Серия
Последствия (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Once and Always, (Пълни авторски права)
Превод от английски
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 407 гласа)

Глава осемнайсета

Виктория много се изненада, когато слезе за закуска и видя, че Чарлз вече е на масата и по някаква причина изглежда изключително въодушевен.

— Прекрасна си — усмихна се той.

— А ти изглеждаш много добре, чичо Чарлз — отвърна девойката и си наля чай, добавяйки малко мляко.

— Никога не съм се чувствал по-добре — въодушевено заяви той. — Кажи ми как е Джейсън?

Виктория изпусна лъжицата си.

— Чух стъпките му в коридора рано тази сутрин, както и твоя глас. Джейсън ми се стори — тактично отбеляза той, — малко по-различен от обичайното. Нали?

Момичето кимна развеселено:

— Пиян като магаре.

Без да каже нищо по този въпрос, Чарлз продължи:

— Нортръп ми съобщи, че твоят приятел Уилтшир бил чук преди час и разпитвал доста обезпокоено за здравето на Джейсън.

Той й хвърли развеселен поглед:

— Уилтшир твърдял, че Джейсън е бил ранен на дуел тази сутрин.

Виктория разбра, че е безсмислено да се опитва да крие случилото се, и кимна засмяна:

— Според Джейсън той обявил дуел на лорд Уилтшир, защото ме нарекъл „недодялана англичанка“.

— Уилтшир направо ме подлуди, докато получи разрешението ми да те ухажва официално. Не мога да повярвам, че те е нарекъл така.

— Сигурна съм, че не е. Първо, това изказване няма никакъв смисъл.

— Точно така — съгласи се весело Чарлз. — Но каквато и да е причината за дуела, очевидно Уилтшир е прострелял Джейсън.

Весели искрици заблестяха в очите на Виктория:

— Лорд Филдинг твърди, че е бил прострелян в ръката от някакво дърво.

— Колкото и да е странно, Уилтшир разказал същата история и на Нортръп. Всъщност няма значение. Разбрах, че доктор Уординг се е погрижил за Джейсън. Той е наш приятел и чудесен лекар. Ако здравето на Джейсън беше в опасност, сега той щеше да е тук и да се грижи за него. Освен това може да се разчита на дискретността на доктор Уординг. Предполагам знаеш, че дуелите са забранени.

Виктория пребледня, а той се пресегна, хвана ръката й и я стисна окуражително.

— Няма за какво да се тревожиш — увери я и развълнувано добави: — Не мога да ти опиша колко съм щастлив, че си тук при нас, мое дете. Имам толкова много да ти разказвам за Дж… за всичко — бързо се поправи. — Скоро ще му дойде времето.

Виктория отново се опита да го накара да й разкаже за времето, когато е познавал майка й, но той само поклати глава:

— Скоро, някой ден. Още не.

Денят минаваше мъчително бавно. Девойката неспокойно чакаше Джейсън да се появи и се чудеше как ли ще се държи с нея след снощното преживяване. В главата й непрестанно се въртяха най-различни възможности и не й даваха мира. Може би щеше да я презира, защото му бе позволила да я целуне. Може би щеше да се намрази заради признанието си, че я харесва и не иска да я остави да си отиде. А може би в действителност не беше мислил всички онези хубави думи, които й каза.

Тя беше напълно сигурна, че снощното му поведение се дължеше най-вече на силния алкохол, но много й се искаше да вярва, че някакво по-близко приятелство ще се роди след падането на бариерите между тях. През последните няколко седмици беше започнала много да го харесва и да му се възхищава. Освен това… Тя отказа да мисли повече за това.

Денят бавно си отиваше заедно с надеждите й, а напрежението продължаваше да расте — положение, което още повече се влоши от появата на посетители, нетърпеливи да научат истината за дуела. Нортръп уведоми всички, че лейди Виктория е излязла, и тя продължи да чака.

В един часа Джейсън най-накрая слезе по стълбите и отиде право в кабинета си, където имаше среща с лорд Колингуд и още двама мъже, които бяха дошли да обсъдят някаква инвестиция.

В три часа Виктория отиде в библиотеката. Ядосана на себе си за това, че е допуснала да загуби ума си от тревога, тя седна и се опита да се съсредоточи върху книгата си, тъй като не беше в състояние да проведе смислен разговор с Чарлз, който седеше до прозорците в отсрещната стая и прелистваше някакъв вестник.

Най-накрая Джейсън се появи в библиотеката, а Виктория вече беше толкова изнервена от чакане, че едва не скочи на крака, когато го видя.

— Какво четеш? — попита я небрежно, като застана пред нея и пъхна ръце в джобовете на тънкия си панталон.

— Един сборник на Шели — отвърна тя след дълго и неловко мълчание, тъй като не можа да си спомни веднага името на поета.

— Виктория — започна той. Поколеба се, сякаш търсеше подходящите думи, после попита: — Снощи направих ли нещо, за което да трябва да се извиня?

Сърцето й се сви: той не си спомняше нищо.

— Не мога да си спомня — опита се да прикрие разочарованието си тя.

Лека усмивка заигра на устните му:

— Обикновено човекът, който не може да си спомни, е този, който е прекалил с удоволствията, а не обратното.

— Да, така е. В такъв случай не, не си.

— Добре. Тогава ще се видим по-късно, когато тръгнем за театъра — каза Джейсън и добави с дяволита усмивка: — Тори.

— Каза, че нищо не си спомняш — възкликна Виктория, преди да се усети.

Джейсън се обърна и я погледна и този път усмивката му беше като на хищник:

— Спомням си всичко, Тори. Исках просто да знам дали според теб съм направил нещо, за което трябва да се извиня.

Тя смутено се засмя:

— Ти си най-ужасният мъж, който някога се е раждал!

— Така е, но все пак ти ме харесваш.

Лицето на Виктория пламна, докато го гледаше как се отдалечава. И за миг не й беше минало през ума, че той може да е бил буден, когато е изрекла онези думи. Отпусна се назад и затвори очи, докато някакво раздвижване в отсрещната стая не й напомни за присъствието на Чарлз. Бързо отвори очи и видя как той я наблюдава с ликуващо изражение на лицето.

— Чудесно, детето ми — нежно й каза. — Винаги съм се надявал, че ще започнеш да го харесваш, и сега виждам, че наистина е така.

— Да, но не мога да го разбера, чичо Чарлз.

Това признание като че ли още повече удовлетвори лорда:

— Ако го харесваш сега, без да го разбираш, ще го харесаш сто пъти повече, когато най-сетне го опознаеш — само толкова мога да ти обещая.

Той се изправи:

— Мисля, че трябва да тръгвам. Ще бъда зает с един стар приятел чак до вечерта.

 

 

Същата вечер, когато Виктория влезе в салона за гости, Джейсън вече я очакваше, облечен в елегантно виненочервено сако и панталон, а в гънките на снежнобялото му копринено шалче блестеше рубин. Още два рубина красяха ръкавелите на ризата му, забеляза тя, когато той се пресегна да вземе чашата си с вино.

— Махнал си превръзката! — възкликна Виктория.

— Не си се облякла като за театър — отвърна той на свой ред. — Освен това семейство Мортранс дават бал. След това ще отидем там.

— Не ми се ходи на нито едно от двете места. Вече изпратих известие на маркиз Дьо Сал с молба да ме извини, че няма да отида на вечеря с него у семейство Мотрам.

— Ще бъде съкрушен — доволно предсказа Джейсън, — особено след като разбере, че си отишла на вечеря с мен.

— О, няма да мога!

— Напротив — сухо каза той, — можеш.

— Трябва да продължиш да носиш превръзката.

Той й хвърли развеселен поглед:

— Ако се появя пред хората с тази превръзка, онова хлапе Уилтшир ще убеди всичко живо в Лондон, че съм бил повален от дърво.

— Съмнявам се, че ще го каже. Той е твърде млад и по-скоро би се перчил, че сам те е победил в дуел.

— Което е по-лошо от това да те уцели дърво. Уилтшир не знае кой край на пистолета да насочи към целта.

Виктория едва не се разкикоти:

— Но защо трябва да излизам с теб, след като е необходимо да се появиш в обществото здрав и читав.

— Защото ако не си до мен, някоя жена, която копнее да стане графиня, ще ми увисне на болната ръка. Освен това искам да те взема със себе си.

Тя не издържа.

— Чудесно. Не бих могла да го преживея, ако унищожа репутацията ти на непобедим дуелист.

Понечи да се обърне, после спря и попита с дръзка усмивка:

— Вярно ли е, че си убил много мъже на дуели в Индия?

— Не — отвърна той, — а сега тичай да си смениш роклята.

Сякаш цял Лондон беше дошъл на театър тази вечер и сякаш всички погледи се насочиха към тях, когато влязоха в ложата на Джейсън. Всички извърнаха глави, започнаха да се размахват — ветрила и отвсякъде се разнесе шепот. Отначало Виктория реши, че хората са изненадани от факта, че той изглежда съвсем здрав, но по-късно разбра, че не е така. Когато в антракта напуснаха ложата, тя осъзна, че нещо се беше променило. Всички дами, млади и възрастни, които преди се бяха държали дружелюбно, сега я гледаха сериозно и критично. И Виктория най-сетне разбра защо: мислеха, че Джейсън се е бил на дуел заради нея. Това беше съкрушителен удар за репутацията й.

Недалеч от тях една възрастна дама със сатенен бял тюрбан на главата с огромен аметист отпред ги наблюдаваше с присвити очи.

— Значи Уейкфийлд се е бил на дуел заради нея — просъска херцогинята на Клермонт на възрастната си приятелка.

— Така чувам, ваша милост — потвърди лейди Фоуклин. Херцогинята на Клермонт се подпря на бастуна си от слонова кост, наблюдавайки правнучката си:

— Толкова прилича на Катрин.

— Да, ваша милост.

Старицата огледа Виктория с поугасналите си сини очи, след което премести поглед върху Джейсън Филдинг:

— Красив е дяволът му с дявол, нали?

Лейди Фоуклин пребледня, сякаш се страхуваше да изрази съгласие.

Без да обръща внимание на мълчанието й, херцогинята потупваше с пръсти украсената дръжка на бастуна си и продължаваше да изучава маркиза на Уейкфийлд:

— Прилича на Атъртън.

— Има известна прилика — осмели се да каже лейди Фоуклин.

— Глупости! — отсече херцогинята. — Уейкфийлд е копие на Атъртън на младини.

— Точно така! — заяви лейди Фоуклин.

Изпитото лице на възрастната жена се разтегна в ехидна усмивка.

— Атъртън си въобразява, че ще успее да осъществи брак между фамилиите ни противно на моето желание. Двайсет и две години е чакал, за да ми нанесе тази обида, и вярва, че ще успее.

Тя продължи да наблюдава двойката, застанала на няколко метра от нея, и от гърдите й се изтръгна приглушен дрезгав смях:

— Но той греши.

Виктория смутено отмести поглед от старицата със строго лице и странен тюрбан на главата. Сякаш всички наблюдаваха единствено нея и Джейсън, даже възрастни дами като тази, които никога досега не бе срещала. Тя боязливо погледна към Джейсън.

— Появата ми тук с теб се оказа ужасна грешка — каза му, докато той й подаваше чаша ликьор.

— Защо? Пиесата ти хареса — усмихна й се Джейсън. — А пък аз имах удоволствието да наблюдавам теб.

— Не трябва да ме наблюдаваш и най-вече не бива да показваш, че ти доставя удоволствие. — Виктория се опита да прикрие приятното чувство, което изпита при този комплимент.

— Защо не?

— Защото всички ни наблюдават.

— И преди са ни виждали заедно — отвърна той, сви рамене и я съпроводи до ложата.

На бала в семейство Мортрам положението се оказа още по-неприятно. В мига, в който влязоха, сякаш всички в претъпканата бална зала се обърнаха и враждебно ги изгледаха.

— Джейсън, това е ужасно! По-зле и от театъра. Там поне някои от хората гледаха към сцената, а тук всички са вперили очи в нас и престани, моля те, да ми се усмихваш така очарователно.

— Намираш ме за очарователен — дяволито каза той, а през това време оглеждаше присъстващите в балната зала. — Виждам — продължи, като се наведе към нея — половин дузина от лудо влюбените ти обожатели, които ни наблюдават така, сякаш се чудят как да ми прережат гърлото и да се отърват от тялото ми.

Виктория едва не се спъна от смущение:

— Ти съзнателно пренебрегваш това, което става. Каролайн Колингуд ми каза, че според слуховете ние нямаме никакъв интерес един към друг и чисто и просто разиграваме този театър на сгодени заради чичо Чарлз. Но сега, след като си се бил на дуел заради това, че някой казал нещо за мен, всичко се променя. Вече всички се вълнуват от това колко ли време прекарваш в къщата, когато аз съм там…

— Тази къща случайно е моя — бавно каза Джейсън и сви вежди.

— Зная, но сега всички — най-вече дамите — си мислят какви ли не порочни неща за нас. Ако се отнасяше за друг, а не за теб, едва ли щеше да има толкова голямо значение — обясняваше Виктория, като се опитваше да каже единствено, че неясните им взаимоотношения още повече подхранват клюките. — Това е принципът на…

Гласът на Джейсън се сниши до вледеняващ шепот.

— Грешиш, ако мислиш, че ме интересува мнението на хората, включително и твоето. Не си прави труда да ми изнасяш лекции за принципи, защото аз нямам такива и не ме бъркай с „джентълмен“, защото не съм. Живял съм на места, за които не си и чувала, и съм вършил неща, които ще те възмутят. Ти си едно невинно, наивно дете. Аз никога не съм бил невинен. Дори не съм бил и дете. Но щом толкова се вълнуваш от това какво мислят хората, ето ти разрешение на проблема. Можеш да прекараш остатъка от вечерта с превзетите си обожатели, а аз ще си намеря някого, който да ме забавлява.

Виктория се почувства толкова объркана и наранена от неочакваната атака на Джейсън, че остана като вцепенена, когато той се отдалечи. Въпреки това постъпи точно както грубо я беше посъветвал и макар че отровните погледи, насочени към нея, вече не бяха толкова много, тя прекара ужасна вечер. Наранената й гордост я караше да се държи така, сякаш й беше приятно да танцува с кавалерите си и да слуша ласкателствата им, но ушите й като че ли бяха настроени да долавят единствено гласа на Джейсън, а сърцето й да усеща, когато е наблизо.

Почувства се още по-зле, когато го видя в компанията на три красиви блондинки, които се съревноваваха за вниманието му и правеха всичко възможно, за да спечелят една от редките му усмивки. От миналата нощ не си беше позволила да мисли за удоволствието, което беше изпитала от допира на устните му. Сега сякаш не можеше да мисли за друго и копнееше той отново да е до нея, вместо да флиртува с онези жени.

Красив млад мъж на около двайсет и пет години, който стоеше до нея, й напомни, че му е обещала следващия танц.

— Да, разбира се — вежливо изрече Виктория. — Случайно да знаете колко е часът, господин Баскоум? — попита.

— Разбира се — гордо отвърна той. — Единайсет и половина.

Виктория едва не изпъшка от мъка. Оставаха още часове до края на изпитанието.

 

 

Чарлз отключи и отвори вратата точно когато Нортръп изтича във входното антре.

— Нямаше нужда да ме чакаш, Нортръп — вежливо каза Чарлз, докато му подаваше шапката и бастуна си. — Колко е часът?

— Единайсет и половина, ваша милост.

— Джейсън и Виктория няма да се приберат преди разсъмване, така че не ги чакай — посъветва го той. — Знаеш колко продължават тези балове.

Икономът му пожела лека нощ и се отправи към стаята си, а Чарлз тръгна към салона, където възнамеряваше да се отпусне с чаша портвайн и да помисли за любовта на Джейсън и Виктория. Тъкмо минаваше през фоайето, когато силно настойчиво тропане на входната врата го накара да спре и да се върне. Като мислеше, че Джейсън и Виктория са си забравили ключа и се прибират по-рано, той с усмивка отвори вратата, но за негова изненада там стоеше висок, добре облечен мъж на около трийсет години.

— Простете за безпокойството в този късен час, ваша милост — каза джентълменът, — аз съм Артър Уинслоу и моята фирма беше наета от друга адвокатска фирма от Америка с инструкции да се погрижа това писмо да ви бъде доставено незабавно. Има едно и за госпожица Виктория Сийтън.

Атъртън взе писмото. Обзе го непреодолимо усещане за някаква беда:

— Лейди Сийтън не е вкъщи тази вечер.

— Зная, ваша милост. — Младият мъж махна уморено през рамо към каретата на улицата. — Откакто ми връчиха писмата рано тази вечер, чакам някой от вас да се появи. Инструктиран съм да предам на вас писмото на лейди Виктория, в случай че не я намеря, и да ви помоля да се погрижите непременно да го получи.

Той постави второто писмо в студената ръка на Чарлз и любезно се сбогува:

— Приятна вечер, ваша милост.

Ледени тръпки полазиха по гърба на Чарлз, когато затвори вратата и отвори писмото си, търсейки името на подателя. Когато прочете името Андрю Бейнбридж, сърцето му се сви. Лицето му пребледня, а думите заплуваха пред очите му.

Най-накрая тежко отпусна ръце и наведе глава. Раменете му се разтърсиха и по лицето му потекоха сълзи. Всичките надежди и мечти му бяха отнети. Дълго след като сълзите бяха секнали, той продължаваше да стои, загледан с невиждащи очи в пода. Най-накрая много бавно изправи рамене и вдигна глава.

— Нортръп — извика, изкачвайки се по стълбите, но гласът му прозвуча като сподавен шепот. Той се прокашля и отново извика:

— Нортръп!

Икономът се втурна във фоайето, навличайки ливреята си.

— Викате ли ме, ваша милост? — попита той и се уплаши при вида на херцога, който се беше изкачил наполовина по стълбите и с мъка се подпираше на парапета.

Чарлз се обърна и го погледна:

— Извикай доктор Уърдинг. Помоли го да дойде веднага. Кажи му, че е спешно.

— Да изпратя ли да повикат лорд Филдинг и лейди Виктория? — бързо попита Нортръп.

— Не, по дяволите! — процеди през зъби Чарлз, но веднага се овладя. — Ще ти кажа, когато пристигне доктор Уърдинг — поправи се и бавно продължи нагоре по стълбите.

 

 

Призори кочияшът на Джейсън спря каретата пред къщата на Ъпър Брук Стрийт номер 6. Джейсън и Виктория не си бяха разменили нито дума, откакто напуснаха бала в семейство Мортрам, но когато той изведнъж изпъшка, тя се изправи и се огледа.

— Чия е тази карета? — попита.

— На доктор Уърдинг. Това са неговите коне. — Джейсън рязко отвори вратата, изскочи от каретата, набързо помогна на Виктория да слезе и хукна нагоре по стълбите, оставяйки я сама. Тя повдигна дългите си поли и хукна след него, а в гърлото й заседна буца, когато Нортръп отвори вратата.

— Какво се е случило? — бързо попита Джейсън.

— Чичо ви, милорд — мрачно отвърна той. — Получи удар — сърцето му. Доктор Уърдинг е при него.

— Мили Боже! — Виктория сграбчи Джейсън за ръкава. Двамата хукнаха нагоре по стълбите, а Нортръп извика след тях:

— Доктор Уърдинг помоли да не влизате, преди да съм го уведомил за пристигането ви.

Джейсън вдигна ръка да почука на вратата на стаята на Чарлз, но лекарят вече я отваряше. Той излезе в коридора и затвори вратата след себе си.

— Стори ми се, че ви чух да влизате — обясни и притеснено прокара пръсти през бялата си коса.

— Как е той — веднага попита младият човек.

Доктор Уърдинг свали очилата си и внимателно започна да почиства стъклата им. След миг, който им се стори безкраен, пое дълбоко въздух и вдигна очи.

— Получил е много сериозен удар, Джейсън.

— Можем ли да го видим?

— Да, но трябва да ви предупредя и двамата да не правите и да не говорите нищо, което би могло да го разстрои.

Виктория се хвана за гърлото:

— Той няма да умре, нали, доктор Уърдинг?

— Рано или късно всички ще умрем, мила моя — каза той с толкова мрачно изражение, че момичето се разтрепери от ужас.

Влязоха в стаята на умиращия и застанаха до леглото му: Джейсън от едната, Виктория от другата страна. На масата до леглото бяха запалени две свещи, но на нея стаята й се стори мрачна и зловеща като морга. Ръката на Чарлз лежеше отпуснато върху завивката и като преглътна сълзите си, Виктория се пресегна и я стисна здраво в своята, сякаш се опитваше отчаяно да влее част от собствените си сили в него.

Чарлз отвори очи, загледа се в лицето й и прошепна:

— Мило мое дете. Не възнамерявах да умирам толкова скоро. Толкова исках да те видя първо щастливо задомена. Кой ще се грижи за теб, когато аз си отида? Нямаш никого другиго, който да те закриля.

Виктория заплака. Толкова много го обичаше, а сега щеше да го загуби. Тя се опита да каже нещо, но буцата, заседнала в гърлото й, я задави. Успя само да стисне още по-силно немощната ръка на Чарлз.

Той обърна глава към Джейсън:

— Толкова приличаш на мен, толкова си упорит. И сега ще останеш сам, както винаги съм бил и аз.

— Не говори — с пресипнал от мъка глас каза Джейсън, — трябва да почиваш.

— Не мога да си почивам. Не мога да умра спокойно при мисълта, че Виктория ще остане сама. И двамата ще бъдете самотни. Тя не може да остане под твое покровителство, Джейсън. Обществото никога няма да прости… — Гласът му заглъхна. После обърна глава към Виктория: — Виктория, ти си кръстена на мен. Двамата с майка ти се обичахме. Щях да ти разкажа всичко някой ден, а сега вече нямам време.

Тя не можеше повече да сдържа сълзите си. Наведе глава и раменете й се разтърсиха от ридания.

Чарлз с мъка отмести поглед от нея и се обърна към сина си:

— Моята мечта беше двамата с Виктория да се ожените. Не исках да останете самотни, след като аз си отида…

Лицето на Джейсън беше изопнато от скръб. Той кимна със стегнато гърло.

— Аз ще се грижа за Виктория. — Когато Чарлз понечи да каже нещо, бързо поясни: — Ще се оженя за нея.

Виктория се втренчи в Джейсън; после разбра, че той просто се опитва да успокои умиращия. Чарлз уморено затвори очи:

— Не ти вярвам, Джейсън.

Виктория се свлече на колене до леглото, стисна ръката му и заплака:

— Не бива да се тревожиш за нас, чичо Чарлз.

Той с мъка обърна глава към Джейсън, отвори очи и се втренчи в него:

— Заклеваш ли се? Закълни ми се, че ще се ожениш за Виктория, че винаги ще се грижиш за нея.

— Кълна се — промълви той и по решителния му поглед Виктория разбра, че говори сериозно. Даваше дума на един умиращ човек.

— А ти, мое дете? — обърна се Чарлз към нея. — Заклеваш ли се, че ще го вземеш за свой съпруг?

Виктория се напрегна. Не беше моментът да се връща към отминали неприятности и разни дреболии. Истината беше, че без Джейсън и Чарлз оставаше сама на този свят. Спомни си опияняващата наслада, която изпита от целувките на Джейсън, и макар да се страхуваше от студенината му, знаеше, че той е силен и с него ще бъде в безопасност. Мечтата й един ден да се върне в Америка отстъпи пред необходимостта да оцелее и да облекчи страданието на умиращия.

— Виктория — немощно повтори Чарлз.

— Ще се омъжа за него — прошепна тя през сълзи.

— Благодаря ти — прошепна той и се опита да се усмихне. Извади лявата си ръка изпод завивката и хвана ръката на Джейсън:

— Сега вече мога да умра спокоен.

Изведнъж цялото тяло на Джейсън се напрегна. Той погледна Чарлз и язвително изрече:

— Сега вече можеш да умреш спокоен.

— Не! — извика Виктория през сълзи. — Не умирай, чичо Чарлз. Моля те, недей! Ако умреш, няма кой да ме заведе до олтара на сватбата ни…

Доктор Уърдинг се приближи и й помогна да се изправи. После кимна на Джейсън да го последва и я изведе в коридора.

— Стига толкова, мила моя — успокояваше я той. — Ще се разболееш, ако продължаваш така.

Девойката вдигна обляното си в сълзи лице към лекаря:

— Мислите ли, че ще живее, доктор Уърдинг?

Той нежно и окуражително я потупа по ръката:

— Ще стоя при него и ще ви уведомя веднага щом забележа някаква промяна.

След това той влезе в спалнята на Чарлз и затвори вратата след себе си.

Виктория и Джейсън слязоха в салона на долния етаж. Той седна до нея, прегърна я и тя склони глава на рамото му. После притисна лице в пърдите му и дълго плака. През това време Чарлз играеше на карти с доктор Уърдинг.