Жул Верн
Пътешествие около света за 80 дни (18)

Глава 18. Филиас Фог, Паспарту и Фикс си гледат работата

През последните дни на пътуването времето се влоши доста. Вятърът се усили. Идващ от северозапад, той възпрепятстваше движението на парахода. „Рангун“, твърде неустойчив, се клатеше силно и пътниците с право щяха да запомнят тези дълги, досадни вълни, които вятърът вдигаше в открито море.

На 3 и 4 ноември имаше буря. Изви се силна вихрушка в морето. Половин ден „Рангун“ се движеше само с платното на предната мачта и около десет завъртания на перката, така че да заобикаля вълните. Всички платна бяха прибрани и при все това пак свистяха под напористия вятър.

Скоростта на парахода чувствително намаля и имаше основание да се смята, че ще пристигне в Хонконг с двадесет часа закъснение, а дори и повече, ако бурята не спре.

Филиас Фог наблюдаваше бурното море, което сякаш се бореше срещу него, с обичайното си равнодушие. Той не смръщи чело дори за миг, но все пак закъснението от двадесет часа можеше напълно да провали пътуването му, тъй като щеше да изпусне парахода за Йокохама. Но този лишен от нерви човек не изпитваше нито нетърпение, нито досада. Изглежда, и бурята влизаше в разписанието му, и тя беше предвидена. Госпожа Ауда, която обсъди със спътника си тази непредвидена пречка, видя, че той е все така спокоен, както и преди.

Фикс не гледаше на нещата по същия начин. Тази буря му се харесваше. Даже задоволството му би било безгранично, ако „Рангун“ не бе принуден да бяга пред вихрушката. Всички тези закъснения го устройваха, защото така господин Фог щеше да е принуден да остане няколко дни в Хонконг. Най-накрая и небето, и мощният вятър, и силната буря му помагаха. Беше леко неразположен, но какво значение има това! Той не обръщаше внимание на гаденето и когато тялото му се гърчеше под влиянието на морската болест, душата му ликуваше от огромно задоволство.

Можем да се досетим с колко зле прикрит гняв гледаше на това изпитание Паспарту. Така добре вървеше всичко до този момент! Земята и водата сякаш помагаха на господаря му. Параходи и железници му се подчиняваха. Вятърът и парата се съюзяваха, за да улеснят пътуването му. Удари ли часът на разочарованието? Паспарту беше едва жив, сякаш двадесетте хиляди лири за облога щяха да излязат от неговия джоб. Тази буря го гневеше, вятърът го вбесяваше и той на драго сърце би напляскал непослушното море! Горкото момче! Фикс старателно скри от него собственото си задоволство и добре че постъпи така, защото ако Паспарту го бе отгатнал, Фикс щеше да прекара доста тежки моменти.

Докато траеше бурята, Паспарту остана на палубата на „Рангун“. Той не би могъл да стои долу. Катереше се по мачтите, учудваше екипажа и помагаше за всичко с маймунска ловкост. Зададе сто въпроса на капитана, офицерите, моряците, които не можаха да сдържат смеха си при вида на толкова объркания младеж. Паспарту искаше да знае колко време ще продължи бурята. Тогава го изпращаха при барометъра, който все не искаше да се повиши. Паспарту разтърсваше барометъра, но нищо не помагаше — нито разклащането, нито обидите, с които обсипваше невинния уред.

Най-накрая бурята утихна. През деня на 4 ноември морето се промени. Вятърът задуха от югозапад и пак стана благоприятен.

Паспарту се разведри заедно с времето. Опънаха и горните, и долните платна и „Рангун“ потегли с чудесна скорост.

Но не можеше да се навакса изгубеното време. Трябваше да се примирят с това положение. Сушата се появи едва на 6-и, в пет часа сутринта. В разписанието на Филиас Фог бе отбелязано, че корабът трябва да пристигне на 5-и. А той пристигаше на 6-и. Имаше закъснение от двадесет и четири часа и заминаването за Йокохама положително бе осуетено.

В шест часа лоцманът се качи на палубата на „Рангун“ и зае място на мостика, за да закара кораба през пролива до пристанището на Хонконг.

Паспарту умираше от желание да разпита този човек, да го попита дали параходът за Йокохама е напуснал Хонконг. Но не смееше. Предпочиташе да запази надеждата си до последния миг. Той бе доверил притесненията си на Фикс, а той — хитрата лисица — се опитваше да го успокои, като му казваше, че господин Фог пак ще успее, като хване следващия параход. А това вбесяваше Паспарту.

Но ако Паспарту не се реши да пита лоцмана, господин Фог, след като се консултира с пътеводителя си „Брадшоу“, попита най-спокойно лоцмана дали знае кога заминава кораб от Хонконг към Йокохама.

— Утре, при сутрешния прилив — отговори лоцманът.

Паспарту, който също беше там, с удоволствие щеше да разцелува лоцмана, а на Фикс му идваше да му извие врата.

— Как се казва този параход? — попита господин Фог.

— „Карнатик“ — отговори лоцманът.

— Не трябваше ли да замине вчера?

— Да, господине, но трябваше да се поправи единият от котлите и заминаването му бе отложено за утре.

— Благодаря ви — отговори господин Фог, който с отмерена стъпка слезе в салона на „Рангун“.

Паспарту сграбчи ръката на лоцмана, стисна я здраво и каза:

— Вие, лоцмане, сте много добър човек!

Несъмнено лоцманът така и не разбра с какво неговите отговори заслужиха такъв приятелски изблик. При едно изсвирване той се качи на мостика и насочи парахода сред цяла флотилия от китайски корабчета, риболовни кораби и всякакви други плавателни съдове, които задръстваха проливите на Хонконг.

В един часа „Рангун“ стигна до кея и пътниците започнаха да слизат.

Няма как да не се съгласим, че случайността се бе притекла на помощ на Филиас Фог. Ако не се беше наложила поправка на котлите, „Карнатик“ щеше да е заминал на 5 ноември и пътуващите към Япония трябваше да чакат осем дни до заминаването на следващия параход. Наистина господин Фог закъсняваше с двадесет и четири часа, но това закъснение не можеше да има неприятни последствия върху цялото пътуване.

Всъщност параходът, който прекосява Тихия океан от Йокохама до Сан Франциско, имаше директна връзка с парахода от Хонконг и не можеше да замине, преди той да е пристигнал. Разбира се, в Йокохама той щеше да стигне с двадесет и четири часа закъснение, но пътуването през Тихия океан трае двадесет и два дни и щеше да е лесно да се наваксат. Тридесет и шест дни след заминаването си от Лондон Филиас Фог имаше двадесет и четири часа закъснение.

„Карнатик“ трябваше да замине на следващия ден в пет часа сутринта, така че господин Фог разполагаше с шестнадесет часа, за да се заеме с работите си, т.е. с работите на госпожа Ауда. На слизане от кораба той подаде ръка на младата жена и я поведе към една носилка. Той помоли носачите да му посочат хотел и те му препоръчаха „Хотел дьо Клуб“.

Наеха апартамент за младата жена и Филиас Фог се погрижи да не й липсва нищо. После каза на госпожа Ауда, че веднага трябва да потърси този роднина, при когото щеше да остане в Хонконг. Същевременно той даде разпореждания на Паспарту да остане в хотела до завръщането му, за да не остава сама младата жена.

Джентълменът отиде на Борсата. Нямаше как да не познават там толкова уважаван човек като Джеджих, който беше сред най-богатите търговци на града.

Борсовият посредник, към когото се обърна господин Фог, наистина познаваше парсийския търговец. Но от две години той вече не живееше в Китай. След като бе натрупал състояние, се бе установил в Европа — мислеха, че в Холандия.

Филиас Фог се върна в „Хотел дьо Клуб“. Веднага поиска разрешение да посети госпожа Ауда и без встъпителни слова й каза, че уважаемият Джеджих вече не живее в Хонконг и че вероятно живее в Холандия.

В първия момент госпожа Ауда не каза нищо. Прокара ръка по челото си и за миг се замисли. А после каза с най-нежния си глас:

— Какво да правя сега, господин Фог?

— Много просто — отговори джентълменът. — Ще дойдете с мен в Европа.

— Но аз не мога да злоупотребявам повече с…

— Вие не злоупотребявате, а и присъствието ви по никакъв начин не нарушава програмата ми… Паспарту?

— Господине? — отговори Паспарту.

— Отидете на „Карнатик“ и запазете три каюти.

Паспарту беше очарован, че пътуването ще продължи в компанията на младата жена, която беше много мила с него, и той веднага напусна „Хотел дьо Клуб“.