Фумико Хаяши
Токио (1)

1

Беше студен, ветровит следобед. Рио бързаше по улицата с раница на гръб, като се движеше откъм страната, където бледото слънце огряваше покривите на сградите. Тя често оглеждаше с любопитство ту зданията, ту паркираните коли край многобройните развалини от бомбардировките, с които търговската част на Токио беше осеяна.

Като надзърна над една дъсчена ограда, Рио видя огромна камара ръждиво желязо и до нея барака със стъклена врата. Вътре гореше огън и приятното му пращене се чуваше до мястото, където тя бе застанала. Пред бараката стоеше мъж, облечен в работен комбинезон и с червена кърпа, вързана около главата му. Нещо приятно и дружелюбно се излъчваше от този висок човек и Рио събра кураж и извика:

— Продава се чай! Не бихте ли желали да си купите малко чай, моля?

— Чай ли? — каза мъжът.

— Да — отвърна Рио със смутена усмивка. — Шизуокски чай.

Тя пристъпи през един отвор на дъсчената ограда, развърза каишките на раницата си и я постави до бараката. Вътре се виждаше желязна печка, в която гореше огън. На желязна пръчка, висяща отгоре, беше окачен месингов чайник, от чийто чучур излиташе тънка струйка пара.

— Извинете — каза Рио, — но бихте ли имали нещо против, ако вляза и се постопля на огъня ви за няколко минути? Вън е такъв студ, а съм извървяла вече няколко мили.

— Разбира се, влезте — каза мъжът. — Затворете вратата и се стоплете.

Той посочи към столчето, което беше единствената му мебелировка, а сам седна на един амбалажен сандък в ъгъла. За момент Рио се поколеба. После тя довлече раницата си вътре, приведе се край печката и протегна ръце над нея.

— Ще ви бъде по-удобно на онова столче — каза мъжът, като разглеждаше привлекателното й лице, заруменяло внезапно от топлината, и износените й дрехи.

— Сигурно това не е постоянната ви работа — да разнасяте чай от врата на врата?

— О, да, така си изкарвам прехраната — рече Рио. — Казаха ми, че това е добър район за търговия, но ето че го обикалям отрано тази сутрин, а успях да продам едва един пакет чай. Готвя се вече да се прибирам в къщи, но си помислих, че бих могла да си изям обеда някъде по пътя.

— В такъв случай сте добре дошла тук — разположете се и си хапнете — каза мъжът. — И не се тревожете, че не сте продали чая си — прибави той с усмивка. — Това е просто въпрос на късмет. Утре сигурно ще ви провърви повече.

Чайникът възвря със силно свистене. Докато мъжът го откачваше от желязната пръчка, Рио можа да огледа помещението. Погледът й се спря последователно на обкования с дъски и почернял от сажди таван, на черната дъска до прозореца, на лавицата за домашни богове, върху която беше поставена саксия със сакакнево дръвче. Мъжът взе от масата някакъв пакет, разви хартията и извади отвътре парче треска. След няколко минути помещението се изпълни с миризма на печена риба.

— Хайде — каза мъжът. — Сядайте и се хранете.

Рио извади кутията си за храна от раницата и седна на столчето.

— Ръчната продажба не е много приятно нещо, нали? — забеляза мъжът, като обръщаше треската на скарата. — Кажете, колко изкарвате от продажбата на сто грама чай?

— Трябва да получа тридесет и пет йени, за да спечеля нещо. Търговците, които ми изпращат стоката, често смесват хубавия чай с лош, така че се считам щастлива, когато получа тридесет йени.

В кутията с обеда на Рио имаше две малки рибки, покрити с варен ечемик и малко туршия. Тя започна да яде.

— Къде живеете? — попита я мъжът.

— В квартал Шитая. Всъщност аз не мога да различа една част на Токио от друга. Тук съм едва от няколко седмици и една приятелка ме приюти при себе си, докато си намеря нещо по-хубаво.

Рибата беше вече готова. Той я разряза на две и даде половината на Рио, като добави картофи и ориз от една дървена паница. Рио се усмихна и благодари с леко кимване, после извади пакетче чай от раницата и изсипа част от него в хартиена салфетка.

— Сложете това в чайника — каза тя, като му подаде чая.

Той поклати глава и се усмихна, а белите му зъби блеснаха.

— В никакъв случай! Та това е толкова скъпо!

Рио чевръсто повдигна капачката на чайника и изсипа чая, преди той да може да я спре. Като се смееше, мъжът отиде и взе от лавицата една чаена чаша и някакво канче.

— Ами мъжът ви? — попита той, докато слагаше чашите на амбалажния сандък. — Омъжена сте, нали?

— О, да. Мъжът ми е още в Сибир. Затова трябва да работя.

Мислите на Рио се понесоха към нейния мъж, от когото не беше имала вест цели шест години. Образът му беше така далечен, че й беше необходимо усилие да си припомни как изглеждаше, или така близкия й някога негов глас. Сутрин тя се събуждаше с чувството на празнота и безнадеждност. Понякога й се струваше, че мъжът й се е превърнал в леден призрак в онзи субарктичен Сибир — в призрак или в тънък бял стълб, или просто в струя леден дъх. Днес вече никой не говореше за войната и тя се чувствуваше неловко, когато трябваше да казва някому, че мъжът й е все още пленник.

— Колко странно — забеляза мъжът. — Всъщност и аз самият бях в Сибир. Три години сякох дърва близо до река Амур. Едва миналата година успях да се прибера в къщи. Е, това е просто въпрос на късмет. Не му е лесно на вашия мъж. Но и на вас не е по-лесно.

— Значи, наистина сте репатриран от Сибир? Не ви се е отразило — каза Рио.

— А, кой знае! — мъжът сви рамене. — Тъй или иначе, както виждате, все още съм жив.

Рио затвори кутията за храна и докато правеше това, разглеждаше внимателно събеседника си. У този човек имаше простота и прямота, които я караха да иска да говори открито — нещо, което й беше много трудно да направи с по-образованите хора.

— Имате ли деца? — попита той.

— Да, момче на шест години. Той трябваше вече да е на училище, но срещнах спънки за записването му в Токио. Тези чиновници знаят много добре как да усложняват живота на хората!

Мъжът развърза кърпата си, избърса чаената чаша и канчето с нея и наля от димящия чай.

— Хубав е! — каза той, като сърбаше шумно.

— Харесва ли ви? Не е най-доброто качество — само двеста и десет йени килото на едро. Но вие сте прав, доста е хубав.

Докато говореха, вятърът се засили; той засвири в ламаринения покрив на бараката. Рио погледна през прозореца и се заприготвя за дългия си път към къщи.

— Ще си купя от вашия чай — седемстотин и петдесет грама — каза мъжът, като извади две смачкани банкноти от по сто йени от джоба на работния си комбинезон.

— Я не ставайте смешен — каза Рио. — Можете да го получите безплатно.

— А, не. Така не може. Търговията си е търговия! — Той й набута парите в ръката. — Е, ако пак наминете насам, обадете се да си поприказваме.

— С удоволствие — каза Рио, като пак огледа мъничкото помещение. — Но вие не живеете тук, нали?

— Тъкмо тук живея! Пазя онова желязо отвън и помагам да се натоварва на камиони. През по-голямата част от деня съм тук.

Той отвори някаква вратичка под лавицата и й показа нещо като кабинка със спретнато подредено легло. Рио забеляза една илюстрована пощенска картичка, представляваща петдесетте камбани на Ямада, закачена с кабари отвътре на вратата.

— Я колко хубаво сте го подредили — усмихна се тя. — Трябва да ви е доста удобно.

Тя си мислеше на колко ли години е той.