Уилям Шекспир
Двамата веронци ^[0] (10)

ШЕСТА СЦЕНА

ПРОТЕЙ

        Да скъсам с Джулия — ще стъпча клетва,

        да любя Силвия — ще стъпча клетва,

        да лъжа Валентин — ще стъпча клетва,

        и тъкмо тази сила, от която

        към първата от клетвите бях тласнат,

        ме прави днес клетвопрестъпник троен!

        Любов, която сладко изкуси ме,

        на жертвата си дай сега съвет,

        как тежкия си грях да оправдае!

        Звезда е таз, в която вчера вярвах,

        но днес боготворя самото слънце,

        а бива ли разсъдъкът да спазва

        обети безразсъдни? Няма воля

        тоз, който зарад някаква си дума

        не сменя грозното със по-красиво!…

        Фу, „грозно“! Светотатствена уста,

        как каза го за същата, чиято

        върховна власт над себе си зовеше

        до вчера със безброй горещи клетви!

        Не мога да разлюбя!… Мога, мога,

        но таз, която длъжен съм да любя!

        Простете, Джулия и Валентине!

        Запазя ли ви, себе си загубвам,

        загубя ли ви, себе си намирам

        и Силвия! Пък аз съм си по-мил

        дори и от най-милия приятел,

        и после любовта стои над всичко,

        а Джулия, със Силвия сравнена,

        е просто етиопка^[13]! Не, решен съм —

        че Джулия е жива, ще забравя,

        щом мъртва е към нея любовта ми,

        и Валентин далечен ще ми стане,

        на Силвия щом имам близостта!

        Но как на себе си да бъда верен,

        не сторя ли предателство към него?

        Да, тази нощ по въжената стълба

        той смята стаята й да достигне

        със помощта на своя пръв съперник.

        Без бавене за готвеното бягство

        ще кажа аз на нейния баща:

        той, бесен, ще прогони Валентин,

        защото готви Турио за зет,

        а аз, когато Валентин замине,

        и Турио да надхитря ще зная.

        Любов, сега от думи към дела!

        Ти ум ми даде — дай ми и крила!