Сайсей Муроо
Брат и сестра

Цяла година Аказа прекарваше полугол край реката. Той имаше работна група и слизаше до брега дори зиме; работеше под сушината, докато планината Чичиоу потънеше в мрак. В сушината имаше каменно огнище. В студено време шаранът ставаше за чудесна бобена чорба. През пролетта Аказа хвърляше мрежата за червеноивичест клен. Набодени на бамбукови шишове, кленовете цвъртяха над огъня. Кленове с кореми, издути от хайвер — изхрускваше ги до последната костица. Рядко гощаваше от улова си своите хора. Ако са толкова гладни, нека опитат самички да си хванат нещо — и показваше с брада към мрежата.

Когато групата строеше пристан, Аказа следеше зорко как се пълнят кошовете с камъни и това даваше резултат. Дори когато реката, придошла от топенето на снеговете или от ранните летни дъждове, подронваше бреговете в продължение на дни, кошовете му рядко биваха отнасяни. Наблюдавайки работата от някоя лодка каменарка, той нареждаше да хвърлят вътре първо най-едрите камъни, а по-дребните — помежду тях, докато се запълнят всички празнини.

— Хвърляйте ги вътре колкото можете по-силно! Не е толкова до камъните, колкото до чувството, с което ги редите. Ако сте чак толкова уморени, изсушете си ризите и си вървете в къщи. — Така им подвикваше Аказа. Онези, които проявяваха мързел, биваха освобождавани от работа един след друг. — Долната ти риза е суха. Не помня никога в живота да съм си изкарвал хляба със суха риза на гърба. Не ми трябват такива работници. — Преди утринното слънце да обагри камъните в бяло, той беше вече навън да види кой е дошъл рано на работа, а този, който се появеше пет минути по-късно, не получаваше работа същия ден. — И аз си имам правила. — С такъмите през рамо провинилият се поемаше обратно по дигата и се връщаше в къщи, откъдето бе току-що излязъл. Аказа нямаше време за такива глупаци.

Друга му беше задачата: да надзирава товаренето на седемте лодки, да се гмурка гол във водата, за да проверява дали коловете са правилно забити, да мине по брега и види как върви плетенето на кошовете, да спре лодките посред реката и определи броя на кошовете, предназначени за разните дълбочини. На една от лодките му имаше тризъб харпун с дълга бамбукова дръжка, винаги готов. Щом той забележеше млада пъстърва, почти с цвета на водата, харпунът политаше, изнесен с петнадесетина сантиметра при прицелването, и се показваше с рибата, отворила уста в почуда и с тъмнозелена глава; тя се мяташе, пронизана от трите здрави остриета. Ако те шляпне с опашката си по ръката, пробождат те сякаш иглички. Ала едничък удар от страна на Аказа и пъстървата оставаше неподвижна в дланта му.

Дори на речното дъно хората му не можеха да го лъжат. Под зоркия му поглед те се гмурваха, излизаха на въздух, гмурваха се отново. В ранна пролет реката също се разлистваше. Дребните рибки и дори камъните приемаха приятен зелен цвят. Ядосан за нещо, Аказа се гмурваше във водата, побутваше или хлопваше по главата някого от хората, пускаше големите камъни за настилката, която е толкова важна за преграждане на течението. Дрезгавият му глас рядко бездействуваше. Колкото и силно да беше подводното течение, Аказа се гмурваше през него, тънък като писия. Никой от работниците не можеше да издържа по-дълго от него без въздух. Затова във водата те много се плашеха от това сърдито лице, но когато излезеше отново на повърхността, Аказа придобиваше добро настроение. Той по-скоро гледаше на реката, укротена от волята му, като на изкуствено езеро, което е направил за себе си.

В деня на плащане — то ставаше два пъти месечно — жена му Рики се появяваше при сушината; тя беше толкова тиха и разбрана, че я наричаха „светицата“. Рики обаче нямаше милост, ако възникнеше спор:

— Той си е такъв и трябва да го търпите, какъвто е. Никакви приказки няма да го накарат да слуша това, което не иска да слуша.

Аказа само изпухтяваше и се обръщаше на друга страна. Заплащането беше изключително точно за този вид работа. Рики избягваше обичайното отрязване на непълните надници. Тя увеличи известността си, защото плащаше за работата предварително, и когато в дните на плащане се зададеше по дигата с пакети бисквити, грубите работници до един й махаха. Събрани за следобедния чай, те весело бъбреха, а когато прибираха парите си в ризите или ги увиваха в кърпа, реката ехтеше от техните гласове. Аказа само получаваше отчет от жена си. Отдавна й беше поверил паричните въпроси. Дори по време на чая гледаше към реката как тече между двата бряга. Беше дошъл тук да работи. Както всички изложени на слънце, бе обгорял чак до очите — очи, сътворени сякаш специално за реката. Когато тя повишаваше нивото си от дъждовете, Аказа излизаше да гледа бурните кални води. Отправил тъжен взор към реката, очите му се замъгляваха. Лодките се покачваха високо срещу дигата и цялото пространство тънеше под мътните води, които бяха отнесли и сушината. Колкото голям да беше авторитетът му пред неговите хора, Аказа сега не можеше да направи нищо. Животът му бе свързан с реката от шестгодишна възраст, на четиринадесет умееше да реди камъните като възрастен, възмъжа с крака, изранени от бамбуковите пръчки. Но дори при това положение страхът от наводнението се подновяваше у него всяка година. Как е успяла да отнесе реката сто здрави кошове с камъни? Откак стана господар на себе си на деветнадесет години, виждаше свои кошове отнасяни от реката за по-малко от година. И все пак онези от тях на речното дъно винаги оставаха. „Кошовете на Аказа“ — изричаха с уважение колегите му.

— Мон върна ли се в къщи? — питаше той, когато Рики се приготвеше да си тръгне. Гласът му не показваше никакво вълнение.

— Още не.

— А Иносуке отиде ли на работа?

— Спи, както го остави на излизане.

— Няма полза от него.

След тези думи Аказа се обръщаше и тръгваше към хората, заели отново работните си места. Вървеше с мощни крачки, тежката походка на здравеняка.

Аказа имаше три деца. Иносуке беше безспорен син на Аказа, но макар вече двадесет и седем годишен, завършил чиракуването и станал пълноправен каменоделец, не работеше сериозно и човек трудно можеше да си представи къде намира съмнителните жени, с които винаги загазваше. Дори от най-добрите каменоделци никой не можеше да направи надгробен надпис така, както Иносуке. Щеше да печели добри пари, ако работеше постоянно, но той изкарваше само седмица-две, взимаше си парите и се губеше по цели дни. Клаксоните и трамваите на Асакуза го зовели към себе си, казваше сестра му Мон, макар не точно със същите думи.

После той се връщаше, тръгваше на работа и отново напускаше, щом изкараше малко пари. Не слушаше какво му говори Рики и успяваше да не си бъде в къщи, когато бащата се прибираше вечер.

Иносуке имаше две сестри, и двете по-млади от него. Мон беше по-голямата. Работи като прислужничка в един токийски храм и завърза връзка с някакъв студент. Когато забременя, той избяга в провинцията и не й се обади повече. След това засменя един любовник след друг и скоро почна да обикаля Токио като бардама. Не стъпи в къщи цели шест месеца и когато се появи, просна се на пода, дишайки шумно и бавно, и току подвикваше на майка си да й свърши това-онова. Рики помърморваше недоволно: детето си има свои грижи, но не можеше ли все пак да оставят майката на мира? Поведението на Рики показваше недоволство и в същото време дълбоко съчувствие, както приготовляваше любимите ястия на Мон и я оставяше да спи колкото си иска. Мон спеше, докато лицето й побелее от сън. Като че ли никога не бе спала нощем както трябва. Рики предполагаше, че това ще да е причината. Иносуке също, като се прибереше след нощните си скитания, спеше по цял ден, сякаш искаше да се убие със сън. Когато някой от двамата най-после се събудеше, надигаше се бавно-бавно в леглото и с очи, още залепнали от съня, спираше мътен поглед в чевръсто шетащата Рики. Понякога на Иносуке му хрумваше да се махне от къщи, за да не би майка му да рухне от преумора. В такива моменти той я гледаше с искрено съчувствие, но после бързо забравяше това.

А Мон често казваше:

— В края на краищата никога не ще ви искам пари.

За нея това, изглежда, беше най-важният въпрос.

Мина година и ето че Кобата, нейният студент, дойде да я потърси в бащината й къща. Мон работеше в Токио, но както обикновено, не беше оставила на домашните си никакъв адрес. Беше само казала, че някой ден ще се върне дома. Рики слезе на брега да извика Аказа. Той мълчаливо напусна сушината, изкачи дигата и забърза към къщи. Момчето е само един студент, каза Рики, и Аказа не бивало да бъде груб с него.

— Сигурно е дошъл да пита за детето — добави тя. — Мисли си навярно, че е още живо.

— От ония тарикати ли е?

— Просто едно момче.

Аказа опита да подхване разговор, но Кобата се изплаши от вида и поведението на бащата.

— Да чуем какво имаш да кажеш — рече Аказа.

Нямаше отговор. Най-после момъкът каза, че поне трябвало да пише, знаел това, и че едва ли било редно да идва да я търси сега. Но баща му в провинцията така зорко го следял, че нямал никаква възможност да се измъкне. И сега, на път обратно за столицата, се надявал да се погрижи за всички разноски. Не спомена нищо за главния проблем: дали иска да се ожени за Мон, дали иска да я види отново. Всъщност Аказа почувствува, че на момчето му е олекнало, като е намерило дома на Мон. Имаше нещо честно в него, което те караше да пожелаеш да му простиш като на всеки безхарактерен, но добронамерен студент и все пак тъкмо той спокойно се бе оттеглил в провинцията и не се обади с една-едничка дума цяла година въпреки потока писма. „Не е от тези, които ще сключат неизгодна сделка“ — помисли си Аказа, докато наблюдаваше бледия младеж как излага на показ своята откровеност.

— Детето се роди мъртво. Оттогава Мон все не може да се оправи.

Аказа долови признаци на облекчение в смаяния поглед, който посрещна думите му. Момчето бе изиграло хитро ролята. „Струваше си труда да дойда тук чак от реката“ — избликна тази мисъл от самите дълбини на якото тяло на Аказа.

Къде би могла да бъде Мон, попита Кобата. Може ли да му дадат адреса й? Имал за толкова неща да й се извини, затова искал непременно да го стори и да заживее с чиста съвест. Гласът му стана необикновено развълнуван, когато събра сили да го изрече. Аказа изпита неприятно чувство от прозрачното самодоволство на това дете, сега съвсем доволно от себе си. Спомни си деня, в който научи от Рики, че Мон е бременна. „Колко ли от хората си ударих този ден“ — запита се той. „Аказа май че е уморен“ — беше ги чул да си шепнат.

Мон легна на легло — в задната стая, където й беше постелята. Момичето бе покрусено, бяха си поиграли с него и после го отпратили в къщи. Аказа, който през целия си живот нито веднъж не бе изпитвал подобно поражение, не искаше да я види.

Женкарят Иносуке, от своя страна, се нахвърляше върху Рики при всеки удобен случай. Не предупреждавал ли той точно какво ще се случи? Не казвал ли, че е опасно да живее сама? Рики слушаше мълчаливо. Понякога, видял Мон да лежи с мехур лед на челото, той заставаше до нея и почваше да я ругае, сякаш тя беше нещо мръсно, което случайно му се е изпречило.

— Значи, ти се залепи за някакво хубаво малко учениче, нали, и то почна да хленчи за млечице, а сега виж какво ти расте в корема! Казвам ти, отърви се от бебето му, преди да се е пръкнало, каквото и да е. Нямам намерение да търпя някакво студентско копеле да ми пищи и да ме буди посред нощ.

— Отиваш твърде далеч — опитваше се да се намеси Рики. — Пък и не е твоя работа. Излез навън.

Но Иносуке бе загазил с някаква жена и с това крещене искаше да си отмъсти.

Рики млъкна смаяна. Значи, разправиите между брат и сестра могат да стигнат до такива обиди!

Иносуке почваше да „набира скорост“ и обидите заваляваха като град.

— Ще ми се да хвърля нещо тежко, като си помисля за това твое лице, което се е навирало в някакъв ученик. Е, излиза, че е бил десет пъти по-хитър от теб, вижда се. Знаел е още отначало, че като ти се насити, ще може да драсне. Така си е, кой би търпял да гледа лице като твоето с години? И си заминал човекът, без да ти каже нито име, нито адрес, и после от него ни вест, ни кост. Пък ти си мислиш, че е толкова миличък и искаш да го защитиш. Представи си! Толкоз ли го обичаш или си просто побъркана, или и двете заедно? Все пак си хубаво парче, това поне е сигурно. И също онова, дето ти расте в корема. И никой няма да те интересува, щом дойде времето и копелето се пръкне. Вземай го, качвай се на някой параход, върви право в Токио и му смажи главата като на жаба.

Когато Рики пак опита да се намеси, той се обърна към нея.

— Ти си й майка, нали? Твоя дъщеря е, затова се мъчиш да ми затвориш устата. Жал ми е за Сан, това е. — Другата сестра на Иносуке, Сан, работеше сериозно — беше прислужница някъде и от време на време си идваше в къщи със съответните подаръци. При споменаването на Сан всички замълчаха.

— Има и добри, кротки деца като нея — рече Рики най-после, — а я виж себе си, един ден не можеш да работиш като хората, баща ти те храни, пък си отворил една уста! В някои случаи човек има право да се ядоса, а в други — не; ти според мен нямаш право. Ако някой трябва да я напътствува, това е баща ти. А той не е казал нито дума. Никой от нас не бива нищо да казва. Да я оставим на мира най-после! — Рики можеше да прави забележки, остротата на които не беше в съответствие с кроткия й глас.

Лицето на Мон се бърчеше от силно главоболие, но и тя се намеси.

— Ти ли ще ми приказваш! Колко пъти си се измъквал и си ги насаждал на пачи яйца, пък мама да чисти след тебе! А какво ще кажеш за оня случай, когато довлече някаква жена до задната врата и татко разбра работата; тогава аз трябваше да изляза и да я скрия. Едва не коленичи да ми благодариш, ей там, в тъмното. Помниш ли? А сега, когато аз загазих, не пропускаш случай да ми се накараш като на мръсно куче. Е, вече ми омръзна. Не си ти този, който ме храни, и мисля, че нямаш право да приказваш. Щом съм изпаднала в това състояние, ще си платя за всичко, каквото и да се наложи да правя, докато съм така, и нямам намерение да тревожа повече мама или татко. Може вече да не съм момиче, но след като съм стигнала дотам, мисля, че мога да отговарям за постъпките си и не приемам съвети от никого. Не ми ли каза татко сама да се грижа за себе си? Дори не искал да ме види, така казал. Е, нямам нужда от никой като теб да ми стърчи тука, защото ми бил по-голям брат. От теб главата ме заболява още по-силно, това е. Пищиш ми, защото имаш беля с някаква жена — нищо чудно защо жените не те харесват.

Сега Аказа си спомни каква бе атмосферата в семейството му по онова време. Просто не му се вярваше, че това дете, което стои пред него, може да бъде прелъстителят на Мон. Рики го бе помолила да не бъде груб. Напразно се е тревожила: Аказа почувствува как гневът му отслабва. Това беше просто едно момче, изпаднало в беда. Аказа бе намислил да го изведе на дигата и там да му плати хубаво заради Мон. Но момчето си беше просто едно момче и Аказа вече не беше склонен да постъпи така грубо. Бебето беше умряло, самата Мон също имаше вина. Може би най-добре ще е да пусне Кобата да си върви.

— Съмнявам се дали Мон ще иска да те види. А сега трябва да си кажем довиждане. — Аказа се изправи, с което искаше да покаже, че му предстои работа. Когато погледна отново момчето, той също насмалко не се разплака. — По-добре недей да вършиш повече злини — рече той, сякаш по-важни неща трябваше да останат премълчани. — Този път ти си излязъл отгоре.

И смутен забърза по дигата. Времето беше хубаво от няколко дена и брегът, тук блеснал в чисто бяло, там изпъстрен с камъни, украсени с ресни от бурени, а още по-далеч оцветен в наситено жълтеникавокафяво от стичащата се вода — целият простор се разкри пред очите му, първо ярките бели места. Седемте лодки посред течението приличаха на бели пеперудки. Те бяха отхранили Мон, Иносуке и Сан. Рики бе още млада, когато роди Мон и Сан, и имаше леко заострени гърди. Докато го чакаше да изпразни кутията си за закуска, тя накърмяше детето или събираше билки по дигата. Не му се струваше да е било чак толкова отдавна и все пак Мон бе родила свое бебе и заминала, а той не можеше да намери сили в себе си да крещи на човека, отговорен за такава вина — несъмнено признак, че тази работа го беше уязвила.

Рики позна по изненадващо кроткия разговор, че едничкото желание на Аказа е да разсее мислите си. И му беше донякъде благодарна. Бе станал по-добър, по-разбран. Очакваше да го види как използува юмруци, преди разговорът да е достигнал и средата. Едно от неговите правила беше, че добрият бой е десет пъти по-ползотворен от всякакви дълги приказки. Когато някой спор с жена му станеше твърде умерен и многословен, той не знаеше по-добро средство от това да я удари. Рики бе яла бой години наред, но ударите ставаха все по-редки и от известно време страхът от побой вече не я тревожеше. Доволна бе, че мъжът й не удари Кобата. Виновникът получи твърде леко наказание наистина, но на Рики и се струваше, че и Мон има дял в необмислената постъпка. Тя още таеше надежда, че двамата биха могли някак да се сдобрят. Сега обаче, след като Мон бе паднала тъй низко, никой нямаше да иска да я вземе, а Кобата изглеждаше твърде тих и хрисим за един сериозен спор. Рики мислеше, че разбира защо Мон е обичала този младеж, и й домъчня, когато той си тръгна.

— Ще кажа на Мон, когато си дойде, че си имал добрината да я потърсиш.

— И открийте къде живее, моля ви. — Кобата извади пачка пари и й ги тикна в ръцете.

„Тя никога вече няма да го види“ — помисли си Рики, когато го изпращаше на вратата. Кобата сякаш долови нещо майчинско в отношението й, защото се позабави в градинката, преди да излезе на улицата. Гледаше летните хризантеми и ирисите, попита какъв цвят са хризантемите и като че бе обзет от странна, унесена тъга.

— На колко години си? — попита изведнъж тя.

— На колко ли? Само на двайсет и три.

Блед и неспокоен, той изглеждаше по-млад. През пролетта на двадесет и втората му година, значи, е станала любовта с Мон. Имаха само година разлика във възрастта. Рики се омъжи за Аказа на двадесет и една. И като някакво бебе нищичко не знаеше за това какво значи да си жена.

Година бе изминала от историята на Мон и очевидно момчето идваше с добри намерения. Колко глупаво от нейна страна да не прозре искреността на стремежите му! Един истински лош човек щеше да бъде достатъчно хитър да не се появява у тях толкова късно.

Кобата извади писалка и написа адреса върху визитната си картичка.

— Предайте това на Мон, ако обичате.

След многократни поклони високата фигура на младежа пое през оризищата към дигата.

Иносуке го нямаше от два-три дена. Домъкна се в най-неподходящия момент. Измери Кобата с присвити очи. Рики му каза, че това е приятелят на Мон, студентът, и тръпка на гняв премина по бледото, изпито лице. Както Кобата се изкачваше от оризищата към дигата, Иносуке тръгна след него, като гледаше майка му да не забележи това. Кобата разбра кой му върви по петите. И щом разбра, сърцето му се изпълни със страх. Иносуке измина така стотина метра и остана мълчалив дори след като се изравни с другия. Раменете им почти се докоснаха. Лицето на брата, така подобно на бащиното, бе изкривено от нескрита, животинска ярост. Кобата очакваше всеки миг онзи да се нахвърли върху него. Тръпки на страх пронизаха краката. Поне да беше продумал нещо; но Иносуке наистина бе тъй задъхан от злоба и гняв, че не можеше да говори. Ушите му бучаха.

— Един момент. — Това бе едничкото, което каза, но думите донесоха облекчение на Кобата.

— Да? — Кобата се опита тонът му да прозвучи колкото може по-непредизвикателно.

— Аз съм братът на Мон.

Кобата бе мъртвоблед.

— Искам да си поприказваме с тебе. Седни. Ей там. Да си поприказваме. — Това беше заповед и Кобата послушно седна на земята.

Иносуке попита дали е виждал Мон. Кобата каза, че не е.

— Поигра си с Мон и съсипа нашето семейство. И имаш нахалството да се домъкнеш сега тук. Ще ти кажа нещо, приятелче. Когато бяхме малки, спяхме с Мон заедно. Всяка нощ я събуждах да отиде до клозета и аз отивах с нея, защото коридорът беше тъмен. Носил съм я на гръб, когато беше бебе. Не излизах навън, без да я взема със себе си. Докато не стана на около шестнайсет години, не минаваше ден, без да я видя или без да ядем заедно. Знаех на кое място има бенка, което тя самата не знаеше, докато не й го казах, а това беше, след като Мон порасна. Бяхме повече от брат и сестра, аз и Мон. И когато си дойде в къщи с твоето копеле в корема, направих всичко, за да я нараня. Почнах да се отнасям към нея като към мръсно куче. Мама помисли, че съм искрен, като нагрубявам така сестра си, и ме гледаше със смразяващ поглед. Винаги вземаше страната на Мон. Ясно ми беше защо. Ако не беше така, щеше да изглежда, че всички искаме да се отървем от сестра ми. Знаех през цялото време, че ще дойдеш някой ден, проклет да си, и исках да научиш колко близки сме били двама с Мон. Сам съм я отгледал, още от бебе. Ти не си нищо повече от едно разглезено учениче и понеже си имал късмет да се родиш мъж, си мислиш, че можеш да правиш с нея каквото поискаш и пет пари да не даваш какво ще стане после. Могъл си да разбереш още като я погледнеш, че е селско чедо. Постоянно се случва това с такива момичета и си си казал защо и ти да не опиташ. Ама номерът няма да мине. Няма да те пусна да се измъкнеш, както направи старият.

Както говореше, Иносуке хвана Кобата за китката, задърпа и заизвива ръката му. Сълзи нахлуха в очите. Те трябваше да се впият в противника като камшици, но сега бяха изгубили силата си. Разкъсваха го чувства на оскърбена обич, така силни, че се питаше как един изпечен развратник може да бъде дотолкова развълнуван. Кобата, от своя страна, почувствува ръката си да отмалява. Седеше там като тъпак, обзет от нещо повече от страх, чудеше се какво ли друго насилие ще упражнят по-сетне върху него и все пак беше безсилен да се противопостави, каквото и да се окажеше то, безсилен дори да помисли за бягство.

— И ти дойде просто да се извиниш?

— Не мога да направя нищо друго.

— Искаш да кажеш, че ще оставиш Мон да живее както сега?

— Надявах се да я видя и да обмислим тези неща.

— Ще се ожениш ли за нея?

— Бих могъл.

— Мръсен лъжец!

Иносуке го шляпна през лицето и почти едновременно го повали с ритник.

— Кажи каквото има да ми казваш. Какво ще спечелиш, като ме биеш?

Но Иносуке, вложил този път цялата си сила, го удари в брадата.

— Зная много добре, че каквото и да ти се случи тук, няма да станеш по-добър. Поне докато си жив. Но спомни си за Мон. Толкова злини и стори. Съсипа й живота, захвърли я като дрипа, преди още да е станала жена. Но не се навъртай тъдява и не си мисли, че ще се омъжи за такъв като тебе. Ако отидеш да я попиташ, ще ти издере очите. Може да си мислиш, че е съсипана, но умът й е на място повече от всеки друг път. Няма да намериш в нея нищо от момичето, което така лесно излъга. Нито частица. Всичко това вече го няма. И го направи ти. Ако не беше сложил ръка на нея, тя нямаше сега да бъде жената, която е. Не идвай повече. Не ходи да я мамиш отново.

— Виновен съм, признавам. Не се опитвам да го отрека.

Иносуке се изправи. Този човек беше твърде хрисим. Яростта му секна и той почна да чувствува известен срам от постъпката си.

— Върви си в къщи. Аз съм брат на Мон. Ако имаш сестра, ще разбереш защо направих така.

— Е, сбогом тогава. — Кобата имаше чувството, че наистина е разбрал, и когато лицето на другия се смекчи, започна да изпитва дори нещо като приятелско разположение въпреки случилото се.

Иносуке сякаш искаше да каже нещо. Кобата бе сигурен, че братът иска да му се извини.

— Можеш да вземеш автобус в града — рече най-после Иносуке. — Чакай на главния кръстопът.

След седмица Мон си дойде. Сан също бе в къщи на посещение. Двете взеха закуската на Аказа да му я занесат в сушината. Той само ги погледна. Нямаше какво да каже за рядката сполука, че и двете са си в къщи. Когато те заизкачваха дигата обратно, той дълго гледа подир тях.

Мон изслуша, без да прояви изненада, новината от Рики, че Кобата е идвал. Тя се безпокоеше само за баща си и за това как се е държал по време на разговора. Той нищо не казал, рече Рики. Всъщност като че съжалявал момчето.

— О! Не е трябвало Кобата да идва. Не е трябвало. Видял ли е Иносуке?

Рики мислеше, че не е.

— Това е добре. — Мон се отпусна на леглото облекчена. — Щеше да стане беля, ако го е видял. Не мислиш ли, че момчето е красиво, мамо? Нали има хубави очи?

— Не бъди глупава. Как можеш да се възхищаваш от човека, който те заряза с дете?

— След Кобата имаше и други, но никого не можах да харесам колкото него. Позволявах му да прави неща, които не бих позволила никога на друг мъж. Някои от по-сетнешните бяха доста по-хубави от него, но когато мъжете са толкова хубави, винаги са страшно самодоволни. А този има точно колкото трябва хубост. Но дори да се върне при мен, няма да се омъжа за него. — Тя се изсмя. — Искам само да си мисля за него. Ако го видя отново, той ще бъде за мен просто един нов мъж.

— Не можеш ли да говориш за нещо друго освен за мъже? — възрази Сан. — Никога не бих изрекла такива неща. Аз всъщност не мога да изрека половината от това, което си мисля. И не зная нищо за мъжете.

— Ти, разбира се, не би могла. Но ако станеш уличница като мен, скоро ще научиш всичко. Мъжете са мръсни. Мръсни са, когато мислиш за тях, но по-сетне, като мине време, забравяш какво си мислила. Нащрек си, но някак това не трае дълго.

По обед Иносуке си дойде.

— Виждам, че мръсницата пак е дошла, дръзка както винаги. Ще ни подяждаш седмица-две и после ще си заминеш, нали? По-добре заминавай още сега, преди да си дотегнала на всички. Върви там да се забавляваш с твоите кули. Може да не ни личи, но сме почтено семейство и не искаме да ни мърсиш дома.

— Как можеш да й говориш така? — обади се Сан. — Не си е била в къщи толкова време.

— Млъкни, хлапачке. С жена като Мон можеш да си кажеш каквото искаш и това няма да я смути ни най-малко, а не бива и да си мислиш, че ще я поправиш. Тя не е от тези животни. Затова не се обаждай друг път така глупаво. — Той видя, че Мон още го гледа свирепо. — Кога най-после ще решиш да си свиеш гнездо и да заживееш почтено? Не те искаме тук, докато се занимаваш с тази работа. Не щем да виждаме и твоето учениче. Беше се осмелило да дойде тук. Личи си какво мисли за нас.

— Ти го видя, така ли? — Мон пребледня и погледна въпросително първо майка си, после брат си. Сан и Рики също се стреснаха.

— Да, видях го. Забелязах, че е идвал в къщи и го проследих.

— И какво направи?

— Онова, което исках. — Иносуке погледна нагло надолу към нея и на устните му се появи подигравателна усмивка.

— Да не си го бил? — изрече плахо Мон.

— Точно това направих. Той знаеше, че не може да ми отвърне със същото и не си мръдна ръцете. След това се почувствувах доволен.

Мон мълчеше потресена. Както я гледаха, тя изведнъж измени черти. Носът и устата й се изкривиха, лицето сякаш се удължи. После заговори така, като че изтегляше думите от някаква макара:

— Я повтори! Повтори какво си сторил!

Белите й пръсти като свити на кълбо змии се впиха в яката на нейното кимоно. Беше се надигнала от мястото си и студеният й, убийствен вид не напомняше с нищо, че пред тях стои жена. Нито Рики, нито Сан бяха виждали друг път Мон такава.

Иносуке тихо се изсмя.

— Насмалко да го убия.

— Човек, който не се е съпротивявал? Проклетник си ти! — Тя скочи на крака. — Проклетник! Кой, по дяволите, някога те е молил да си показваш грубиянщината? И какво имаш да делиш с него? Аз му се отдадох по своя воля и не ща да слушам за вкусовете ти. Кой ти каза да го риташ и да стъпваш отгоре му? Защо трябваше да биеш човек, който не се съпротивява? Подлец! Свиня! Развратник!

Тя се хвърли към него и стовари пълничката си ръка върху лицето му. Остави му три драскотини от ноктите — от окото надолу по бузата. Сетне от раните потече кръв, червена като сок от узряла малина.

— А ти не се ли биеш сега? — рече Иносуке. Макар малко смутен, той я блъсна на пода. Тя скочи отново и го сграбчи за рамото. Когато Иносуке се изтръгна, едрата му ръка я удари тежко в лицето. — Кучка! Пачавра!

— Убий ме! — изпищя Мон. — Хайде, убий ме! — Гласът прозвуча като квакане на жаба.

— Добре. Ти си го поиска. Ще ти изпотроша всичките кокали.

Мислеше, че Мон ще се опита да избяга. Но тя не помръдна.

— Удряй! — изпищя тя. — Хайде. Убий ме!

Рики и Сан опитаха да го възпрат, но от това той се разяри още повече. Ако сега не даде на тази кучка да разбере, тя ще свикне да му се опъва. Но когато най-сетне плахата Сан избухна в сълзи, той реши, че боят е достатъчен.

Ала Мон не можеше да се примири.

— Извинявай, но аз не съм като тебе, дето тичаш подир разни гадни пачаври. И имаш очи да ми кажеш, че аз съм такава. Пияна блудница, пачавра, която никой свестен мъж няма да вземе, останки от жена, която не може да каже на баща си и майка си къде живее. Добре. Но и аз ще ти кажа нещо. Когато някой налети на мой приятел толкова буйно, че той да не може да му отвърне, и после едва не го убива — не ме е грижа дали нападателят е собственият ми брат, или не, — това няма да му се размине. Върви си там при твоите камъни. И се смяташ за мъж, така ли? Как посмя да вдигнеш ръка на него! Сега знам какъв брат имам и ме е срам. Срам ме е от целия свят. Свиня! Женкар! — Гласът й премина в писклив вой.

Това не бяха приказки за жена, забеляза Рики. Какво ще помислят съседите? Но Мон й каза да не се вълнува. Ами това, дето имат такъв побойник в къщи? Трябва ли да го остави да й се перчи като по-голям брат?

— А, още искаш, така ли, кучко?

— Продължавай, проклетнико! Грешиш, ако мислиш, че юмруците ти могат да ме променят. Това свърши отдавна. Селяк, който кисне цял живот сред оризищата, никак не може да разбере на какво е способен човек като мене.

Иносуке се готвеше да се нахвърли отново върху нея, но Рики го спря и той видя, че е време да се връща на работа.

— Пръждосвай се оттук, казвам ти! — изръмжа той, когато се обърна да излезе.

Мон избухна в плач веднага щом той напусна къщата.

Какъв ли живот води това момиче, помисли си Рики ужасена. Къде се е научило да говори така?

— Какви са тези приказки от момиче като тебе?

Вълнението в гласа на майката откликна в сърцето на Мон.

— Е, мамо, съвсем съм си в ред. Не се безпокой за мене.

— Но досега не бях чувала жена да говори така. Моля те заради мен, намери си добра работа и си бъди обикновена жена. По-лоша си дори от брат си.

— Не съм толкова лоша, колкото мислиш. Но нищо не мога да сторя.

Рики й показа картичката на Кобата. Мон се взря в нея.

— Не ми трябват такива неща — каза тя и я накъса на малки парченца. Седеше и тихо плачеше, отпуснала глава. Когато се разплака, заприлича пак на предишната Мон, проснала се лениво на пода, сякаш бе омръзнала сама на себе си.

— Нещо с мен не е в ред. Просто нямам сили.

— Да не си пак както преди?

— Какво говориш, мамо — разсмя се Мон. Това беше пресилен смях и той засегна Рики. — Нямаше да си дойда в къщи, ако беше така. Дойдох само защото исках да ви видя. — В гласа звучеше искреност. — Добра или лоша, някак все ме тегли насам. Иска ми се да видя дори оня Иносуке.

В същото време Аказа беше с лодките си, всичките седем вързани заедно, а палубите им почти под водата поради тежестта на камъните, които те возеха по течението. Той много бързаше да не го изпреварят ранните летни дъждове, от които го деляха само няколко дена. Веднъж свършили тази работа, после щеше да има почивка. Аказа мразеше почивките.

— Всеки, който иска да работи и през лятото, да мине напред — извика той. — Вдигнете ръка, тези, които искат.

Когато наближиха пристана, той отправи високо радушната си покана към полуголите мъже в лодките. Аказа бе в добро настроение. Те до един вдигнаха ръце, съгласни да продължат с новата работа. Добре, добре — всички ще останат при него и горещниците няма да ги изсушат. Сетне Аказа даде заповед да се изсипят камъните. Речните камъни като стомана се изляха от ръцете на работниците в кошовете и още докато гледаха как става това, течението отслабна и спря едва ли не с тъга. Но ето че на едно място водата намери пролука и заклокочи сърдито през нея.

— Камъни, слагайте камъни там! — извика Аказа. Космите на гърдите му чак изглеждаха настръхнали. Наведе се напред като бронзова статуя, напрегнат до краен предел.