Серия
Последствия (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Once and Always, (Пълни авторски права)
Превод от английски
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 407 гласа)

Глава пета

През отворения прозорец струеше слънчева светлина. Лек ветрец повя в стаята и нежно погали лицето на Виктория. По павираната алея изтропа кон. Две птички кацнаха едновременно на перваза на прозореца и започнаха шумна караница на тема териториални права. Разгорещеното им чуруликане бавно достигна до съзнанието на Виктория и я извади от сладкия сън за дома й.

Тя се обърна по корем и зарови лице във възглавницата. Но вместо малко грубия плат на калъфката на възглавницата й у дома, ухаеш на слънце и сапун, лицето й докосна мека парфюмирана коприна. Младото момиче смътно си припомни, че не си е у дома и майка му не е в кухнята и не приготвя закуската. Виктория стисна очи в опит да задържи спокойствието от съня си, но вече беше късно. Неохотно обърна глава и отвори очи.

Взря се в огрените от ярката светлина на утринта синьо-сребърни завеси, които обграждаха леглото й като копринен пашкул, и съзнанието й внезапно се проясни. Тя се намираше в Уейкфийлд Парк. Беше спала през цялата нощ.

Отмятайки косата от очите си, Виктория седна в леглото и се облегна на възглавниците.

— Добро утро, госпожице — поздрави я Рут, която стоеше при противоположния край на леглото.

Виктория потисна ужасения си вик.

— Не исках да ви плаша — побърза да се извини малката прислужница, — но негово сиятелство е долу и нареди да ви попитам дали ще закусите с него.

Зарадвана от новината, че братовчед й, херцогът, иска да я види, Виктория отметна завивките.

— Изгладих роклите ви — продължи Рут и отвори гардероба. — Коя искате да облечете?

Тя избра най-хубавата от петте — мека черна муселинена рокля с дълбоко квадратно деколте, украсена с малки бели розички, които внимателно бе избродирала по ръкавите и полите по време на дългото си пътуване до Англия. Отказа предложението на Рут да й помогне и сама се облече.

Докато прислужницата оправяше леглото и подреждаше безупречно чистата стая, Виктория седна пред тоалетната масичка и среса косата си.

— Готова съм — каза тя и стана. Очите й блестяха, изпълнени с надежда и очакване, а страните й розовееха от цветущо здраве. — Би ли ми казала къде да намеря… негово сиятелство?

Краката й потъваха в дебелия червен килим. Виктория следваше Рут, която я преведе през мраморното стълбище и фоайето и се насочи към двамата лакей, които стояха отстрани на двойната богато гравирана махагонова врата. Преди Виктория да успее да си поеме дъх, те безшумно отвориха вратата и тя се озова в салон около трийсет метра дълъг, в средата на който стоеше дълга махагонова маса, а над нея висяха три огромни кристални полилея. В първия момент младото момиче си помисли, че салонът е празен. Погледът му се плъзна по високите, украсени със злато и тапицирани с кадифе облегалки на столовете, подредени от двете страни на масата. И тогава чу шумоленето на хартия, което дойде от близкия край на масата. Не можеше да види седящия в стола, затова бавно го заобиколи и спря до него.

— Добро утро — тихо поздрави момичето.

Чарлз обърна глава и я погледна. Лицето му бе бледо.

— Всемогъщи Боже! — възкликна той и бавно се изправи. Очите му се впиха в екзотичната млада красавица, застанала пред него. Той видя отново Катрин. Колко добре и с колко любов бе запомнил това невероятно красиво и изтънчено лице с извити вежди и гъсти мигли, обрамчили големите очи с цвят на сапфири. Позна нежната усмихната уста, красивия нос и малката трапчинка на упоритата брадичка, и възхитителната медна коса, която се спускаше по раменете като разпенен водопад.

Чарлз се облегна на стола и протегна разтрепераната си ръка към момичето.

— Катрин… — прошепна той.

Неуверена, Виктория пое ръката му. Той здраво стисна нейната.

— Катрин… — отново прошепна херцогът и момичето видя сълзи в очите му.

— Майка ми се казваше Катрин — тихо каза Виктория. Ръката му стискаше толкова силно нейната, че започна да й причинява болка.

— Да — прошепна той. След това прочисти гърлото си и гласът му стана по-силен: — Да, разбира се. — Чарлз тръсна глава. Девойката забеляза, че той е удивително висок и много слаб, с лешниково-кафяви очи, които старателно изучаваха лицето й. — Е — бързо добави херцогът, — вие сте дъщерята на Катрин.

Виктория кимна, без да е много сигурна как трябва да разбира думите му.

— Казвам се Виктория.

Странна нежност проблесна в очите му.

— А аз съм Чарлз Виктор Филдинг.

— А… разбирам.

— Не — поправи я той. — Не разбирате. — Херцогът се усмихна. Нежна усмивка, която стопи десетилетия от възрастта му. — Изобщо не разбирате. — И след това неочаквано я прегърна силно. — Добре дошла у дома, скъпа — каза той със силно развълнуван глас, потупа я по гърба и отново я притисна към себе си. — Добре дошла. — И Виктория си помисли, че може би наистина си е у дома.

Херцогът я пусна, усмихна се стеснително и й предложи стол.

— Сигурно умираш от глад. О’Мейли! — извика той лакея, застанал до бюфет, на който бяха подредени множество покрити сребърни блюда. — И двамата сме прегладнели.

— Да, ваше сиятелство — отвърна лакеят, обърна се и започна да пълни две големи чинии.

— Искам да се извиня, че когато пристигна, не те чакаше карета — обърна се Чарлз към Виктория. — Не съм допускал, че може да пристигнеш по-рано. Казаха ми, че параходите от Америка обикновено закъсняват. Как мина пътуването ти? — Лакеят постави пред момичето чиния, пълна с яйца, картофи, бъбреци, шунка и хрупкави френски кифлички.

Виктория погледна подредените до чинията златни прибори и мислено благодари на майка си, че ги бе научила със сестра й да си служат с тях.

— Много приятно — отвърна тя с усмивка и добави срамежливо: — ваше сиятелство.

— Мили Боже! — възкликна херцогът и се засмя. — Не мисля, че имаме нужда от официални обръщения. Ако ги спазваме, ще трябва да се обръщам към теб с графиня Лангстън или лейди Виктория. Това не би ми допаднало. Бих предпочел да се обръщаш към мен с чичо Чарлз, а аз към теб — с Виктория. Какво ще кажеш?

Топлотата му събуждаше у младото момиче привързаност, която пускаше дълбоки корени в сърцето й.

— С удоволствие. Никога няма да се науча да се обръщам на графиня Лангстън, която и да е тя. Лейди Виктория също не ми допада особено.

Чарлз я погледна странно и остави кърпичката си в скута.

— Но ти си и двете. Майка ти беше единственото дете на граф и графиня Лангстън. Те умряха, когато тя бе съвсем малка, но титлата им, която произлизаше от Шотландия, се предаде на нея. Ти си най-голямото й дете. Следователно титлата сега е твоя.

Очите на Виктория проблеснаха весело.

— И какво да правя с нея?

— Това, което правим всички — отвърна херцогът и се засмя. — Перчи се с нея. — Той спря, докато О’Мейли умело постави голяма чиния пред него. — Всъщност мисля, че в Шотландия има едно малко имение, което върви с титлата. А може и да няма. Какво ти е казала майка ги?

— Нищо. Мама никога не говореше за Англия или за живота си тук. С Дороти винаги сме мислели, че е… обикновена жена.

— Нищо в майка ви не беше обикновено — промълви Чарлз. Виктория усети трепета в гласа му и се зачуди, но когато го попита за живота на майка си в Англия, той поклати глава и безгрижно отвърна: — Някой ден ще ти разкажа всичко… но не сега. Нека първо се опознаем.

Шейсетте минути, през които Виктория отговаряше на въпросите на Чарлз, изминаха неусетно. Когато приключиха със закуската, тя си даде сметка, че той е добил доста ясна представа за живота й до момента, в който застана пред вратата му прегърнала прасенцето. Тя му разказа за селяните в Америка, за баща си и Андрю. Нещо в думите й за последните двама накара домакинът й да позагуби доброто си настроение, но точно към тях той прояви най-силен интерес. Херцогът внимателно отбягваше да задава въпроси за майка й.

— Признавам, че съм объркан по въпроса за годежа ти с този младеж Андрю Бейнбридж — сбърчил чело каза Чарлз, след като тя завърши разказа си. — В писмото, което получих от доктор Морисън, не се споменаваше нищо за това. Тъкмо обратното — казваше се, че двете със сестра ви сте сами на света. Баща ти дадели благословията си за този годеж?

— И да, и не — отвърна Виктория и се запита защо годежът й толкова притесняваше братовчед й. — С Андрю се познаваме от деца, но татко настояваше да навърша осемнайсет, преди да се сгодя официално. Смяташе, че това е твърде сериозна стъпка за една млада дама.

— Много мъдро от негова страна — съгласи се Чарлз. — Но ти си навършила осемнайсет, преди баща ти да загине, и въпреки това не си сгодена официално за този Бейнбридж, така ли е?

— Да.

— Защото баща ти още не бе дал съгласието си ли?

— Не точно. Малко преди рождения ми ден госпожа Бейнбридж, майката на Андрю, която е вдовица, предложи на баща ми Андрю да замине на кратка обиколка из Европа, за да провери верността ни един към друг и да му даде, както тя се изрази, „последна възможност“. Андрю сметна идеята за нелепа, но баща ми се съгласи напълно с госпожа Бейнбридж.

— Струва ми се, че баща ти е бил крайно сдържан относно брака ти с този младеж. Все пак се познавате от години и не е било необходимо да проверяват чувствата ви. Прилича повече на извинение, отколкото на причина. Освен това майката на Андрю като че също е против.

Херцогът говореше така, сякаш заставаше срещу Андрю. Така на Виктория не й остана друг избор, освен да обясни всичко:

— Татко не се съмняваше, че Андрю ще бъде прекрасен съпруг, но не беше никак сигурен що за живот ще имам с бъдещата си свекърва. Тя е вдовица и силно е привързана към Андрю. Освен това е предразположена към разни заболявания, което я прави малко раздразнителна.

— О! — разбиращо възкликна Чарлз. — И колко сериозни са тези нейни заболявания?

Страните на Виктория пламнаха.

— Според това, което баща ми й каза веднъж пред мен, тя преструва. Когато е била много млада, е имала сърдечно заболяване, но татко каза, че ако излиза, ще си помогне много повече, вместо да лежи по цял ден и да се самосъжалява. Те… не се харесваха особено.

— Да, разбирам защо! — засмя се херцогът. — Баща ти е имал пълно право да поставя препятствия пред брака ти, скъпа моя. Животът та щеше да е много нещастен.

— Изобщо нямаше да е нещастен — твърдо заяви Виктория, решена да се омъжи за Андрю със или без одобрението на братовчед си. — Андрю знае, че майка му използва болестите си, за да го манипулира, и не позволява те да му пречат да прави каквото иска. Съгласи се да замине само защото баща ми настоя.

— Получавала ли си много писма от него?

— Само едно, но Андрю замина за Европа ден преди да е случи нещастието с родителите ми. Оттогава минаха три месеца, а това време е необходимо само за да стигне писмото до Европа и да се върне. Писах му, за да му обясня какво се е случило. Писах му отново точно преди да замина за Англия, за да му дам адреса си тук. Предполагам, че в момента е на път за вкъщи. Исках да остана в Ню Йорк и да изчакам завръщането му. Така щеше да е много по-лесно за всички, но доктор Морисън не пожела и да чуе. Беше убеден, че чувствата на Андрю няма да издържат проверката на времето. Без съмнение госпожа Бейнбридж му е казала нещо такова, което би било напълно в неин стил. — Виктория въздъхна и погледна през прозореца. — Тя би предпочела Андрю да се ожени за някоя по-високопоставена от дъщерята на беден лекар.

— А може би би предпочела да не се жени и да остане при нея — подхвърли Чарлз и вдигна вежди. — Вдовица, която симулира заболявания, много ми напомня на личност със силно развито чувство за собственост.

Виктория не можеше да го отрече, така че вместо да осъжда бъдещата си свекърва, запази мълчание по темата.

— Някои семейства от селото ми предложиха да остана с тях до завръщането на Андрю — продължи тя, — но това решение не беше много добро. Наред с всичко останало, когато той се върне и разбере, че съм останала при тях, щеше да се ядоса.

— На теб ли? — попита херцогът и изпита неприязън към бедния Андрю.

— Не, на майка си за това, че не е настояла да остана при нея.

— О! — възкликна братовчед й. Но въпреки че обяснението на младото момиче напълно снемаше всякаква вина от Андрю, настроението на Чарлз се помрачи. — Той започва да ми прилича на провинциален образец на добродетелта — промърмори херцогът.

— Много ще го харесаш — увери го Виктория и се усмихна. — Ще дойде тук, за да ме заведе у дома.

Чарлз потупа ръката й.

— Да забравим за Андрю и да се насладим на присъствието ти тук. Кажи ми, харесва ли ти тук…

Тя му каза, че онова, което е видяла, й е харесало много. Той й съобщи какви са плановете му за нея. Като начало херцогът искаше Виктория да си смени гардероба, като за целта й помогнеше обучена прислужничка. Момичето тъкмо се канеше да откаже, когато забеляза тъмната отблъскваща фигура, която приближаваше масата като опасен хищник. Бричовете от еленова кожа подчертаваха мускулестите крака, а отворената бяла риза разкриваше загорелия врат. Тази сутрин й се стори по-висок от вчера, строен и изключително силен. Гъстата му черна коса бе леко къдрава, носът — прав, а строгата уста — елегантно изваяна. Всъщност ако не беше арогантната властност в суровата извивка на долната челюст и цинизмът в студените зелени очи, Виктория щеше да го сметне за невероятно красив.

— Джейсън! — възкликна сърдечно Чарлз. — Позволи ми да ги представя Виктория както трябва. Джейсън е мой племенник — добави, като се обърна към момичето.

Племенник! Тя се надяваше да е просто гост, а той се оказа роднина, който вероятно живееше с херцога. От това Виктория се почувства зле, но гордостта й я накара да вдигне глава и смело да срещне студения поглед на Джейсън. Приемайки краткото представяне с отсечено кимване, той седна срещу нея и погледна О’Мейли.

— Прекалено много ли ще е да се надявам, че е останала някаква храна? — попита.

Лакеят трепна:

— Аз… не, милорд. Няма. Искам да кажа, че има достатъчно храна, но сигурно вече не е топла. Веднага ще отида в кухнята и ще кажа на готвача да приготви нещо. — С тези думи той забърза към кухнята.

— Джейсън — започна Чарлз, — тъкмо предложих на Виктория да вземе прислужница и да си направи подходящ гардероб за…

— Не — равно отвърна Джейсън.

Желанието на младото момиче да избяга бе неудържимо.

— Ако ме извиниш, чичо Чарлз — каза, — трябва да свърша някои неща.

Херцогът я погледна с благодарност и учтиво се изправи, когато тя стана, а противният му племенник просто се облегна назад и с отегчение и неприязън я изгледа как напуска трапезарията.

— Виктория няма вина за нищо — започна Чарлз, докато лакеят затваряше вратите след нея. — Разбери!

— Няма ли? — язвително отвърна Джейсън. — А малката хленчеща просякиня знае ли, че това е моят дом и че не я искам тук?

Вратите се затвориха зад нея, но тя вече бе чула достатъчно. Просякиня! Хленчеща просякиня! Унижението я връхлетя като огромна вълна. Премина слепешката през фоайето, стълбите и коридора. Очевидно Чарлз я бе поканил тук без съгласието на племенника си.

Лицето й бе пребледняло, но на него бе изписана решителност, когато влезе в стаята си и отвори пътническия си сандък.

В трапезарията Чарлз умоляваше закоравелия циник срещу себе си за разбиране:

— Джейсън, не разбираш…

— Ти я доведе в Англия — отсече синът му. — И понеже я желаеш толкова много, отведи я в Лондон да живее с теб.

— Не мога да го направя! — разпалено отвърна херцогът. — Още не е готова. Трябва да се свършат толкова много неща, преди да направи дебюта си в Лондон. Наред с всичко друго ни трябва по-възрастна жена, която да й бъде придружителка.

Джейсън кимна нетърпеливо на лакея, който стоеше до него с кана за кафе в ръка, очаквайки разрешение да налее. Когато свърши, господарят на дома го освободи от трапезарията. След това се обърна към Чарлз и дрезгаво изрече:

— Искам да си отиде още утре. Ясно ли е? Заведи я в Лондон или я изпрати обратно, само я махни оттук! Ако искаш да я подготвиш за лондонския сезон, ще трябва да намериш някакъв друг начин да платиш за него.

Старият херцог уморено потърка слепоочията си.

— Джейсън, знам, че не си толкова безсърдечен и безчувствен, за какъвто се представяш. Нека поне ти разкажа за нея.

Синът му се облегна назад и го изгледа с ледено отегчение, а Чарлз внимателно започна:

— Родителите й са загинали при злополука преди няколко месеца. В един-единствен нещастен ден Виктория загубва родителите си, дома си, сигурността си, всичко.

Джейсън остана мълчалив и безразличен, а баща му загуби търпение:

— По дяволите! Забрави ли как се чувстваше, когато загуби Джейми? Виктория е загубила и тримата души, които е обичала, включително и мъжа, за когото е била почти сгодена. Достатъчно е наивна, за да вярва, че през следващите няколко седмици младежът ще дотича тук, за да я спаси. Майка му е против брака им. Помни ми думите! Сега, когато с Виктория ги дели цял океан, той ще изпълни всичките желания на майка си. Сестра й е поверена на херцогиня Клермонт, така че е лишена дори от компанията на Дороти. Помисли си как се чувства, Джейсън! Загубата и смъртта не са ти непознати. Или вече си забравил болката?

Думите на херцога попаднаха в целта със сила, достатъчна, за да накара Джейсън да трепне. Чарлз видя това и се възползва от предимството си:

— Тя е невинна и беззащитна като дете, Джейсън. На света не й е останал никой друг освен мен… и теб. Независимо дали ти харесва или не. Мисли за нея както би мислил за Джейми при същите обстоятелства. Но Виктория е смела и горда. Макар че се шегуваше, от начина, по който си я посрещнал вчера, се е почувствала унизена. Ако сметне, че е нежелана, ще намери начин да си тръгне. А ако това стане — твърдо завърши Чарлз, — никога няма да ти го простя. Кълна се!

Джейсън рязко бутна стола си назад и стана. Изражението на лицето му бе сурово и твърдо.

— Да не би случайно и тя да е някое от незаконните ти деца?

Баща му пребледня:

— Мили Боже! Не!

Джейсън продължи да го гледа недоверчиво и Чарлз добави:

— Помисли малко! Бих ли обявил годежа ви, ако ми беше дъщеря?

Вместо да го успокоят, думите му подсетиха Джейсън за годежа, който така го бе вбесил.

— Ако малкият ангел е толкова невинен и смел, защо се е съгласила да продаде тялото си, за да се омъжи за мен?

— А! Това ли? — Херцогът махна с ръка. — Тя не знае нищо. Наречи го прекален ентусиазъм от моя страна — добави. — Уверявам те, че момичето няма желание да се омъжи за теб. Съмнявам се, че Виктория би те пожелала дори ако ти я искаш. Ти си твърде циничен, груб и изхабен за невинно момиче като нея. Тя обожава баща си и открито ми сподели, че иска да се омъжи за човек като него — чувствителен, нежен, идеалист. Ти не си такъв — продължи херцогът, така опиянен от извоюваната си победа, че не си даде сметка, че речта му граничи с обида. — Бих казал, че ако Виктория знаеше, че е сгодена за теб, би припаднала. Би отнела живота си, преди…

— Представям си — меко го прекъсна синът му.

— Добре — завърши Чарлз с усмивка. — Тогава мога ли да предложа да държим в тайна съобщението за годежа й? Обмислям начин да го анулирам, без да ви изложа, но не може да стане веднага. — Когато Джейсън присви очи, баща му бързо добави: — Тя е дете, Джейсън. Смело, гордо момиче, което се опитва да се оправи в един жесток свят, за който не е подготвена. Ако отменим годежа й твърде скоро след пристигането й, ще стане за смях в цял Лондон. Ще кажат, че си я погледнал и си изпаднал в ужас.

Джейсън си представи сините очи, обрамчени с дълги тъмни мигли, и прекрасното й лице. Спомни си обаятелната усмивка, която бе докоснала устните й миг преди да усети присъствието му в трапезарията. Тя доста приличаше на беззащитно дете.

— Иди поговори с нея, моля те — изрече баща му.

— Ще говоря с нея — обеща той.

— Ще я накараш ли да се почувства добре тук?

— Зависи как ще се държи.

В стаята си на втория етаж Виктория грабна поредния куп дрехи от гардероба, а думите на Джейсън Филдинг отекваха в главата й: „Хленчеща малка просякиня… не я искам тук… хленчеща малка просякиня…“ Изобщо не бе намерила нов дом, почти в истерия си помисли тя. Съдбата просто й бе изиграла лоша шега. Момичето натъпка дрехите в сандъка. След това се изправи и извика от уплаха.

— Вие!? — задави се тя при вида на високия отблъскващ мъж, подпрял се на вратата и скръстил ръце на гърдите си. Ядосана на себе си, че е позволила да види уплахата й, Виктория гордо вдигна глава:

— Някой е трябвало да ви научи да чукате, преди да влезете в стая.

— Да чукам? — повтори той с подигравка. — Когато вратата е отворена? — Погледна отворения сандък и вдигна вежди. — Заминавате ли?

— Очевидно — отвърна Виктория.

— Защо?

— Защо? — смаяно повтори тя. — Защото не съм хленчеща малка просякиня и за ваша информация мразя да бъда в тежест на когото и да било.

Вместо да се почувства гузен, той като че се развесели.

— Никой ли не ви е учил да не подслушвате?

— Не съм подслушвала — сопна се Виктория. — Казахте го толкова високо, че сигурно са ви чули чак в Лондон.

— Къде смятате да отидете? — попита той.

— Това не е ваша работа.

— Отговорете ми! — отсече Джейсън. Изведнъж стана студен и властен.

Виктория го изгледа възмутено. Облегнатият на вратата мъж изглеждаше опасен и непобедим. Раменете и гърдите му бяха широки. Навитите ръкави на бялата му риза разкриваха загорели ръце с добре развити мускули, в чиято сила вече се бе уверила, когато вчера я носеше по стълбите. Освен това той имаше противен характер и съдейки по безжалостния му поглед, в момента обмисляше как да изтръгне отговора от нея. Вместо да му достави това удоволствие, младото момиче студено отвърна:

— Имам малко пари. Ще намеря къде да остана в селото.

— Така ли? — саркастично попита той. — А как ще живеете, когато „малкото пари“ свършат?

— Ще работя! — осведоми го тя. Тъмните му вежди се вдигнаха.

— Каква оригинална идея! Жена, която иска да работи. Кажете ми каква работа можете да вършите? — Въпросът му прозвуча като удар от камшик. — Можете ли да орете?

— Не…

— Можете ли да забиете пирон?

— Не.

— Можете ли да издоите крава?

— Не.

— В такъв случай сте безполезна за себе си и за когото и да е друг, нали? — безмилостно заключи той.

— Разбира се, че не съм безполезна! — възнегодува момичето. — Мога да правя много неща. Мога да шия, да готвя, да…

— Накарате цялото село да говори какви чудовища са семейство Филдинг за това, че са ви прогонили. Забравете — арогантно заяви той. — Няма да ви позволя да заминете.

— Не си спомням да съм искала разрешението ви — предизвикателно отвърна Виктория.

Сварен неподготвен, Джейсън я изгледа студено. Зрели мъже рядко се осмеляваха да го предизвикват, а това момиченце си позволяваше да прави именно това. Ако раздразнението му не беше по-голямо от изненадата, щеше да я поздрави за смелостта. Милордът безмилостно отвърна:

— Щом имате такова желание да изкарвате прехраната си, в което се съмнявам, можете да го направите и тук.

— Много съжалявам — предизвикателно отвърна хубавицата, — но няма да стане.

— Защо?

— Защото просто не мога да си представя как се кланям, треперя и заеквам от страх всеки път, когато минете покрай мен, както се очаква от слугите ви. Бедният човек с болния зъб едва не припадна тази сутрин, когато вие…

— Кой? — попита Джейсън. Гневът му се замени от изумление.

— Господин О’Мейли.

— Кой е господин О’Мейли, по дяволите? — процеди милордът, овладявайки гнева си.

Виктория смаяно го изгледа:

— Дори не знаете името му! О’Мейли е човекът, който отиде да ви поръча закуската, а страната му бе толкова подута…

— Чарлз иска да останете тук, значи оставате — заяви Джейсън. — Ако смятате да си тръгнете въпреки заповедите ми, предупреждавам ви да не го правите. Ще ми отворите работа да тръгна след вас, а онова, което ще стане, когато ви намеря, няма да ви хареса. Повярвайте ми.

— Не се страхувам от вас или от заплахите ви — гордо излъга Виктория, докато бързо прехвърляше наум алтернативите. Не искаше да обиди Чарлз, като си тръгне, но гордостта не и позволяваше да остане като „просякиня“ в дома на Джейсън. Без да обръща внимание на заплашителния блясък в зелените му очи, тя каза:

— Ще остана, но смятам да заработя храната и нощувката си.

— Добре — отсече той с чувството, че някак си тя бе излязла победител. Обърна се да си тръгне, но деловият й тон го спря.

— Мога ли да попитам каква ще бъде надницата ми?

Милордът си пое дълбоко дъх:

— Да не се опитвате да ме ядосате?

— Ни най-малко. Просто искам да знам каква ще бъде надницата ми, за да направя план за деня, в който…

Тя млъкна, когато Джейсън бързо се отдалечи от стаята й.

Чичо Чарлз изпрати съобщение, че я чака за обяд. Времето, прекарано с него, се оказа много приятно, особено след като Джейсън го нямаше. Но денят се точеше бавно и Виктория реши да се поразходи. Икономът я видя да слиза по стълбите и й отвори вратата. Момичето искаше да му покаже, че не пази лош спомен от вчера, и му се усмихна приятелски.

— Много благодаря, господин…

— Нортръп — отвърна той. Гласът му бе любезен, а лицето — безизразно.

— Нортръп? — повтори Виктория с надеждата да го предразположи да поговорят. — Това първото или второто ви име е?

Той я погледна и бързо отмести очи:

— А… второто, госпожице.

— Разбирам — любезно продължи тя. — Откога работите тук?

Нортръп хвана ръце зад гърба си и се наведе напред, заставайки на пръсти. Той тържествено погледна Виктория.

— От девет поколения членовете на семейството ми се раждат и умират в служба на рода Филдинг, госпожице. Надявам се да продължа тази славна традиция.

— О! — възкликна младото момиче и потисна смеха си от гордостта му от работа, която, изглежда, се състоеше единствено в това да отваря и да затваря вратите вместо другите. Сякаш прочел мислите й, той сподавено каза:

— Ако имате някакви проблеми с прислугата, госпожице, кажете ми. Като глава на дома ще имам грижата те да бъдат решени незабавно.

— Сигурна съм, че няма да се наложи да стигаме дотам. Всички са много любезни и си гледат работата — мило отвърна момичето. „И то твърде добре“ — помисли си тя.

Виктория прекоси ливадата пред къщата, след това промени посоката и се запъти към конюшните, за да види конете. Искаше да се сприятели с тях, като им даде ябълки, затова заобиколи къщата и попита къде е кухнята.

Огромната кухня бе пълна с хора, които като луди точеха тесто на дървените маси, бъркаха къкрещи на огъня гозби и режеха зеленчуци. В средата на помещението стоеше невероятно дебел мъж с бяла престилка с размера на покривка, който като обезумял монарх размахваше дълга лъжица и крещеше заповеди на френски и английски.

— Извинете — обърна се Виктория към жената на най-близката маса. — Дали бих могла да получа две ябълки и два моркова, ако ви се намират в излишък?

Жената неуверено погледна мъжа с бялата престилка, който свирепо гледаше към Виктория. След това изчезна в съседната на кухнята стая и се върна с ябълките и морковите.

— Благодаря, госпожо… — започна Виктория.

— Нортръп, госпожице — смутено отвърна жената.

— Колко хубаво — възкликна момичето и се усмихна мило. — Вече се запознах със съпруга ви, иконома, но той не ми каза, че и вие работите тук.

— Господин Нортръп ми е зет — поправи я тя.

— О, разбирам — усети нежеланието на жената да разговаря пред мрачния дебел мъж, който явно бе главният готвач. — Е, приятен ден, госпожо Нортръп.

Към конюшните водеше постлан с каменни плочи път, чиято дясна страна граничеше с гора. Докато вървеше по пътя, Виктория се любуваше на прекрасната гледка, която се откриваше вляво към ливадите и поддържаните градини.

И тогава някакво движение вдясно от нея я накара да спре и внимателно да се вгледа към дърветата. В края на гората голямо сиво животно стоеше и ядеше нещо, което приличаше на малка купчина тор. Животното долови миризмата й и вдигна глава. Хищният му поглед се впи в нейния. Вълк!

Парализирана от ужас, тя стоеше и не смееше да мръдне или да издаде звук. Гъстата сива козина на звяра бе мръсна и сплъстена, но не достатъчно, за да прикрие щръкналите ребра. Животното имаше ужасно големи челюсти, очите му горяха… Съдейки по гротескната му измършавялост, не беше трудно да се заключи, че сигурно гладуваше от доста време. Което означаваше, че ще нападне и ще изяде всичко, до което можеше да се добере. Включително и Виктория. Тя бавно отстъпи назад към сигурността на къщата.

Животното изръмжа и оголи огромните си бели зъби. Виктория реагира инстинктивно и хвърли ябълките и морковите към него с надеждата да отвлече вниманието му. Но вместо да се спусне към плодовете, които бе хвърлила по него, животното се дръпна от градинското си угощение и побягна към гората, подвило опашка между краката си. Виктория се обърна и също побягна към къщата, като влезе през близката задна врата. След това момичето отиде до един от прозорците и надникна през него. Вълкът стоеше точно зад първите дървета на гората и гладно гледаше към купчината тор.

— Всичко наред ли е, госпожице? — попита някакъв лакей, който се появи зад нея откъм кухнята.

— Видях животно — задъхано отвърна Виктория. — Мисля, че беше… — Тя видя как животното крадешком се върна в лек тръс в градината, лакомо изяде ябълките и морковите и след това отново избяга в гората. Рошавата му опашка още беше подвита между краката. Животното беше уплашено! И гладно. — Имате ли кучета? — попита младото момиче, изведнъж осъзнало, че е на път да направи грешка, от която ще изглежда изключително глупаво.

— Да, госпожице… няколко.

— Има ли големи, слаби, с черна и сива козина?

— Това е старото куче на негова светлост. Уили — отвърна лакеят. — Все се навърта наоколо и търси храна. Не е лош, ако това ви притеснява. Видяхте ли го?

— Да — каза тя и се ядоса, като си спомни как гладното животно бе яло развалените зеленчуци от купчината отпадъци, сякаш бяха кралска закуска. — Много е гладно. Някой трябва да дава храна на бедното същество.

— Уили винаги се държи така, сякаш умира от глад — отвърна лакеят с пълно безразличие. — Негова светлост казва, че ако започне да яде повече, ще стане толкова дебел, че няма да може да ходи.

— Ако започне да яде по-малко, ще стане толкова слаб, че ще умре — ядосано отвърна момичето. Ясно можеше да си представи как онзи жесток мъж мори кучето си от глад. Колко жалко изглеждаше животното с щръкналите ребра. Колко ужасно! Виктория се върна в кухнята и поиска още една ябълка, моркови и чиния с остатъци от храна.

Въпреки съжалението, което изпитваше към кучето, трябваше да се пребори със страха си от него. Приближи купчината отпадъци и го забеляза да я гледа от скривалището си в гората. Едва сега момичето видя, че е куче. Припомняйки си думите на лакея, че животното не е зло, Виктория се приближи и протегна ръка с чинията с храна.

— Ето, Уили — тихо каза тя. — Донесох ти малко хубава храна.

Страхливо направи още една крачка към него. Уили прибра ушите си назад и оголи зъбите си и момичето загуби смелостта си. Остави чинията на земята и побягна към конюшните.

Виктория вечеря с Чарлз и тъй като Джейсън отново отсъстваше, времето, което прекара със стария херцог, бе прекрасно, но когато той се оттегли, тя отново не знаеше какво да прави. Като се изключеше разходката й до конюшните и приключението й с Уили, днес не бе правила абсолютно нищо. Утре, весело си помисли момичето, щеше да е на работа. Беше свикнала да е заета и отчаяно имаше нужда от занимание. Не беше споменала на Чарлз намеренията си да заработва храната и нощувката си, но беше сигурна, че когато херцогът разбереше, щеше да е доволен, че е поела издръжката си и че ще му спести хапливи реплики от страна на раздразнителния му племенник.

Тя се качи в стаята си и написа весело и оптимистично писмо на Дороти.