Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Корекция и форматиране
taliezin (2013 г.)

Издание:

Сборник. Японски разкази, 1973

Първо издание

Превод от английски

Съставител и бележки за авторите: Евгения Паничерска-Камова

Редактор: Красимира Тодорова

Художник: Димитър Трендафилов

Художник-редактор: Васил Йончев

Техн. редактор: Александър Димитров

Коректор: Емилия Спасова, Евдокия Попова

Излязла от печат февруари 1973 г.

ДИ „Народна култура“ — София, ул. „Гр. Игнатиев“ 2-а

ДП „Стоян Добрев — Странджата“ — Варна, ул. „Хр. Ботев“ 3

История

  1. — Добавяне

Нощес сънувах бенката.

Достатъчно е да пиша само думата, защото ти знаеш какво искам да кажа. Онази бенка — колко пъти си ми се карал заради нея.

На дясното ми рамо е или може би по-точно — горе на гърба.

— Вече е по-голяма от бобено зърно. Продължавай да си играеш с нея и скоро ще започне да се разпространява.

Ти се дразнеше от нея. И както сам казваше, тя беше наистина голяма бенка, кръгла и подута.

Като дете обичах да лежа в леглото и да си играя с нея. Как се засрамих, когато ти за първи път я забеляза!

Даже плаках и си спомням изненадата ти.

— Престани, Сайоко! Колкото повече я пипаш, толкова по-голяма ще става — ми се караше и мама. Бях още дете, навярно нямах и тринадесет години, и оттогава запазих навика само за себе си. Той продължи и след като бях съвсем забравила за него.

Когато ти я забеляза за първи път, аз бях все още повече дете, отколкото жена. Чудя се дали ти, един мъж, можеше да си представиш колко се засрамих. Но това беше повече от срам. Ужасно е, мислех си. Женитбата в този момент изглеждаше наистина нещо страшно.

Имах чувството, че всичките ми тайни са разкрити — като че ли ти беше оголил една след друга тайни, които аз самата дори не съзнавах — като че ли не ми беше останало никакво мое си кътче.

Ти заспиваше безгрижно, а аз понякога се чувствувах облекчена и малко самотна и когато усещах, че ръката ми отново се насочва към бенката, рязко я дръпвах.

„Вече не мога дори да докосна бенката си“ — мислех да пиша на мама, но още докато го помислях, чувствувах как лицето ми пламва в червенина.

— Що за глупост да се занимаваш с една бенка — ми каза ти веднъж. Бях щастлива и кимнах, но сега, връщайки се назад, си мисля дали нямаше да е по-добре, ако ти можеше да обикнеш поне малко този мой проклет навик.

Аз не се безпокоях чак толкова много за бенката. Сигурна съм, че хората не гледат с пренебрежение вратовете на жените заради бенките. Понякога изразът „недокосната като заключена стая“ се употребява за момиче с някакъв дефект. Но една бенка, независимо колко е голяма, едва ли би могла да бъде наречена уродливост.

Защо, мислиш, добих навика да си играя с бенката?

И защо навикът така те смущаваше?

— Престани! — викаше ти. — Престани!

Не бих могла да кажа колко стотици пъти си ми се карал.

— Нужно ли е да го правиш с лявата си ръка? — ме попита ти веднъж в изблик на раздразнение.

— С лявата ръка ли? — изненадах се аз от въпроса.

Това беше вярно. Не бях забелязала дотогава, но аз винаги използувах лявата ръка.

— Тя е на дясното ти рамо. С дясната ще ти е по-удобно.

— Мислиш ли? — Вдигнах дясната си ръка. — Някак си ми е непривично!

— Ще привикнеш.

— Но по-естествено е с лявата ръка.

— Дясната е по-близко.

— С дясната се извивам назад.

— Назад ли?

— Да, или трябва да прекарам едната ръка пред шията си, или да достигна бенката с другата отзад. — Аз вече не се съгласявах така покорно с всичко, което ти казваше. Даже докато ти отговарях, ми дойде на ум, че когато обвивах ръка около шията си, като че ли те отстранявах, като че ли прегръщах сама себе си. Мислех си, че съм жестока към тебе.

Питах те спокойно:

— Но какво лошо има в това, че използувам лявата ръка?

— Лявата или дясната, това е лош навик.

— Зная.

— Не съм ли ти казвал толкова много пъти да отидеш на доктор и да махнеш това нещо?

— Не мога. Ще ме е срам.

— Това е много проста работа.

— Кой би отишъл на лекар, за да му махат бенката?

— Много хора биха го направили.

— За бенки по лицето може би. Съмнявам се дали някой би отишъл да му махнат бенката от врата. Лекарят ще ми се смее. Ще разбере, че отивам, защото мъжът ми е недоволен.

— Можеш да му кажеш, че отиваш, защото имаш навик да си играеш с нея.

— Наистина… Нещо така незначително като една бенка, и то на място, където даже не се вижда. Струва ми се, че би могъл да го понесеш.

— Бенката не би ми пречила, ако ти не си играеше с нея.

— Не го правя нарочно.

— Колко си упорита! Независимо какво ти казвам, не правиш никакви усилия да се промениш.

— Правя, даже се опитах да нося нощница с висока яка, за да нея пипам.

— Не за дълго.

— Толкова ли е лошо това, че я пипам? — Навярно съм имала вид, че се съпротивявам.

— Нищо особено лошо няма. Аз те моля да спреш само защото не ми харесва.

— А защо толкова не ти харесва?

— Няма смисъл да навлизаме в подробности. Ти не трябва да си играеш с бенката, това е лош навик, и аз искам да престанеш.

— Никога не съм казвала, че няма да престана.

— И когато я пипаш, винаги добиваш този странен, разсеян вид на лицето си. Това е, което всъщност мразя.

Ти навярно си прав. Нещо накара забележката да попадне право в сърцето ми и ми се поиска да кимна в съгласие.

— Когато ме видиш да го правя, удари ме през ръката. Удари ме дори през лицето.

— Но не те ли безпокои фактът, че макар и да си се опитвала през последните две-три години, не си могла да излекуваш сама такъв банален дребен навик?

Не отговорих. Мислех върху думите ти: „Това е, което всъщност мразя.“

Тази поза — лявата ръка обвита около врата ми — трябва да изглежда много печална, отчаяна. Бих се поколебала да употребя голяма дума като „самотна“. По-скоро нищожна и долна поза за една жена, загрижена само от това да закриля своето малко собствено аз. Изразът на лицето ми, изглежда, е бил точно както го описваш — „странен, разсеян“.

Изглеждаше ли това като признак, че не съм ти отдала действително себе си, като че ли помежду ни лежеше някакво пространство? И появяваха ли се на лицето ми моите истински чувства, когато докосвах бенката и се изгубвах в унес, както правех от дете?

Но навярно аз вече не ти харесвах, затова и ти правеше такъв голям въпрос от моя малък навик. Ако ти харесвах, щеше да се усмихнеш и повече да не обръщаш внимание.

Това беше ужасяваща мисъл. Аз потръпнах, когато изведнъж ми мина през ума, че може би има мъже, които биха намерили навика очарователен.

Твоята любов към мене първа те накара да забележиш. Не се съмнявам в това дори и сега. Именно този вид малко раздразнение, нарастващо и обезобразяващо се, е което подкопава брака. За истинските съпруг и съпруга личните ексцентричности са престанали да имат значение. А предполагам, че има съпрузи, които си намират кусури във всичко. Не казвам, че онези, които се приспособяват един към друг, непременно се обичат и че тези, които постоянно са в несъгласие — се мразят. Но мисля все пак, и не мога да престана да мисля, че щеше да бъде по-добре, ако ти можеше да намериш сили да не обръщаш внимание на моя навик да си играя с бенката.

И ти всъщност стигна дотам, че започна да ме биеш и да ме риташ. Аз плачех и те питах не можеш ли да бъдеш по-малко жесток и защо е нужно да страдам толкова за това, че докосвам бенката си. А за тебе то беше само претекст.

— Как да го излекуваме? — викаше ти и гласът ти трепереше. Прекрасно разбирах какво чувствуваше и не се противопоставях на онова, което правеше. Ако бих казала някому за това, ти несъмнено би изглеждал в очите му жесток съпруг. Но тъй като бяхме стигнали до състояние, в което и най-обикновените неща допринасяха за увеличаване напрежението между нас, твоите удари всъщност ми доставяха някакво неочаквано чувство на облекчение.

— Няма да мога никога да отвикна от него, никога. Вържи ми ръцете. — Събрах длани и ги протегнах към гърдите ти, като че ли отдавах себе си, цялата, на тебе.

Ти изглеждаше смутен, гневът ти като че ли те бе оставил немощен и лишен от чувство. Изтегли кордона от кимоното около кръста ми и завърза ръцете ми с него.

Бях щастлива, като забелязах с какъв поглед ме наблюдаваше, когато се мъчех да пригладя косите си с вързани ръце. Този път старият навик навярно щеше да бъде излекуван, мислех си.

Даже тогава беше опасно за когото и да е да докосне бенката.

И дали защото след това навикът отново се върна, но и последното ти хубаво чувство към мен угасна окончателно. Дали искаше да ми кажеш, че вече си вдигнал ръце от мен и можех спокойно да си правя каквото желая? Когато си играех с бенката, ти се правеше, че не виждаш и не казваше нищо.

Тогава се случи нещо странно. Изведнъж навикът, който нито ругатните, нито боят можеха да излекуват, си отиде. Никое от крайните средства не помогна. Той просто отмина от само себе си.

— Знаеш ли, аз вече не си играя с бенката. — Казах го, като че ли го бях забелязала в момента. Ти измърмори нещо с вид, сякаш това нямаше значение за тебе.

Ако то наистина значеше толкова малко за тебе, защо ти така ме ругаеше, искаше ми се да те попитам; и, струва ми се, ти от своя страна искаше да знаеш защо, ако навикът е могъл така лесно да се излекува, не успях да го направя по-рано. Но ти нямаше даже желание да говориш с мен.

Навик, който не прави никакво впечатление — това не е нито лек, нито отрова — продължавай, отдавай му се по цял ден, ако ти харесва. Това е, което изразът на лицето ти ми говореше. Чувствувах се потисната. Просто за да те подразня, намислих да докосна бенката отново, пред очите ти, но странно, ръката ми отказа да помръдне.

Бях самотна. И ядосана.

Мислех си също да я пипна, когато те няма наоколо. Но това изглеждаше някак срамно, грозно и ръката ми отново отказа да помръдне.

Погледнах в пода и прехапах устни.

— Какво стана с бенката ти? — чаках те да кажеш, но думата „бенка“ беше изчезнала от нашия разговор.

И много други неща изчезнаха с нея.

Защо не можах да направя нищо в дните, когато ми се караше? Каква недостойна жена бях аз!

— Когато се прибрах при нашите, отидох с мама на баня.

— Ти вече не си така хубава, както преди, Сайоко — каза мама. — Изглежда, не можеш да се пребориш с възрастта.

Погледнах изненадано към нея. Тя си беше, каквато е била винаги — пълна и със свежа кожа.

— И бенката ти беше доста привлекателна.

Как бях страдала заради тази бенка — но не можех да го кажа на майка си. Отговорих само:

— Казват, че не е трудно за лекарите да премахнат една бенка.

— Какво? За лекарите… да, ама ще остане белег. — Колко спокойна и простосърдечна беше майка ми! — Смеехме се, като се сещахме, че Сайоко може още да си играе с бенката дори и сега, когато е омъжена.

— Наистина си играех.

— Така си и мислехме.

— Това беше лош навик. Кога го придобих?

— Ами не зная кога на децата започват да им излизат бенки. Май че по бебетата още не се виждат.

— Децата ми нямат.

— О-хо, та те се появяват с израстването на детето и никога не изчезват. И все пак толкова голяма не се среща често. Трябва да си я имала от много малка. — Майка ми погледна към рамото ми и се засмя.

Спомних си как тя и сестра ми, когато бях много малка, понякога опипваха бенката ми — тогава още малко чаровно петънце. И не беше ли това, което предизвика у мен навика самата аз да си играя с нея?

Лежах в леглото, докосвайки с пръст бенката, и се мъчех да си припомня какво съм изпитвала като дете и като млада жена.

Беше минало доста време, откакто за последен път си бях играла с нея. Колко много години наистина!

Сега, когато съм отново в къщата, в която съм се родила, далеч от тебе, аз мога да си играя с нея колкото си искам. Никой не би ме спрял.

Но нямаше смисъл.

Когато пръстите ми докоснеха бенката, очите ми се пълнеха със студени сълзи.

Исках да мисля за много отдавна, когато бях малка, но щом докоснех бенката, всичките ми мисли бяха само за тебе.

Порицана съм като лоша съпруга и навярно ще получим развод; но никога не би ми минало през ум, че тук, в леглото у дома, ще мисля само за тебе.

Обърнах измокрената си възглавница и даже сънувах бенката.

След като се събудих, не помнех в каква стая сме били, но ти беше там и като че ли с нас имаше и друга жена. Аз пиех нещо. Всъщност бях пияна. Продължително те умолявах за нещо.

Лошият ми навик се прояви отново. Протегнах лявата си ръка пред гърдите си както винаги. А бенката — тя изведнъж излезе измежду пръстите ми. Изскочи безболезнено, като че ли това беше най-естественото нещо на света. Усещах я между пръстите си като люспата на печен боб.

Като разглезено дете те молех да поставиш бенката ми в ямичката на бенката до носа ти.

Протегнах бенката си към теб. Плачех и виех, вкопчвах се в ръката ти и увиснах на гърдите ти.

Когато се събудих, възглавницата беше още мокра. Аз продължавах да плача.

Чувствувах се уморена и в същото време облекчена. Като че ли бях свалила товар от плещите си.

Известно време лежах усмихната, чудейки се дали бенката беше наистина изчезнала. Трудно ми беше да я докосна.

Това е цялата история за моята бенка.

Още я усещам като черно бобено зърно между пръстите си.

Никога не съм се замисляла много върху малката бенка до носа ти и никога не съм говорила за нея и все пак, струва ми се, тя винаги ми е била в ума.

Каква хубава история би излязла, ако твоята бенка наистина можеше да набъбне от това, че слагаш моята в нея.

И колко щастлива бих била, ако знаех, че и ти на свой ред си сънувал моята бенка.

 

 

Забравих едно нещо.

— Това е, което мразя — каза ти и аз така добре разбрах, че даже приех тази забележка като твое хубаво чувство към мене. Мислех, че всичко най-долно в мен излиза наяве, когато докосвам бенката си.

Питам се обаче дали един факт, за който вече съм говорила, не ме оправдава: може би заради начина, по който мама и сестрите ми са ме милвали, аз съм добила навика да си играя с бенката.

— Струва ми се, че ти ми се караше, когато си играех с бенката — казах на майка си — доста отдавна.

— Да, карах ти се, но не беше много отдавна.

— Защо ми се караше?

— Защо ли? Лош навик е, просто затова.

— Но какво чувство изпитваше, когато ме виждаше да си играя с бенката?

— Ами… — Майка ми наклони главата си на една страна. — Не беше прилично.

— Наистина. Но как ти изглеждаше? Съжаляваше ли ме? Или ти изглеждах противна и омразна?

— Аз наистина не се замислях много за това. Просто можеше и да не я закачаш с това сънливо изражение на лицето си.

— Намираше ли ме досадна?

— Наистина ме безпокоеше малко.

— А както ти, така и другите ме закачахте и пипахте бенката, нали?

— Струва ми се, че да.

Ако това беше вярно, аз тогава не докосвах ли бенката си с такъв отвлечен израз, за да си спомня любовта на мама и сестрите ми, когато съм била малка?

Не го ли правех, за да мисля за хората, които обичам?

Това е, което трябва да ти кажа.

Не грешиш ли ти от начало до край с моята бенка?

Можех ли да мисля за другиго, когато бивах с тебе?

Аз все се питам и питам дали жестът, който ти така мразеше, не е бил една изповед на обич, която не можех да изкажа с думи.

Навикът ми да си играя с бенката е дребно нещо и няма да се оправдавам за него; но дали и всички други неща, които ме направиха лоша съпруга, не са започнали по същия начин? Дали и те в началото не са били израз на любовта ми към тебе и са се превърнали в лоши навици само защото, ти отказа да ги разбереш какви са?

Дори сега, докато пиша, си мисля дали не изглеждам лоша съпруга, която се опитва да се покаже засегната. И все пак има неща, които трябва да ти кажа.

Край