Серия
Последствия (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Once and Always, (Пълни авторски права)
Превод от английски
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 407 гласа)

Глава трета

— Нейна светлост, вдовстващата херцогиня Клермонт — тържествено съобщи икономът от вратата на салона, в който седеше Чарлз Филдинг, херцог Атъртън. Икономът направи крачка встрани и величествена възрастна жена мина покрай него, последвана от адвоката си, мъж с доста измъчен вид. Чарлз Филдинг вдигна поглед към жената. Пронизващите й очи с цвят на лешник святкаха от омраза.

— Не си прави труда да ставаш, Атъртън — язвително процеди херцогинята и го изгледа свирепо, след като той безцеремонно остана на мястото си.

Съвършено неподвижен, Чарлз продължи да я гледа. На петдесет и пет години, херцог Атъртън все още бе привлекателен мъж, с гъста прошарена коса и лешниково-кафяви очи, но болестта бе сложила своя отпечатък. Бе твърде слаб за високия си ръст, а лицето му бе дълбоко прорязано от напрежението и умората.

Тъй като той не реагира на думите й, херцогинята се обърна към иконома.

— В тази стая е твърде топло — заяви тя и удари пода с бастуна си, завършващ с украсена със скъпоценни камъни дръжка. — Дръпни завесите и отвори прозорците!

— Остави! — обади се Чарлз. Гласът му бе пропит от ненавистта, която пробуждаше в него дори мисълта за тази жена.

Херцогинята хвърли смразяващ поглед към домакина си.

— Не съм дошла тук, за да се задуша — злобно заяви тя.

— Тогава си върви.

Слабото й тяло се вцепени от негодувание.

— Не съм дошла тук, за да се задуша — повтори през стиснати зъби. — Дойдох, за да те уведомя за решението си относно дъщерите на Катрин.

— Направи го — хладно отвърна Чарлз — и си върви. Очите й се присвиха и се превърнаха в тесни цепки. Въздухът сякаш се изпълни с електричество от враждебността, която се просмука от тях, но вместо да си тръгне, тя бавно се отпусна в един стол. Въпреки напредналата си възраст херцогинята седна гордо като кралица. Лилав тюрбан украсяваше беловласата й глава наместо корона, а жезълът бе заменен от бастуна й.

Чарлз я наблюдаваше изненадан. Беше сигурен, че бе настояла за срещата им само за да си достави удоволствието да му заяви, че положението на дъщерите на Катрин не е нейна работа. Не беше очаквал да седне, сякаш има да му каже нещо повече.

— Видял си миниатюрите на момичетата — отбеляза тя. Той сведе очи към миниатюрата, която държеше. Погледна снимката на Виктория и болката изпълни сърцето му. Момичето бе копие на майка си. Копие на хубавата му обична Катрин.

— Виктория е копие на майка си — изведнъж заяви нейна светлост.

Той вдигна поглед. Лицето му помръкна.

— Виждам.

— Добре. Тогава ще разбереш защо не мога да приема това момиче в дома си. Ще взема другото. — Херцогинята се изправи и погледна адвоката си. — Погрижете се доктор Морисън да получи банков превод, който да покрие разходите му, и друг, който да покрие пътя на по-младото момиче.

— Да, ваша светлост — отвърна адвокатът с поклон. — Ще има ли още нещо?

— Ще има още много други неща — отсече херцогинята. — Ще трябва да представя момичето в обществото и да му осигуря зестра. Ще трябва да му намеря съпруг. Ще трябва…

— Ами Виктория? — разпалено я прекъсна Чарлз. — Какво смяташ да правиш с нея?

Херцогинята го изгледа студено:

— Вече ти казах… напомня ми за майка си и няма да я приема в къщата си. Ако я искаш, можеш да се грижиш за нея. Доколкото си спомням, доста силно желаеше майка й. Както и Катрин искаше теб. Дори когато е умирала, е изрекла името ти. Вместо нея можеш да подслониш дъщеря й. Ще ти се отрази добре да погледаш малката.

Чарлз все още беше замаян от радост, когато старата херцогиня арогантно добави:

— Омъжи я за когото искаш. Само не за племенника си. Преди двайсет и две години не допуснах моето и твоето семейство да сключат съюз и все още забранявам това да стане. Аз… — Спря внезапно, като че нещо току-що й хрумна. Очите й блеснаха победоносно. — Ще омъжа Дороти за сина на Уинстън! — обяви херцогиня Клермонт. — Исках Катрин да се омъжи за баща му, но тя отказа заради теб. Сега ще омъжа Дороти за сина му. Все пак ще сключа съюза си със семейство Уинстън! — Набръчканото й лице се разтегна в злорада усмивка. Херцогинята се изсмя в лицето на Чарлз, на което бе изписано болезнено, измъчено изражение. — След толкова години най-после ще успея да осъществя най-блестящия брак на десетилетието!

С тези думи тя напусна салона, последвана от адвоката си.

Херцогът остана загледан след нея, обзет едновременно от омраза, горчивина и радост. Тази зла стара кучка току-що по невнимание му бе дала онова, което искаше повече от живота си — Виктория, дъщерята на Катрин. Образът и подобието на Катрин. Лудо щастие обзе Чарлз. Но то веднага бе последвано от умопомрачаваща омраза. Тази непочтена интригантка и мръсница щеше да постигне съюза с Уинстън, към който винаги се бе стремяла. Тогава беше пожертвала щастието на Катрин заради този незначителен съюз и сега най-сетне щеше да го постигне.

Гневът, който изпитваше, защото тя винаги постигаше онова, което искаше, почти унищожи радостта от това, че Виктория щеше да дойде в дома му. И тогава му хрумна една идея. Херцогът присви очи и се замисли, после се усмихна.

— Добсън! — извика той иконома си. — Донеси ми мастилница и хартия. Искам да напиша обява за годеж. Погрижи се незабавно да бъде отнесена в „Таймс“.

— Да, ваша светлост.

Чарлз вдигна поглед към стария слуга и изрече ликуващо:

— Тя греши, Добсън. Старата мръсница греши!

— Греши ли, ваша светлост?

— Да, греши! Не тя ще осъществи най-блестящия брак на десетилетието. Аз ще го осъществя!

 

 

Това беше ритуал. Всяка сутрин приблизително в девет часа Нортръп, икономът, отваряше масивната парадна врата на великолепната вила на маркиз Уейкфийлд и получаваше от един лакей вестник „Таймс“, донесен от Лондон.

След като затвореше вратата, Нортръп прекосяваше мраморното фоайе и предаваше вестника на друг лакей, който чакаше в основата на голямото двойно стълбище.

— Вестникът на негова светлост — съобщаваше икономът на лакея.

Лакеят отнасяше вестника до трапезарията, в която Джейсън Филдинг, маркиз Уейкфийлд по това време обикновено закусваше и преглеждаше пощата.

— Вестникът ви, милорд — неуверено казваше слугата, поставяше вестника до чашата с кафе на маркиза и отнасяше чинията. Без да каже дума, маркизът взимаше вестника и го отваряше.

Всичко това се извършваше със съвършено синхронизираната и безгрешно изпълнена точност на менует, тъй като лорд Филдинг беше взискателен господар, който изискваше всичките му имения и градски къщи да се управляват като добре смазани машини.

Слугите му се страхуваха от него и го смятаха за студено, всяващо страх, непристъпно божество, на което отчаяно се стремяха да угодят.

Страстните лондонски красавици, които Джейсън водеше на балове, опери, театрални постановки и в леглото си, се чувстваха по същия начин, тъй като той не се отнасяше с тях с повече топлина. Независимо от това дамите го гледаха с нескрит копнеж.

Гъстата му коса бе гарвановочерна. Проницателните му очи имаха зеления цвят на индийски нефрит. Устните му бяха решителни и чувствено изваяни. Груба, сурова сила се излъчваше от загорялото му лице — от правите черни вежди до високомерно издадените брадичка и долна челюст. Дори телосложението му бе подчертано мъжествено. Той беше висок метър и деветдесет, с широки рамене, тесен ханш и силни мускулести крака и бедра. Независимо дали яздеше или танцуваше на баловете, Джейсън Филдинг се открояваше сред другите мъже като великолепна дива котка, заобиколена от безобидни домашни котета.

Както веднъж лейди Уилсън-Смит отбеляза със смях, Джейсън Филдинг бе опасно примамлив като грях и несъмнено също толкова порочен.

Това мнение се споделяше от мнозина. Всеки, който погледнеше зелените му очи, разбираше, че в гъвкавото му силно тяло не е останала нито една наивна или невинна клетка. Независимо от това, или по-точно именно поради това, дамите кръжаха около него като мушици около пламъка на свещ, жадуващи да изпитат огъня на страстта му или да се окъпят в примамливата топлина на някоя от редките му лениви усмивки. Интелигентни омъжени кокетки крояха планове да се озоват в леглото му. Младите момичета мечтаеха да разтопят леденото му сърце и да го покорят.

Някои от по-разумните членове на обществото напомняха, че маркиз Филдинг има пълно право да бъде циничен по отношение на жените. Скандалното поведение на съпругата му, от появата й в Лондон преди четири години до неотдавнашната й кончина, не бе тайна за никого. От момента, в който пристигна в града, красивата маркиза Уейкфийлд често поставяше рога на съпруга си. Всички го знаеха, включително и Джейсън Филдинг, който очевидно не даваше пукната пара…

Лакеят спря до стола на господаря си със сребърна кана с кафе в ръце.

— Желаете ли още кафе, милорд?

Джейсън поклати глава и прелисти следващата страница на „Таймс“. Лакеят се поклони и се оттегли. Той не очакваше лорд Филдинг да му отговори на глас, тъй като господарят му рядко благоволяваше да говори със слугите си. Маркизът не знаеше имената на повечето от тях. Но поне не крещеше като повечето благородници. Когато не беше доволен, той насочваше вледеняващия си зелен поглед към извършителя. Лорд Филдинг никога не повишаваше глас.

Именно затова лакеят едва не изпусна сребърната кана с кафе, когато Джейсън Филдинг удари с ръка по масата с такава сила, че чиниите подскочиха.

— Този мръсник! — Маркизът скочи на крака. На лицето му бяха изписани гняв и учудване. — Този подъл сплетник… Само той би се осмелил!

Джейсън отправи убийствен поглед към поразения лакей, излезе от трапезарията, грабна плаща си от иконома, излетя от къщата и бързо се отправи към обора.

Нортръп затвори вратата след него и се втурна по коридора. Черните поли на дрехата му се развяха след него.

— Какво стана с негова светлост? — попита той, втурвайки се в трапезарията.

Лакеят стоеше до току-що опразнения стол на лорд Филдинг и задълбочено гледаше разгърнатия вестник, забравил за каната с кафе, която още държеше.

— Мисля, че прочете нещо в „Таймс“ — отвърна той и посочи обявата за годежа на Джейсън Филдинг, маркиз Уейкфийлд и госпожица Виктория Сийтън. — Не знаех, че господарят смята да се жени — добави лакеят.

— Няма да се учудя, ако и той не го е знаел — отвърна Нортръп и погледна вестника. Изведнъж, осъзнавайки, че се е самозабравил дотам, че да обсъжда с подчинен делата на господаря им, той взе вестника от масата и го затвори. — Работите на лорд Филдинг не те засягат, О’Мейли. Запомни го, ако искаш да останеш тук.

 

 

Два часа по-късно каретата на Джейсън се закова пред лондонската резиденция на херцог Атъртън. Един коняр притича и Джейсън му хвърли юздите, изскочи от каретата и решително изкачи стълбите, водещи към парадния вход на къщата.

— Добър ден, милорд — поздрави го Добсън, като отвори вратата и отстъпи настрани. — Негова светлост ви очаква.

— Бас държа, че ме очаква! — процеди Джейсън. — Къде е той?

— В салона, милорд.

Джейсън мина покрай иконома и измина коридора до салона. Отвори рязко вратата и се насочи право към изпълнения с достойнство среброкос мъж, който седеше пред огъня. Започна без предисловие:

— Предполагам, че ти си отговорен за това нечувано известие в „Таймс“?

Чарлз твърдо отвърна на погледа му:

— Да.

— Тогава ще се наложи да направиш ново, с което да го опровергаеш.

— Няма да направя ново — твърдо заяви Чарлз. — Младата дама пристига в Англия и ти ще се ожениш за нея. Наред с другите неща искам внук от теб и желая да го подържа на ръце, преди да напусна този свят.

— Ако искаш внук — изрече през стиснати зъби Джейсън, — ще трябва да се обърнеш към някое от другите си извънбрачни деца. Сигурен съм, че ще установиш, че те вече са те дарили с не един и двама внуци.

Херцогът трепна при забележката, но само понижи глас:

— Искам законен внук, който да представя пред света като свой наследник.

— Законен внук — повтори Джейсън със смразяващ сарказъм. — Искаш аз, незаконният ти син, да ти дам законен внук. Кажи ми как, след като всички вярват, че съм ти племенник, смяташ да обявиш сина ми за свой внук?

— Ще го обявя за свой правнук, но ще знам, че ми е внук. Това е от значение. — Без да обръща внимание на нарастващия гняв на сина си, Чарлз невъзмутимо завърши: — Искам внук от теб, Джейсън.

Джейсън се бореше да овладее гнева си. Младият мъж се приведе ниско и стисна облегалките на креслото на баща си. Сантиметри деляха лицата на двамата. Много бавно и много отчетливо маркиз Уейкфийлд заяви:

— Казвал съм ти и преди, казвам ти и сега: никога няма да са оженя повторно. Разбираш ли? Няма да се оженя повторно!

— Защо? — рязко попита Чарлз. — Ти не си женомразец. Известно е, че имаш любовници и че се отнасяш добре с тях. Всъщност те всички са влюбени в теб. На жените очевидно им харесва да са в леглото ти и очевидно и на теб ти харесва да са там…

— Млъкни! — избухна Джейсън.

Болезнен спазъм изкриви лицето на баща му. Той вдигна ръка към гърдите си. Дългите му пръсти се впиха в ризата. След това херцогът внимателно отпусна ръка.

Джейсън присви очи. Но въпреки подозрението си, че Чарлз симулира болката, си наложи да не каже повече нищо. Баща му продължи:

— Младата дама, която съм избрал да ти стане съпруга, ще пристигне тук след около три месеца. На пристанището ще я чака карета, за да може да продължи право за Уейкфийлд Парк. Заради благоприличието ще дойда при вас и ще остана до сватбата. Преди много време познавах майката на Виктория — Намирам прилика. Няма да си разочарован. — Херцогът подаде миниатюрата на сина си. — Хайде, Джейсън — подкани го. — Не си ли любопитен поне малко?

— Губиш си времето. Няма да го направя.

— Ще го направиш — обеща баща му и в отчаянието си прибягна до заплахи. — Защото ако не го направиш, ще те лиша от наследство. Вече похарчи половин милион лири от парите си за възстановяване на именията ми. Имения, които никога няма да бъдат твои, ако не се ожениш за Виктория Сийтън.

Джейсън реагира на заплахата с изпепеляващо презрение.

— Безценните ти имения могат да изгорят до основи. Синът ми е мъртъв. Не ми трябват никакви наследства.

Чарлз видя болката в очите на Джейсън при споменаването на момченцето му. Гласът на херцога се смекчи от състрадание:

— Признавам, че действах прибързано, като обявих годежа ти, Джейсън. Може да не мога да те заставя да се ожениш, но поне не се настройвай срещу нея. Ще видиш, че няма да й намериш недостатък. Ето. Това е нейна миниатюра. Виж колко е красива…

Чарлз не довърши. Джейсън се обърна и излезе от салона, затръшвайки вратата след себе си.

Херцогът свирепо изгледа вратата и изрече:

— Ще се ожениш за нея. Джейсън. Ще се ожениш за нея дори ако трябва да опра пистолет до главата ти.

Чарлз вдигна очи, когато Добсън влезе със сребърен поднос, на който носеше бутилка шампанско и две чаши.

— Позволих си волността да избера нещо подходящо за случая — каза старият слуга и остави подноса на масичката до херцога.

— В такъв случай трябваше да избереш отрова — кисело отвърна Чарлз. — Джейсън вече си тръгна.

Лицето на иконома посърна.

— Вече си тръгна? Но аз нямах възможност да поздравя негова светлост с предстоящата му сватба.

— Което е цяло щастие — каза херцогът и мрачно се засмя.

— Страхувам се, че ако го беше поздравил, така щеше да те удари, че да ти избие зъбите.

Когато икономът излезе, той взе бутилката шампанско, отвори я и си наля в едната от чашите. После с усмивка вдигна чашата.

— За предстоящата ти сватба, Джейсън.

 

 

— Още една минутка, господин Боровски — каза Виктория и скочи от каруцата, в която беше натоварен нейният багаж и този на Дороти.

— Не бързайте — отвърна той, изпусна кълбо дим от лулата си и се усмихна. — Със сестра ви няма да тръгнем без вас.

— Побързай, Тори — примоли й се Дороти. — Параходът няма да ни чака.

— Имаме достатъчно време — успокои я господин Боровски. — Ще ви закарам до парахода, преди да е паднала нощта. Обещавам.

Виктория бързо изкачи стъпалата до внушителната къща на Андрю, разположена на един хълм над града, и почука на тежката дъбова врата.

— Добро утро, госпожо Тилдън — поздрави момичето пълната икономка. — Може ли да се видя с госпожа Бейнбридж? Искам да се сбогувам с нея и да й предам писмо за Андрю, за да знае къде да ми пише в Англия.

— Ще й кажа, че сте тук, Виктория — отвърна любезната икономка с не особено насърчително изражение на лицето, — но се съмнявам, че ще ви приеме. Знаете каква е, когато има пристъп.

Виктория кимна разбиращо. Много добре познаваше „пристъпите“ на госпожа Бейнбридж. Според бащата на Виктория майката на Андрю беше ипохондричка, която се оплаква и си измисля болести, за да не прави нещо, което не иска, както и за да манипулира и контролира сина си. Още преди няколко години Патрик Сийтън бе казал истината на госпожа Бейнбридж. Това бе станало пред Виктория и жената не можеше да прости нито на единия, нито на другия.

Също като Андрю Виктория знаеше, че госпожа Бейнбридж е симулантка. Поради тази причина сърцебиенето, замайванията и треперещите крайници имаха слаб ефект върху двамата млади — факт, който момичето добре съзнаваше, че прибавя допълнителни минуси към кандидатурата й при избора на госпожа Бейнбридж за съпруга на сина й.

Икономката се върна с хладно изражение на лицето.

— Съжалявам, Виктория. Госпожа Бейнбридж каза, че не е добре и не може да ви приеме. Ще взема писмото ви за господин Андрю и ще й го предам, за да му го препрати. Иска да извикам доктор Морисън — с леко отвращение добави тя. — Каза, че ушите й звънят.

— Доктор Морисън й съчувства, вместо да й каже да престане да лежи по цял ден и да направи нещо полезно с живота си — обобщи Виктория с примирена усмивка. Искаше й се писмата до Европа да не бяха толкова скъпи, за да може сама да ги изпраща, вместо майката на Андрю да ги прилага към своите. — Мисля, че госпожа Бейнбридж харесва повече отношението на доктор Морисън, отколкото това на баща ми.

— Ако питате мен — прошепна госпожа Тилдън, — тя твърде много харесваше баща ви. Човек едва понасяше да я гледа, докато се облича, преди да изпрати да го повикат посред нощ и… не че… — икономката не довърши и бързо се поправи — баща ви някога се хвана на номерата й.

Когато Виктория си тръгна, госпожа Тилдън занесе писмото й горе.

— Госпожо Бейнбридж — каза тя и се приближи до леглото на вдовицата, — това е писмото на Виктория до Андрю.

— Дай ми го — отсече госпожата с изненадващо силен за болен човек глас. — И незабавно извикай доктор Морисън. Вие ми се свят. Кога трябва да пристигне новият лекар?

— След седмица — отвърна икономката и й подаде писмото.

След като излезе, госпожа Бейнбридж прибра сивата си коса под коприненото боне и с отвращение погледна писмото, което лежеше на сатенената завивка.

— Андрю няма да се ожени за тази полска мишка — с презрение заяви на прислужницата си. — Тя не представлява нищо! Два пъти ми писа, че братовчедка му Маделин е прекрасно момиче. Казах го на Виктория, но глупавата повлекана не обърна внимание.

— Мислите ли, че синът ви ще доведе госпожица Маделин у дома като своя съпруга? — попита прислужницата, докато подпъхваше възглавниците зад гърба на госпожа Бейнбридж.

Мършавото лице на господарката се изкриви от гняв:

— Не ставай глупачка! Андрю няма време за съпруга. Работата по имението е достатъчна, за да запълва времето му. Задълженията му са към него и към мен. — Тя взе писмото на Виктория с два пръста, сякаш беше заразно, и го подаде на прислужницата си. — Знаеш какво да правиш с това — студено изрече.

 

 

— Нямах представа, че има толкова много хора и е толкова шумно — възкликна Дороти, застанала на дока на оживеното пристанище в Ню Йорк.

Понесли пътнически сандъци на рамо, хамалите се качваха и слизаха по пасарелите на параходите. Лебедките скърцаха над главите, вдигайки тежко натоварените мрежи от дървените рампи и ги отнасяха до палубите на параходите. Заповедите на морските офицери се смесваха със смеха на моряците и похотливите покани, отправени от крещящо облечените дами, които чакаха край доковете пристигащите матроси.

— Вълнуващо е — каза Виктория. Двама плещести хамали качиха на борда на „Гъл“ двата пътнически сандъка, в които се намираше багажът на момичетата.

Дороти кимна, но лицето й помръкна.

— Така е, но не мога да не мисля, че в края на пътуването ще се разделим и вината за това е единствено на прабаба ни. Как може да ти откаже подслон в дома си?

— Не знам, но не трябва да се тревожиш за това — отвърна Виктория с окуражителна усмивка. — Мисли си само за хубави неща. Погледни Йист Ривър. Затвори очи. Помириши соления въздух.

Дороти затвори очи и вдъхна дълбоко, но сбърчи нос.

— Миришеше ми само на умряла риба. Тори, ако прабаба ни те познаваше, сигурна съм, че щеше да поиска да дойдеш при нея. Не може да е толкова жестока и безчувствена, че да ни раздели. Ще й разкажа всичко за теб и ще я накарам да промени решението си.

— Не трябва да правиш или да казваш нищо, което може да я отблъсне — внимателно я предупреди Виктория. — В момента двете с теб сме напълно зависими от роднините си.

— Няма да я отблъсна, ако мога — обеща Дороти, — но ще й кажа ясно, внимателно, разбира се, че трябва незабавно да изпрати да те вземат. — Виктория само се усмихна. Миг по-късно сестра й въздъхна. — В заминаването ни за Англия има една малка утеха. Господин Уилхайлм каза, че с повече упражнение и усърдна работа мога да стана концертираща пианистка. Каза, че в Лондон има прекрасни учители, които да ме обучават. Ще помоля прабаба ни да ми позволи музиката да стане моя професия — завърши Дороти, показвайки страна от характера си, която малцина подозираха, че съществува.

Виктория се въздържа да посочи пречките за осъществяване на желанието й. Но тъй като беше година и половина по-голяма от сестра си, тя само каза:

— Не настоявай прекалено много, скъпа.

— Ще бъда внимателна — съгласи се Дороти.