Уилям Шекспир
Двамата веронци ^[0] (17)

ЧЕТВЪРТА СЦЕНА

 

ЛАНС

        Дявол да го вземе, лошо става, когато един уж верен другар почне да се държи с господаря си като кучи син! Ей го: от паленце съм го отгледал; спасих го от удавяне, когато слепите му братчета и сестричета отидоха на дъното като нищо; така съм се грижил за него, че човек да му завиди на кучешкия живот! И как ли не го учих, как ли не го възпитавах! Всеки би рекъл: „Ето това се казва дрисьор!“ И какво? Изпращат ме да го закарам на мадам Силвия като подарък от моя господар и още не съм влязъл в трапезарията, този звяр да вземе да се намърда до чинията на господарката и да й отмъкне кокошата кълка! Голямо изложение, ей, когато един пес не знае как трябва да се държи в общество! Искаше ми се от него човек да стане; куче, което всичко да прави, тъй да се каже, интелектуалско куче — а то, какво излезе? Ако неми беше дошло на ума да взема върху себе сивината му, щяха да го обесят като едно нищо! На, представете си: този приятел заедно с няколко кучета — само че благородни, не като него — се вмъква под масата на Дука и преди още да мине време, ще прощавате за израза, колкото една пикня да пусне, цялата гостна замириса. „Марш!“ — вика един; „Чий е този пес?“ — вика друг; „Нашибайте го добре!“ — вика трети; „Да се обеси!“ — вика Дука. Аз нали съм му свикнал на парфюма, веднага си рекох: „Сръдльо ще да е!“; отивам при оня с камшика и му казвам: „Ама ти, друже — викам, — наистина ли ще го биеш това куче?“ „А, не — вика, — на шега!“ „Няма да е справедливо по отношение на него — викам, — аз я направих онази работа, сещаш се.“ „Щом е тъй — вика той, — смъквай гащите!“; нашиба ме едно хубаво и ме изрита. Е, питам сега: колко господари ще направят такова нещо за слугите си? И не ми е първица! В дървени букаи съм седял заради едни суджуци, дето тоя тук ги беше отпънал, та да не намаже той въжето; на позорен стълб съм стоял вързан заради едни гъски, дето негова милост им беше видял сметката, та той да не пати. Забравил си, а, негоднико? Ами оня номер, дето ми го направи, когато се сбогувах с мадам Силвия? Аз на тебе казах ли ти мене да гледаш и каквото аз правя, само това да правиш? Е, кога си ме виждал, като говоря с благородна дама, да вдигам крак и да и мокря криволината? А? Кога си ме виждал да правя такива безобразия?

 

ПРОТЕЙ

        Та, значи, казваш се Себастиан?

        Харесваш ми, ще те използвам скоро.

 

ДЖУЛИЯ

        Усърдно ще ви служа, господине.

 

ПРОТЕЙ

        Не се съмнявам… Ти бе, изтърсако,

        Два дни поред къде се разтакава?

 

ЛАНС

        Как къде, господарю, около кучето. Нали ми наредихте да го закарам на синьора Силвия?

 

ПРОТЕЙ

        И какво каза тя за мъничкото ми бижу?

 

ЛАНС

        Ами тя, господарю, каза, че за такъв кучи подарък заслужавате благодарност — куча верижка.

 

ПРОТЕЙ

        И не го ли прие?

 

ЛАНС

        Е, как ще го е приела, като ей го, връщам го!

 

ПРОТЕЙ

        Какво? Ти си й завел от мое име този пес?

 

ЛАНС

        Дребничкото, господарю, едни хлапета ми го задигнаха на пазара и затова й занесох моето. То е десет пъти колкото онуй и значи и подаръкът е бил десет пъти по-голям.

 

ПРОТЕЙ

        Да ми намериш мъничкото, инак

        не ми се мяркай пред очите! Тръгвай!

        Върви! Какво стоиш да ме ядосваш!

        Глупак, от който сбирам само срам!

 

        Себастиан, приемам те на служба,

        защото си красив и умен момък,

        с добри обноски и природна дарба,

        способен за неща, които трудно

        бих поверил на тоя селяндур.

        Вземи тоз пръстен и го занеси

        на съвършената и несравнима

        синьора Силвия! Аз бях обичан

        от таз, която ми го подари.

 

ДЖУЛИЯ

        Но тя от вас едва ли е била

        обичана, щом нейния подарък

        дарявате на друга. Или тя

        умряла е?

 

ПРОТЕЙ

                Не, жива е.

 

ДЖУЛИЯ

                                Уви!

 

ПРОТЕЙ

        Защо „уви“?

 

ДЖУЛИЯ

                Защото й съчувствам.

 

ПРОТЕЙ

        Защо пък й съчувстваш, не разбирам!

 

ДЖУЛИЯ

        Защото вас обича тя навярно

        тъй, както вий — синьората. А ето,

        любящата ви чака без надежда,

        любимата дори не ви поглежда —

        и туй, че в любовта все тъй върви,

        причина бе за моето „уви!“.

 

ПРОТЕЙ

        Добре, добре! Но пръстена занес й,

        с това писмо към него, и спомни й

        за обещания чаровен образ.

        Донес го после в стаята ми, дето

        ще ме намериш в скръб и самота!

 

ДЖУЛИЯ

        Дали се би заела нейде друга

        със толкова мъчителна услуга?

        Наивни мой Протей, ти сам наемаш

        лисичка твоите пилета да пази,

        ала и аз, наивница, те жаля,

        когато ти направо ме презираш!…

        Но той обича я — затуй презря ме,

        пък аз обичам го — затуй го жаля!

        На тръгване му дадох този пръстен,

        за да му спомня моята любов,

        и праща ме сега — злочест посланик! —

        да прося, без охота да получа,

        да нося, без желание да връча,

        да хваля, без да искам да ми вярват.

        Ако на него съм служител предан,

        ще изменя на себе си тогава!

        Какво да сторя? Само туй остава:

        хвалител да му бъда толкоз хладен,

        че той да бъде предано предаден!

 

        Добрутро, уважаеми! Аз диря

        синьора Силвия. Къде е тя?

 

СИЛВИЯ

        Ако е тук пред теб, какво би сторил?

 

ДЖУЛИЯ

        Помолил бих я най-напред да чуе

        молбата, със която съм изпратен.

 

СИЛВИЯ

        Изпратен от кого, любезни момко?

 

ДЖУЛИЯ

        От моя господар, синьор Протей.

 

СИЛВИЯ

        Ах, да! Разбирам. За един портрет,

        нали така?

 

ДЖУЛИЯ

                        Отгатнахте, синьора.

 

СИЛВИЯ

        Подай го, Урсула!… Връчи това

        на господаря си и му кажи,

        че образът на Джулия, която

        той вече е забравил, би подхождал

        на стаята му по-добре от този.

 

ДЖУЛИЯ

        Госпожо, прочетете туй писмо!…

 

        Ах, извинете! Сбърках! Дал съм друго!

        Върнете ми го! Вашето е туй!

 

СИЛВИЯ

        Не, дай го да му хвърля един поглед!

 

ДЖУЛИЯ

        Не мога! Ще прощавате, синьора!

 

СИЛВИЯ

        Защо да го отварям? Няма нужда.

        И без да го чета, отлично зная,

        че господарят ти го е натъпкал

        със клетви и тържествени обети,

        които, без да трепне, ще разкъса,

        тъй както аз разкъсвам този лист!

 

ДЖУЛИЯ

        Но той изпраща ви и своя пръстен!

 

СИЛВИЯ

        И срам за него, че ми го изпраща,

        защото сам сто пъти ми е казвал,

        че дар му е от Джулия! О, не!

        От пръста му той вече осквернен е,

        но няма моят пръст да го надене!

 

ДЖУЛИЯ

        Благодаря ви!

 

СИЛВИЯ

                        Ти? А за какво?

 

ДЖУЛИЯ

        Заради нея. Само щом си спомня

        как моят господар я изтерза!

 

СИЛВИЯ

        Нима я знаеш ти?

 

ДЖУЛИЯ

                        Какъв въпрос!

        Аз просто като себе си я зная

        и често стон в гръдта ми е звучал,

        изтръгнал се от нейната печал!

 

СИЛВИЯ

        Навярно знае, че Протей я мами?

 

ДЖУЛИЯ

        Досеща се. И затова е скръбна.

 

СИЛВИЯ

        Не е ли тя красива?

 

ДЖУЛИЯ

                        Беше нявга!

        Когато знаеше, че е любима,

        прекрасна беше като вас самата,

        но щом занемари огледалата

        и свойта маска срещу слънце^[23] хвърли,

        природата тъй бързо й опърли

        челото лилийно и ослани

        тъй розите на нейните страни,

        че, вярвайте ми, днес е тя на тен

        посърнала и смугла като мен!

 

СИЛВИЯ

        А иначе? На ръст например как е?

 

ДЖУЛИЯ

        И в туй е като мене. Ясно помня,

        че скоро, като правихме забава

        по случай Петдесетиица, играх

        заради ролята във нейна рокля^[24]

        и казаха, че ми била стояла

        като по мярка. Мойта господарка

        горчиво плака този ден, защото

        във образа злочест на Ариадна^[25],

        оставена от подлия Тезей,

        аз плаках с тъй естествени сълзи,

        че чух я как във залата простена,

        и този неин стон се отрази

        върху и тъй покъртващата сцена!

 

СИЛВИЯ

        О, тя ще те запомни с благодарност,

        добри младежо! Щом си я представя

        измамена, забравена, самотна!…

        О, господи! Аз вече се разплаках!

        Прощавай! Дръж това като награда

        за твоята привързаност към нея!

 

ДЖУЛИЯ

        Ако ви срещне нейде, тя ще знае

        да си плати дълга! Каква чудесна,

        красива, добродетелна душа!

        Като я слушам, мисля си, че може

        на камък да удари господаря,

        щом тя сърцето си така отваря

        за господарката! Любов, любов!

        Как ти сама със себе си играеш!

        Да видим! Че какво, да бях и аз

        със нейната прическа, моят образ

        на този тук едва ли би отстъпил!

        Художникът май леко е послъгал!

        Или пък аз лаская се? Да видим:

        аз руса съм, а тя е кестенява —

        ако е нейното предимство тука,

        ще свърши работа една перука!

        Очите ни са сини и на двете,

        а моето чело е по-високо —

        какво тогава толкоз вижда в нея,

        което да не би открил и в мене,

        ако не беше сляпа любовта?

        Борба на сенки: нейният портрет

        съперник е на моя образ блед…

        Сама те нося, идол нарисуван,

        да бъдеш обожаван и целуван,

        когато знам, че само да би бил

        с по-ясен взор езичникът ми мил,

        не теб, а мен, веществената мен,

        той би поставил в храма си свещен!

        Знай, сянко, че добра съм с теб, защото

        запомних на модела ти доброто,

        но иначе — кълна се в боговете —

        избола бих очите ти и двете!