Жул Верн
Пътешествие около света за 80 дни (19)

Глава 19. Паспарту живо се интересува от господаря си и какви са последиците от това

Хонконг е островче под английско владение по силата на Нанкинския договор^[1], подписан след войната от 1842 година. За няколко години колонизаторският дух на Великобритания го превърна във важен град и построи пристанище, наречено Виктория. Този остров е разположен на устието на река Кантон и само шестдесет мили го делят от португалския град Макао^[2], построен на отвъдния бряг. Необходимо беше Хонконг да победи Макао в търговската надпревара и сега най-голямата част от китайския транзит минава през „английския“ град.

Докове, болници, кейове, складове, готическа катедрала, правителствена резиденция, калдъръмени улици — всичко изглежда така, сякаш някой търговски град от графство Кент или Съри е пронизал земното кълбо, за да се появи точно тук, в Китай, почти на напълно противоположната му точка.

С ръце в джобовете, Паспарту се отправи към пристанището Виктория, като гледаше носилките, количките с платно, които още са употребявани в Небесната империя, и всички тези китайци, японци и европейци, които бързаха из улиците. Понякога достойният младеж имаше впечатлението, че се намира в Бомбай, Калкута или Сингапур. Има цяла поредица такива английски градове по света.

Паспарту пристигна на пристанище Виктория. Там, на устието на река Кантон, имаше голям брой кораби под различни флагове — английски, френски, американски, холандски; военни или търговски кораби; японски или китайски малки корабчета; крайбрежни корабчета; най-различни видове кораби, та дори и кораби градини, които представляваха нещо като плуващи по реката лехи. Докато се разхождаше, Паспарту забеляза няколко местни жители в доста напреднала възраст, облечени в жълто. Влезе да се обръсне „по китайски“ при един китайски бръснар и там научи от местния „фигаро“, който говореше английски доста добре, че всички тези старци са на най-малко осемдесет години и че на тази възраст имат привилегията да носят жълт цвят — цвета на императорите. На Паспарту, без да знае защо, това му се стори доста забавно.

След като вече беше готов, той отиде на кея, където беше закотвен „Карнатик“, и там видя Фикс, който се шляеше насам-натам, но това изобщо не го учуди. По лицето на полицейския инспектор се четеше силно разочарование.

„Добре! — каза си Паспарту. — Не им върви на джентълмените от Реформаторския клуб!“

И той се приближи към Фикс с веселата си усмивка, като се правеше, че не забелязва потиснатия вид на спътника си.

Впрочем агентът имаше основание да проклина ужасния късмет, който го преследваше. Още нямаше заповед! Очевидно заповедта пътуваше след него и нямаше да може да го стигне, освен ако не остане няколко дни в този град. Всъщност, тъй като Хонконг беше последното английско владение по маршрута, господин Фог щеше да му се изплъзне окончателно, ако не успее да го задържи тук.

— Е, господин Фикс, решихте ли се да ни придружите до Америка? — попита Паспарту.

— Да — отговори Фикс със стиснати зъби.

— Така, така! — извика Паспарту и се разсмя гръмко. — Знаех си, че не можете да се отделите от нас. Елате да си запазите място, елате!

И двамата влязоха в бюрото за морски превози и запазиха каюти за четирима души. Но служителят отбеляза, че поправката на „Карнатик“ е приключила и параходът ще замине същата вечер в осем часа, а не на следващия ден сутринта, както е обявено.

— Много добре! — отговори Паспарту. — Това устройва моя господар. Ще го предупредя.

В този миг Фикс взе крайно решение. Той реши да каже всичко на Паспарту. Това може би беше единственият начин да задържи Филиас Фог няколко дни в Хонконг.

На излизане от бюрото Фикс предложи на спътника си да се поосвежат в някоя кръчма. Паспарту имаше време. Той прие поканата на Фикс. Точно на кея имаше една кръчма. Изглеждаше привлекателна. Двамата влязоха. Представляваше голяма и добре обзаведена кръчма, в дъното на която имаше походно легло, покрито с възглавнички. На това легло спяха няколко души.

Около тридесетина посетители бяха насядали около плетени тръстикови масички в голямата зала. Някои пиеха английска бира, малцова бира или портер, а други — ликьори, джин или бренди. Повечето пушеха дълги лули от червена глина, натъпкани с малки топчета опиум, примесен с розово масло. От време на време някой от пушачите се свличаше под масата и сервитьорите го хващаха за краката и главата и го отнасяха на походното легло до някой друг. Около двадесетина от тези пияници бяха налягали така, напълно безпомощни.

Фикс и Паспарту разбраха, че са влезли в пушалня, посещавана от тези нещастни, тъпи, глупави идиоти, на които меркантилна Англия продава годишно за двеста и шестдесет милиона франка от тази смъртоносна дрога, която се нарича опиум! Жалки милиони, спечелени от един от най-пагубните човешки пороци.

Китайското правителство се опита да ограничи прекомерната му употреба със строги закони, но напразно. От богаташите, които първоначално употребяваха опиум, този навик слезе към низшите класи и опустошителните последици вече не можеха да бъдат спрени. Опиум се пуши винаги и навсякъде. Мъже и жени се отдават на тази жалка страст и когато привикнат към поглъщането му, те вече не могат без него или се отказват с цената на ужасни стомашни болки. Един голям пушач може да изпуши до осем лули на ден, но умира за пет години.

Ето в една такава пушалня, каквито изобилстват в Хонконг, бяха влезли Фикс и Паспарту с намерението да се освежат. Паспарту нямаше пари, но доброволно прие „любезността“ на спътника си, като възнамеряваше да върне жеста друг път.

Поръчаха две бутилки порто, от които французинът доста си пийна, докато Фикс, по-сдържан, наблюдаваше внимателно спътника си. Разговаряха за това-онова и най-вече за чудесната идея, която бе хрумнала на Фикс, да пътува и той с „Карнатик“. И като стана дума за този параход, който щеше да замине с няколко часа по-рано, а и бутилките вече бяха празни, Паспарту стана, за да отиде да предупреди господаря си.

Фикс го задържа.

— Един момент — каза той.

— Какво желаете, господин Фикс?

— Трябва да поговорим за нещо сериозно.

— За нещо сериозно! — извика Паспарту, като допи няколкото капки вино, които бяха останали на дъното на чашата му. — Ще поговорим за това утре. Днес нямам време.

— Седнете — отговори Фикс. — Става въпрос за вашия господар!

При тези думи Паспарту внимателно погледна събеседника си. Изражението на лицето на Фикс му се стори особено. Той седна отново.

— Какво имате да ми казвате? — попита той.

Фикс хвана ръката на спътника си и сниши глас:

— Досетихте ли се кой съм аз? — попита го той.

— Иска ли питане! — каза Паспарту с усмивка.

— Тогава ще ви призная всичко…

— Сега, когато вече знам всичко ли, приятелю! Не е много интересно! Но, хайде, говорете. Най-напред обаче нека ви кажа, че тези джентълмени са се поохарчили ненужно!

— Ненужно! — каза Фикс. — Лесно ви е на вас! Очевидно е, че вие не знаете колко голяма е сумата!

— Напротив, знам — отговори Паспарту. — Двадесет хиляди лири!

— Петдесет и пет хиляди! — отвърна Фикс, като стисна ръката на Паспарту.

— Какво! — извика Паспарту. — Петдесет и пет хиляди лири! Е, добре! Ето още една причина да не губим нито миг повече — добави той и отново се изправи.

— Петдесет и пет хиляди лири! — повтори Фикс и дръпна Паспарту да седне отново, след като беше поръчал шише бренди. — И ако аз успея ще спечеля награда от две хиляди лири, искате ли петстотин (12 500 франка), при условие че ми помогнете?

— Да ви помогна? — извика Паспарту с широко отворени очи.

— Да. Да ми помогнете да задържа господин Фог за няколко дни в Хонконг!

— Какво! — каза Паспарту. — Какво искате да кажете с това? Как! Тези господа не само че следят моя господар и се съмняват в почтеността му, но искат и да му попречат! Срамувам се заради тях!

— Хайде сега! Какво искате да кажете? — попита Фикс.

— Искам да кажа, че това е изключително нечестно. Все едно да ограбят господин Фог и да му вземат всичко!

— Е, това е целта!

— Но това е капан! — извика Паспарту, който се съживяваше под влиянието на брендито, което му бе поднесъл Фикс, и който пиеше, без да се усеща. — Това е истински капан! Джентълмени! Колеги!

Фикс вече нищо не разбираше.

— Колеги! — извика Паспарту. — Членове на Реформаторския клуб! Знайте, господин Фикс, че моят господар е почтен човек и че когато се обзаложи, иска да спечели по честен път.

— Но кой си мислите, че съм аз? — попита Фикс, като се вторачи в Паспарту.

— Що за въпрос! Вие сте агент на членовете на Реформаторския клуб, който има за задача да следи пътя на моя господар, което от своя страна е много унизително! Ето защо, въпреки че от известно време знам кой сте, не съм разкрил това на господин Фог!

— Той нищо ли не знае? — попита бързо Фикс.

— Нищо — отговори Паспарту, като обърна още една чашка.

Полицейският инспектор прекара ръка по челото си. Той се колебаеше, преди да проговори. Какво да прави? Грешката на Паспарту изглеждаше искрена, но тя правеше плана му още по-труден. Беше очевидно, че това момче говори чистосърдечно и че не е съучастник на господаря си — това, от което Фикс се страхуваше.

„Е, добре — каза си той, — той не му е съучастник, той ще ми помогне.“

Детективът за втори път се примири с положението. Всъщност вече нямаше време за губене. На всяка цена трябваше да задържи Фог в Хонконг.

— Слушайте — каза Фикс кратко, — слушайте ме добре. Не съм този, за когото ме мислите, тоест не съм агент на членовете на Реформаторския клуб…

— А! — каза Паспарту, като го погледна насмешливо.

— Аз съм полицейски инспектор, натоварен с мисия от лондонските власти…

— Вие… Полицейски инспектор!…

— Да, и ще го докажа — каза Фикс. — Ето заповедта ми.

И агентът извади един документ от портфейла си и показа на своя спътник заповед, подписана от директора на главната полиция. Паспарту, смаян, гледаше Фикс и не можеше дума да каже.

— Облогът на господин Фог — подхвана Фикс, — е само претекст, с който вие и колегите му от Реформаторския клуб сте измамени, защото той е имал интерес да си осигури несъзнателното ви съучастничество.

— Но защо? — извика Паспарту.

— Слушайте. На 28 септември тази година са откраднати петдесет и пет хиляди лири от Банк ъф Ингланд от човек, чиито отличителни белези са били снети. Впрочем този човек прилича досущ на господин Фог.

— Хайде, де! — извика Паспарту и удари с юмрук по масата. — Господарят ми е най-почтеният човек на света!

— Какво ли знаете пък вие? — отговори Фикс. — Вие дори не го познавате! Постъпили сте на служба при него в деня на заминаването. Заминал е набързо и под някакъв глупав предлог, без куфари, с голяма сума пари в брой! И вие смеете да твърдите, че е почтен човек!

— Да! Да! — повтаряше несъзнателно бедният младеж.

— Искате ли да бъдете задържан като негов съучастник?

Паспарту бе хванал главата си с ръце. Беше неузнаваем. Не смееше да погледне полицейския инспектор. Филиас Фог краде, той, спасителят на Ауда, щедрият и достоен мъж! И все пак имаше улики срещу него! Паспарту се опитваше да отхвърли подозренията, които се промъкваха у него. Той не искаше да повярва във вината на своя господар.

— Какво искате от мен в крайна сметка? — каза той на полицейския инспектор, като едва се държеше.

— Ето какво — отговори Фикс, — проследих господин Фог дотук, но все още не съм получил заповедта за задържане, която поисках в Лондон. Трябва да ми помогнете да задържа в Хонконг…

— Аз! Да ви…

— И аз ще разделя с вас наградата от две хиляди лири, обещана от Банк ъф Ингланд!

— Никога! — отговори Паспарту, който искаше да стане, но отново се свлече, усещайки, че и разумът, и силите го напускат едновременно.

— Господин Фикс — измънка той, — дори и всичко, което ми казахте, да е вярно… дори и господарят ми да е крадецът, когото търсите… аз отричам… аз бях… аз съм на служба при него… опознах го като добър и великодушен… Да го предам… никога… не, дори и за всичкото злато на света. Идвам от място, където не постъпваме по този начин!…

— Отказвате ли?

— Отказвам.

— Да приемем, че нищо не съм казал — отговори Фикс — и да пийнем.

— Да, да пийнем!

Паспарту се напиваше все повече. Фикс, разбирайки, че трябва да го раздели на всяка цена от господаря му, реши да го упои съвсем. Донесоха на масата няколко лули с опиум. Фикс сложи едната в ръката на Паспарту, който я взе, поднесе я към устните си, запали я, дръпна няколко пъти и падна с натежала от наркотика глава.

— Най-накрая — каза Фикс, като видя безпомощния Паспарту, — господин Фог няма да бъде уведомен навреме за заминаването на „Карнатик“, а ако все пак замине, то поне ще е без този проклет французин!

После той плати сметката и излезе.