Огай Мори
1863–1922 г.

Една от най-изтъкнатите литературни фигури в Япония от реставрацията на Меиджи насам, Огай Мори е първият японски писател, живял в Европа. Син на лекар, самият той работи четири години като военен хирург в Германия, където се запознава с живота и литературата на тази страна, оказала голямо влияние върху начина му на мислене и писане.

През 1889 г. издава един том немска поезия, преведена от него на японски език. През следващата година публикува романа си „Танцуващото момиче“. Написан в първо лице и наречен от самия автор „аз-роман“, той е един от първите образци на автобиографичния, изповеднически начин на писане и става обикнат жанр в модерната японска литература.

С преводите си на немска литература и своите оригинални творби Огай Мори въвежда романтизма в японската проза.

Шусей Токуда
1870–1943 г.

Токуда е един от четиримата писатели, считани за стълбовете на японския натурализъм — течението, което в началото на века заема най-съществено място в литературния живот.

Запознаването на Япония с творбите на Зола и Мопасан става причина за създаването на група много влиятелни писатели, които обявяват за цел на литературата търсенето на истината и описването и с научна точност. Фактите в една творба имат по-голямо значение от стила, формата и атмосферата. Така се стига до описания, проникнати от безнадеждност, с безцветни, с нищо неотличаващи се герои.

Но все пак творчеството както на Токуда, така и на другите японски натуралисти, се отличава от това на европейските образци по подчертаното участие на субективния момент в него.

Куникида Допо
1871–1908 г.

Автор е на много разкази с подчертано лиричен тон, което им придава вид на стихотворения в проза.

В творчеството на Допо се чувствува силното влияние на английската литература и главно на поета Уърдзуърт.

„Старият Ген“ е от най-ранните разкази на Допо, но се счита за най-характерната му творба.

Ичийоо Хигучи
1872–1896 г.

Най-изтъкнатата жена-романистка от периода непосредствено след реставрацията на Меиджи. Нейното творчество може да се счита като преход към новия век. То е много по-близко по стил до литературата от 17 в., отколкото до тази от нейното съвремие и някои го смятат като последен разцвет на периода Токугава. В много отношения напомня най-големия писател на този период Сайкаку Ихара, характерното за когото е, че внася за първи път ведър лъч в мрачната средновековна японска литература.

Кафуу Нагай
1879–1959 г.

Периодът между 1905 и 1915 г. бележи най-голям разцвет в съвременната японска литература. Автори като Огай Мори, които са се радвали на литературна слава и преди това, създават своите най-хубави творби.

След изживян период на сляпо подражаване на европейските образци, настъпва време на творческа самостоятелност и преосмисляне. А възвърналият се интерес към миналото на Япония създава оригинални, самобитни произведения.

Една година след завръщането си от петгодишен престой в Съединените щати и Франция Нагай публикува в 1909 г. „Реката Сумида“, една изящна елегия за изчезващото романтично минало на Токио.

Мимеи Огава
1882–1961 г.

Възпитаник е на факултета по английска филология при университета Васеда, който по негово време е бил центърът на натурализма.

Огава се вдъхновява от идеите на социализма и в 1920 г. става член на Социалистическия съюз, но като писател остава само външен наблюдател на човешките страдания и към края на живота си се ограничава в писане на детски приказки и стихове.

Наоя Шига
1883–1971

Още в началото на литературната си дейност Наоя Шига въстава против завладялото японската литература течение на натуралистите и създава течението на неоидеалистите. Отричайки механистичната философия и песимизма на натуралистите, Шига изтъква ролята на индивида и се стреми към тържество на любовта и братството между хората. Неоидеалистите в Япония се вдъхновяват от творчеството на Толстой и Достоевски, макар и творбите, които създават, да са много различни от техните.

В творчеството на Наоя Шига са съчетани рядко красив стил с тънка чувствителност. Някои от най-хубавите му работи са до голяма степен автобиографични.

Смята се, че от всички писатели в началото на века влиянието на Шига върху съвременната японска литература е най-голямо. Макар и да не е той създателят на „аз-романа“, неговият голям успех в този жанр е станал причина много автори в Япония да разработват в произведенията си свои лични преживявания.

Джуничиро Танидзаки
1886–1965 г.

Това е така нареченият демочен писател на Япония. Силно повлиян от западния писател като Едгар Алън По, Бодлер и Оскър Уайлд, Танидзаки застава начело на неоромантичното течение в японската литература и издава сп. „Нова мисъл“. Твърде често третирана тема в ранното му творчество е сексуалното преклонение пред жената, ролята на мистичните и демонични сили, психологията на садизма. Тази проблематика присъствува в романа му „Любовта на глупака“, който излиза през 1924 г. След това в творчеството му започва да се чувствува все по-осезателно критиката на прекаленото преклонение пред запада. Все повече се засилва влечението към историята на собствената му страна и Танидзаки се заема с разработването на теми предимно от близкото и далечно минало на Япония.

Кан Кикучи
1888–1948 г.

Един от интересните и своеобразни японски писатели от първите десетилетия на нашия век. Остава много продуктивен до края на живота си, но за най-хубави се считат творбите му от 20-те години.

Въпреки че в днешно време това правят болшинството писатели в Япония, на своето време Кикучи е скандализирал „чистите“ писатели с факта, че пишел литература за масите: серийни романи за списания, популярни драми и даже пропагандни материали.

С поместения тук разказ Кикучи въвежда модата да се пресъздават със свободна игра на въображението легенди и епизоди от историята на Япония, третиращи отделна тема, поради което са били наричани „тематични романи“.

Тон Сатоми
1888 г.

Принадлежи към групата на неоидеалистите, въстанали против обективизма и песимизма на натуралистите. Подчертавайки ролята на индивидуалността, авторите от тази група създават толкова различни варианти на своето течение, колкото са самите те. Разказите на Сатоми се отличават с изящния си стил и с особената роля, която е отредена на сетивността в тях.

По-късно възгледите на писателя се повлияват от Конфуций в това, че никое човешко деяние не бива да се осъжда, ако в него е вложено цялото сърце на този, който го е извършил.

В разказа „Камелия“ Сатоми иска да покаже, че красота може да съществува и в такива бедствени периоди, като голямото земетресение в Токио и Йокохама, наскоро след което е писан разказът. Неимоверно големият страх на младата жена се обяснява със съществуващото в Япония суеверие, че когато цветът на камелията падне цял, а не лист по лист, това носи нещастие.

Сайсей Муроо
1889–1962 г.

По професия четец в един храм, Муроо започва творческия си път с поезия, а по-късно пише проза със силно автобиографичен елемент. Той е противник на натуралистическата школа.

През 1934 г. написва разказа „Брат и сестра“, който бележи рязка промяна в творческия му подход. Необичайната за японската литература директна изява на страстите и реалистичният маниер на предаването им се посрещат като един едва ли не скандален факт.

Масао Куме
1891–1952 г.

Литературните му възгледи следват течението от периода Тайшо, към което принадлежат Акутагава и Кикучи. В ранната си възраст пише стихове хайку, а след това — романи и драми.

В детството си изживява едно събитие, което оставя своя отпечатък върху цялото му творчество. Пожар разрушава училището, на което баща му е директор, и в пожара изгаря портретът на императора. Баща му се самоубива. Впечатлителната душа на малкия Масао дълбоко запечатва този факт и той дава своето отражение върху цялото му по-нататъшно творчество.

Харуо Сато
р.1892 г.

Сато е типичен японски романтик, който интерпретира Едгър Алън По и Оскър Уайлд по свой маниер.

В ранните му поеми се проявяват подчертано социалистически тенденции, а настоящият разказ разкрива голямата му склонност към лиричност и мечтателност.

Рюноске Акутагава
1892–1927 г.

Един от ведущите творци на японския неореализъм, тънък ценител на красотата, Акутагава е съвършен майстор на езика, със силно развито чувство за мелодиката на фразата. Автор е на повече от 150 разказа.

Той е един от въстаналите против преобладаващата школа на натуралистите и в своите съвършени творби успява да постигне истинска субективност, без да намесва своето лично аз.

Завършил е английска литература в Токийския имперски университет и е добре запознат с класическата литература на Китай, Япония и Европа. В повечето случаи използва популярни японски приказки и легенди, които преразказва в светлината на една съвременна психологическа вглъбеност.

Натура с прекалено изострена чувствителност, Акутагава постепенно изпада в песимизъм, който поражда жестоката му ирония към света и съмнения в собствените му способности. Завършва живота си със самоубийство на 35-годишна възраст.

Йошики Хаяма
1894–1945 г.

Представител на пролетарската школа в японската литература, възникнала около 1920 г. и въпреки сериозните правителствени репресии, просъществувала повече от десетилетие като една от най-влиятелните литературни школи в Япония, оставила свои последователи и до днес. Повечето от пролетарските писатели са активни участници в прогресивното движение в страната и са писали много от творбите си в затворническите килии. Основна тема за тях е тежкият живот на градските работници и моряците.

Роден на о-в Кюшу, Хаяма живее в голяма бедност и на няколко пъти бива изгонен от университета Васеда, понеже не може да посещава редовно занятия. Принуждава се да напусне учението и става моряк на кораб, пренасящ въглища.

През 1919 г. бива хвърлен в затвора за активно участие в работническото движение, след което се редуват периоди на кратка свобода и отново затвор.

Сюжет за романите му дават случки от собствения му живот. Пише силно вълнуващи произведения, в които не проявява никаква сантименталност към своите герои.

През 1945 г. Хаяма умира в голяма бедност.

Риичи Йокомицу
1898–1947 г.

Принадлежи към школата на неосензуалистите, създадена от писателя с голямо име в модерната японска литература — Ясунари Кавабата.

Като него и Йокомицу е съвършен майстор на психологическия роман. Утвърждава едно свое собствено течение, основаващо се на вярата в чисто естетическите стойности на литературата. В творчеството му могат да се проследят някои европейски влияния, що се отнася до психологическото вглъбяване, наред с будистката загриженост за ада, който човек сам си създава на земята.

Масуджи Ибусе
р.1898 г.

Този автор с изтънчен вкус и специфична ирония — остра, но не огорчаваща — започва своята кариера като поет и това определя силата на словото му и пестеливостта, с която по-късно пише и прозата си.

Ибусе е известен със своите исторически романи и реалистични разкази за съвременния живот. „Автобусът“ представлява алегорична политическа сатира, в която авторът изобразява японските военни като шофьора на автобуса, пасажерите са негодуващото, но подчиняващо се цивилно население, а разстоянието от четири мили — четиригодишната воина.

Ясунари Кавабата
1899–1972 г.

Кавабата е най-забележителната фигура в съвременната японска литература. В ранното си детство на кръгъл сирак мечтае да стане художник. Но преди да завърши гимназия в родния си град Осака, публикува няколко разказа, от които блика срамежливата еротика на подрастващите, и решава да се отдаде на литература. Посвещава цялото си по-нататъшно творчество на любовта.

Най-значителните му творби са: „Танцьорката от Ицу“, романът, който му донесе Нобелова премия — „Снежната страна“, а от следвоенния период — „Звукът на планината“ и „Хиляди жерави“, проникнати от болезненото чувство за самота, от съзнанието за настъпващата старост и наближаващата смърт.

Този естет, възпявал в цялото си творчество любовта и красотата, не можа да преживее отпечатъците на старостта върху собственото си лице и на 16 април 1972 г. завърши живота си със самоубийство. Във факта на неговата смърт се крият много по-съществени причини, обусловени от една цяла епоха на отчаяние и безнадеждност, пропили творчеството на редица японски писатели.

От 1948 г. до смъртта си Ясунари Кавабата беше председател на японския национален ПЕН-клуб.

Ейноске Итоо
1903–1959 г.

Литературен критик и писател. Много от произведенията му са посветени на селския живот в о-в Хокайдо и — по някакъв причудлив маниер — всички техни заглавия са имена на някое животно: „Бухалът“, „Враната“, „Ластовицата“, „Кравата“, „Конят“, „Славеят“.

Разказите на Итоо са пропити с характерната за автора вяра в добротата на простичкия японски селянин.

Фумико Хаяши
1904–1951 г.

Герои в творчеството на Хаяши са низшите класи на столицата Токио. Реалистично и с характерна за женската й природа състрадателност, Фумико Хаяши описва живота им с познанието на човек, който в младините си е преминал трудностите на същия този живот.

Тя рисува вълнуващата картина на следвоенния Токио, спирайки вниманието си на центъра за развлечение — парка Асакуза, с посветения на богинята на милосърдието будистки храм „Канон“, описан шестдесет години по-рано от Кафуу Нагай в разказа „Реката Сумида“.

Тацуо Нагай
р.1904 г.

Журналист и писател, Тацуо Нагай развива един нов жанр в съвременната японска литература — разказа-есе. Характерно за него е присъствието на автора, който в процеса на развитие на фабулата се намесва и коментира от свое име. Този маниер обаче не е особено нововъведение, като се има пред вид здраво залегналата в японската литература традиция на автобиографичния роман.

С полухумористичен, полупатетичен тон Нагай разказва за обикновените хора и техния живот.

През 1971 г. в. „Майничи“ публикува на серии последния му роман „Литография на Токио“.

Фумио Нива
р.1904 г.

Автор, който непрекъснато експериментира с художествените средства, Фумио Нива представлява едно интересно явление в съвременния литературен живот на Япония.

Израснал в семейство на будистки свещеници и завършил университета „Васеда“, Нива също приема свещенически сан поради това, че не може да осигури съществуването си само с литературна дейност. В ранното му творчество го привличат теми, свързани с душевния свят на жената. Интимните и сърдечни вълнения са обект на няколко негови творби от този му период.

По-късно насочва вниманието си към явленията, породени от социалната обърканост, настъпила след поражението на Япония в 1945 г. Притежава изострено чувство за съвременните социални проблеми, които третира в творбите си. Характерен в това отношение е разказът „Досадна възраст“ — едно от най-популярните днес литературни произведения в Япония, чието заглавие е станало нарицателно в съвременния език.

От 1966 г. Фумио Нива е председател на Асоциацията на японските писатели.

Тайко Хирабаяши
1905–1972 г.

Префектурата Нагано, забележителна със своята природна красота, е родно място на много изтъкнати японски писатели. Рожба на този красив кът на Япония е и Тайко Хирабаяши.

Дъщеря на разорен фабрикант, който води активен живот на политик-консерватор и завършва като обикновен фермер. Тайко постъпва в гимназия, като се явява на приемен изпит без знанието на родителите си и получава най-висока оценка. В Токио минава сложния път на търсене свое място в големия град — работи като телефонистка, келнерка, прислужница. Първите и творби са приказки и криминални романи.

С романа си „В болницата за бедни“ се утвърждава като пролетарски писател. Последната й творба е „Биографията на Миямото Юрико“.

Анго Сакагучи
1906–1955 г.

Възпитаник на факултета по индийска философия в Токийския университет, Сакагучи посвещава живота си на търсене на някаква утопия в хаоса на земните грижи. Създава свой собствен стил и саркастично жигосва духовната пустота и корупцията на военновременна Япония, отричайки установените морални и социални ценности.

Неговата ексцентричност личи още от заглавията на произведенията му: „Връхни дреха и синьо небе“, „Вятър, светлина и аз на двадесет години“ и пр.

През 1955 г. умира в бедност, като до последните си дни атакува властта и фалшивите нрави на своето време.

Ясуши Иноуе
р.1907 г.

Започнал кариерата си като журналист, по-късно Иноуе се отдава на писателска дейност и днес е измежду изтъкнатите представители на японската литература.

Произхожда от семейство на военен хирург от о-в Хокайдо и последователно учи в Имперските университети на Кюшу и Кйото, след което работи в редакцията на в. „Майничи“ в Осака. През 1950 г. получава литературната награда „Акутагава“ и от следващата година се посвещава напълно на писателска дейност.

Цялото му творчество е високо поетично, начинът му на работа се характеризира с грижливо проучване на фактите, които претворява — една черта, останала у него от времето, когато е бил репортьор.

Напоследък пише исторически романи.

Осаму Дадзай
1909–1948 г.

През годините непосредствено след Втората световна война, която разколеба вярата в традиционните ценности, в Япония се заражда едно поколение млади писатели, което намиращо се в безпътица, е обхванато от отчаяние и нихилизъм. Темите в творчеството им не са далеч от тези настроения. Целейки да изобразят сложността и объркаността на безпочвената епоха, в която живеят, те скъсват със съществуващите литературни традиции и се мъчат да създадат нови, по-свободни литературни форми.

Безспорен водач на тези следвоенни писатели е Осаму Дадзай, въпреки че той твори от много години преди войната. Освен него обаче никои от така наречените „следвоенни“ не оставя нищо ценно в японската литература.

Син на богата и влиятелна фамилия, Осаму Дадзай води разгулен живот и е много популярен още приживе, особено сред младежта. Творбите му са подчертано автобиографични и той достига истинската си слава със следвоенните си произведения „Жената на Вийон“ и романа „Залязващото слънце“.

Ацуши Накаджима
1909–1942 г.

Повечето от разказите, написани от този автор, са посветени на далечното минало на Китай. Израснал в семейството на учени, занимаващи се с историята и културата на Китай, Накаджима усвоява основно китайски език, а също и английски, френски и немски език. Завършва японска литература в Токийския имперски университет.

В литературните среди се ползва с голямо уважение заради изключителното си чувство за стил и чистота на езика, несъмнено повлияно от китайския класически стил.

Разказът „Тигърът-поет“, публикуван в годината на смъртта на автора, представлява оригинален израз на схващането, че настоящата съдба на човека се определя от поведението му в предишните му съществувания.

Издание:

Сборник. Японски разкази, 1973

Първо издание

Превод от английски

Съставител и бележки за авторите: Евгения Паничерска-Камова

Редактор: Красимира Тодорова

Художник: Димитър Трендафилов

Художник-редактор: Васил Йончев

Техн. редактор: Александър Димитров

Коректор: Емилия Спасова, Евдокия Попова

Излязла от печат февруари 1973 г.

ДИ „Народна култура“ — София, ул. „Гр. Игнатиев“ 2-а

ДП „Стоян Добрев — Странджата“ — Варна, ул. „Хр. Ботев“ 3