Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
機械, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 1 глас)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Корекция и форматиране
taliezin (2013 г.)

Издание:

Сборник. Японски разкази, 1973

Първо издание

Превод от английски

Съставител и бележки за авторите: Евгения Паничерска-Камова

Редактор: Красимира Тодорова

Художник: Димитър Трендафилов

Художник-редактор: Васил Йончев

Техн. редактор: Александър Димитров

Коректор: Емилия Спасова, Евдокия Попова

Излязла от печат февруари 1973 г.

ДИ „Народна култура“ — София, ул. „Гр. Игнатиев“ 2-а

ДП „Стоян Добрев — Странджата“ — Варна, ул. „Хр. Ботев“ 3

История

  1. — Добавяне

В началото често се питах дали собственикът на работилницата не е побъркан. Решаваше например, че детето му, тригодишно, не го обичало. Едно дете няма право да не обича баща си, заявяваше той, гневно смръщен. Едва проходило, детето, да речем, паднеше. Това ставаше повод да набие жена си — защо е оставила детето да падне, когато е длъжна да го пази? За нас околните всичко туй беше забавна комедия. Обаче той взимаше нещата толкова навътре, че човек започваше да се пита: дали пък не е побъркан?

Мъж на четирийсет години, а щом детето спреше за миг да плаче, грабваше го и тръгваше с него из стаята! И не само с детето се държеше тъй странно. Имаше нещо незряло във всичките му постъпки. Производството ни беше домашно, ръководната роля по право се падаше на жената и съвсем естествено беше нейните приближени да се облагодетелствуват от това положение. А понеже аз, малко или много, бях протеже на съпруга, на мен се отреждаше винаги онази работа, която никой не искаше да хване. Работата ми беше неприятна, наистина неприятна. Но все пак работа, която трябваше да се свърши, ако не искахме предприятието окончателно да замре. В този смисъл не жената, а аз самият бях център на всичко; но какво ми оставаше, освен да си мълча? Заобикаляха ме хора, които смятаха, че онзи, комуто се дава мръсната работа, не е годен за нищо друго.

Ала тъкмо този негоден човек понякога може да се окаже крайно полезен в някоя работа, която е непосилна за останалите; и от всички многобройни дейности, при които се използуваха химикали в нашата работилница за металически табелки, на мен бе отредена процедурата с най-силните отрови. Длъжността ми бе толкова отблъскваща, че сякаш беше създадена нарочно за хора, негодни за нищо друго. Още щом я подхванах, усетих как и кожата, и дрехите ми прогниват от разяждащото въздействие на железния хлорид. Изпаренията раздираха гърлото ми; не можех да спя нощем и което е по-лошо, сякаш разсъдъкът ми се размъти и зрението ми взе да отслабва. Как да хвърлиш свестен човек на такава работа? Господарят ми бе изучил същия занаят на младини, защото и него без съмнение са го смятали негоден за друго.

Аз обаче не възнамерявах да се застоявам тук дотолкова, че накрая да осакатея. Пристигнах в Токио от една корабостроителница в Киушу и във влака случайно се запознах с някаква жена, вдовица, около петдесетте, която нямаше нито деца, нито дом. Смяташе за известно време да остане при свои роднини в Токио, докато отвори пансион или нещо подобно. Подхвърлих шеговито, че когато си намеря работа, ще наема една от нейните стаи. Тя предложи да ме заведе при тия нейни роднини. Те щели да ми дадат някаква работа. Нямах никакви други възможности по онова време, а и нещо благородно в държането й ме караше да й се доверя. Последвах я и се озовах тук.

В началото работата изглеждаше лека. Но постепенно разбрах, че химикалите подяждат моите сили. Днес ще напусна, утре ще напусна — все тъй си казвах. Но след като бях стоял толкова време, реших да почакам поне докато изуча тайните на занаята. Започнаха да ме интересуват опасните химически процедури.

Моят колега, на име Карубе, веднага реши, че съм шпионин, промъкнал се да открадне професионалните тайни. Карубе беше съсед на семейството на жената и понеже това му даваше известни привилегии, той от своя страна и се отплащаше, поставяйки интересите на предприятието над всичко, и се бе превърнал в пословичния предан слуга. Впиваше пламнал поглед в мен всеки път, щом посегнех за някоя отрова от полицата. Когато се застоявах пред тъмната стая, той започваше да вдига шум, за да ми даде да разбера, че е наблизо и бди. Приемах това с насмешка и все пак усърдието му ме караше да се чувствувам неловко. За него филмите бяха най-чиста истина, а пък криминалните филми — огледало на живота и без съмнение аз, който се бях появил изневиделица, представлявах богата храна за въображението му. Той не възнамеряваше да остане завинаги тук. Искаше един ден да открие клон от нашето предприятие и нямаше никакво намерение да ме остави аз да изуча тайната за изработването на червени табелки — откритие на нашия господар, — преди сам той да я е научил.

Лично аз исках единствено да се уча и не смятах да се прехранвам по-нататък от това. Карубе обаче не беше чак толкова проницателен да го осъзнае, а пък и аз всъщност не бях докрай сигурен, че след като изуча занаята, няма да започна да си вадя хляба от него.

Тъй или инак, съвестта ми щеше да бъде по-спокойна, ако успеех да убедя сам себе си, че ще му е от полза, ако го поразиграя малко. След като стигнах до това решение, съвсем го забравих.

Враждебността му нарастваше и макар да го смятах за глупак, започнах да си мисля, че именно защото изглежда на глупак, в края на краищата той не ще да е чак толкова глупав. Забавно е да си набеден враг, понеже можеш да се подиграваш с противника си, докато трае това положение; и трябваше да мине доста време, за да осъзная, че това забавление разкъсва моята собствена защита. Всеки път, щом само отместех някой стол или хващах длетото, връз главата ми полетяваше чук или пък месингови листове, отлети за табелки, се стоварваха върху нозете ми. Безобидната смес от лак и етер изведнаж се оказваше хромова киселина. В началото мислех, че не внимавам. Но когато разбрах, че зад всичко това се крие Карубе, стреснах се: не си ли отварям очите, мога ей така да си загина. От тази мисъл ме побиха тръпки. Карубе, макар и глупак, бе по-възрастен от мене и вещ в бъркането на отрови. Той знаеше, че ако сипеш амониев дихромат в нечий чай, резултатът може да мине за самоубийство. Забележех ли нещо да се жълтее в яденето ми, мислех го за хромова киселина и не го докосвах. Скоро обаче реших, че тази предпазливост е смешна. Нека се опита да ме убие, щом го смята за толкова лесно! И тъй, отново го забравих.

Един ден, както си работех, дойде жената да ми каже, че съпругът й ще отива да купува метални листове и че аз трябвало да тръгна с него, за да нося парите. Когато ги носеше сам, той неизбежно ги загубваше. Главната й грижа бе да го държи настрана от всякакви пари. И наистина най-честите ни неприятности произлизаха от този странен негов недостатък. Никой не можеше да разбере как тъй всякога успяваше да си губи парите. Загубени пари не се връщат, колкото да се горещиш и да хокаш, но, от друга страна, човек се ядосва, когато парите, за които се е трепал, изчезват като пяна върху вода. Да беше се случило веднаж или дваж, както и да е; но то ставаше непрестанно. Имаше ли пари господарят, губеше ги. И тъй, неизменно, нещата в този дом вървяха по-различно, отколкото в повечето други къщи.

Четирийсетгодишен човек, а щом вземе пари, веднага ги загубва — да се чудиш как става това! Жената връзваше кесията около шията му и я спускаше вътре под ризата, но даже когато тя продължаваше да виси там, от парите нямаше и помен. Дали ги изпущаше, като вадеше нещо друго? Но и така да беше, трябваше да се очаква, че когато измъква кесията или я прибира, все ще се сети да се озърне и да види не е ли изпуснал нещо. А може пък наистина да внимаваше. Как тогава да повярваш, че толкова често си губи всичките пари? Дали това не беше хитрост на жена му, та да ни бави заплатите?

Така си мислех известно време, но накрая поведението му ме убеди, че жена му говори истината. Казват, че богатите не знаели цената на парите; и в малко по-различен смисъл нашият работодател беше напълно безразличен както към медните пари за обществената баня, така и към големите суми за метални листове. Имало е времена, когато такива хора са минавали за мъдреци и светци; но оня, който живее със светец, трябва да бъде нащрек. Никаква работа в работилницата не можеше да бъде поверена на господаря и дори за нещо, което можеше отлично да свърши сам, трябваше да се отделят още двама души. Не е възможно да се изчисли трудът, пропилян по този човек. Всичко това е така; и все пак работилницата нямаше да е с такова име, ако не беше той. Злословеха по наш адрес, но не заради него. Някои не одобряваха сляпото му подчинение пред жена му, но той беше тъй добродушен, тъй смирен и послушен в оковите си, че, общо взето, всички го обичаха. А още по-мил беше, когато, изплъзнал се за миг от зоркия поглед на жена си, подскачаше наоколо като изпуснато зайче и пръскаше пари по всички посоки.

Затова съм принуден да кажа, че душата на дома не беше нито господарката, нито Карубе, нито аз. Аз бях подчинен, с предаността на един подчинен към своя господар; но аз обичах този човек и това си е! За да разберете какъв беше, представете си едно петгодишно дете, което се е превърнало в четирийсетгодишен мъж. Дори мисълта за подобна личност изглежда смешна. Опитвахме се да се държим надменно към него, но не успявахме. Сравнявайки се с него, ние парадоксално откривахме колко стари и похабени сме. (Това не бяха само мои мисли. Подобни мисли, изглежда, вълнуваха и Карубе. По-късно осъзнах, че враждебността му към мен е породена от добродушието, което го подтикваше да закриля нашия господар.) Изключителната доброта на господаря не ми даваше сили да напусна работилницата; и тия чукове, които се стоварваха по главата ми, бяха запращани, изглежда, от същото чувство. Добрината понякога взима странен облик.

И така, в този същия ден господарят и аз излязохме за метални листове и по пътя той ми каза, че сутринта бил получил интересно предложение: някой си искал да откупи за петдесет хиляди йени тайната на червеното напластяване. Да я продаде ли, или не? Не знаех какво да отговоря и той продължи: нямало и да се замисли, ако тази процедура можела да се запази завинаги в тайна. Но конкурентите му също не стояли със скръстени ръце. Щом изобщо смятал да продава, сега му било времето.

Може и да беше така, но аз смятах, че нямам право да разисквам съдбата на едно техническо откритие, върху което бе работил толкова дълго. И все пак, ако го оставех да решава сам, щеше да направи каквото жена му му каже, а тя беше от хората, които не виждат по-далеч от носа си.

Исках да сторя всичко по силите си за господаря и това желание се превърна в някаква мания за мене. Когато бях в работилницата, имах чувството, че цялата работа и всички материали чакат аз да ги оправям. Започнах да гледам на Карубе като на слуга и което е по-лошо — преструвките му ме дразнеха. Но скоро чувствата ми взеха друга насока. Отново забелязах, че очите на Карубе следят и най-малкото ми движение. Докато работех, погледът му не се отделяше от мен. Очевидно жената му беше доверила за последните опити и открития на мъжа си за червеното наслояване. Но дали му беше наредила да ме следи, не бях сигурен. Започнах да подозирам, че Карубе и жената възнамеряват да откраднат някой ден тайните и реших, че няма да е зле аз да започна да следя пък тях. От друга страна, беше ми напълно ясно, че и те двамата хранят същите съмнения към мен. Когато ставах обект на подозрителните им погледи, чувствувах се, признавам, твърде неловко; но се развеселявах, като си помислех, че и аз им отвръщах със същото.

По това време господарят ми разправи за новите си търсения: дълго дирил начин да матира метал без помощта на железен хлорид. Досега не бил изнамерил нищо задоволително. Попита ме дали в свободното си време не бих му помагал. Колкото и да беше добродушен, смятах, че той няма право да разгласява един такъв важен въпрос. Все пак поласках се, че ми се доверява. Не се и замислих, че губещ е оня, комуто се доверяват, и че господарят по този начин постоянно обезвредяваше всички ни. Тази негова безгранична вдетиненост беше непристорена; и тя му придаваше сила. Поблагодарих му от сърце и му заявих, че ще направя всичко, за да му помогна.

Казах си, че бих се зарадвал, ако някога в живота ми някой ми поблагодари и на мен от сърце. Но тъй като господарят не хранеше никакви дребнави помисли „да измами или да бъде измамен“, оставаше ми само да се преклоня още по-ниско пред него. Бях впримчен като хипнотизиран. Открих, че чудесата не идват свише; те са по-скоро плод на нечие собствено несъвършенство. За мен, както и за Карубе, той стоеше на първо място. Започнах да изпитвам ненавист към жената, която го командуваше, ненавист към всичко, което правеше тя. Аз не само се питах с какво право такава една жена може да обсеби мъж като него, ами понякога дори кроях как да го отърва от нея. Причините, които караха Карубе да се нахвърля върху ми, ми станаха ясни като бял ден. Гледайки Карубе, виждах себе си, и това откритие ме стъписваше.

Един ден господарят ме повика в тъмната стая. Държеше парче месинг, покрито с анилин над спиртната лампа, и започна да ми обяснява. При оцветяването на една плочка трябва много внимателно да се наблюдават промените, причинени от топлината. Месинговата плочка сега е лилава, но скоро ще стане тъмнокафява, а когато постепенно почернее, в следващата обработка вече ще реагира на железния хлорид. Оцветителната процедура, каза той, се състои в това да съумееш да уловиш междинния стадий на дадено превръщение. Тогава господарят ми нареди да извърша опита с обгаряне, с колкото може повече химикали. Бях изумен от органичните съотношения между смеси и елементи и с нарастването на интереса ми започнах да откривам фини органични взаимовръзки в неорганичните вещества. Откритието, че в най-мъничките неща действува един закон, една машина, предизвика у мен началото на религиозно пробуждане.

Когато Карубе забеляза, че имам свободен достъп до тъмната стая (дотогава никой не бе допущан там), поведението му се промени. Без съмнение си мислеше, че напразно се е старал да ме следи, след като онова, което не е било позволено нему — на него, който мисли единствено за благото на господаря, — сега се позволяваше на мен, новодошлия. Не само това — той смяташе, че ако не внимава, може изцяло да падне в ръцете ми. Съзнавах, че трябва да бъда по-предпазлив, но всъщност какво представляваше тоя Карубе, та да се съобразявам непрестанно с него? Не изпитвах никакво съчувствие, а само студен и безпристрастен интерес към онова, което би могъл да предприеме този глупак, и продължавах да го търпя с надменно безразличие.

Той беше вбесен. Като потърсих веднъж бургията, с която работеше, тя бе изчезнала. Не работеше ли с нея до преди минутка, запитах го. Изчезналото си било изчезнало, все едно дали я бил използувал, или не, отвърна ми, да съм си я търсел, докато я намеря. Това беше така; но колкото и да я търсех, не я намерих. Тогава случайно погледнах към джоба му и я видях вътре. Мълчаливо посегнах към нея. Какво, по дяволите, съм си представлявал, че да бъркам в чужди джобове без разрешение, викна ми. „Джобът е чужд, така е! — отвърнах. — Но когато сме тук, в работилницата, джобовете ни са общи“ Щом тъй съм мислел, каза, значи, и аз съм бил от ония, дето дебнат наоколо да крадат чужди тайни.

— Кога съм откраднал нещо? Ако да помагаш на господаря в работата, означава да крадеш, тогава и ти крадеш — сопнах се аз.

Той замълча за миг. Сетне с треперещи устни запелтечи:

— Махай се! Махай се оттук!

— Добре де, ще се махна. Само че съм длъжен заради господаря да остана, докато напреднем с опитите.

— Тогава аз ще се махна.

Опитах се да го успокоя.

— Само ще създадеш неприятности. Почакай малко и аз сам ще се махна.

Но той упорствуваше, че щял да напусне.

— Добре де. Тръгвай. Аз ще поема работата и на двама ни.

При тези думи той грабна калциевия прах, който стоеше до лакътя му, и ми го пръсна в лицето.

Знаех, че не съм прав, обаче ми беше интересно да се заяждам. Разбирах ясно нервността му, бликащата раздразненост на доброто му сърце. Готов бях с удоволствие да се поддам на играта, но в същото време знаех, че така не бива; затова се опитах да го успокоя. Не трябваше да го подценявам. Но не бях достатъчно мъдър, за да се въздържам при всяка нова проява на гняв. Колкото по-дребен е един човек, толкова повече обича да ядосва другите. Нарастващата раздразнителност на Карубе само ми показваше какъв дребосък съм аз. Накрая вече не знаех какво да правя нито със себе си, нито с Карубе. Никога досега не бях загубвал дотолкова контрол над себе си. Правилно казват: дребен човек, дребна душа. Честно си признах, че и с мен е така.

След малко влязох в тъмната стая и за да утая едно бисмутово багрило, започнах да нагрявам калиев хромат в епруветка. Това също беше глупава постъпка. Фактът, че аз имах свободен достъп до тъмната стая, бе вече възбудил завистта на Карубе и ето ме, че пак влизах там. Той, разбира се, избухна. Втурна се през вратата, издърпа ме за яката навън и ме хвърли на пода. Не се съпротивявах; всъщност дори сам се тръшнах на пода. Насилието е единственото средство за такива като мен. Надникна в тъмната стая да види дали калиевият хромат не се е разлял, влезе вътре и бързо обиколи помещението. Тогава се върна и застана над мен със зъл поглед — очевидно обиколката из стаята не го беше укротила. Изглежда, се чудеше какво да предприеме; като нищо можеше да ме ритне, ако мръднех. В няколко напрегнати мига се питах какво точно ми е положението; но скоро започнах да се чувствувам като насън. Реших да го оставя да се набеснее и когато сметнах, че гневът му е стигнал връхната си точка, съвзех се. Огледах се да видя какви поражения е направил. Най-лошо беше състоянието на лицето ми. Калцият се беше набил в устата и ушите ми. Все още се двоумях да стана ли, или не, загледах се в блестящата купчина алуминиеви изрезки до носа ми и с изненада видях колко много работа съм свършил за три дни.

— Стига с тези глупости, хайде да си гледаме работата — казах. — Трябва да се боядисва алуминият.

Но Карубе нямаше намерение да работи.

— Я вместо това да ти боядисам лицето!

И като зарови главата ми в изрезките, взе да я трие напред-назад, сякаш металът беше четка. Усещах как лицето ми се раздира в тази купчина от малки табелки за врати и си помислих, че жестокостта е страшно нещо. Ръбовете на алуминия се набиваха в гънките и отворите на лицето ми. А най-лошото беше, че полузасъхналият лак се налепваше по кожата ми. Скоро лицето ми щеше да отече. Сметнах, че съм получил каквото ми се полага и пак се запътих към тъмната стая. Но той ми хвана ръката, изви я зад гърба ми и натисна лицето ми о прозореца, явно за да го нареже на стъклото.

Бях сигурен, че насилието няма да трае дълго. Но всъщност то нямаше край. Макар голяма част от вината без съмнение да беше моя, чувството ми на разкаяние започна да избледнява. Лицето ми, по което си въобразявах, че са изписани боязън и примирение, продължаваше да отича все по-болезнено и извикваше у него нова ярост. Знаех, че Карубе вече не изпитва наслада от гнева си, но не можеше да го възпре.

И когато ме помъкна към една вана, пълна с най-отровна киселина, аз му казах:

— Твоя работа си е, разбира се, изтезавай ме, щом искаш, но опитите, върху които работех в тъмната стая, са опити, които никой друг не е правил досега. Ако излязат сполучливи, ползата от тях ще е неизмерима. Не ме оставяш да работя, а сега разля и сместа, над която загубих толкова време. Хайде, почисти я!

— Защо тогава не ме пуснеш да работя с тебе?

Как да му обясня, че това не зависеше от мен, че човек като него, който не може дори да разчита химическите формули, повече ще пречи, отколкото ще помага. Може би постъпих малко жестоко, но аз го вкарах в тъмната стая, показах му ситно изписаните формули и му ги обясних.

— Ако мислиш, че ще ти е интересно, хайде — смесвай и размесвай според тези знаци. Хайде, започвай де! Можеш да го вършиш всеки ден вместо мене, от сутрин до вечер, ако щеш!

За пръв път взимах връх над него.

След този бой животът ми за известно време стана по-лек. А после изведнъж Карубе и аз затънахме в работа. Пристигна поръчка от една градска служба да изработим табелки за цял един град — петдесет хиляди табелки за десет дни. Жената бе много доволна, но ние си знаехме, че това означава денонощна работа. Господарят нае един работник от някаква друга работилница за табелки. Отначало бях затрупан от огромния обем на работата; но скоро започнах да откривам нещо странно в държането на новия човек Яшики. Въпреки че сръчността и острият му поглед подсказваха у него майстора, аз подозирах, че може би е изпратен да открадне тайните ни. Но ако споделях моите съмнения, не се знаеше какво може да му стори Карубе и аз реших засега да си мълча и само да наблюдавам. Забелязах, че вниманието на Яшики бе винаги насочено към начина, по който Карубе разклащаше своята вана. Работата на Карубе бе вторият по важност процес на нашата работилница, нещо, което другите не можеха да постигнат. Яшики поставяше месингови листове в разтвор от сода каустик, за да измива лака и лепилото, а Карубе ги обработваше с разяждащ железен хлорид. Затова съвсем естествено беше Яшики да се интересува. И все пак, колкото и да го оправдавах, самият факт, че интересът му беше оправдан, ме караше още повече да се съмнявам.

Карубе обаче, все по-самодоволен от това, че има публика, беше ненадминат, като клатеше ваната си с железен хлорид. Щом се съмняваше в мен, той би трябвало да се съмнява още повече в Яшики. Но ставаше тъкмо обратното: обясняваше техниката за разклащане на ваната с такива сложни думи, че се чудех откъде ги е научил. „Трябва да поставяш надписаната страна отдолу и да оставиш тежестта на метала да върши останалото. Ненадписаните повърхности се почистват по-бързо — хайде сега Яшики да опита.“ Отначало се дразнех, като слушах думите му, но после реших да не обръщам внимание. Всеки може да разкрива тайните си на когото си ще. Няма да дебна повече Яшики.

Главната полза от тази случка беше откритието, че една тайна се издава заради суетата на притежателя й. Но не само тщеславието караше Карубе да показва всичко. Без съмнение Яшики беше опитен изкусител. Въпреки че очите му излъчваха острота, те добиваха странно очарование, когато се смекчаваха, и тогава стопяваха всяка бдителност. Същото това очарование ме докосваше всеки път, когато той заговореше, но аз бях толкова зает с всичката тази работа, че не му обръщах внимание: от ранно утро започвах да лакирам горещия месинг и да го изсушавам, да излагам на слънце покрития с амониев дихромат метал, да прибавям анилин, а сетне да тичам от горелката до полирмашината и оттам — до резачката. Не оставаше време Яшики да ме очарова.

На петата нощ след идването му аз се събудих и видях Яшики, който беше на нощна смяна, да излиза от тъмната стая и да влиза в стаята на жената. Докато се чудех какво го носи там по такъв час, за нещастие съм заспал отново. Сутринта първата ми мисъл беше за Яшики. Лошото бе, че не бях много сигурен дали наистина съм го видял, или съм сънувал. Много бях преуморен и подозирах, че просто съм сънувал. Да си представя за какво е ходил в тъмната стая, можех, но не можех да си обясня влизането му в другата стая. Не вярвах да има някаква тайна връзка между жената и Яшики, затова най-лесно ми беше да реша, че е било сън.

Около пладне господарят започна да се смее и да пита жена си дали през нощта не се е случило нещо необикновено.

— Може да спя тежко — отвърна тя кротко, — но зная кой е взел парите. Ако си искал да ги крадеш, можеше да го направиш по-хитро.

Той продължаваше да се смее доволно.

Дали пък съм видял господаря, а не Яшики да влиза в нейната стая? Все пак странно, рекох си, да се промъква по този начин в стаята на собствената си жена, въпреки че е постоянно без пари.

— Вас ли видях да излизате от тъмната стая? — запитах го.

— Тъмната стая ли? Нищо не знам за тъмната стая.

Съвсем се обърках. А може би наистина Яшики е бил в тъмната стая? По-вероятно изглеждаше крадецът в стаята на жената да не е бил Яшики, а съпругът; и все пак ми се струваше, че излизането на Яшики от тъмната стая не беше само сън. Подозренията, приспани за кратко време, отново се появиха. Разбрах, че да се съмняваш тайно, е все едно да се съмняваш в самия себе си. По-добре да питам Яшики открито. Но ако е бил наистина той, запитването ми ще го предупреди, а от това нямаше нищо да спечеля.

Ала работата беше толкова важна, че не ми се искаше да оставя нещата така. Тайната формула за смесването на бисмута и циркониевия силикат, над която положих толкова усилия, и формулата на червената аморфна селенова боя, която беше специалитет на господаря, се пазеха в тъмната стая. Разкриването им щеше да бъде голям удар за нашата работилница, а пък разкриването на моята тайна щеше да ми отнеме цялата радост на живота. Щом Яшики се опитваше да открадне формулата, защо пък аз да не я крия. Започнах да го подозирам все повече. Спомних си как Карубе ме беше подозирал мен; сега беше мой ред да подозирам Яшики и се питах дали не доставям на Яшики същото продължително удоволствие, което изпитвах, когато се подигравах с Карубе. Но като премислих, реших, че ще ми е от полза, ако се оставя сега мен да ме правят на глупак. Насочих всичкото си внимание към Яшики.

Вероятно усетил как очите ми го изгарят, Яшики започна упорито да отбягва погледа ми. Боях се, че ако много го притесня, може да избяга. Трябваше да бъда по-предпазлив. Обаче очите са странно нещо. Когато се срещнат два погледа с еднакви помисли, всеки от тях прониква до най-скритите намерения на другия.

Стоя пред шлайфмашината, говоря това-онова, а погледът ми го пита: „Открадна ли вече формулата?“

„Още не, не още“ — сякаш ми отговарят пламтящите му очи.

„Е, побързай тогава.“

„Много трудно е, особено сега, когато и ти знаеш какво целя.“

„Моята формула е пълна с грешки. Нямаш голяма полза да я крадеш сега.“

„Аз ще я оправя.“

Така протичаха въображаемите ни разговори по време на съвместната ни работа; и постепенно започвах да ставам по-дружелюбен с него, отколкото с всеки друг в работилницата. Обаянието на Яшики, което бе разчувствувало Карубе и го накара да разкрие всичките си тайни, сега завладяваше и мен. Когато четяхме вестника заедно, мненията ни съвпадаха по всички въпроси, които и двамата ни интересуваха, особено по техническите. Започвах да чета по-бързо, когато той забързваше, и по-бавно, когато той забавяше. Възгледите ни за политиката и изграждането на обществото също си съвпадаха. Единственото, за което спорехме, беше има ли право човек да краде чужди изобретения. Той имаше собствени схващания и смяташе, че в това нямало нищо лошо, ако то допринася за напредъка на цивилизацията. При това положение човекът, който се опитва да краде, е по-добър от оня, който не върши това. Съпоставяйки неговата шпионска дейност с моите усилия да пазя откритията, реших, че той прави повече за този свят, отколкото аз. Така мислех — така ме накара да мисля Яшики. Той настъпваше все повече и повече; но аз исках да укрия от него поне тайната за аморфната селенова боя. Така, въпреки че станах най-близкият му приятел, най-много му пречех.

Казах му как Карубе ме смяташе за шпионин, когато дойдох да работя тука, и как за малко не ме уби. Карубе не бил постъпил така с него, засмя се Яшики, защото аз съм му послужил за урок.

— Значи, затова ти не се подвоуми да заподозреш и мен — прибави той дяволито.

— Ако още в началото си знаел, че те подозирам, значи, си дошъл подготвен да бъдеш подозиран.

— Точно така — отвърна той.

Това звучеше като признание, че е дошъл да открадне нашите тайни. Бях изумен от откровеността, с която го каза. Вероятно бе проникнал в мислите ми и беше сигурен, че учудването ми ще ме накара да го уважавам. Изгледах го разгневено.

Но изражението на Яшики вече се беше променило. Някак надменно той продължи:

— Когато започнеш да работиш в такава работилница, обикновено караш другите да мислят, че искаш да се домогнеш до нещо. Но какво може да направи такъв като мене? Не — не започвам сега да се оправдавам. Да речем, че ние само работим и работим. Най-лошото е — и той се засмя — да си имаш един като тебе да те следи, като че ли непременно ще направиш нещо лошо, когато това не е вярно.

Докоснал ме бе на слабото място. Изпитвах определени симпатии към този човек. И аз бях търпял подобно отношение, както и той сега.

— Работата трябва да не ти е много приятна, щом говориш такива неща — казах аз.

Яшики изправи рамене, хвърли ми един поглед и отмина въпроса ми, като се засмя.

Реших да го оставя да действува както си ще. Човек с неговите способности без съмнение би разбрал всичко само с едно завъртване из тъмната стая, а след като веднаж си го допуснал да гледа, не ти остава нищо друго, ако, разбира се, не го убиеш, освен да понасяш последиците. А може би трябва да си благодарен, че си срещнал такъв забележителен човек на такова невзрачно място.

Отидох даже по-далеч: започнах да си мисля, че няма да е лошо, ако с течение на времето той успее да използува господаря и да открадне нашите тайни.

Един ден му казах:

— Не смятам да остана тук за дълго. Не знаеш ли някое добро място?

— И аз исках да те питам за същото. Ако и по това си приличаме, с какво право ти ме наставляваш?

— Разбрах за какво намекваш. Не ме разбирай криво. Нямам намерение да те наставлявам, нито да те следя. Аз просто те уважавам и бих искал да стана твой ученик.

— Ученик ли? — изсмя се той кисело. Изведнаж отново стана сериозен. — Върви и разгледай фабриката за железен хлорид, да видиш как са унищожени дърветата и тревата наоколо поне за още сто години, и след това ела да си говорим пак.

Не разбрах какво означава „след това“, ала ми се стори, че долових една от причините, поради която ме смяташе за глупак. Но докога ще ме прави на глупак? Май че това нямаше да има край. Постепенно ми стана безразлично и веднага реших да опитам сега пък аз да го правя на глупак. Но бях се вече привързал към него и опитът ми излезе несполучлив — дори смешен. Тези силни хора те подлагат на сурови изпитания!

Един ден, когато почти завършвахме голямата поръчка, Карубе повали по лице Яшики под резачката.

— Признай си, признай си! — викаше той.

Очевидно беше хванал Яшики да се промъква в тъмната стая.

Когато влязох в работилницата, Карубе беше възседнал гърба на Яшики и го налагаше по главата. Е, най-после и това се случи, помислих си. Но нямах никакво желание да се притека на помощ на Яшики. Всъщност бях изменник, но ми беше любопитно да видя как човекът, когото уважавах, ще понесе насилието. Най-хладнокръвно наблюдавах сгърченото лице на Яшики. Половината му глава беше оплескана с някакъв лак, който течеше по пода, и при всеки негов опит да стане коляното на Карубе го удряше в гърба и го просваше отново по лице. Крачолите му се бяха запретнали нагоре и със здравите си оголени крака той риеше безпомощно по пода. Тази твърде буйна съпротива ми изглеждаше напълно безсмислена, но отвращението беше по-силно от презрението, сякаш лицето на многоуважаемия ми приятел, погрозняло от болка, разкриваше грозната му душа. Бях поразен не толкова от жестокостта, колкото от факта, че Карубе е в състояние да накара човек да приеме такова грозно изражение.

Карубе обаче нямаше никакво отношение към израженията били те грозни, или не. Той сграбчи шията на Яшики с две ръце и взе да блъска главата му о пода. Започнах да се питам дали безучастието ми към страданието е чак дотам правилно, но чувствувах, че ако направех и най-малкия опит да помогна на единия или на другия, щях да предизвикам нови изстъпления. Започнах да се питам също дали Яшики, който не си признаваше въпреки болката, изписана по грозното му, разкривено лице, наистина е откраднал нещо от тъмната стая и се заех да разчета тайната му по гънките на разстроеното му лице. От време на време той поглеждаше към мене. За да му вдъхна сили, всеки път, когато погледите ни се срещаха, аз му се усмихвах презрително. Той направи отчаян опит да преметне Карубе. Беше обаче безпомощен и нов дъжд от удари се посипа върху му.

Предизвикван от всяка моя усмивка, Яшики показваше истинския си лик. Колкото повече се опитваше да се съпротивява, толкова повече се разкриваше. Въпреки че се опитвах все още да му се присмивам, започвах да изпитвам нещо повече от ненавист, докато постепенно загубих сили изобщо да се усмихвам. Яшики използуваше най-неподходящите моменти да се съпротивява. Беше един най-обикновен човек като всички ни.

— Хайде, стига си го бил — казах на Карубе. — Не може ли с думи да се разберете?

— Ставай! — Карубе ритна жертвата си и посипа метални изрезки върху главата му, както на времето бе заровил моята глава в тях.

Яшики се измъкна и застана с гръб към стената. Побърза да обясни, че бил влязъл в тъмната стая, за да търси амоняк. Нямало как да изтрие клея от металните листи само със сода каустик.

— Като ти е трябвал амоняк, не можеше ли да поискаш? — каза Карубе и пак го удари. — Всеки е длъжен да знае, че в една работилница за табелки няма по-свещено място от тъмната стая.

Знаех, че обяснението на Яшики е пълна безсмислица, но юмруците на Карубе бяха много тежки.

— Спри най-после да го биеш! — викнах аз.

Сега Карубе се извърна към мен.

— Вие двамата заговорничите, нали?

„Ако помислиш малко, сам ще си отговориш“ — тъкмо щях да му кажа аз, но мина ми през ума, че нашите действия не само приличаха на заговор, ами си бяха чисто съзаклятничество. Нали аз допуснах най-съзнателно Яшики до тъмната стая, а освен това и аз самият не бях далеч от мисълта да открадна тайните на господаря. Всъщност това си беше заговор.

Тъй като съвестта ми не беше чиста, заех самонадеяна поза.

— Заговор или не, ти достатъчно го би.

Още не бях доизрекъл това и Карубе ме удари в челюстта.

— Предполагам, че ти си го пуснал в тъмната стая.

Не обърнах внимание на ударите, защото исках да покажа на Яшики, който вече беше набит, как сега аз ще изям боя, понеже поемам неговата вина върху себе си. Въодушевих се. „Гледай мене сега!“ — исках да изкрещя. Обаче изпитвах странното чувство, че сега Карубе и аз изглеждаме като заговорници. Яшики щеше да си помисли, че позволявам безропотно да бъда бит само защото ние предварително сме се уговорили за това. Погледнах към него — започнал бе да се оживява, като разбра, че сме вече двама.

— Удряй! — извика той и замахна по тила на Карубе.

Не бях особено озлобен, но поради болката изпитах известно удоволствие да отвърна на удара. Ударих Карубе няколко пъти по лицето. Нападнат отпред и отзад, Карубе се обърна към Яшики. Започнах да го бия отзад, а Яшики, все още залитайки, се възползува от възможността да го повали и да седне отгоре му. Изумен бях как изведнаж се оживи Яшики. Без съмнение той си мислеше, че аз ще му помагам в нападението, ядосан, че са ме били без причина.

Но аз не се нуждаех повече от възмездие. Стоях спокоен и наблюдавах. Без усилие Карубе преобърна Яшики и започна да го налага още по-силно от преди. Отново Яшики изпадна в безпомощност. След като би Яшики известно време, Карубе внезапно стана и се упъти към мене, вероятно защото предполагаше, че ще го нападна в тил. Предварително знаех, че ще загубя в единоборство с Карубе. Запазих спокойствие и зачаках Яшики да ми помогне. Но Яшики започна да удря не Карубе, а мене. Неспособен да се справя дори с един противник, какво можех да сторя срещу двама? Лежах и се оставях да ме бият.

Толкова ли бях виновен? Докато лежах свит на две, скрил глава в ръцете си, чудех се какво ли съм направил, че сега и двамата ме бият. Без съмнение поведението ми беше странно, но не се ли бяха държали и другите двама доста странно? Най-малко Яшики имаше повод да ме бие. Наистина не му помогнах в нападението срещу Карубе, но трябваше да е много глупав, за да очаква това от мен.

Във всеки случай единствен Яшики не беше нападан от останалите двама. Този, който най-много заслужаваше боя, хитро се беше измъкнал.

Ала когато реших, че трябва да му се отплатя за болките, които ми причини, всички бяхме съвсем изтощени. Причина за целия този безсмислен побой очевидно беше не толкова отиването на Яшики в тъмната стая, колкото преумората от изработването на петдесет хиляди табелки за тъй кратко време. Изпаренията на железния хлорид бяха изтощили нервите и повредили разума ни и инстинктите ни бликаха из всяка пора. Ако човек реши да се ядосва от всеки малък инцидент в една работилница за табелки, не би му се видял краят.

И все пак Яшики ме беше бил, а това нямаше да му го простя. Какво пък си въобразяваше? При първия удобен случай щях да го накарам да се засрами от постъпката си.

Когато стълкновението спря — макар мъчно да можеше да се каже как точно е завършило, — Яшики се обърна към мене:

— Не беше честно да те бия, но трябваше да сложа край на тази работа. Кой знае колко още щеше да ме налага Карубе. Извинявай.

Така беше, трябваше да го призная. Ако мен, най-малко виновния, не бяха ме били и двамата, боят щеше да продължи безконечно. Усмихнах се кисело. Значи, бях подпомогнал Яшики в кражбата му. А пък аз смятах да го засрамвам. Този човек беше удивително способен заговорник.

С известно огорчение му казах:

— Щом си толкоз умен, че да ме използуваш, сигурен съм, че си бил достатъчно умен да разбереш и тайните от тъмната стая.

— След като дори и ти мислиш така, няма нищо чудно, че Карубе се нахвърли върху ми. — Засмя се с обичайната си усмивка. — Не го ли насъска ти срещу мен?

Нямаше какво да му обяснявам, щом си мислеше, че аз съм предизвикал спречкването. Вероятно ме беше удрял, защото е подозирал, че съм в съюз с Карубе. Все по-трудно разбирах какво си мислят тези двамата за мен.

Все пак в дъното на тази неизвестност едно ми беше ясно: Карубе и Яшики, всеки за себе си, ме подозираха. Но колкото и ясно да беше това за мен, как да разбера дали наистина е толкова ясно? Във всеки случай някаква невидима машина измерваше непрестанно всички ни, знаеше всичко, което става, и ни тласкаше насам-натам според резултатите от тези измервания.

Дори докато подхранвахме подозренията си по този начин, ние с нетърпение очаквахме идното утро, за да завършим работата и да си починем. Забравяйки изтощението и враждебността си в мисли за предстоящата заплата, завършихме тоя ден — а следният ни нанесе нов удар.

На връщане към дома господарят загуби всичките пари, които беше получил срещу тези петдесет хиляди табелки. Десетдневен непосилен труд без истински сън в нито една нощ — всичко отиде на вятъра.

Сестрата, която в началото ме доведе тук, беше отишла с брат си, предвиждайки, че той може да изпусне парите — и точно това беше станало. Той казал, че иска за първи път от толкова време да държи парите, които спечелихме — всичките пари. Съвсем естествено тя му ги дала за няколко минути. И в тези няколко минути порокът му влязъл в действие — също като безупречна машина.

Въпреки че съобщихме в полицията, никой от нас естествено не очакваше да види отново парите и ние просто седяхме и се гледахме един друг. Нямаше никаква надежда да ни платят и умората внезапно ни връхлетя. Известно време лежахме неподвижно в работилницата. Изведнаж, като строши някакви дъски, които му бяха подръка, и запрати треските, Карубе се нахвърли върху мен:

— Какво се смееш?

И през ум не ми минаваше да се смея, но щом като казваше, може пък и да съм се смял. Сигурно защото господарят беше тъй смешен — резултат от дългогодишния контакт с изпаренията на железния хлорид. Разбрах отново, че няма нищо по-страшно от душевното разстройство. Каква беше тази удивителна система, чиито действия правеха недостатъците на един човек привлекателни за околните и ги караха да забравят страха, че ще заприличат на него?

Не отговорих. Нямаше полза да обяснявам.

Тогава Карубе отмести разгневения си поглед.

— Хайде да пием! — каза той и плесна с ръце.

Беше проговорил в един момент, когато някой от нас трябваше да се обади. Изведнаж на всички ни се допи. При такива случаи на младите хора не им остава нищо друго, освен да пият. Дори Яшики не би могъл да подозира, че този алкохол ще му струва живота.

Тази вечер седяхме в работилницата и пихме до след полунощ. Когато се събудих, видях, че Яшики е изпил вместо вода остатъците от амониевия дихромат — пил беше от каната и беше умрял. Дори и сега, за разлика от хората, които го бяха пратили в нашата работилница, не смятам, че Карубе е убил Яшики. Въпреки че през деня аз бях работил с амониевия дихромат, Карубе, а не аз предложи да пием. И беше естествено, че подозренията падаха повече върху него. Но не изглеждаше вероятно Карубе да е замислил пъкления план да го напие и убие, понеже ние се сетихме да пием чак късно вечерта. И все пак Карубе беше заподозрян вероятно заради заплашителното си държане, което го характеризираше като човек, склонен към насилие.

Не мога да твърдя със сигурност, че Карубе не е убил Яшики. Мога само да предполагам от оскъдните си знания, че не той го е сторил. Защото и той, подобно на мен, си е казвал, виждайки Яшики да влиза в тъмната стая, че единствено смъртта може да попречи на Яшики да открадне тайните ни. Бях си мислил, че за да го убия, ще трябва да го напия и да му дам амониев дихромат, а същите мисли трябва да са се въртели в главата и на Карубе. Все пак не само Яшики и аз бяхме пияни. Карубе също се бе напил. Затова не е много вероятно Карубе да е дал отровата на Яшики. Но щом опасността от загубата на тайните, която тревожеше Карубе през последните дни, е могла да изплува в пияната му глава и да го накара да даде на Яшики амониев дихромат, тогава по същата логика убиецът бих могъл да бъда и аз.

Наистина как да се закълна, че не аз съм го убил? Не се ли боях от него повече, отколкото Карубе? През цялото това време не бях ли аз, който го дебнех дали влиза в тъмната стая? Нали аз таях дълбоко възмущение при мисълта, че той може да открадне формулата на сместа на бисмута и циркониевия силикат, над която работех?

Изглежда, че аз съм го убил. Аз най-добре знаех къде се намира амониевият дихромат. Спомням си как, преди съвсем да се опия, продължавах да си мисля за Яшики и за това какво ли ще прави той, когато си отиде утре. И като си отиде, нямаше ли аз да загубя повече, отколкото Карубе? А дали и моят разум не е увреден от железния хлорид, както на господаря?

Вече сам не се разбирам. Чувствувам само страшната угроза от една приближаваща машина, насочена към мене. Някой трябва да ме съди. Знам ли какво съм сторил?

Край