Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Последствия (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Once and Always, (Пълни авторски права)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 434 гласа)

Информация

Корекция
Xesiona (2009)
Разпознаване и начална корекция
maskara (2009)
Сканиране
?

Издание:

ИК „Плеяда“

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация

Глава четвърта

— Госпожица Дороти Сийтън? — любезно попита джентълменът и отстъпи настрани. Тримата плещести англичани моряци, преметнали през рамо тежките си торби, грубо си пробиха път покрай него и продължиха към дока.

— Аз съм — отвърна тя. Гласът й потрепери от вълнение и страх, когато погледна безупречно облечения белокос господин пред себе си.

— Нейна светлост херцогиня Клермонт ми нареди да ви придружа до дома й. Къде са сандъците ви?

— Там — отговори Дороти. — Само един е.

Мъжът погледна към двамата мъже в ливреи на капрата на излъсканата до блясък черна карета със златен кръст на вратата. Те слязоха и бързо се отправиха към сандъка.

— В такъв случай можем да тръгваме — каза той, когато слугите отнесоха багажа й до каретата и го поставиха на покрива.

— Ами сестра ми? — попита Дороти, стиснала ръката на Виктория.

— Сигурен съм, че хората, които трябва да посрещнат сестра ви, вече идват. Параходът ви пристигна четири дни по-рано от предвиденото.

— Не се притеснявай за мен — обърна се Виктория към сестра си с увереност, която съвсем не изпитваше. — Сигурна съм, че каретата на херцога ще пристигне всеки момент. Междувременно капитан Гардинър ми позволи да остана на борда. Тръгвай!

Дороти силно притисна сестра си.

— Тори, ще измисля начин да убедя прабаба ни да те покани при нас. Ще видиш. Страх ме е. Не забравяй да ми пишеш. Всеки ден.

С тези думи тя се обърна и тръгна. Виктория остана на мястото си, загледана след Дороти, която грациозно се качи в луксозната карета със златния кръст на вратата. Стълбичката бе вдигната, кочияшът изплющя с камшика и четирите коня се понесоха в лек тръс, а Дороти подаде ръка през прозореца и помаха за довиждане.

Виктория никога не се бе чувствала толкова самотна. Стоеше на дока и не можеше да откъсне очи от отдалечаващата се карета, а моряците, които слизаха от парахода им, я блъскаха, забързани да намерят „евтина бира и жени“.

Тя прекара следващите два дни в каютата си. Еднообразието й бе нарушавано единствено от кратките разходки по палубата и закуските, обедите и вечерите с капитан Гардинър — очарователен, грижовен мъж, който, както по всичко личеше, изпитваше огромно удоволствие от компанията й. През дългите седмици на пътуването Виктория прекара доста време с него и двамата неведнъж закусваха, обядваха и вечеряха заедно. Той знаеше причината за пристигането й в Англия, а тя се отнасяше към него като с приятел.

Когато на сутринта на третия ден каретата, която трябваше да отведе момичето в Уейкфийлд Парк не дойде, капитан Гардинър взе нещата в свои ръце и нае колесница.

— Пристигнахме по-рано, което рядко се случва — обясни й той. — Братовчед ви може да не изпрати да ви посрещнат още дни наред. Имам работа в Лондон, а не мога да ви оставя сама.

Часове наред Виктория се любува на английската природа, разкрила й се в цялото си пролетно великолепие. Храстите по пътя бяха отрупани с розови и жълти цветове. Въпреки неприятното друсане, предизвикано от всяка неравност по пътя, през която минаваха колелата, духът на момичето беше приповдигнат. Кочияшът почука на вратата и червендалестото му лице се появи в отвора.

— Остават ни около два километра, госпожице, така че ако искате да…

Случи се съвсем внезапно. Едно от колелата попадна в дълбока бразда, каретата силно се наклони на една страна, главата на кочияша изчезна, а Виктория падна на пода.

Миг по-късно вратата се отвори и кочияшът й помогна да стане.

— Добре ли сте? — попита я той.

Младото момиче поклати глава, но преди да успее да отговори, двама мъже, облечени в селски дрехи, застанаха от двете страни на кочияша, като притеснено стискаха в ръце шапките си.

— Проклети глупаци! — развика се кочияшът. — Защо изскачате така на пътя! Вижте какво направихте. Оста ми е счупена…

Последваха цветисти ругатни.

Деликатно извръщайки глава от разгорещения спор, Виктория оправи роклята си и безуспешно се опита да я почисти. Кочияшът се пъхна под колесницата, за да прегледа оста й, а един от селяните непохватно се обърна към Виктория, въртейки смачканата си шапка в ръце.

— С Джак ужасно съжаляваме, госпожо — смутено каза той. — Ще ви закараме до Уейкфийлд Парк. Ако, разбира се, нямате нищо против да сложим сандъка ви при прасенцата.

Благодарна, че няма да й се наложи да извърви оставащите два километра пеша, тя с радост се съгласи. Плати на кочияша с парите за пътуването, които Чарлз Филдинг й бе изпратил, и седна на скамейката между двамата едри фермери. Пътуването в селска каруца, макар и не така престижно като в карета, беше далеч по-приятно. Свеж ветрец погали лицето й.

С обичайната си непринуденост Виктория скоро увлече и двамата мъже в разговор за селскостопанската работа, тема, за която не знаеше абсолютно нищо, но с удоволствие би искала да научи нещо. С всяка дума й ставаше все по-ясно, че английските земеделци яростно се противопоставяха на въвеждането на машини в работата им.

— Всички ни ще оставят без работа — завърши единият от фермерите пламенното си заклеймяване на „дяволските неща“.

Виктория едва чу думите му, тъй като в този момент каруцата пое по павиран път и мина през внушителен кован портал, който слагаше началото на обширен парк, чиято еднообразност се нарушаваше тук-там от високи дървета и от покритите с розови, жълти и бели цветя криволичещи брегове на няколко потока.

— Като в приказка е — прошепна Виктория. Смаяният й, изпълнен с възхищение поглед обходи огромния парк и грижливо поддържаните брегове на живописните потоци. — Сигурно десетки градинари поддържат това място.

— Така е — отвърна Джак. — Негова светлост има четирийсет градинари заедно с онези, които се грижат за истинските градини. При къщата имам предвид. — Петнайсет минути след като бяха поели по павирания път, каруцата направи завой и Джак с гордост посочи: — Това е… Уейкфийлд Парк. Казвали са ми, че има сто и шейсет стаи.

Виктория ахна. Главата й се завъртя, стомахът й се сви. Пред нея в целия си блясък се издигаше великолепна триетажна сграда, която надминаваше и най-смелите й мечти. Тухлена, с просторни предни крила и стръмни островърхи покриви, прекрасната постройка се извиси пред младото момиче.

Каруцата спря пред къщата и Виктория откъсна поглед от сградата колкото да слезе от скамейката с помощта на единия от земеделците.

— Благодаря ви, бяхте много мили — каза тя на двамата и бавно тръгна към стъпалата. Коленете й се подкосиха, докато фактите бавно проникваха в съзнанието й. Зад нея двамата фермери заобиколиха каруцата, за да свалят сандъка й, но тъкмо когато махнаха задната преграда на каруцата, две от прасенцата излетяха, тупнаха на земята и се втурнаха през ливадите.

Момичето се обърна при виковете на селяните и се засмя нервно, когато двамата мъже със зачервени лица се спуснаха след бързите прасенца.

Вратата на къщата се отвори и мъж с решително изражение на лицето и зелена ливрея хвърли възмутен поглед към фермерите, прасенцата и прашната раздърпана жена, която приближаваше към него.

— Провизиите — обърна се той към Виктория с леден глас — се доставят на задния вход.

Вдигна ръка и заповеднически посочи към алеята, която минаваше покрай къщата.

Младото момиче понечи да обясни, че не доставя провизии, но в този момент едно от прасенцата, което бе променило пътя си и се носеше право към нея, преследвано от задъхания си собственик, отвлече вниманието й.

— Махнете каруцата, свинете и особата си оттук! — повиши глас мъжът в ливрея та.

Виктория се наведе и грабна в прегръдките си прасенцето-беглец. След това се обърна към господина на вратата и през смях понечи да обясни:

— Господине, не разб…

Нортръп погледна през рамо към лакея, който стоеше зад него.

— Изхвърлете ги! Всичките!

— Какво става! — попита мъж на около трийсет години с гарвановочерна коса, който слизаше от стълбището във фоайето на къщата.

Икономът ядосано посочи с пръст Виктория:

— Тази жена е…

— Виктория Сийтън — прекъсна го момичето, опитвайки се да потисне смеха си. Напрежението, умората и гладът я бяха довели до нервна криза. Тя видя изненадата, която се изписа на лицето на тъмнокосия мъж, когато чу името й, и истерично започна да се смее.

Обърна се и бутна прасенцето в ръцете на фермера, след това вдигна прашната пола на роклята си и се опита да направи реверанс.

— Страхувам се, че е станала грешка — каза, овладявайки смеха си. — Дойдох, за да…

Леденият глас на високия мъж я спря по средата на реверанса й.

— Грешката ви е, че изобщо дойдохте, госпожице Сийтън. Но не мога да ви изпратя там, откъдето сте дошли, защото много скоро ще мръкне.

Той я хвана за ръката и грубо я дръпна напред.

Ситуацията вече не й изглеждаше неустоимо забавна, а ужасяващо зловеща. Младото момиче уплашено пристъпи през прага и се озова в огромно мраморно фоайе. То бе по-голямо от дома й в Ню Йорк. От двете страни на фоайето елегантно се извиваха огромни двойни стълбища, които водеха към горните два етажа. Куполът на голям оберлихт къпеше в мека слънчева светлина обширното антре, Виктория вдигна глава към стъкления покрив, извисил се три етажа над нея. Той се завъртя пред очите й, а изтощението и разочарованието я обзеха с пълна сила. Беше пропътувала хиляди километри през бурно море и разбити пътища и бе очаквала да бъде посрещната от възпитан джентълмен. Вместо това щеше да бъде изпратена обратно, далеч от Дороти… стъкленият покрив се завъртя пред очите й като калейдоскоп от блестящи размазани цветове.

— Ще припадне — обади се икономът.

— О, за Бога! — избухна тъмнокосият мъж, грабна я на ръце и се заизкачва по дясното мраморно стълбище. В това време Виктория започна да се съвзема.

— Оставете ме на земята — изрече тя дрезгаво и се изви засрамено в ръцете му. — Напълно…

— Не се движете! — нареди той. На площадката на втория етаж мъжът зави надясно, влезе в някаква стая и се насочи право към огромно легло, заобиколено от висок балдахин с гравирана дървена рамка и синьо-сребърни копринени драперии, вързани в ъглите със сребърни въженца. Мъжът безцеремонно я остави на синьо-сребърната кувертюра и след като момичето се опита да се изправи, натисна раменете му назад.

Икономът се втурна в стаята.

— Ето, милорд… амоняк — задъхано изрече. Милордът грабна шишенцето от ръката му и го бутна под носа на Виктория.

— Не! — извика тя и се опита да извърне глава, но ръката на мъжа не се отместваше. Виктория отчаяно я сграбчи. — Какво правите? Ще ме поите ли с това?

— Каква прекрасна идея — мрачно отвърна милордът, но отмести шишенцето. Изтощена и унижена, Виктория обърна глава, затвори очи и на няколко пъти преглътна, докато се бореше със сълзите.

— Искрено се надявам — каза той, — че не смятате да повърнете на това легло, защото ви предупреждавам, че лично вие ще то изчистите.

Виктория Елизабет Сийтън бавно извърна глава и го изгледа с омраза:

— Вие ли сте Чарлз Филдинг?

— Не.

— В такъв случай ще бъдете ли така добър да станете от леглото и да ми позволите и аз да стана.

Той сключи вежди и се взря в смелата девойка, която свирепо го гледаше със сините си очи. Разпиляната й по възглавницата коса приличаше на златни огнени езици, закачливо завити на слепоочията и около лицето. А то сякаш бе изваяно от порцелан от майсторска ръка. Миглите й бяха невероятно дълги, устните — розови и меки като…

Милордът рязко стана от леглото и напусна стаята, последван от иконома. Вратата се затвори след тях и Виктория остана сама.

Тя бавно седна в леглото и спусна крака. След това внимателно се изправи, тъй като се страхуваше, че отново може да й се завие свят. Отчаянието я обля като студена вълна, но краката й не се подкосиха. Тя се огледа. Светлосини завеси, богато украсени със сребърни нишки, закриваха цяла стена от прозорци вляво. В другия край на стаята две синьо-сребърни раирани канапета бяха поставени край красива камина. Виктория изтупа прашната си рокля, хвърли още един поглед около себе си и внимателно седна на синята копринена кувертюра.

Самотата заседна като буца в гърлото й. Тя отпусна ръце в скута си и се опита да реши какво да прави. Очевидно щеше да бъде върната в Ню Йорк подобно нежелан багаж. Тогава защо братовчед й, херцогът, изобщо я покани тук? Къде беше той? Кой беше той?

Не можеше да отиде при Дороти и прабаба си, защото херцогинята беше написала на доктор Морисън бележка, в която ясно заявяваше, че единствено Дороти е добре дошла в дома й. Гладкото чело на Виктория се сбърчи в объркване. Тъй като чернокосият мъж я бе понесъл по стълбището, може би той беше слугата, а набитият белокос мъж, който бе отворил вратата, бе херцогът. В първия момент предположи, че господинът с белите коси е високопоставен слуга — като госпожа Тилдън, икономката, която винаги посрещаше гостите в къщата на Андрю.

Някой почука на вратата на стаята. Виктория виновно стана от леглото и приглади кувертюрата, преди да отвърне:

— Да.

Прислужница в колосана черна рокля, бяла престилка и бяло боне на главата влезе в стаята със сребърен поднос в ръце. Други шест прислужнички в същите черни колосани рокли влязоха като марионетки след нея. Вместо сребърни подноси обаче те носеха ведра с топла вода. Шестте момичета на свой ред бяха последвани от двама лакей в зелени униформи, украсени със златни ширити, които внесоха сандъка й.

Първата прислужница остави подноса на масата между двете канапета пред камината. Шестте прислужнички изчезнаха през вратата в съседната стая, а лакеите оставиха сандъка до леглото. Минута по-късно всички с изключение на първата прислужничка излязоха в редица по един, напомняйки на Виктория на дървени войници. Прислужничката, която остана, се обърна към притесненото момиче:

— Заповядайте да закусите, госпожице — покани го тя. Изражението на простодушното й лице бе заучено безизразно, но гласът й бе свенлив и приятен.

Виктория отиде и седна на канапето. При вида на препечения, намазан с масло хляб и горещия шоколад устата й се напълни със слюнка.

— Негова светлост каза, че трябва да се изкъпете — продължи прислужницата и погледна към съседната стая. Изненадана, Виктория попита:

— Негова светлост? Това да не е… джентълменът, когото видях пред вратата? Набитият мъж с бялата коса?

— Мили Боже, не! — отвърна прислужницата и погледна към Виктория със странно изражение. — Това е господин Нортръп, икономът. Негова светлост е високият мъж с черната къдрава коса.

— И той каза, че трябва да се изкъпя? — попита Виктория и се ядоса.

Прислужницата кимна и се изчерви.

— Е, имам нужда от една вана — с неохота призна гостенката. След това изяде препечената филийка и изпи горещия шоколад. После отиде в съседната стая, където прислужницата сложи ароматизираните соли за вана в горещата вода. Докато бавно събличаше изцапаната си от пътуването рокля, Виктория си припомни кратката бележка, която Чарлз Филдинг й бе изпратил и с която я бе поканил да дойде в Англия. Беше й се сторило, че братовчед й няма търпение да я види.

„Елате незабавно, скъпа моя — бе написал той. — Не сте просто добре дошла. Вие сте горещо желана.“

Може би все пак нямаше да бъде отпратена. Може би „негова светлост“ бе направил грешка.

Прислужницата й помогна да си измие косата, след това й подаде пухкава кърпа и й помота да излезе от ваната.

— Прибрах дрехите и ви оправих леглото, ако искате да поспите.

Виктория й се усмихна и я попита как се казва.

— Как се казвам ли? — повтори прислужницата смаяна, че младата госпожица си е направила труда да се поинтересува. — Ами… Рут.

— Много ти благодаря, Рут, че си прибрала дрехите ми — каза Виктория.

Луничавото лице на прислужницата се изчерви силно от удоволствие. Тя направи бърз реверанс и тръгна към вратата, като съобщи:

— Вечерята е в осем. Негова светлост не спазва обичайните часове за хранене.

— Рут — смутено я спря Виктория, когато прислужницата понечи да си тръгне. — Има ли двама „негова светлост“? Питах се за Чарлз Филдинг…

— О, имате предвид негово сиятелство! — Преди да продължи, жената погледна през рамо, като че се страхуваше, че може да я чуят. — Още не е пристигнал. Очакваме го тази вечер. Чух, че негова светлост каза на Нортръп да изпрати съобщение, че сте пристигнали.

— Как изглежда… а… негово сиятелство? — попита Виктория и се почувства глупаво при изричането на старомодната титла.

Рут като че понечи да го опише, но промени решението си.

— Съжалявам, госпожице, но негова светлост не позволява слугите му да бъбрят. Нито пък ни се позволява да се сближаваме с гостите. — Тя направи бърз реверанс и колосаната й рокля прошумоля, докато излизаше от стаята.

Виктория бе безкрайно изненадана от факта, че в тази къща двама души нямат право да разговарят просто защото единият е слуга, а другият — гост. Но като имаше предвид краткото си запознанство с „негова светлост“, не можеше да си представи какво би му попречило да издаде такава нечовешка заповед.

Виктория извади нощницата от гардероба, облече я и се пъхна в леглото. Луксозната коприна на чаршафите погали голите й ръце и лице, а тя безмълвно отправи молитва Чарлз Филдинг да се окаже по-сърдечен и по-мил от негова светлост. Дългите й черни мигли изпърхаха като крила на пеперуда, спуснаха се като извити ветрила над бузите й и тя потъна в сън.