Серия
Последствия (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Once and Always, (Пълни авторски права)
Превод от английски
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 407 гласа)

Глава осма

— Не мога да ти опиша колко много съжалявам за снощи — каза Чарлз на Виктория, докато двамата закусваха на следващата сутрин. — Сгреших, че обявих годежа ти с Джейсън, но толкова се надявах двамата да си допаднете. Що се отнася до лейди Кърби, тя е стара вещица. От две години дъщеря й се влачи след Джейсън. Затова двете долетяха тук — да те видят.

— Няма нужда да ми даваш обяснения, чичо Чарлз — мило отвърна Виктория. — Нищо не е станало.

— Може и така да е, но освен всичко друго Кърби е и голяма клюкарка. Сега, след като знае, че си тук, ще се погрижи и всички останали да го научат, което означава, че скоро ще се появят посетители, които ще изгарят от желание да те видят. А това означава, че ни е необходима подходяща придружителка, за да не може никой да каже, че живееш сама с двама мъже. — Той вдигна поглед при влизането на Джейсън. — Тъкмо обяснявах на Виктория необходимостта от придружителка. Изпратих да повикат Флоси Уилсън — добави херцогът. Флоси Уилсън бе неомъжената му леля, която се бе грижила за малкия Джейми. — Тя е единствената подходяща придружителка за Виктория, за която се сещам, тъй като познава обществото.

— Добре — разсеяно отвърна Джейсън, застана до Виктория и погледна към нея. — Надявам се, че снощната ти „злоупотреба“ не е оказала лоши последствия.

— Абсолютно никакви — лъчезарно отвърна момичето. — Всъщност доста ми хареса, след като свикнах с вкуса.

Той се усмихна, а сърцето на Виктория трепна. Джейсън Филдинг притежаваше усмивка, която можеше да разтопи и лед.

— Внимавай да не ти хареса твърде много — каза той и закачливо добави — … братовчедке.

Заета с плановете как да направи Джейсън свой приятел, Виктория не обърна внимание на разговора, който двамата мъже поведоха, докато той не я попита:

— Чу ли ме, Виктория?

Момичето вдигна поглед.

— Съжалявам. Не те слушах.

— В петък на гости ще ми дойде един съсед, който наскоро се върна от Франция — повтори Джейсън. — Ако доведе жена си, бих искал да те запозная с нея. — Радостта на Виктория от приятелското предложение бе помрачена от последвалото безцеремонно пояснение: — Графиня Колингуд е отличен пример как трябва да се държиш в обществото. Ще постъпиш умно, ако я наблюдаваш и й подражаваш.

Тя се изчерви и се почувства като непослушно дете, на което току-що са казали, че трябва да следва нечий пример. Освен това вече себе срещнала с четирима английски аристократи — Чарлз, Джейсън, лейди Кърби и госпожица Йохана Кърби. С изключение на херцога с останалите й бе трудно да общува, затова не се радваше на възможността да се срещне с още двама. Въпреки това Виктория потисна раздразнението и не показа ужаса си от предстоящата среща.

— Благодаря ти — любезно изрече тя. — С нетърпение очаквам да се запозная с тях.

Следващите четири дни за Виктория преминаха приятно в писане на писма и беседи с Чарлз. На петия ден следобед тя слезе в кухнята, за да поиска чиния с остатъци от храна за Уили.

— Това куче ще надебелее толкова, че ще можете да го яздите, ако продължите да го храните така — добродушно й каза госпожа Крейдък.

— Дотогава ще мине още много време — отвърна Виктория и й се усмихна. — Може ли да взема онзи голям кокал… или смяташ да правиш супа от него?

Госпожа Крейдък я увери, че няма такива намерения, и й даде кокала. Виктория й благодари, обърна се да си тръгне, но се сети нещо и отново се обърна към госпожа Крейдък.

— Снощи господин Филд… искам да кажа негова светлост — поправи се, като видя как слугите замръзнаха по местата си при споменаване името на Джейсън — каза, че не е ял по-вкусна печена пуйка. Може да е забравил да ти каже — допълни, напълно убедена, че Джейсън никога не би си направил труда да го каже. — Но би искал да знаеш.

Госпожа Крейдък се изчерви от удоволствие.

— Благодаря, милейди — любезно отвърна тя. Виктория се усмихна и излезе.

— Ето това е истинска дама — каза госпожа Крейдък на другите, след като момичето си отиде. — Мила и любезна. И изобщо не е като онези високомерни кукли, които господарят намира в Лондон и води от време на време. О’Мейли каза, че е графиня. Чул, че негово сиятелство казал така на лейди Кърби.

Виктория отиде до мястото, на което през последните девет дни носеше храна на Уили. Вместо както обикновено да крие в убежището си сред дърветата, когато я видя, той изтича няколко крачки пред тях.

— Ето — каза момичето и тихо се засмя. — Виж какво ти донесох.

Сърцето на Виктория заби победоносно, когато голямото куче дойде почти до нея.

— Уили, ако ми позволиш да те погаля — продължи тя, приближи се малко и поднесе купата към него, — след вечеря ще ти донеса още един вкусен кокал.

Той спря изведнъж и я загледа със смесица от страх и недоверие.

— Знам, че искаш кокал — каза Виктория и направи още а стъпка към него, — а аз искам да съм ти приятелка. Сигурно си мислиш, че тази храна е примамка — продължи, бавно се приведе и остави купата на земята. — И си прав. И аз съм самотна като теб, но можем да станем добри приятели, знаеш ли, че никога не съм имала куче?

Блестящите му очи се отместиха към храната и после отново се върнаха към нея. След малко се приближи до купата, но не изпусна момичето от очи дори когато сведе глава и започна да унищожава храната. Докато животното ядеше. Виктория продължи тихо да му говори с надежда да го успокои:

— Не мога да си представя какво си е мислил господин Филдинг, когато ти е избирал името… не ми приличаш на Уили. Бих те нарекла Улф или Емперър… нещо, което подобава на дивия ти вид.

Щом изяде храната, кучето започна да отстъпва, но Виктория бързо извади лявата си ръка и му показа огромния кокал, който криеше зад себе си.

— Трябва да го вземеш от ръката ми, ако искаш да го изядеш — каза тя. Животното погледна кокала само за миг, преди огромните му челюсти да го захапят и да го задърпат от ръката й. Тя очакваше той бързо да избяга в гората, след като го вземе, но за нейно удоволствие след напрегната пауза, по време на която я гледаше зорко, кучето се просна близо до краката й. Изведнъж Виктория почувства, че щастието й се усмихва. Вече не се чувстваше нежелана в Уейкфийлд Парк — и двамата мъже от рода Филдинг й бяха приятели, а скоро щеше да има за свой другар и Уили. Тя коленичи и погали голямата му глава.

— Трябва да те среша — каза. — Иска ми се Дороти да можеше да те види — тъжно продължи момичето. — Тя обича животните и има подход към тях. Бързо щеше да те научи да правиш разни работи. — Мисълта накара Виктория да се усмихне, но след това на лицето й се изписа тъга.

 

 

На следващия ден Нортръп дойде да й съобщи, че лорд Колингуд е пристигнал и лорд Филдинг желае тя да отиде при него в кабинета му.

Виктория седна пред огледалото, за да събере косата си на кок и да се подготви да се срещне с дебела, студена, горделива аристократка на възрастта на лейди Кърби.

— Каретата й се счупила по пътя и двама селяни я взели със себе си — казваше Джейсън на Робърт Колингуд със студена усмивка. — Докато сваляли сандъка й от каруцата, две от прасенцата изскочили и Виктория хванала едното точно когато Нортръп отварял вратата. Като видял прасенцето в ръцете й, я взел за селянка и й казал да отиде да достави провизиите отзад. Когато Виктория възразила, наредил на един от лакеите да я изхвърли от имението — завърши Джейсън и подаде на Робърт чаша бордо.

— Мили Боже! — възкликна графът и се засмя. — Какъв прием! — Вдигна чашата си за тост и каза: — За твое щастие и дано съпругата ти винаги да има такова търпение.

Джейсън се намръщи.

Робърт се опита да обясни думите си:

— Тъй като не се е обърнала и не е взела първия параход за Америка, мога единствено да заключа, че госпожица Сийтън притежава голяма доза търпение — най-важното качество на една съпруга.

— Обявата на годежа в „Таймс“ е дело на Чарлз — равно изрече Джейсън. — Виктория е негова далечна братовчедка. Когато научил, че е останала без семейство и идва тук, решил, че трябва да се оженя за нея.

— Без да те попита? — не повярва Робърт.

— Научих, че съм сгоден по абсолютно същия начин като всеки друг — от „Таймс“.

— Представям си изненадата ти.

— Яростта — поправи го Джейсън. — И тъй като сме на темата, надявах се жена ти да дойде днес с теб, за да се запознае с Виктория. Разликата между нея и Каролайн е само няколко години и мисля, че двете биха могли да станат приятелки. В интерес на истината Виктория се нуждае от приятелка. Доколкото разбрах, висшето общество е било скандализирано, когато майка й се е омъжила за ирландски лекар, и старата лейди Кърби очевидно смята отново да раздуха нещата. Не стига това, ами и прабабата на Виктория, херцогиня Клермонт, не желае при себе си момичето. Виктория е графиня, но това не означава, че висшето общество веднага ще я приеме. Разбира се, Чарлз ще я подкрепя и ще й помага. Никой няма да посмее да се прави, че не я познава.

— Ще има и тежестта на репутацията ти, а тя е чувствителна — посочи Колингуд.

— Не и когато става дума — сухо отхвърли аргумента му Джейсън — за установяването на репутацията на млада дама като целомъдрено невинна.

— Вярно е — засмя се Робърт.

— Във всеки случай като пример на английската аристокрация Виктория има само срещата си с дамите Кърби. Жена ти ще я остави с по-добри впечатления. Всъщност предложих й да погледне на Каролайн като на добър пример за приятни маниери и поведение…

Робърт Колингуд отметна глава и избухна в смях:

— Наистина ли мислиш така? Тогава най-добре се надявай лейди Виктория да не последва съвета ти. Маниерите на Каролайн са изискани — достатъчно, за да заблудят дори теб. Както разбирам, че тя е пример за подражание — но аз постоянно воювам с нея. През целия си живот не съм познавал по-твърдоглава жена — завърши той, но думите му преливаха от нежност.

— В такъв случай Виктория и Каролайн ще се разберат прекрасно — сухо каза Джейсън.

— Доста си заинтригуван от нея — отбеляза Робърт и внимателно изгледа приятеля си.

— Само като неин страж, и то против волята ми.

Виктория оправи полите на ябълковозелената си муселинена рокля, почука и влезе. Джейсън седеше зад бюрото си и говореше с мъж на около трийсет години. Когато я видяха, двамата прекъснаха разговора си и се изправиха. Също като Джейсън графът бе висок, хубав и атлетично сложен, но косата му бе рижа, а очите — кафяви и топли. Той също излъчваше властност като Джейсън, но не всяваше такъв страх. И все пак човек не би искал той да му бъде враг.

— Простете, че ви погледнах така — каза Виктория, когато Джейсън приключи с представянето. — Но като ви видях заедно, ми се стори, че си приличате.

— Сигурен съм, че го казахте като комплимент, милейди — отвърна Робърт Колингуд и се усмихна.

— Не — пошегува се Джейсън. — Не го каза като комплимент.

Виктория трескаво търсеше подходящ отговор, но не можеше да измисли нищо. Графът й спести по-нататъшните притеснения, като възмутено погледна Джейсън и каза:

— Какъв отговор трябва да даде госпожица Сийтън на думите ги?

Виктория не чу отговора на Джейсън, тъй като вниманието й беше привлечено от третия присъстващ в стаята — прелестно момченце на около три годинки, което стоеше до графа и я гледаше възхитено, напълно забравило за лодката, която стискаше в ръчички. Рижата му коса и топлите кафяви очи не оставяха съмнение кой е баща му. Детето бе абсолютно копие на граф Колингуд, включително и по отношение на облеклото. То носеше същите светлокафяви бричове за езда, кафяви кожени ботуши и светлокафяво елече като него. Попаднала в плен на чаровното дете, Виктория му се усмихна.

— Май не ни запознаха… — каза тя.

— Простете — отвърна графът и се усмихна. — Лейди Виктория, позволете да ви представя сина си Джон.

Момченцето остави лодката на стола зад себе си и направиш изискан поклон. В отговор Виктория направи дълбок реверанс и детето се засмя. След това посочи с пръст косата й и погледна баща си.

— Червено? — изрече с възторг.

— Да — съгласи се Робърт. Детето грейна.

— Хубава е — прошепна то и накара баща си да се засмее.

 

— Джон, още си много малък, за да омайваш дамите — каза той.

— О, но аз не съм дама — поправи го Виктория. Сърцето й се изпълни с топлина към момченцето. Тя наперено му каза: — Аз съм моряк. — То я погледна недоверчиво и тя добави: — О, моряк съм… и то удивително добър. С приятеля ми Андрю строяхме лодки и непрекъснато плавахме с тях, въпреки че нашите не бяха така хубави като твоята. Искаш ли да пуснем лодката в потока?

Детето кимна и Виктория погледна баща му за разрешение.

— Аз ще имам грижата за него — обеща. — И за корабчето, разбира се.

Щом графът даде съгласието си, момченцето хвана Виктория за ръка и двамата излязоха от кабинета.

— Тя явно харесва децата — отбеляза Робърт, след като двамата затвориха вратата след себе си.

— Съвсем доскоро самата тя е била дете — каза Джейсън.

Графът се обърна и погледна привлекателната млада жена и сина му, които пресичаха фоайето. След това погледна Джейсън и развеселено вдигна вежди, но нищо не каза.

Виктория прекара повече от половин час край едно от живописните поточета. Слънцето грееше приятно, а малкият Джон прехласнат слушаше историите й за щурмове и пирати, които уж плячкосали кораба й, докато плавали от Америка към Англия. Детето слушаше, стиснало дългата рибарска корда, която Виктория бе взела от Нортръп и бе привързала към корабчето. Когато момченцето се отегчи от еднообразното подскачане на малката лодка във водите, Виктория взе кордата от ръката му и поведе корабчето надолу по течението, където потокът ставаше дълбок и минаваше под елегантен широк каменен мост. На това място имаше паднало дърво.

— Ето — каза тя и подаде кордата на малкия Джон. — Не я пускай, защото може да се закачи в дървото.

— Няма да я пусна — обеща момченцето и се усмихна, а тримачтовото му корабче заподскача из бързеите.

Виктория тръгна надолу по стръмния бряг. Изпълнена с радост, тя започна да бере цветя. Изведнъж Джон извика и заподскача след кордата, която се бе изплъзнала от ръцете му.

— Стой там! — извика младото момиче и се затича към детето.

Полагайки всички сили да не се разплаче, то посочи корабчето, което се носеше право към падналото дърво.

— Отиде си — задавено прошепна момченцето. — Чичо Джордж ми го направи. Ще се натъжи.

Виктория прехапа устни и се поколеба. На това място водата бе дълбока и течеше бързо, но двамата с Андрю бяха вадили корабчетата си от много по-опасна река. Момичето вдигна глава и огледа стръмния бряг, уверявайки се, че никой в къщата не може да го види. След това взе решение.

— Не си е отишло. Просто заседна — весело каза Виктория и прегърна Джон. — Ще го донеса. — Докато изричаше тези думи, тя вече бе свалила обувките, чорапите и роклята. — Ти стой тук — каза на детето, — а аз ще го донеса.

Виктория нагази в потока. Дъното му изчезна под краката й и тя умело заплува към дървото. Водата под моста бе ледена и дълбока. Тя се разбиваше и пенеше около клоните на дървото, но момичето лесно намери корабчето. За сметка на това имаше сериозни трудности с освобождаването на здравата рибарска корда, която се бе заплела в клоните. За радост на малкия Джон, който никога не бе виждал някой да плува или да се гмурка, тя на два пъти изчезна под повърхността. Плуването подейства ободряващо на Виктория и тя с удоволствие се наслаждаваше на свободата си.

— Този път ще освободя корабчето — извика тя на Джон и му махна. Тъй като се страхуваше да не би детето да тръгне след пея, Виктория извика: — Стой там. Не ми трябва помощ.

Момченцето послушно кимна и Виктория се гмурна под водата, проследявайки кордата с вкочанените си пръсти. Напипа мястото, където се бе заплела, и започна да я освобождава.

 

 

— Нортръп каза, че ги е видял да тръгват…

Джейсън не довърши, прекъснат от вика „помощ“, който долетя до тях.

Двамата мъже се втурнаха напряко през ливадата към отдалечения мост. Стигнаха стръмния бряг и слязоха при малкия Джон. Робърт Колингуд хвана сина си за раменете и уплашено го попита:

— Къде е тя?

— Под моста — отвърна момченцето и се усмихна. — Под дървото. Ще вземе корабчето на чичо Джордж.

— О, Боже! Тази глупачка… — промълви Джейсън, който вече бе свалил сакото си и тичаше към водата. И в този момент една засмяна червенокоса русалка изскочи от водата и изящно се изви високо във въздуха.

— Взех я, Джон! — извика тя. Мократа коса закриваше очите й.

— Добре — на свой ред извика момченцето и изръкопляска.

Джейсън спря. Ужасното му притеснение отстъпи на силен гняв. Той гледаше как Виктория безгрижно плува към брега със силни, елегантни движения, а малкото корабче се носи далеч зад нея. Застанал широко разкрачен, забил токовете на ботушите си в земята, с мрачно, застрашително изражение Джейсън чакаше жертвата му да доплува по-наблизо.

Робърт Колингуд съчувствено погледна ядосания си приятел и хвана сина си за ръката.

— Ела, Джон, да се върнем в къщата. Мисля, че лорд Филдинг иска да каже нещо на госпожица Виктория.

— Благодаря ли? — попита момченцето.

— Не — сухо отвърна баща му. — Не благодаря.

Виктория излезе от потока, теглейки малкото корабче след себе си и говорейки на малкия Джон, който вече не беше там:

— Видя ли? Казах ти, че ще я донеса…

Две ръце сграбчиха нейните като менгеме и я завъртяха, отмятайки главата й назад.

— Малка глупачке! — изръмжа Джейсън. — Малка глупачке, можеше да се удавиш!

— Не… не нищо не ме застрашаваше — промълви Виктория, уплашена от яростния пламък в зелените му очи. — Плувам отлично…

— Също като коняря, който се удави тук миналата година! — процеди милордът.

— Няма да постигнеш нищо, ако ми счупиш ръцете! Знам, че те уплаших. Съжалявам. Но нищо не ме застрашаваше. Не съм направила нищо нередно.

— Не си направила нищо нередно? Нищо не те е застрашавало? — повтори Джейсън. Погледът му се спря върху гърдите й, които се надигаха от учестеното й дишане. Изведнъж Виктория осъзна, че е полугола и мокра. — А ако не аз, а някой друг беше тук и те гледаше… какво щеше да стане според теб?

Виктория преглътна. Спомни си как веднъж се бе прибрала късно вечерта, а баща й бе събрал приятели да я издирват в гората. В първия момент той се бе зарадвал на завръщането й. След това тя два дни не можеше да сяда.

— Не… не знам какво щеше да стане — отвърна и се опита да засрами Джейсън. — Сигурно щеше да ми подаде дрехите и…

Той сведе поглед към устните й. После го плъзна по извивката на шията й към изкусително надигнатите й гърди. Те се издигаха и потрепваха подканващо, подчертавайки факта, че тя е привлекателна жена, а не детето, което той се убеждаваше, че е.

— Щеше да се случи това! — отсече Джейсън и впи устни в нейните в груба целувка, която трябваше да я накаже и да я унижи.

Виктория се изви в ръцете му, опитвайки се да се освободи. Но борбата й само го ожесточи повече и целувката му стана по-груба.

— Моля те! — прошепна тя почти през сълзи. — Съжалявам, че те уплаших…

Ръцете му бавно се отпуснаха. Той вдигна глава и погледна уплашените й очи. Виктория скръсти ръце пред гърдите си. Мократа й коса се спускаше по раменете като рубинен лист, покрит със златен варак. Сапфирените й очи бяха разширени от страх и разкаяние.

— Моля те! — гласът й трепереше, а тя се опитваше да продължи примирието им, което бе продължило почти пет дни. — Не се гневи! Съжалявам, че те уплаших! Плувам от дете, но днес не трябваше да го правя. Разбрах!

Признанието й свари Джейсън неподготвен. Откакто спечели състоянието и титлата си, върху него бе приложена всяка женска хитрост, но без успех. Откровеността на Виктория, красивото й лице и усещането за съблазнителното й тяло, притиснато към неговото, му подействаха като силен афродизиак. Желанието се събуди в него и възпламени кръвта му. Не се сдържа и привлече младото момиче по-близо до себе си.

Виктория видя нещо примитивно и ужасяващо да просветва в очите му, когато ръцете му отново стегнаха хватката си върху нейните. Тя рязко се отдръпна. В гърлото й се надигна вик, но устните му се впиха в нейните с настоятелно желание, което накара тялото й да застине неподвижно. Като уплашено зайче, хванато в капан, тя се дърпаше, докато не усети ръцете му нежно да се движат по гърба и раменете й. Устните му умело я целуваха.

Замаяна, вдигна ръце в търсене на опора. Това невинно действие предизвика незабавна реакция у Джейсън. Притисна я по-силно, а целувката му стана по-страстна. Устните му настоятелно търсеха нейните. Виктория се вдигна на пръсти в отговор на силния натиск на ръцете му. Той простена, когато тя притисна тялото си към неговото.

Виктория се откъсна от него, ужасена от онова, което прави, и го отблъсна.

— Спри! — извика тя.

Джейсън я пусна така внезапно, че момичето залитна. След това милордът шумно си пое дъх. Виктория ядосано го погледна в очите, очаквайки да хвърли цялата вина за тази абсолютно непристойна целувка върху нея.

— Предполагам, че и за това съм виновна. Не се съмнявам, че ще кажеш, че съм си го просила.

Устата му се изкриви в жестока усмивка и за миг тя си помисли, че Джейсън се опитва да запази самообладание.

— Ти направи първата грешка този следобед — най-сетне за той. — Тази беше моя. Съжалявам.

— Какво?! — извика тя.

— Противно на това, което очевидно мислиш за мен — отвърна той, — нямам навика да прелъстявам невинни…

— Не съм била прелъстена — гордо изрече Виктория.

— Така ли? — попита Джейсън.

— Не. Не бях прелъстена!

— Тогава ти предлагам да се облечеш, преди да ти докажа колко грешиш.

Виктория отвори уста, за да направи забележка за оскърбителното му отношение, но дръзката му усмивка я спря.

— Невъзможен си! — неубедително каза тя.

— Права си — съгласи се той и се обърна, за да може момичето да се преоблече.

Виктория направи отчаян опит да се овладее и бързо се облече. Андрю я бе целувал няколко пъти, но никога по този начин. Джейсън не трябваше да го прави, нито пък трябваше да е така нетърпимо уверен. Тя беше убедена, че има право да е бясна, но може би в Англия нещата стояха различно. Може би щеше да изглежда като глупачка, ако повдигнеше въпроса. А дори и да го направеше, Джейсън щеше да свие рамене.

— Ти наистина си невъзможен — повтори тя.

— По този въпрос вече се споразумяхме.

— Освен това си непредсказуем.

— В какъв смисъл?

— Ами почти бях сигурна, че ще ме удариш, задето те уплаших. А вместо това ти ме целуваш. — Тя се наведе и взе от земята корабчето на малкия Джон. — Започвам да мисля, че много приличаш на кучето си — само се правите на жестоки.

— Кучето ми? — неразбиращо повтори Джейсън.

— Уили — поясни момичето.

— Трябва да трепериш от страх при вида на канарче, ако смяташ Уили за свиреп.

— Стигам до заключението, че няма причина да се страхувам и от теб.

Джейсън се усмихна и взе корабчето от ръцете й.

— Не го казвай на никого или ще ми съсипеш репутацията.

Виктория се уви в одеялото.

— Имаш ли такава?

— Най-лошата — отвърна той и я погледна предизвикателно. — Да ти разкажа ли мръсните подробности?

— Разбира се, че не — възмутено отвърна девойката. Като се надяваше, че може би лекото разкаяние на Джейсън за целувката ще го направи по-отстъпчив, тя събра смелост да повдигне въпроса, който я притесняваше от дни. — Има един начин да компенсираш „грешката“ си — нерешително каза, докато двамата вървяха към къщата.

Джейсън я изгледа изпитателно:

— Бих казал, че първата грешка компенсира втората, но кажи какво искаш?

— Искам си дрехите.

— Не.

— Не разбираш — извика тя. — В траур съм заради родителите си.

— Разбирам, но не вярвам в показната скръб. Освен това с Чарлз искаме да си изградиш нов живот тук. Такъв, на който да се радваш.

— Не ми трябва нов живот! — отчаяно възрази Виктория. — Тук съм само докато Андрю дойде да ме вземе и…

— Той няма да дойде да те вземе, Виктория — каза Джейсън. — Писал ти е само веднъж за толкова месеци.

Думите му пронизаха сърцето й като нажежени кинжали.

— Казвам ти, че ще дойде. Преди да замина, можеше да пристигне само едно писмо.

Лицето му помръкна.

— Надявам се да си права. Но ти забранявам да носиш черно. Скръбта се носи в сърцето.

— Откъде знаеш? — избухна тя. — Ако имаше сърце, нямаше да ме караш да парадирам с тези дрехи, като че родителите ми никога не са съществували. Ти нямаш сърце!

— Права си — тихо произнесе той, което направи гласа му още по-заплашителен. — Нямам сърце. Запомни го и не се заблуждавай да вярваш, че под свирепата ми външност съм кротък като кученце. Десетки жени са правили тази грешка и са съжалявали за това.

Виктория продължи пътя си към къщата. Как можа да си представи, че ще бъдат приятели! Той беше студен, циничен и груб, към това се прибавяше и явна неуравновесеност. Никой мъж със здрав разум нямаше в един момент нежно и страстно да целува жена, в следващия да се впусне във флирт и миг по-късно да се изпълни с надменност и омраза. Той не беше кученце — беше опасен и непредсказуем като пантера.

Въпреки че Виктория вървеше бързо, Джейсън не изоставаше и двамата пристигнаха при алеята пред къщата едновременно.

Граф Колингуд ги чакаше яхнал великолепния си дорест кон, поставил малкия си син на седлото пред себе си.

Засрамена и ядосана, Виктория набързо се сбогува с графа, усмихна се на Джон, подаде му корабчето и се втурна в къщата.

Джон я изпрати с очи, погледна Джейсън и разтревожено се обърна към баща си:

— Нали не се е карал на госпожица Тори?

Графът отмести развеселен поглед от мократа риза на Джейсън към лицето му.

— Не, Джон. Лорд Филдинг не й се е карал. — После се обърна към Джейсън: — Да кажа ли на Каролайн да се обади утре на госпожица Сийтън?

— Ела с нея и ще продължим деловия си разговор. Робърт кимна и се понесе в лек галоп по алеята. Джейсън ги гледаше как си тръгват.