Жул Верн
Пътешествие около света за 80 дни (15)

Глава 15. Чантата с банкноти олеква с още няколко хиляди лири

Влакът беше спрял на гарата. Паспарту слезе пръв от вагона, последван от господин Фог, който помогна на младата жена да стъпи на перона. Филиас Фог смяташе да отиде направо на парахода за Хонконг, за да настани удобно госпожа Ауда, която не искаше да оставя сама, докато се намира в тази опасна страна.

Точно когато господин Фог щеше да излезе от гарата, към него се приближи един полицай и каза:

— Господин Филиас Фог?

— Това съм аз.

— Това вашият прислужник ли е? — добави полицаят, като посочи Паспарту.

— Да.

— Бихте ли ме последвали и двамата.

Господин Фог не направи никакво движение, което би могло да издаде някаква изненада. Този човек бе представител на закона, а за всеки англичанин законът е свещен. Воден от френските си привички, Паспарту понечи да възрази, но полицаят го докосна с палката си, а Филиас Фог му даде знак да се подчини.

— Може ли и младата дама да дойде с нас? — попита господин Фог.

— Може — отговори полицаят.

Полицаят отведе господин Фог, госпожа Ауда и Паспарту към един четириместен файтон с четири колела, теглен от два коня. Тръгнаха. Никой не говореше по време на пътуването, което продължи около двадесет минути.

Файтонът прекоси най-напред „черния град“ с тесни улици и колиби от двете им страни, където живееха мръсни и дрипави хора от всякакви народности. После премина през европейския град с хубави тухлени къщи, засенчени от кокосови палми, осеян с щръкнали мачти. Елегантни ездачи и великолепни впрягове го прекосяваха въпреки ранния час.

Файтонът спря пред една обикновена постройка, която сигурно не служеше за живеене. Полицаят свали затворниците — наистина можеха да бъдат наречени така — и ги отведе в една стая с решетки на прозорците, като им каза:

— Точно в осем и половина ще се явите пред съдията Обадиах.

После излезе и затвори вратата.

— Хванаха ни! — извика Паспарту и се свлече на един стол.

Госпожа Ауда веднага се обърна към господин Фог, като напразно се опитваше да скрие вълнението в гласа си:

— Господине, трябва да ме оставите! Преследвани сте заради мен! Заради това, че ме спасихте!

Господин Фог се задоволи да отговори, че това не е възможно. Да бъдат преследвани заради сати! Недопустимо! Как ще посмеят да се явят тъжителите! Имаше някаква грешка. Господин Фог добави, че в никакъв случай няма да остави младата жена и че ще я заведе в Хонконг.

— Но корабът заминава на обяд! — отбеляза Паспарту.

— Преди обяд ние ще бъдем на борда — отговори кратко невъзмутимият джентълмен.

Той заяви това така твърдо, че Паспарту не се сдържа и си каза: „Разбира се! Сигурно е! Преди обяд ще се качим на борда!“ Но изобщо не беше сигурен в това.

В осем и половина вратата на стаята се отвори. Полицаят се появи отново и отведе затворниците в съседната стая. Това бе съдебна зала и голям брой европейци и местни хора вече заемаха скамейките.

Господин Фог, госпожа Ауда и Паспарту седнаха на една скамейка срещу местата, запазени за съдията и секретаря.

Съдията Обадиах влезе почти веднага, следван от секретаря. Той беше едър и закръглен човек. Откачи една перука, която висеше на пирон, и бързо си я сложи на главата.

— Дело номер едно — каза той.

Но като опипа главата си, добави:

— Ха! Това не е моята перука!

— Наистина, господин Обадиах, тази е моя — отговори секретарят.

— Скъпи господин Ойстерпуф, как искате един съдия да издаде правилна присъда с перуката на един секретар?

Смениха си перуките. През това време Паспарту умираше от нетърпение, тъй като му се струваше, че стрелката върху циферблата на големия стенен часовник в залата се движи ужасно бързо.

— Дело номер едно — повтори съдията Обадиах.

— Филиас Фог? — каза секретарят Ойстерпуф.

— Ето ме — отговори господин Фог.

— Паспарту?

— Тук — отговори Паспарту.

— Добре! — каза съдията Обадиах. — От два дни, обвиняеми, ви търсим по всички влакове от Бомбай.

— Но в какво сме обвинени? — извика нетърпеливо Паспарту.

— Ще узнаете — отговори съдията.

— Господине — каза тогава господин Фог, — аз съм английски гражданин и имам право…

— Да не са ви обидили с нещо?

— В никакъв случай.

— Добре! Въведете тъжителите!

По заповед на съдията една врата се отвори и трима индуски свещеници бяха въведени от един разсилен.

„Точно така! — рече си Паспарту. — Това са негодниците, които искаха да изгорят нашата млада дама!“

Свещениците се изправиха пред съдията и секретарят прочете на висок глас една жалба за светотатство срещу господин Филиас Фог и прислужника му. Обвиняваха ги, че са осквернили едно почитано от брахманизма място.

— Чухте ли? — съдията попита Филиас Фог.

— Да, господине — отговори господин Фог, като погледна часовника си. — И признавам, че…

— А! Признавате си значи?…

— Признавам и очаквам и тези трима свещеници да си признаят какво щяха да извършат в пагодата на Пиджали.

Свещениците се спогледаха. Те, изглежда, не разбираха за какво говори обвиняемият.

— Точно така! — извика буйно Паспарту. — Пред пагодата на Пиджали те искаха да изгорят жертвата си!

Свещениците отново се смаяха, а съдията Обадиах силно се учуди.

— Каква жертва? — попита той. — Кого да изгорят? Насред Бомбай?

— Бомбай ли? — извика Паспарту.

— Точно така. Не става дума за пагодата в Пиджали, а за пагодата „Малебар Хил“ в Бомбай.

— А като веществено доказателство ето и обувките на осквернителя — добави секретарят, като постави чифт обувки върху бюрото си.

— Обувките ми! — извика Паспарту, който бе толкова изненадан, че не можа да сдържи това неволно възклицание.

Можем да се досетим какво объркване настъпи у господар и прислужник. Те бяха забравили това произшествие в пагодата в Бомбай, а ето че именно то ги водеше сега в съда в Калкута.

Всъщност агент Фикс бе разбрал каква полза може да извлече от тази злополучна случка. Като отложи заминаването си с дванадесет часа, той се бе съветвал със свещениците на „Малебар Хил“. Обещал им бе голямо обезщетение, имайки предвид, че английските власти са много строги към подобни нарушения. А после, със следващия влак, ги беше изпратил по следите на осквернителя. Но поради времето, отделено за спасяването на младата вдовица, Фикс и индусите пристигнаха в Калкута преди Филиас Фог и прислужника му, които полицията, уведомена с телеграма, трябваше да задържи на слизане от влака. Представете си разочарованието на Фикс, когато научи, че Филиас Фог още не е пристигнал в английската столица. Той сигурно си бе помислил, че неговият крадец е слязъл на някоя гара на Полуостровната железница и е потърсил убежище в северните провинции. В продължение на двадесет и четири часа, разяждан от смъртно безпокойство, Фикс го дебнеше на гарата. Каква бе радостта му тази сутрин, когато го видя да слиза от вагона в компанията на млада жена, чието присъствие той наистина не можеше да си обясни. Той веднага изпрати към него полицая и ето как господин Фог, Паспарту и вдовицата на раджата на Бунделкунд бяха отведени пред съдията Обадиах.

И ако Паспарту не беше толкова погълнат от делото, той щеше да забележи в един от ъглите на съдебната зала детектива, който следеше разговора с лесно обясним интерес — и в Калкута, както и в Бомбай, и в Суец заповедта за арестуване все още липсваше!

Съдията Обадиах взе под внимание изплъзналото се признание на Паспарту, който би дал всичко, което притежава, за да върне неблагоразумните си думи назад.

— Признавате ли се за виновни? — каза съдията.

— Признаваме се — отговори сухо господин Фог.

— Като се има предвид — поде съдията, — че английският закон се стреми да защитава строго и по еднакъв начин всички вероизповедания на индийското население и господин Паспарту призна, че е осквернил с богохулски крак пода на пагодата „Малебар Хил“ в Бомбай на 20 октомври, съдът го осъжда на петнадесет дни затвор и глоба от триста лири (7500 франка).

— Триста лири? — извика Паспарту, впечатлен най-вече от глобата.

— Тишина! — пискливо извика разсилният.

— И — добави съдията, — като се има предвид, че няма веществени доказателства за съучастничество между слуга и господар, който при всички случаи трябва да носи отговорност за действията на прислужника, който е на заплата при него, задържа Филиас Фог и го осъжда на осем дни затвор и сто и петдесет лири глоба. Секретарю, следващото дело!

В своя ъгъл Фикс изпитваше неизразимо задоволство. Задържането на Филиас Фог за осем дни в Калкута беше повече от достатъчно, за да пристигне заповедта за арестуването му.

Паспарту бе поразен. Тази присъда щеше да разори господаря му.

Филиас Фог се владееше така, сякаш тази присъда не го засягаше и не трепна дори с вежди. Но когато секретарят обяви следващото дело, той се изправи и каза:

— Предлагам гаранция.

— Това е ваше право — отговори съдията.

Студени тръпки полазиха Фикс, но той отново се успокои, когато чу съдията да казва, че „имайки предвид, че Филиас Фог и прислужникът му са чужденци“, определя гаранция за всеки един от тях в размер на огромната сума от хиляда лири (25 000 франка).

Две хиляди лири щеше за струва на господин Фог неизлежаването на наказанието.

— Плащам — каза джентълменът.

И той измъкна пачка банкноти от чантата, която носеше Паспарту, и я остави на бюрото на секретаря.

— Тази сума ще ви бъде върната, когато излизате от затвора — каза съдията. — Свободни сте под гаранция.

— Елате — каза Филиас Фог на прислужника си.

— Но нека поне да ми върнат обувките! — извика побеснял Паспарту.

Върнаха му обувките.

— Колко скъпи излязоха! — промърмори той. — Повече от хиляда лири едната! А дори ме убиват!

Нажаленият Паспарту последва господин Фокс, който предложи ръка на младата жена. Фикс все още се надяваше, че крадецът му няма да реши да изгуби тази сума и че ще си излежи осемте дни в затвора. И той тръгна по следите на Фог.

Господин Фог взе файтон, в който госпожа Ауда, Паспарту и той се качиха веднага. Фикс тичаше след файтона, който скоро спря на един от кейовете на града.

На половин миля^[1] в залива котва бе пуснал „Рангун“ с вдигнат флаг за заминаване. Удари единадесет часът. Господин Фог имаше преднина от един час. Фикс го видя да слиза от файтона и да се качва в лодка с госпожа Ауда и прислужника му. Детективът тропна с крак.

— Негодник! — извика той. — Заминава! Пожертва две хиляди лири! Прахосва като крадец! Ах, ще го следя, ако трябва, и до края на света! Но както я кара, всички откраднати пари ще свършат!

Филиас Фог вече бе похарчил над пет хиляди лири (125 000 франка) по пътя. А това намаляваше наградата, определена за детектива, заловил крадеца.