шейна. Един човек ми предложи това превозно средство.

Това беше човекът, който бе заговорил полицейския инспектор през нощта и чието предложение Фикс бе отхвърлил.

Филиас Фог не отговори на Фикс. Но след като Фикс му показа въпросния човек, който се разхождаше пред гарата, джентълменът се запъти към него. След това Филиас Фог и американецът на име Мъдж влязоха в една колиба в подножието на крепостта Кърней.

Там господин Фог огледа едно доста странно превозно средство — рамка върху две издигнати в предната си част греди, приличаща на шейна, върху която пет или шест души можеха да седнат. Отпред се издигаше нещо като висока мачта с огромно платно. Тази мачта бе здраво прикрепена с железни кабели и към нея беше завързано метално въже, което служеше да се изпъва друго голямо платно отпред. Подвижно кормило, което се намираше в задната част, служеше за управляване на шейната.

Това беше шейна, пригодена за превоз. През зимата по заснежените полета, когато влаковете са спрени от обилните снеговалежи, шейните изминават изключително бързо разстоянието от една гара до друга. Те имат много платна, повече дори от състезателна лодка, и при попътен вятър се носят по заснежените полета с бързина, ако не по-голяма, то поне равна на скоростта на експресите.

Господин Фог и собственикът на тази наземна лодка се спазариха набързо. Духаше силен западен вятър. Снегът беше твърд и Мъдж обещаваше, че за няколко часа ще отведе господин Фог до гарата на Омаха. Там имало по-чести влакове, а линиите, които водят към Чикаго и Ню Йорк, били повече. Беше възможно да се навакса закъснението. Така че нямаше време за колебание.

Тъй като не искаше да излага госпожа Ауда на подобно мъчително пътуване на открито, защото студът щеше да стане още по-непоносим от скоростта, Филиас Фог й предложи да остане на грижите на Паспарту на гарата в Кърней. Почтеният младеж щеше да се наеме да заведе младата жена в Европа по по-добър път и при по-приемливи условия.

Госпожа Ауда отказа да се отдели от господин Фог и Паспарту много се зарадва на тази решителност. Всъщност за нищо на света той не би искал да остави господаря си, тъй като Фикс трябваше да го придружава.

Трудно е да се каже за какво си мислеше инспекторът в този момент. Дали увереността му бе разклатена от завръщането на Филиас Фог, или пък го смяташе за закоравял мошеник, който си мисли, че ще е в пълна безопасност в Англия, след като приключи околосветското си пътешествие? Може би мнението на Фикс за Филиас Фог се бе променило наистина. Но той беше твърдо решен да изпълни дълга си и дори беше по-нетърпелив от другите да ускори колкото е възможно връщането в Англия.

В осем часа шейната беше готова да потегли. Пътниците заеха местата си и се увиха плътно в пътническите си одеяла. Двете огромни платна бяха вдигнати и под порива на вятъра шейната се понесе по твърдия сняг със скорост четиридесет мили в час.

По права линия разстоянието, което разделя крепостта Кърней от Омаха, е най-много двеста мили. Ако вятърът продължаваше да е попътен, щяха да изминат това разстояние за пет часа. Ако нищо друго непредвидено не се случи, в един часа следобед шейната трябваше да е достигнала Омаха.

Какво пътуване! Пътниците, притиснати един към друг, не можеха да разговарят. Студът, по-силен поради скоростта, бе прекъснал разговорите им. Шейната се носеше така леко по снега, като лодка по вода, когато няма вълнение. Вятърът бръснеше ниско земята и шейната сякаш се отлепяше с големите си платна. Мъдж държеше кормилото и караше все направо, а с чевръсти движения с лоста предпазваше шейната от силно наклоняване или обръщане. Всички платна бяха издути. Предното платно, издърпано напред, не се закриваше от средното. Добавена беше и една допълнителна мачта с островърхо странично платно, което подпомагаше останалите платна. Не можеше да се изчисли с точност, но скоростта на шейната вероятно не беше по-малка от четиридесет мили в час.

— Ако нещо не се повреди — каза Мъдж, — ще пристигнем навреме!

И Мъдж имаше интерес да пристигнат за уговореното време, тъй като господин Фог, верен на навика си, го беше съблазнил с голяма парична награда.

Полето, което шейната прекосяваше в права линия, беше равно като море. Приличаше на огромно замръзнало езеро. Железопътната линия, която обслужваше тази част от територията, минаваше от югозапад на северозапад през Грейт Айланд, Калъмбъс, важен град на Небраска, Времон и Омаха. През целия път тя следваше десния бряг на река Плейт. Шейната скъсяваше това разстояние, минавайки напряко. Мъдж нямаше защо да се бои, че ще бъде спрян от лекия завой на река Плейт малко преди Времон, тъй като водите й бяха замръзнали. Тоест нямаше никакви пречки по пътя и Филиас Фог можеше да се страхува само от две обстоятелства: повреда на шейната или промяна на посоката или утихване на вятъра.

Но вятърът не стихваше. Напротив. Духаше толкова силно, че огъваше мачтата, здраво прикрепена с железни кабели. Те приличаха на струни на музикален инструмент и ехтяха така, сякаш лък минаваше по тях. Шейната се носеше изключително бързо сред тази мелодия от тъжни звуци.

— Тези струни звучат на квинта и октава — каза господин Фог.

И това бяха единствените думи, които той изрече през целия път. Госпожа Ауда, здраво загърната в одеяла и кожи, беше предпазена от студа, доколкото бе възможно.

А Паспарту, чието лице се бе зачервило като залязващо сред мъгли слънце, поглъщаше ледения въздух. С непоколебимата си вяра, той отново бе започнал да се надява. Вместо да пристигнат в Ню Йорк сутринта, щяха да пристигнат вечерта, но все още имаше някакъв шанс да хванат парахода за Ливърпул.

Паспарту дори изпита силно желание да стисне ръката на съдружника си Фикс. Той не бе забравил, че именно инспекторът беше намерил шейната с платната — единственото превозно средство, което щеше да ги отведе навреме. Но поради някакво предчувствие той продължи да се държи резервирано.

Във всеки случай Паспарту никога нямаше да забрави едно нещо и това беше саможертвата на господин Фог, когато, без да се колебае, го измъкна от ръцете на сиуксите. Господин Фог бе рискувал живота и състоянието си… Не! Прислужникът му никога нямаше да го забрави!

Докато всички пътници се бяха отдали на най-различни мисли, шейната летеше по безкрайния снежен килим. Дори и да преминаваха през някои потоци или притоци на Малката синя река, те не го забелязваха. Поля и реки се сливаха в безкрайната белота. Равнината беше пуста. Тя се простираше между „Юнион Пасифик роуд“ и разклонението, което свързва Кърней и Сейнт Джоузеф, и там образуваше голям, необитаем остров. Нямаше нито едно село, нито една гара, нито една крепост. От време на време минаваше като светкавица някое разкривено дърво, чийто ствол се огъваше под напора на вятъра. Понякога ята от диви птички излитаха вкупом. Друг път няколко прерийни вълка, мършави и изгладнели, се надбягваха с шейната, подтиквани от жесток глад. Тогава Паспарту, с револвер в ръка, се приготвяше да стреля срещу най-близките. Ако някаква злополука спреше шейната, пътниците щяха да бъдат атакувани от тези жестоки хищници и да бъдат изложени на голяма опасност. Но шейната вървеше добре, набираше преднина и скоро цялата глутница оставаше назад.

На обяд Мъдж позна по няколко признака, че преминават замръзналата река Плейт. Той нищо не каза, но вече бе сигурно, че след двадесет мили щяха да са на гара Омаха.

И наистина, нямаше още един часа и ловкият водач пусна кормилото, развърза въжетата и сви платната. Носена от неудържимия си полет, шейната измина без платна още половин миля. Най-накрая спря и Мъдж посочи няколко побелели покрива и каза:

— Пристигнахме.

Пристигнаха! Пристигнаха наистина на гарата, през която ежедневно минават много влакове и през която отпътуват към Източните Съединени щати!

Паспарту и Фикс скочиха на земята и разтърсиха схванатите си крайници. Помогнаха на господин Фог и на младата жена да слязат от шейната. Филиас Фог щедро се разплати с Мъдж, Паспарту му стисна ръката като на приятел и всички се насочиха към гарата на Омаха.

Тук, в този важен град на Небраска, свършва Тихоокеанската железопътна линия, която свързва басейна на Мисисипи с Великия океан. От Омаха до Чикаго се отиваше по железопътната линия „Чикаго Рок Айлънд роуд“, която върви право на изток и обслужва петдесет гари.

Един директен влак тъкмо се канеше да заминава. Филиас Фог и неговата групичка едва успяха да се хвърлят в един вагон. Не видяха нищо от Омаха, но Паспарту призна, че няма за какво да се съжалява и че сега не е моментът да се разглеждат градове.

С изключителна бързина влакът навлезе в щата Айова, като мина през Моан и Айова сити. През нощта прекоси Мисисипи при Девънпорт и през Рок Айлънд навлезе в Илинойс. На другия ден, 10-и, в четири часа следобед той пристигна в Чикаго, който беше възстановен и още по-гордо се разполагаше на бреговете на красивото езеро Мичиган.

Деветстотин мили делят Чикаго и Ню Йорк. От Чикаго имаше доста влакове. Господин Фог незабавно премина от единия в другия влак. Пъргавият локомотив на „Питсбърг-Форт-Уейн — Чикаго Рейл роуд“ излетя с пълна скорост, сякаш бе разбрал, че почитаемият джентълмен няма време за губене. Като светкавица премина през Индиана, Охайо, Пенсилвания, Ню Джърси, премина през градове с древни имена, някои от които имаха улици и трамваи, но нямаха къщи все още. Най-сетне се появи Хъдсън и на 11 декември в единадесет и петнадесет вечерта влакът спря на гарата, на десния бряг на реката, до самите кейове на параходите на компанията „Кунард“, или иначе казано „Британска и Северноамериканска кралска пощенска параходна компания“.

Параходът „Китай“ за Ливърпул беше заминал преди четиридесет и пет минути!