Стивън Кинг
Способен ученик (29) (Лятото на покварата)

29

Ниският човек, който влезе в полицейския участък, влачеше след себе си облак смрад. Вонеше като скапани банани, долнопробна бензиностанция, изпражнения на хлебарки и вътрешността на градската боклукчийска кола в края на работната сутрин. Носеше овехтели панталони на рибена кост, разпрана сива учителска риза и дебело избеляло синьо яке, чиито отворени ципове стърчаха като наниз от пигмейски зъби. Горната част на обувките му беше прикрепена към подметките с лепенки. На главата му имаше мърлява шапка.

— Махай се, за бога! — изстена дежурният сержант. — Не си арестуван, Хап! Кълна се в господа! Кълна се в името на майка ми! Махай се! Дай да си поема дъх.

— Искам да поговоря с лейтенант Бузман.

— Той почина, Хап. Вчера хвърли топа. Всъщност ние всички пикаем на тая работа. Хайде, излез и ни остави да скърбим в мир.

— Искам да поговоря с лейтенант Бузман — рече малко по-силно Хап. Дъхът му разнасяше благоуханията на неговата уста — сочна гниеща смес на пица, ментолов дропс и десертно червено вино.

— Замина за Сиам по служба, Хап. Защо не вземеш да се махнеш оттук, а? Върви да изядеш една чорба с чесън.

— Искам да поговоря с лейтенант Бузман и няма да си отида, ако не говоря с него.

Дежурният сержант излезе от стаята и след около пет минути се върна с Бузман — слаб, леко прегърбен човек на петдесет години.

— Заведи го в твоя кабинет, съгласен ли си, Дан? — помоли дежурният сержант. — Така ще е най-добре.

— Ела, Хап — каза Бузман и след минута те бяха в триъгълното помещение, което му служеше за кабинет. Бузман предпазливо отвори единствения прозорец и се обърна към вентилатора, преди да седне. — Какво мога да направя за теб, Хап?

— Още ли се занимавате с онези убийства, лейтенант Бузман?

— Скитниците ли? Да, още ги разследвам.

— Е, аз зная кой се мърси с тях.

— Така ли, Хап? — попита Бузман. Беше зает с паленето на лулата си. Той рядко пушеше лула, но сега нито вентилаторът, нито отвореният прозорец можеха да премахнат миризмата на Хап. Скоро боята ще се напука и ще се олющи, помисли Бузман и въздъхна.

— Помните ли, бях ви казал, че Поули приказваше с едно момче един ден преди да го намерят накълцан в оная тръба? Спомняте ли си, лейтенант Бузман?

— Помня.

Някои пияници, които се навъртаха около Армията на спасението и кухнята за супа, която се намираше на няколко преки оттук, разправяха подобни истории за убитите скитници — Чарлз „Сони“ Бракит и Питър „Поули“ Смит. Те бяха виждали как един тип, който се мотае наоколо, младо момче, говори със Сони и Поули. Никой не знаеше със сигурност дали Поули е тръгнал с човека, но Хап и двама други твърдяха, че са видели как Поули Смит отива с него. Те мислеха, че тоя „тип“ е малолетен и им предлага бутилка мускатово вино в замяна на някакво удоволствие. Няколко пияници твърдяха, че са виждали подобен тип да се навърта наблизо. Описанието на „типа“ беше: великолепен, човек от безупречно потекло, който няма да бъде изправен пред съда. Млад, рус, бял. Какво повече ти трябва?

— Ами, миналата вечер бях в парка — каза Хап — и случайно видях този чешит във вестниците…

— В тоя град има закон срещу скитничеството, Хап.

— Аз само ги събирах — праведно изрече Хап. — Толкова е ужасно, че хората хвърлят боклук. Аз почиствах обществените площи, лейтенант. Проклетите обществени площи. Някои от тези вестници бяха от една седмица.

— Да, Хап — кимна Бузман. Спомни си, че е гладен и с нетърпение очаква обеда. Това време изглеждаше твърде далечно.

— Ами, както се разхождах, вятърът духна един от тези вестници в лицето ми и аз видях право пред мен човека. Сякаш видях ада, казвам ви. Вижте, това е човекът. Тоя човек тук.

Хап извади смачкан, пожълтял, дамгосан вестник от дебелото си яке и го разгъна. Бузман се наведе напред с умерен интерес. Хап сложи вестника на бюрото му и той прочете: 4 МОМЧЕТА СА ВКЛЮЧЕНИ В ЗВЕЗДИТЕ ОТ ЮЖНАТА ГРУПА. Под заглавието имаше четири снимки.

— Кой от тях, Хап?

Хап сложи мръсния си пръст върху крайната снимка отдясно.

— Тоя. Казват, че името му е Тод Боудън.

Бузман погледна от снимката към Хап. Той някак професионално си помисли колко ли клетки от мозъка му са незасегнати, след като двайсет години беше врял в кипящия сос на евтино вино.

— Сигурен ли си, Хап? На снимката той е с бейзболна шапка. Не мога да кажа дали косата му е руса или не е.

— По усмивката — рече Хап. — Той се хили точно така. По същия величествен начин се ухили на Поули, когато тръгнаха заедно. Не мога да сбъркам тази усмивка и след милион години. Това е той, този тип.

Бузман не чу последните думи. Той мислеше, и то напрегнато. Тод Боудън. Това име му звучеше доста познато. Имаше нещо, което го тревожеше много повече от мисълта, че героят от местната гимназия е тръгнал да трепе пияници. Струваше му се, че е чул името тази сутрин в разговор. Намръщи се и се опита да си спомни къде.

Хап си отиде и Дан Бузман още се мъчеше да си спомни, когато влязоха Ричлер и Вайскопф. Заслушан в техните гласове, докато пиеха кафето си в полицейския участък, той най-подир получи проблясък.

— Велики боже! — рече лейтенант Бузман и излезе тичешком.

 

 

Родителите му предложиха да отменят следобедните си планове — Моника трябваше да пазарува, а Дик да играе голф с някои делови хора — и да останат вкъщи с него, ала Тод им каза, че предпочита да остане сам. Имаше намерение да си почисти пушката и да помисли отминало ли е всичко. Да се опита да го побере в разума си.

— Тод — започна Дик и изведнъж откри, че няма какво да каже. Предполагаше, че ако беше неговият баща, щеше да му дръпне една поучителна проповед. Но поколенията са се променили и Боудънови не бяха много по тази част. — Понякога стават такива неща — завърши той неубедително, защото Тод задържа погледа си върху него. — Гледай да не се тормозиш много.

— Всичко ще се оправи — рече Тод.

След излизането им той донесе парцали и шишенце оръжейно масло на пейката до розите. Върна се в гаража и взе пушката си. Занесе я на пейката и я разглоби, наслаждавайки се на прашния и сладостен дъх на цветята. Почисти внимателно пушката, като си тананикаше, а понякога пронизително изсвирваше през зъби. После сглоби оръжието. Можеше да го направи със същата лекота и на тъмно. Умът му работеше свободно. Когато се върна след пет минути, забеляза, че е заредил оръжието. Мисълта за стрелба по мишени не го блазнеше много, поне днес, но въпреки това той го беше заредил. Помисли си, че не знае защо.

Разбира се, че ще го сториш, Тод-бейби. Времето, така да се каже, дойде.

Това стана, когато лъскава жълта кола сви по алеята. Тод смътно познаваше човека, който слезе от колата. Мъглата се разпръсна, когато човекът затръшна вратата и тръгна към него с ниските си светлосини кецове. Разговор за минало-заминало; виж ти, по пътеката към къщата на Боудънови идеше Галоша Ед Френч, Човека с кецовете.

— Здрасти, Тод. Отдавна не сме се виждали.

Тод скри оръжието зад пейката и пусна широката си обаятелна усмивка.

— Здравейте, мистър Френч. Какво правите тук, в дивия край на града?

— Вашите вкъщи ли са?

— Ах, не са. Търсите ли ги за нещо?

— Не — каза Ед Френч след дълго мислене. — Не, струва ми се. Предполагам, че е по-добре да поговорим двамата. Може би ще ми обясниш разумно някои неща. Макар че, вижда бог, много се съмнявам в това.

Той бръкна в задния си джоб и извади изрезка от вестник. Тод разбра какво е това преди още Галоша Ед да му я подаде и за втори път през този ден видя една до друга снимките на Дюсандър. Едната, на уличния фотограф, беше заобиколена с черно мастило. Смисълът беше съвсем ясен: Френч е познал „дядото“ на Тод. Сега искаше да раздрънка новината на целия свят. Той желаеше на акушерката приятни вести. Добрият стар Галош Ед с джазовите си приказки и с шибаните си гуменки.

Полицията ще се заинтересува много, макар че вече се интересуваше. Чувството, че пропада, се появи трийсетина минути след излизането на Ричлер. Сякаш се рееше някъде високо в балон, пълен с райски газ. Сетне хладна стоманена стрела проби обвивката на балона и сега той бавно падаше.

Телефонните обаждания, това беше грешката. Ричлер го тикаше така мазно към нея, сякаш му подлагаше прясно бухалско лайно. Разбира се, рече, и падна право в капана. Обаждаха му се един-два пъти седмично. Да си трошат главите и да търсят изкукали бивши нацисти. Чудесно. Освен ако са имали други сведения от Ма Бел. Тод не знаеше може ли телефонната компания да каже колко често се използва телефона… но един поглед в очите на Ричлер…

И после, писмото. Беше казал много небрежно на Ричлер, че къщата не е била ограбена, и без съмнение Ричлер си е помислил, че Тод може да знае това само ако се е връщал. Така и стана, и то не веднъж, а три пъти — първо да вземе писмото и още два пъти да провери за нещо изобличително. Не забеляза нищо; липсваше есесовската униформа, Дюсандър я беше изхвърлил през последните четири години.

А имаше и трупове. Ричлер не обели и дума за труповете.

Отначало Тод си помисли, че това е добре. Нека да тършуват малко по-дълго, докато му се избистри главата, без да споменават тази работа. Не се боеше от пръстта, останала по дрехите му, когато погреба убития; те бяха изпрани същата нощ. Той сам ги пусна на пране и сушене с пълното съзнание, че Дюсандър може да умре и всичко да излезе наяве. Не можеш да бъдеш много предпазлив, момче, както щеше да каже самият Дюсандър.

Сетне, лека-полека, той разбра, че това не е на хубаво. Времето беше топло, а в топло време от мазето се носеше гадна миризма; при последното му посещение вонята беше непоносима. Това трябва да е привлякло вниманието на полицията и да я е довело до нейния източник. Защо тогава Ричлер скри тази информация? Пазеше ли я за по-късно? Пазеше ли я за някаква мръсничка изненада? И ако Ричлер готвеше някакви мръснички изненади, това можеше да означава само едно: че го подозира.

Тод вдигна глава от изрезката и видя, че Галоша Ед стои обърнат встрани. Зяпаше към улицата, макар че там нямаше какво да се гледа. Ричлер можеше да подозира, ала с подозрение нищо не можеше да му направи.

Освен ако имаше преки доказателства, свързващи Тод и стария човек.

Тъкмо Галоша Ед Френч можеше да даде такива доказателства.

Жалък човек с чифт жалки гуменки. Толкова жалък човек едва ли заслужаваше живота. Тод докосна цевта на пушката си.

Да, Галоша Ед беше връзката, която им липсваше. Те никога няма да докажат, че Тод е съучастник в едно от убийствата на Дюсандър. Но с клетвените показания на Галоша Ед можеха да го направят. И с това ще свършат ли? О, не. Те ще прегледат по-отблизо успеха му в гимназията и ще стигнат до убийството на скитника. Далечен прицел, но Ричлер щеше да си го позволи. Ако не можем да го пипнем за една тайфа пияници, можем да го спипаме за друга.

А по-нататък? Съд.

Баща му ще му осигури изключителен екип от адвокати, разбира се. Прекалена очевидност на обстоятелствата. Той ще направи прекрасно впечатление на съдебните заседатели. Но от този момент животът му ще бъде съсипан, както му беше казал Дюсандър. Ще го разнасят по вестниците, ще го изровят и ще го покажат на светло като полуразкапаните трупове в мазето на Дюсандър.

— Човекът на тази снимка дойде в кабинета ми, когато беше в девети клас — каза рязко Ед, обръщайки се отново към Тод. — Претендираше, че е твоят дядо. Сега се разкрива, че е опасен военен престъпник.

— Да — рече Тод. Лицето му стана неестествено бяло. Такова беше лицето на портиера в склада на отдела по образованието. Здраве, живот, жизнени сокове — всичко беше изсмукано от него. Оставаше му само безкрайна празнота.

— Как стана това? — попита Ед и може би имаше намерение въпросът му да прозвучи като гръмотевично обвинение, но то излезе от устата му жално, объркано и някак фалшиво. — Как стана това, Тод?

— О, едното влачи след себе си другото — рече Тод и взе пушката. — Всъщност така започна. Едното просто… влачи другото. — Превключи с палец предпазителя в положение за стрелба и насочи оръжието към Галоша Ед. — Толкова глупаво, както звучи, точно така започна. Това е всичко.

— Тод — каза Ед, оцъклил очи. Той направи крачка назад. — Тод, ти няма да… моля ти се, Тод. Можем да си поговорим. Можем да обс…

— Ти и шибаният шваба можете да обсъдите това в ада — рече Тод и дръпна спусъка.

Трясъкът на изстрела заглъхна в спокойното безветрие на следобеда. Ед Френч политна назад към колата си. Ръцете му, отпуснати зад него, изтръгнаха една от чистачките. Той се взря глупаво в нея, когато кръвта се появи на синия му пуловер с бие, сетне я хвърли и погледна към Тод.

— Норма — прошепна той.

— Добре — рече Тод. — Както кажеш, шампионе. — Той стреля още веднъж в Галоша Ед и половината му глава потъна в пръски от кръв и кости.

Ед се завъртя пиянски и започна да пада към вратата от страната на шофьора, като повтаряше името на дъщеря си отново и отново със задавен и отслабващ глас. Тод стреля още веднъж, като се целеше в гръбнака му, и Ед се строполи. Краката му потрепераха върху чакъла и застинаха неподвижно.

Много трудна смърт за педагогически съветник, помисли си Тод и от гърдите му се изтръгна къс смях. В този миг взрив от болка, остра като пикел, прониза мозъка му и той затвори очи.

Когато ги отвори, се почувства по-добре, отколкото през последните месеци, а може би и през последните години. Всичко беше прекрасно. Всичко си дойде на място. Лицето му не беше вече бледо, то грееше с някаква дива красота.

Отиде в гаража и събра всички патрони, а те бяха над четиристотин. Сложи ги в старата си раница и я метна на гръб. Когато излезе на слънце, той се усмихваше възбудено, очите му играеха — така се усмихват момчетата на рождения си ден, на Коледа и на четвърти юли. Тази усмивка предвещава стремителен възход, къщи по дърветата, тайни знаци и тайни места за срещи, кълновете на триумфалната голяма игра, когато отнасят играчите от стадиона до града на раменете на ликуващите запалянковци. Възторжената усмивка на устремените момчета, които се връщат от война с шлемове от въглищарски кофи.

— Аз съм царят на света — кресна той към високото синьо небе и за миг вдигна с две ръце оръжието над главата си. Сетне го стисна в дясната ръка и се запъти към онова място над магистралата, пред което земята се разстила като на длан и падналото дърво щеше да му служи за прикритие.

 

 

Минаха пет часа и вече се стъмваше, когато го смъкнаха оттам.